Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (5)

Глава 4

Внимавайте с настроенията си, милички, иначе те ще ви управляват.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Кейтлин отвори очи в тъмната стая, където само един слънчев лъч проникваше между тежките завеси. Погледна часовника, веднага седна и цялата й сънливост изчезна. Беше почти десет часът. Господи, беше се успала!

Понечи да стане, но тогава забеляза, че от къщата не се чуват никакви шумове. Отпусна се с усмивка върху възглавницата и се сгуши под завивките. Мюриън вече бе идвала, защото огънят в камината пращеше весело. Беше толкова изтощена, когато най-сетне заспа, че бе проспала сутрешното посещение на прислужницата.

Беше толкова различно от дома й, където тънките пердета директно пропускаха утринната светлина и подканяха обитателите да се заемат със задълженията си. Да лежи в леглото, в приятно топлата стая, докато хладната есенна утрин преваляше, бе истински лукс, а тежките завивки бяха толкова меки. Усмихна се и придърпа пухения юрган до брадичката си. Лесно можеше да свикне с това. Дори твърде лесно.

Прозя се, завъртя се на една страна, сложи ръка под бузата си и се загледа в златистите прашинки, които танцуваха в слънчевия лъч, който проникваше между завесите. Преди три месеца бе лежала в също толкова разкошно легло в дома на леля си. Беше в разгара на връзката си с МакЛийн и бе обсебена от мисълта за него. Тогава се страхуваше, че е влюбена и се чудеше дали и той изпитва същото. Търсеше я настойчиво и Кейтлин не можеше да забрави как заблестяваха очите му всеки път, когато тя влезеше в стаята. Сега осъзнаваше, че за него е била само моментно увлечение и нищо повече. За щастие, не бе допуснала да се направи на глупачка, като му признае чувствата си; той сигурно просто щеше да избухне в недоверчив смях.

Тя потръпна. Беше болезнено ясно, че й е ядосан. Със сигурност не можеше да я обвинява изцяло за всичко, което се бе случило, както и за последвалия скандал.

Кейтлин бе напълно съгласна да поеме своята част от вината, бе се държала безумно лекомислено, но и той бе постъпил по същия начин. Двамата бяха позволили на пламналата страст да вземе връх над задълженията към семействата им и имаха еднаква вина.

Беше жалко, че не бяха имали време да подредят мислите си, когато това се бе случило, но родителите на Кейтлин я прибраха толкова бързо, че не бе имала възможност дори да говори с него. След това бе затворена в дома си три дълги, ужасно скучни месеца, само със спомените си и със странното чувство за загуба.

Далеч от опияняващото присъствие на МакЛийн, тя се бе убедила, че пламенното привличане, което бе изпитвала винаги, когато той е наблизо, не е било нищо повече от плод на твърде богатото й въображение.

Но в мига, в който го видя да влиза в салона на херцогинята, Кейтлин разбра, че се бе самозалъгвала. Той все още я привличаше, точно както и в Лондон.

Спомените я заляха, в съзнанието й се занизаха усещанията, които предизвикваше неговата гореща уста върху устните й, дългите му пръсти, бродещи по гърдите и бедрата й, топлият му дъх по шията й. Пое си въздух и се опита да прогони спомените.

Преди време, когато привличането между нея и МакЛийн се бе разгоряло, тя се бе впуснала в него с плам и последствията бяха ужасни.

Сега обаче не можеше да си позволи този лукс. Може би беше за добро, че МакЛийн бе превъзмогнал безумния им флирт, защото не беше сигурна, че може да каже същото за себе си.

Кейтлин изстена и стана.

Забрави за него. Всичко, от което се нуждаеш, е храна.

Отметна завивките и спусна краката си през ръба на леглото. Погледът й попадна върху елегантната табла и чайника на масичката до камината. За съжаление, с чая нямаше сладкиши, а коремът й къркореше и трябваше да отиде на закуска.

Изправи се и дръпна украсеното с ресни въженце до камината, от което камбанката в кухнята щеше да зазвъни, след това седна и си наля чаша чай.

С крака, протегнати към огъня, и ръце, обгърнали топлата порцеланова чаша, тя се замисли за дома. Там всички бяха станали преди часове, още с изгрева. Баща им сигурно преподаваше поредния урок по гръцки на Робърт и Майкъл, а ако бяха успели да откъснат Мери далеч от всяка книга, в която можеше да забие нос, тя сигурно помагаше на майка им в кърпенето.

Кейтлин въздъхна. Липсваше й шума, проскърцването на стълбите и блъскането на вратите, смеховете. Дори от третия етаж, лесно се чуваха разговорите във всекидневната на първия, където майка й събираше пиленцата си като квачка. Или поне тя си мислеше така, въпреки че баща й винаги отбелязваше, че веднага след като събереше своите пиленца, тя ги разпръскаше със заповедите си, както генерал войниците си. Това винаги караше майка й да отвръща със смях, че нямало да се държи като генерал, ако пиленцата й били по-кротки.

Кейтлин се усмихна тъжно. Искаше един ден със съпруга си да има отношения като техните, основани на взаимно уважение и любов. Надяваше се сестра й Кат да бе открила това с Хю. От писмата й изглеждаше, че е така. Внезапно обхваналата я завист, я накара да се почувства още по-зле. Щеше ли някога да срещне мъж, когото да уважава и обича толкова, че да се омъжи за него? Единственият, от когото се бе чувствала привлечена, бе прекарал по-голямата част от предишната вечер във всевъзможни опити да й покаже колко малко означава за него.

Вратата се отвори, Мюриън се появи и Кейтлин скоро бе облечена за закуска. Докато чакаше прислужницата да намери синия й шал, Кейтлин откри, че отново се чуди защо бившата любовница на МакЛийн я бе поканила. Колкото повече размишляваше около обстоятелствата покрай тази покана, толкова по-странна й изглеждаше тя. Не само изглеждаше — беше странна. Щеше да ги наблюдава внимателно. Това, че тя и МакЛийн бяха поканени на едно и също парти, беше повече от съвпадение. Нещо ставаше и каквото и да бе то, тя щеше да го открие и да го спре.

Мюриън й подаде шала и тя слезе на закуска.

* * *

— Ще ядете ли това? — попита Роксбърг.

Александър седеше на масата и лениво поклащаше връзката на монокъла си, докато чакаше появата на Кейтлин.

— Попитах — прозвуча гласът отново, този път по-раздразнено и от по-близо, — ще ядете ли това?

Младият мъж се обърна неохотно и откри застаряващия херцог да стои на две крачки от него със своята неизменна кутия за енфие в ръка. Александър вдигна монокъла си и го погледна.

— Извинете ме, но за кое точно питате?

Херцогът посочи чинията му.

— Тази круша. С канелата. Една от малкото, които успяхме да получим от дърветата в градината.

Александър погледна към крушата. Нежният бял плод бе поръсен с канела и захар.

— Да, ще я изям.

Херцогът изглеждаше разочарован, но след миг засия.

— Вероятно бихме могли да я срежем на половина и…

— Роксбърг! — Съпругата му се появи до него със свити устни. — Какво си мислиш, че правиш?

Херцогът, чиято сива коса бе съвсем оредяла на върха на главата му, посочи с треперещ пръст чинията на Александър и каза недоволно:

— МакЛийн взе последната круша от бюфета, така че го питах дали няма да я сподели.

Яркочервени петна избиха по бузите на Джорджиана.

— Не можеш да питаш такива неща!

Роксбърг потърка кутията за енфие с палеца си.

— Аз… Това е моята къща и моята круша.

— След като МакЛийн я е сложил в чинията си, тя вече е негова. — Джорджиана стисна ръката на дука и буквално го повлече с присвити от гняв устни. — Седни на мястото си начело на масата и остави гостите на мира.

Роксбърг се остави да бъде отведен, но се оплака високо:

— Просто исках круша! Тази беше последната и…

Тя му изшътка, сякаш бе двегодишно дете. Той се тръшна на стола с нацупена уста, хвърли кутията с енфие на масата до чинията си и нареди на един от лакеите да отиде в кухнята да потърси още круши.

В другия край на масата Дъвиштън се разсмя.

— Като Красавицата и Звяра са. Чудя се какво ли е видяла Джорджиана в него.

— Банковата му сметка, мисля — отвърна Александър.

— Тя е красива жена, би могла да има всеки.

Сега можеше. Но в началото Роксбърг бе единственият склонен да й направи тази услуга. МакЛийн бе открил тази пикантна подробност съвсем случайно. Намираше се в конюшнята и бе дочул иконома, който на висок глас обсъждаше произхода на господарката си, ядосан от деспотичното отношение на Джорджиана към племенника му — нов лакей в домакинството.

Беше невероятно какво може да научи човек, ако просто слуша. И след като се бе замислил върху това, Александър лесно бе разпознал знаците, от които проличаваше, че Джорджиана не е родена за ролята, която играеше. Тя се държеше много по-пренебрежително към персонала от повечето благородни дами, сякаш се опитваше да докаже нещо. Напомняше му за човек, говорещ чужд език — твърде правилно и някак неестествено.

Виконт Фоклънд, който се разхождаше из утринния салон, приближи и седна до Дъвиштън.

— Добро утро. Какво има за закуска?

Дъвиштън се усмихна.

— Само не питайте за круши. МакЛийн взе последната за ужас на нашия домакин.

Фоклънд насочи поглед към Джорджиана, която слагаше ягоди в чинията на херцога, след това зае мястото си в другия край на масата.

— Направо е престъпление цялата тази красота да е в леглото на това треперещо подобие на мъж.

— О, сигурен съм, че са минали години, откакто Джорджиана не е посещавала това легло — заяви сухо Дъвиштън.

Кръглото детинско лице на виконта се проясни.

— Слава богу. Струва ми се, че той цени тази златна табакера повече от съпругата си. Никога не я изпуска от ръцете си, говори се, че дори спи с нея под възглавницата.

— Бедната Джорджиана — промърмори Дъвиштън.

— Не си пилейте съчувствието — каза Александър. — Тя не се е жертвала особено и е получила доста за утеха. За тази къща Роксбърг е платил над 80 хиляди паунда.

Дъвиштън подсвирна тихо, а Фоклънд потрепна и каза:

— Поне е получила нещо. — След това погледна към бюфета: — По-добре да си взема нещо за ядене, преди да са пристигнали дамите. Преди няколко дни дойдох на закуска по-късно, защото имах проблем с шалчето си, и когато най-после пристигнах, тук не бе останало нито едно яйце.

Дъвиштън огледа шалчето му.

— Да, виждаме, че тази сутрин си се предал, за да не свършат яйцата.

— Какво не е наред с моето шал… — Фоклънд впери очи във вратата, като трескаво оправи ръкавелите и приглади сакото си.

Александър проследи погледа на пълничкия млад лорд и видя Кейтлин да влиза в стаята рамо до рамо с мис Огилви. Представляваха приятна гледка и Александър би заложил семейния замък, че го знаят.

— Мили боже! Тя е… — задави се Фоклънд и стана яркочервен. — Тя е ангел! Истински ангел! — И стихна с широко отворени от блаженство очи.

— По-полека, глупако — промърмори Дъвиштън, — ще изложиш всички ни. — Той стана и се поклони елегантно. — Добро утро, дами. Надавам се, че сте спали добре.

— Да, разбира се — отвърна мис Огилви.

— Аз също. Спах почти до десет — добави мис Хърст с богатия си мелодичен глас.

Фоклънд видимо трепереше и Александър едвам се сдържа да не смъмри глупака. Младият мъж бе поразен, а ако се съдеше по начина, по който Дъвиштън гледаше Кейтлин, и той не бе в по-добра форма.

Боже милостиви, трябваше ли всички останали мъже да се влюбят лудо в момичето. Беше ужасно досадно.

Фоклънд се наведе нетърпеливо напред.

— Мис Хърст, мога ли да ви донеса чиния от бюфета и…

— Дори не се опитвай. — Дъвиштън хвана Кейтлин под ръка. — Мис Хърст се нуждае от някой с по-стабилни ръце да й донесе чинията.

Фоклънд се наежи.

— Ръцете ми са съвсем стабилни, както и мога да…

— За бога! — рязко ги прекъсна Александър, неспособен да изтърпи повече. — Оставете я на мира! Тя може да си вземе проклетата закуска и сама.

Фоклънд почервеня още повече.

— Аз просто…

— Наденица! — Кейтлин погледна през него към бюфета. — Останало е само едно парче и го искам. Ако ме извините за момент, моля. — Тя отдръпна ръката си от Дъвиштън и бързо мина покрай него. Щом стигна до бюфета започна да пълни чинията си и възкликна при вида на пушената риба.

— Извинете. — Фоклънд се приближи до нея, за да продължи да й досажда.

Мис Огилви го последва до бюфета със смях.

Дъвиштън се върна на мястото си.

— Е, никога досега не съм бил пренебрегван, заради парче наденица.

Александър неохотно прикри усмивката си. Трябваше да е ядосан, но чувството му за хумор надделя. Наблюдаваше Кейтлин, която въодушевено говореше с Фоклънд за разнообразието на поднесените плодове, докато пълнеше чинията, която той послушно държеше. Снощи на вечерята бе показала същия ентусиазъм, а реакциите й бяха непосредствени и искрени. Отношенията им преди се бяха развили толкова бързо и бурно, че той не бе успял да опознае вкуса й. Не че би имало някакво значение, каза си Александър, потискайки тревогата, която го обхвана. Познаваше характера й, това бе всичко, което му бе нужно да знае.

— Фоклънд е глупак — наруши тишината Дъвиштън. — Той води чаровната мис Хърст насам. Ако бях на негово място, щях да я отведа в другия край на масата, далеч от конкуренцията.

Александър наблюдаваше как виконтът със слабоватата брадичка настанява Кейтлин на стол, малко по-надолу на масата срещу него. Тя се засмя на нещо, казано от кавалера й, който я гледаше с обожание, и това отврати Александър.

Когато се обърна да го каже на Дъвиштън, забеляза, че и неговите очи са вперени в Кейтлин.

— Гледайте — промърмори той, — ще ви хареса.

— Какво да гледам?

Дъвиштън изглеждаше като хипнотизиран и не му отговори.

Като проклинаше, Александър се обърна и погледна Кейтлин. Утринните лъчи я обгръщаха, галеха нежната й кожа и блестяха в златистата й коса. Дългите й гъсти мигли засенчваха кафявите й очи и те изглеждаха по-тъмни. Тя беше свежа и прелестна, нищо по-различно от това, което бе очаквал.

Раздразнен, Александър сви рамене.

— Е, и?

— Вие сте доста нетърпелив, нали? — Дъвиштън го погледна бързо и отново се обърна към Кейтлин. — Почакайте малко и ще видите.

Александър се намръщи, но в този момент Кейтлин се наведе над чинията си и на лицето й се появи изражение на дълбоко удоволствие. Беше като любовен, чувствен копнеж.

Гърлото на Александър се сви на мига, а сърцето му заби изключително бързо.

— Какво, по дяволите, прави тя?

— Мисля, че вдъхва аромата на шунката — отвърна Дъвиштън със странно плътен глас.

Александър беше напълно убеден, че и собственият му глас не звучи нормално, докато гледаше как Кейтлин се наслаждава на закуската си.

Тя се усмихна, вдигна ножа и вилицата и… облиза устните си.

— Милостиви Боже — прошепна дрезгаво Дъвиштън.

Тялото на Александър пламна и в миг на лудост той пожела този поглед… Пожела си да е за него, само за него и за никой друг.

Кейтлин си отряза малко парче шунка и го поднесе към устните си.

Ако до този момент бе смятал, че изражението й е възторжено, разбра, че е сгрешил. Нейното очевидно чувствено изражение сега не можеше да се опише с думи.

— Тя никога досега ли не е яла?

Дъвиштън отвърна тихо:

— Мисля, че е заради изтънчения вкус на ястията, които опитва.

— Шунка и яйца?

— Подправени с лук, масло и щипка мащерка. Роксбърг поддържат отлична кухня. Рядко съм…

Кейтлин поднесе хапка яйце към устните си и я лапна.

— Проклятие! — Дъвиштън си пое дъх, когато тя затвори очи и бавно задъвка, а влажните й устни проблеснаха.

Проклятие, наистина. Жената имаше дарба да привлича внимание, но това беше прекалено! Александър откри, че всички мъже в стаята са вперили очи в нея, дори възрастният Роксбърг я гледаше жадно.

Той стисна зъби, след това се наведе напред и каза ясно.

— Мис Хърст, никога не съм виждал жена да се храни с такава наслада.

Тя остави вилицата си.

— Съмнявам се, че се наслаждавам на храната повече от останалите — отвърна тя и се обърна към Сали, която точно сядаше. — Не мислите ли така, мис Огилви?

— О, всички ние си имаме слабости — бързо каза тя. — Например, никой не обича шоколадова торта толкова много, колкото мен.

Граф Кейтнес се ухили до нея.

— Всички знаят моята слабост към трюфелите.

— Не оставяйте МакЛийн да ви заблуди — добави дяволито Дъвиштън. — Почти щеше да се сбие с нашия домакин за последната круша.

Кейтлин премигна.

— Има круши? — попита тя, наведе се срещу него и се загледа с дълбок копнеж в чинията му.

Александър отново стисна зъби, когато го прободе непознато чувство на завист.

Мили боже, ревнувам от една проклета круша! Нелепата мисъл го раздразни още повече и го накара да заяви с мрачна решителност:

— Да, и аз взех последната! — Той си отряза парченце и го опита. — Мммм, канела! Превъзходно.

Тя присви очи и стисна силно устни. При тази нейна реакция крушата се стори още по-вкусна на Александър.

Острият глас на Джорджиана смени темата.

— Лорд Дъвиштън, снощи споменахте, че ще ви е приятно да пояздите днес.

Той кимна и отново се загледа в Кейтлин.

— Днес е ветровито, но ще наредя да приготвят конете. — Джорджиана погледна към Александър и изражението й се смекчи. — Доколкото си спомням, вие обикновено не яздите за удоволствие.

Той повдигна рамене.

— Яздя, когато трябва да се погрижа за земите си. Не считам, че е подходящо занимание, когато искаш да си починеш.

Лейди Кинлос, която седеше от лявата страна на домакинята, плесна с ръце.

— Ездата може да бъде толкава приятна! Въпреки че Нейна Светлост и някои други хора — тя погледна бързо към Александър — не яздят много, за останалите от нас ще е удоволствие. Бихме могли да посетим Снейд.

Мис Огилви прекъсна тихия си разговор с Кейтнес.

— Снейд? Това замък ли е?

Лейди Кинлос се изкиска.

— За бога, не! Местните го наричат Инвърснейд. Това е едно съвсем малко селце, но странноприемницата там предлага доста добра храна и поразителни гледки към Бен, красивата планина наблизо. Можем да пояздим до Снейд този следобед, да пием чай и да се върнем навреме, за да се приготвим за вечеря.

— Мис Хърст, вие яздите ли? — попита Дъвиштън.

— Малко. Научих се в Лондон, когато… — Погледът й се плъзна към Александър и щом улови неговия, бузите й порозовяха. — Разбира се, че мога да яздя.

Той повдигна вежди, развеселен от порозовялото й лице. Сякаш знаеше, че като заговори за ездата им в парка, тя ще се сети за целувките, които бяха последвали. Както и той.

Доволен да разбере, че тези моменти още я изнервят, той си позволи да спре поглед върху устните й.

— Мис Хърст е превъзходна… ездачка.

Още по-плътна розовина обхвана бузите й и тя срещна погледа му.

— Благодаря ви, лорд МакЛийн, самата аз не бих си дала такава оценка.

— О, хайде сега, не подценявайте талантите си.

Всички очи се обърнаха към Кейтлин. Тя го изгледа студено.

— Аз мога да яздя, но не познавам конете в конюшните на херцогинята и…

Александър продължи провлачено:

— Притеснявате се, че няма да отговорят на високите ви изисквания. Разбирам вашата загриженост, след като съм ви виждал да яздите.

Дъвиштън повдигна вежди.

— Вие сте яздили заедно преди?

— Имах привилегията да давам уроци на мис Хърст миналия сезон в Лондон.

Последва очебийна пауза в разговора.

Бузите на Кейтлин не можеха да станат по-ярки.

— За щастие, след това взех още уроци.

Веселието на Александър изчезна. Какво, по дяволите, имаше предвид тя? За ездата ли говореше или за целувките? Проклета да е, беше прекарала последните три месеца в дълбоката провинция! Да не би някой непохватен селяк да бе посмял да я докосне?

Кръвта му закипя при мисълта за розово-бялото съвършенство, което би представлявала тя в ръцете на някой груб селянин.

— Ваша Светлост — намеси се мис Огилви, — страхувам се, че моите ездачески способности са почти нищожни, ще ми е нужен много кротък кон.

Джорджиана изглеждаше развеселена от това непринудено признание.

— Не се притеснявайте, мис Огилви, имам доста дребни и кротки коне в конюшнята — точно за такива случаи.

Сали въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви, Ваша Светлост!

— Разбира се. — Джорджиана погледна Александър изпод миглите си и каза лениво. — Докато повечето от вас се наслаждават на ездата, аз ще остана тук, за да се погрижа за кореспонденцията си. Това е чудесен начин да прекараш следобеда.

На Александър му се искаше тя да опита да покаже малко повече финес, но предполагаше, че това надхвърля способностите й. За да й демонстрира своята незаинтересованост, насочи вниманието си към крушата в чинията си. Но когато вдигна вилицата си забеляза, че е изчезнала.

Срещу него Кейтлин тъкмо поднасяше последното парче към устните си. Проклетницата, беше откраднала неговата круша от неговата чиния!

Тя му се усмихна, след като плъзна парченцето между устните си и го сдъвка с очевидно удоволствие. Очите й блеснаха дяволито и в отговор едното ъгълче на устата му се повдигна развеселено, но той бързо се стегна.

В един опасен миг почти бе забравил защо тя е тук. По дяволите, трябваше да внимава повече. Не биваше да й позволява да го омае, както повечето от мъжете в компанията.

Обърна се към Дъвиштън.

— Вятърът духа от север, този следобед ще е студено за езда.

Дъвиштън погледна през масата към Кейтлин.

— Не ме интересува дори да завали сняг, няма да пропусна ездата за нищо на света.

Александър бе обхванат от яд и изгледа недоволно младия лорд. Той знаеше какво точно ще се случи: Дъвиштън и Фоклънд щяха да се опитват да се надхитрят един друг по пътя към Снейд, което щеше да повдигне безгранично самочувствието на Кейтлин. Жалко, че не възнамеряваше да се присъедини, защото само той би могъл да усмири тези двамката.

Хм… може би все пак трябваше да отиде. Замисли се за всички възможни начини да я подразни по пътя, още повече че ездата предлагаше безброй поводи за разговори насаме. А да не говорим, че знаеше много добре какви са ездаческите й способности в действителност, а те не бяха на особена висота. Да яздиш по гладките равни алеи на Хайд парк бе едно, а по тесните неравни селски пътеки съвсем друго.

Александър се усмихна.

— Смятам да дойда на ездата, в крайна сметка.

Джорджиана рязко обърна глава към него. Студеният й син поглед се изостри и той си помисли, че ще каже нещо недискретно, ала тя се съвзе след миг и се засмя несигурно.

— Наистина, Александър, никога не съм мислила, че ще решиш да вземеш участие в толкова обикновено занимание.

Той присви рамене.

— Реших да се насладя на чистия въздух.

По лицето на Джорджиана се изписа недоволство…

— След като няма да сте тук… Лорд Дъвиштън, може би вие ще бъдете така добър да останете. Ще ми е приятно да имам компания.

Младият лорд изглеждаше разочарован, но бързо го прикри.

— Разбира се, Ваша Светлост. За мен ще е удоволствие.

Кейтлин почувства леко задоволство, докато херцогинята гледаше гневно към МакЛийн. Явно информацията на Мюриън за тях двамата бе вярна. Кейтлин погледна към херцога, който щастливо търкаше табакерата си. След като той не изглеждаше обезпокоен, може би тя също не трябваше да се тревожи. Все пак нямаше никакви претенции към МакЛийн.

Ако беше неин съпруг, нямаше да търпи подобни глупости, разбира се. Когато се омъжеше щеше да се увери, че съпругът й уважава връзката им и самата нея, както бе при родителите й.

Това, че се сети за майка си, я накара да се замисли. Вече бе позволила предизвикателствата на Александър да я тласнат в същата посока, което бе причинило всички проблеми преди: „О, да, ще го направя и ти не можеш да ме спреш“. Това щеше да я доведе до същите грешки. Щеше да понесе мълчаливо подигравките му за ездаческите си способности, въпреки твърдението си, че сега е по-добра, а това си беше откровена лъжа. Просто нямаше да му позволява да я подмами в спор.

Имаше нещо обидно в начина, по който я гледаше, сякаш й липсваше елементарно възпитание. Този поглед имаше силата да я накара да се държи необмислено, затова открадна крушата му. Надутият глупак се бе държал толкова снизходително, че тя не бе устояла на порива да му го върне. За щастие, единствено граф Кейтнес бе видял кражбата й и само се бе усмихнал и бе продължил закуската си.

Кейтлин виждаше защо Сали го намира за интересен. Той бе спокоен и непоколебим. За жалост, подобен тип не я привличаше и затова постоянно се насочваше към по-непредсказуеми и темпераментни мъже.

Погледна към МакЛийн изпод миглите си, искаше й се да не е толкова красив. Приличаше на герой от роман, макар въобще да не се държеше като такъв. Тя се зачуди какви ли бяха намеренията му. Определено се опитваше да я злепостави, но защо? Какво се надяваше да постигне?

Може би щеше да успее да открие по време на ездата. Щеше да намери начин да говори насаме с него и…

Херцогинята се наведе напред, за да каже тихо нещо на МакЛийн. Той я изслуша, сви рамене и се обърна на другата страна. Тя изглеждаше разгневена, а той — просто отегчен.

Приятен трепет стопли сърцето на Кейтлин.

Сали се наведе към нея през масата.

— Кейтлин, може би, вместо да яздя, трябва да остана тук и да разгледам големите портрети. — Тя погледна към херцога, преди да добави шепнешком: — Ще преброя колко от тях са имали нещастието да са със същата брадичка като Роксбърг.

Кейтлин се разсмя.

— Не, не! Трябва да пояздиш!

— О, да! — намеси се лорд Фоклънд. — Не бива да пропускате гледката. Подобно нещо не може да се види на мили разстояние.

Сали не изглеждаше съвсем сигурна.

— Ако смятате, че трябва да дойда…

Кейтлин кимна.

— Двете с теб ще поискаме най-бавните и тромави коне от конюшнята и всичко ще е наред. Ако пък има понита, ще вземем тях.

Сали се засмя.

— Едно пони ще е идеално за мен, но за теб едва ли, въпреки че е много мило от твоя страна да предложиш.

Кейтлин отмина думите й и се зарадва, когато херцогинята стана от стола си. След като всички бяха закусили, лейди Кинлос предложи да се срещнат след час във фоайето. Останалите се съгласиха и се оттеглиха, за да облекат костюмите си за езда. Дъвиштън и Фоклънд придружиха Кейтлин до фоайето, а Александър остана на мястото си, загледан мрачно след нея.

Джорджиана наблюдаваше как мис Хърст обсебва мъжкото внимание; на излизане бе хванала под ръка двама подходящи за брак мъже.

Колко жалко. Мъжете са такива слабохарактерни същества и могат да бъдат манипулирани толкова лесно от една млада красавица.

Тя съзнаваше, че са глупаци, но това не намаляваше огорчението й; не беше склонна да споделя нито частица от мъжкото внимание. Интересът на граф Кейтнес към мис Огилви бе напълно приемлив, защото всички бяха наясно, че той си търси подходяща съпруга. Но да гледа красив, изискан джентълмен като Дъвиштън да се занимава с бледо, наивно момиче като мис Хърст, бе дразнещо. Още повече я тревожеше това, че МакЛийн следваше с поглед всяко нейно движение, а зелените му очи бяха замислени… преценяващи… заинтригувани.

Лейди Кинлос взе салфетка и уви в нея парче шунка.

— Мъфин много обича шунка, но не мога да му давам твърде много, защото получава газове. Стомахът му е много чувствителен! Той не се оплаква, но аз знам кога…

— Даян, би ли ни оставила насаме с лорд МакЛийн за няколко минути? Искам да го попитам за двойката сиви коне, които току-що купих. Струва ми се, че единият куца и не знам дали да го задържа.

Даян скочи от масата и избъбри нервно:

— О, разбира се.

Джорджиана я изчака да излезе, преди да се премести до Александър, който все още се взираше в отворената врата сякаш бе потънал в мислите си.

Тя зае стола до него и проследи погледа му в коридора, където мис Хърст говореше сериозно с лорд Дъвиштън. Джорджиана изви устни. Глупавата хлапачка нямаше представа колко непостоянен е Дъвиштън, самата тя го бе използвала, за да накара МакЛийн да ревнува. По-младият мъж бе доста привлекателен, но не можеше да се сравни с мъжествената сила и чувственост на този, който седеше до нея в момента. Наблюдаваше МакЛийн през спуснатите си мигли и сърцето й бе пронизано от непознат копнеж. За по-голямата част от обществото тя бе херцогиня Роксбърг, най-красивата и богата жена в Шотландия и може би дори в Англия. Само двамата с изкуфелия й съпруг знаеха, че той я бе видял за първи път, когато бе едва на четиринадесет и работеше в текстилната му фабрика, облечена в дрипи, мръсна и боса, незаконно дете на градската проститутка.

Роксбърг бе преситен благородник, изморен от живота и от капризите на обществото, което по това време го смяташе за малоумен, заради лекото му фъфлене и склонността да почервенява винаги, когато някой го погледне. Но той не беше глупак и можеше да оцени красотата, дори в момиче, облечено в дрипи и без обувки на краката.

Беше взел Джорджиана в дома си същия ден и веднага, след като й бе осигурил фалшив акт за раждане, се бе оженил за нея. Така се бе родила херцогинята на Роксбърг. През първите две години той я бе изпратил в имението си далеч на север, където я бяха обучавали и полирали до такава степен, че дори той понякога забравяше откъде бе дошла. Бракът им не се основаваше на страст, тя не го обичаше, нито той нея. Беше просто фиктивен съюз. Роксбърг искаше млада и красива съпруга, за да предизвиква завистта на приятелите си, а тя в замяна бе получила титла и щедра месечна издръжка. Раждането на красив, здрав син със семейния белег на левия лакът бе подпечатало сделката.

Когато настъпи моментът, херцогът бе представил своята прелестна херцогиня пред лондонското общество, а тя го бе превзела с щурм, както той бе очаквал. Когато някой попиташе за родословието й, а такива имаше, той даваше да се разбере, че съпругата му произхожда от стар род от най-северните части на Шотландия, дори бе намекнал за връзка с красивата трагична кралица Мери.

Джорджиана се движеше през мътните води на обществото със сигурни стъпки. Бе приветствана, заради красотата си и лекото превъзходство, което бе усвоила, освен това те я бяха предпазили от по-нататъшно любопитство. Тази интригуваща комбинация бе отворила пред нея повече врати от титлата и парите на съпруга й. Бързо бе разбрала какво може да й помогне да се издигне, избираше разумно любовниците си, пазеше репутацията, която си бе създала, и си избираше най-изтънчените приятели. Така скоро бе станала една от най-влиятелните дами в обществото.

Имаше повече, отколкото бе мечтала, и това я радваше. Но по-късно бе открила, че нещо не е съвсем наред. Красотата й започваше да повяхва, съпругът й се бе превърнал в изкуфял старец, който се зазяпваше похотливо в камериерките и заспиваше на масата по време на вечеря с широко отворена уста. Осъзнала бе, че копнее за нещо повече, нещо, което не бе имала никога — истинска любов. Не бе сигурна, но смяташе, че ще я открие с Александър МакЛийн, този мистериозен, влудяващо красив, дяволски неуловим шотландски леърд; мъж с черна коса и душа, с тъмнозелени очи, намекващи за силна страст и ледена жестокост.

Сякаш усетил мислите й той най-накрая откъсна поглед от коридора и се обърна към нея.

— Да? — Пренебрежението му я ядоса й гневът й пламна.

— Гледаш мис Хърст и завоеванието й? Или искаш да си на негово място? — Той присви очи, в които заблещука зелен лед. — Колко нетипично за теб, МакЛийн. Никога не съм мислила, че си от онези мъже, които тичат след ученички. Смятах, че си си взел поука от смъртта на Хъмбълт — рязко заяви тя.

Устните му се извиха в студена усмивка.

— Какво има Джорджиана? Ревнуваш, че Дъвиштън спря да се кланя пред твоя олтар?

Смразена от ледения блясък в очите му, тя преглътна острия отговор.

Александър отново се бе загледал през отворената врата. Джорджиана видя Кейтлин Хърст, която изглеждаше пленително, докато се смееше с Дъвиштън. Роклята на хлапачката се отличаваше с измамна простота, но веднага проличаваше, че е правена от първокласна модистка. Откъде имаше такъв гардероб?

Херцогинята забарабани с пръсти по масата.

— МакЛийн, каза ми, че си решил да й дадеш урок.

Той я погледна с досада.

— Какво правя или не правя, наистина не те засега.

— Засяга ме, след като трябваше да я поканя в къщата си, а след това да седя и да гледам как се увърташ около нея, както всички останали мъже тук. Ти си увлечен по нея! Признай си!

В очите му заблестяха зелени пламъци, а устата му побеля от гняв. Навън силен вятър заблъска по къщата, а слънцето изчезна зад внезапно появилите се буреносни облаци.

Джорджиана потрепери от страх и възбуда. Да притежава такъв мъж… Как можа да го остави да й се изплъзне? Той беше великолепен и поразително мъжествен, но силата му бе това, от което омекваха костите й. Докосна ръката му и се наведе напред, а деколтето на синята й рокля бе провокативно дълбоко.

— Александър, моля те… Не исках де те ядосам. Просто съм любопитна за плановете ти. След като я поканих тук, вече съм част от всичко това.

Той се загледа продължително в нея. Вятърът навън бавно стихна, облаците се успокоиха, въпреки че не изчезнаха.

— Просто си играя с нея. Едва не съсипа брат ми само за миг. Наложи се той да се изправи срещу съдбата си за известно време. Искам и тя да изпита същото. Знае, че имам планове, но не и какви са. Любопитна е и притеснена, чета го по лицето й. — Твърдите му устни се извиха в лека усмивка. — Когато дойде моментът, ще разбере какво съм й приготвил. Дотогава искам да се тревожи.

Джорджиана изпита облекчение.

— Ти я измъчваш! Притеснявах се, че си пленен от нея като глупавия Фоклънд и останалите. Но как мислиш да я накажеш, след като постоянно е заобиколена от обожатели? Очевидно ще ти се наложи да ползваш и непочтени средства.

— Така и ще направя. — Той стана и я принуди да пусне ръката му. — Засега искам да се чувства несигурна. Дойдох заради нея и тя започва да се досеща. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш.

Джорджиана отвори уста да запротестира, но той я изпревари, като се намръщи.

— Трябва да отида да се преоблека за ездата.

Това бе всичко, което щеше да научи. Джорджиана също стана.

— Разбира се. Ще уведомя лакеите колко коне да приготвят. И Александър?

— Да.

— Когато се върнеш, бих искала да разбера как вървят нещата. — Тя затаи дъх. Рискуваше да иска подобно нещо и то с тон, предполагащ положителен отговор от негова страна.

За нейно облекчение той само присви рамене.

— Ще мина през апартамента ти, когато се върна.

Сърцето й подскочи. Когато се върнеше, щеше да го примами да поговорят отново. Дори успя да не даде израз на своя триумф.

— Ще се видим тогава.

Той се поклони и тръгна, животинската грация на походката му я накара да потрепери. Гледа след него, докато не изчезна нагоре по стълбите и тогава обърна очи към прозореца. Буреносните облаци все още висяха ниско над хоризонта и се усещаше мирисът на дъжд.

Потрепери отново и разтърка ръцете си. Александър МакЛийн беше предизвикателство — приятно, великолепно и трудно предизвикателство. Но тя не беше обикновена светска дама, а много повече. И най-вече, не познаваше значението на думите отказвам се. Щеше да намери начин да го спечели. По един или друг начин, той щеше да бъде неин.

С високо вдигната брадичка тя напусна утринния салон.