Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (3)

Глава 2

О, момичета, никога не вярвайте на мъж, който твърди, че може да пази тайна.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Три дни по-късно Кейтлин отдръпна кожената завеска, която покриваше прозореца на каретата. Студеният въздух нахлу веднага и тя потрепери, сгуши се още повече във вълненото палто и загърна по-плътно одеялото около краката си. Благодарение на дебелото вълнено одеяло и грейката до краката й, само бузите и носа й почувстваха студа.

Тя никога не бе пътувала в такъв разкош, но пътуването бе продължило досадно дълго. За сметка на лукса, каретата се бе оказала бавна.

Разкошът на каретата може и да беше достатъчна компенсация за удълженото с още един ден пътуване за някого, но Кейтлин се улавяше как мислено се опитва да я накара да се движи по-бързо, докато напредваха бавно по дълбоко набраздения път. Струваше й се, че спират на всяка пощенска станция и странноприемница, но не можеше да откаже, когато й предлагаха топла лимонада, сирена и хрупкав хляб, нито да възрази, че слугите пълнеха с горещи въглени грейката. Обаче бе изморена от седенето. Искаше просто да пристигнат!

Тя се обърна към спътничката си — прислужница, изпратена от херцогинята да се грижи за нея и да я придружава.

— Мюриън, колко остава, докато стигнем в замъка?

Мюриън — слаба, кокалеста жена, облечена в обичайните за слугите черна рокля и дебело черно палто, отвори очи, премигна сънено и погледна през прозореца.

— Почти пристигнахме, мис. Още час-два.

— Ох, надявам се да е така — потърка бедрата си Кейтлин. — Уморих се да седя.

— Може да сте изморена, но трябва да се радвате, че не бързаме. Иначе щяхте да пристигнете синьо-черна, изгладняла като вълк и замръзнала като ледена шушулка.

Кейтлин се усмихна едва.

— Права си, разбира се. Просто съм неспокойна.

Мюриън се намести в ъгъла си.

— Подремнете, мис. Ще се почувствате по-добре, като пристигнем. — Тя затвори очи и след няколко минути вече хъркаше.

Съветът на прислужницата не успокои никак Кейтлин. Тя продължаваше да се взира с копнеж през прозореца. Пътят се простираше право на север, въздухът ставаше все по-студен, а пейзажът — все по-див и прекрасен. Потрепери и си пожела да не бе обличала по-модерното си палто и полуботушките, когато спряха в последната странноприемница.

След час пътят стана по-стръмен, виеше се покрай кафяво-зелените хълмове и се снижаваше по брега на красиво езеро, обкръжено от сребристосиви скали. Водата му бе дълбока, яркосиня, а близките скалисти хълмове бяха покрити с ниски храсти и треви. Между двата хълма се извисяваше планина, чиито покрити със сняг върхове се отразяваха в повърхността на езерото.

Кейтлин се усмихна на дълбокото, трайно спокойствие, което я обгърна. Изненада я чувството, което я изпълни; беше почти като завръщане у дома. И защо не, баба й живееше само на половин ден път от тук, от другата страна на езерото. Като дете бе прекарала много дни в бродене из хълмове като тези, докато с Кат си измисляха истории за легендарните МакЛийн.

Мамчето бе очарована от семейство МакЛийн, отчасти поради това, че къщата й беше точно срещу техния замък, и отчасти, защото я изгаряше любопитство към проклятието на МакЛийн. Кейтлин също изпитваше любопитство — бе изпитвала — напомни си тя твърдо. Беше време да забрави всички тези глупости. Никога повече нямаше да види проклетия, покварен Александър МакЛийн и така беше най-добре.

Мюриън се размърда, протегна се, после се наведе напред, за да сподави една прозявка и погледна навън през рамото на Кейтлин.

— Да, почти стигнахме.

— Чудесно, никога не съм била в истински замък.

— Това не е съвсем истински замък. Нейна Светлост казва, че е имение, превърнато в замък, което означава, че господарската къща е преобразена като замък с камъни и разни подобни. — Прислужницата поклати глава. — Какво ли не измислят тези аристократи?

Кейтлин посочи към планината.

— Баба ми живее наблизо, от другата страна на долината, точно срещу замъка на МакЛийн. Помага на болните в селото.

Мюриън сграбчи ръката на Кейтлин и тя премигна учудено срещу изведнъж засиялото лице на прислужницата.

— Мис, да не би да казвате, че старата Нора ви е баба?

— Да, тя ми е баба…

Мюриън стисна ръката й още по-силно.

— Баба ви спаси живота на сестра ми, когато я беше хванала треска. Мислехме, че си отива, но вашето мамче дойде и я накара да пие една отвратителна отвара — присви нос тя. — Сестра ми каза, че миришела като смъртта, така беше, но я върна към живота и не е боледувала повече до ден-днешен.

Кейтлин кимна.

— Мамчето има дарба.

— Наистина е така! Говори се, че прави отварите си с чистата, студена вода от това езеро и затова са толкова ефикасни.

Кейтлин се усмихна, загледана в прекрасното синьо езеро, чиято повърхност изглеждаше като от стъкло, а над него плуваха пухкави бели облаци.

— Трябва да посетя мамчето, докато съм тук.

— Ако отидете, с радост ще дойда с вас.

Каретата се наклони, когато взе острия завой на главния път.

— О, вече сме на пътя към замъка.

— Най-сетне! — Кейтлин погледна към прислужницата и подхвърли равнодушно. — Чух, че херцогинята е много модерна.

— И за вас може да се каже същото. Тя ще хареса вашите рокли, няма съмнение. Забелязах как бяхте облечена на закуска тази сутрин.

— Благодаря ти. Използвах един модел, който видях в Лондон.

Мюриън премигна.

— Вие сте я направила? Изтънчена дама като вас?

Кейтлин се разсмя.

— Аз съм дъщеря на викарий и съм направила почти всичко, което нося. Повечето модели са от Дамския журнал на Акерман.

Мюриън я погледна.

— Ако ми позволите, мис, ще ви кажа, че сте малко по-различна от другите гости на Нейна Светлост. Тя няма навика да кани по-млади и хубави жени от нея самата.

Кейтлин се засмя.

— Никога не съм се срещала с херцогинята. Запознали са се с майка ми на една вечеря и през последните няколко седмици доста се сприятелиха. Нейна Светлост настоя майка да ме изпрати да гостувам в замъка й.

Мюриън присви вежди.

— Значи Нейна Светлост просто така е решила да ви покани? Това не ми изглежда, като нещо, което тя… — Прислужницата замълча и се принуди да се усмихне, очевидно престорено. — Разбира се, няма никакво значение какво мисля аз. Сигурна съм, че ще се радва, задето й гостувате, мис.

Любопитството на Кейтлин се пробуди. От държането на прислужницата ставаше очевидно, че за херцогинята не са присъщи жестове, продиктувани от импулсивност и щедрост. Тогава защо я бе поканила? След месеци пленничество, тази покана бе такава прекрасна изненада, че Кейтлин не си бе направила труда да задава въпроси, но сега се зачуди. Майка й може да не знаеше какви егоистки са светските гранд дами, но Кейтлин, която бе прекарала два великолепни месеца с леля си в разгара на лондонския сезон, бе разбрала колко истина има в това. Може би тази жена имаше дъщеря на нейните години или отчаяно се опитваше да достигне до определен брой двойки?

Бе обичайно, домакинята да кани равен брой мъже и жени, така че на масата всички да са седнали по двойки. Така някои по-нисшестоящи дами успяваха да водят доста активен социален живот, независимо от социалното неравенство. Беше трудно да се повярва, но вероятно нито една от уважаваните дами не би приела да играе ролята на допълваща бройка за вечеря.

Каквато и да бе причината, Кейтлин възнамеряваше да се възползва по най-добрия начин от предоставилата й се възможност.

Мюриън кимна към прозореца.

— Това е последният завой към къщата, мис, ако искате, можете да я видите отдалеч.

Кейтлин се наведе напред. Отначало виждаше само стена от дебели дървета, но после, когато слънцето се показва между облаците, дърветата се разредиха и откриха гледка към замъка Балъх.

— Прекрасна е, нали, мис?

Кейтлин успя само да кимне. Сивата каменна къща с оръдейни кули бе строена в пищен стил, за да изглежда като замък, разположен върху хълма. Късното следобедно слънце сияеше топло над нея, въпреки мразовития вятър.

— Нова е, въпреки че изглежда стара. Построена е така по нареждане на Нейна Светлост. Къщата е голяма, а кухните са едни от най-хубавите в Шотландия и към всяка спалня в източното крило, където ще отседнете вие, има стая за тоалет.

— Колко модерно! И все пак изглежда старинна и романтична. — Кейтлин се усмихна. — Почти очаквам малки елфи да излязат с танцова стъпка през вратата, за да вземат багажа ни.

Мюриън изсумтя.

— Единствените елфи, които ще видите, са лакеите, но по-големи лентяи от тях едва ли ще намерите, въпреки че изглеждат като картинки. Нейна Светлост не би се съгласила с нищо друго. Иска да изглеждаме перфектно, точно както в някой лондонски дом и не приема никакви възражения.

— Напълно характерно за положението й. Ако аз бях херцогиня, сигурно щях да съм също като нея.

Мюриън изглеждаше изненадана.

— Наистина ли, мис?

— О, да. Щях да бъда непоносима. Щях да очаквам всички да ми се подчиняват и да изисквам най-доброто във всяко отношение. Но щеше да ми бъде забавно, само ако сестрите и братята ми са наоколо, за да ме видят.

Прислужницата се усмихна.

— Ще трябва просто да ги поканите да видят как царувате в замъка си…

Каретата затрополи по калдъръмения път и спря пред портите.

— Пристигнахме — каза Мюриън и започна да събира вещите им.

Кейтлин изведнъж се почувства неспокойна, приглади полите си и се увери, че ръкавиците й са закопчани на китките. Не познаваше никого, но беше сигурна, че ще се сприятели с някои от дамите, преди да е изминала седмицата. Повдигна брадичка. Ако не успееше, поне щеше да се наслаждава на околността. Щеше да е забавно да проучи местността и великолепното езеро.

Вратата на каретата се отвори и стълбичката се спусна, а лакеят й подаде ръка, облечена в ръкавица. След миг Кейтлин се намираше в най-величественото централно фоайе, което бе виждала някога. Блестящият паркет по пода водеше към доста на брой огромни двойни врати. Дългата маса в бяло и златисто, разположена между два подхождащи й стола, и окаченото над нея огромно огледало в златна рамка, изпъкваха на фона на топлия блясък на дървото. Блестящият полилей от злато и месинг вече разпръскаше мека светлина, въпреки че до настъпването на нощта оставаше още поне час.

Врата в далечния край на коридора се отвори и откри трескава дейност. Лакеи със свещници в ръце и ленени кърпи на раменете сновяха напред-назад. Прислужница бързаше, понесла кошница пълна с току-що набрани цветя и празна ваза под мишница.

Изискано изглеждащ иконом приближи и се поклони пред Кейтлин.

— Мис…?

— Хърст. — Кейтлин откопча ръкавиците и палтото си и ги подаде на чакащия лакей.

— О, мис Хърст. Очаквахме ви.

Кочияшът, следван от Мюриън, внесе куфарите на Кейтлин.

Икономът погледна към прислужницата.

— Нейна Светлост и някои от гостите й са в Розовия салон. Ще заведа мис Хърст там, преди да я придружиш до спалнята й.

— Благодаря ви, мистър Хей. — Мюриън се обърна към Кейтлин и направи реверанс. — Желаете ли да вземете вана преди вечеря. Ще ви помогне да не се чувствате толкова схваната след пътуването.

— О, да, моля.

— Ще ви приготвим ваната. Ще се погрижа багажът ви да бъде разопакован и да ви донесат чаша топъл чай.

Стомахът на Кейтлин вече се обаждаше, но тя знаеше от престоя си в Лондон, че до вечерята остава поне час.

— Благодаря ти, Мюриън. Това звучи чудесно.

Прислужницата отново направи реверанс и тръгна, като нареди на един лакей да качи куфарите на Кейтлин.

Икономът се прокашля.

— Мис Хърст, ако ме последвате, ще ви отведа при Нейна Светлост. Тя и няколко от гостите й току-що се върнаха от езда и обсъждат плановете за утрешните забавления в салона.

— Разбира се.

Икономът я поведе към широка двойна врата, отвори я и обяви с равен тон.

— Ваша Светлост, мис Хърст пристигна. — И с поклон отстъпи от пътя на Кейтлин.

Огледала и прозорци блестяха в стаята, която бе три пъти по-дълга, отколкото широка, и бе обзаведена в старинен стил. По протежение на двете стени бяха разположени величествени прозорци, с тежки надиплени копринени пердета с пискюли в бронзов цвят, през които светлината струеше в стаята. Срещуположните стени бяха покрити с тапети, изрисувани в нежно розово, кафяво и бяло, които се редуваха с огледала, високи от пода до тавана. Големи розови канапета обграждаха две от трите запалени камини, топлещи стаята. Подът бе покрит с дебел килим в розово-оранжево, кафяво и червено. Целият този разкош се допълваше от три месингови полилея, единият от които бе по-голям от канапе.

Кейтлин се постара да не зяпа и се съсредоточи върху малката група, която бе насядала на двете канапета до вратата. Поразителна червенокоса жена я измери с любопитен, но студен поглед. Тя бе облечена в сапфиреносин костюм за езда, който сякаш извайваше фигурата й, косата й бе вдигната на кок, а малката й кокетна шапка бе наклонена на една страна. До това великолепно създание седеше висок красив мъж с поразителни сини очи, който смело оглеждаше Кейтлин. На другото канапе седяха две дами, по-младата бе с кестенява коса и нежносини очи, а по-възрастната — с остри черти и доста голям нос.

Червенокосата жена огледа Кейтлин от главата до петите.

— Да, да — промълви тя ниско, сякаш говореше на себе си. — Трябваше да се досетя.

Кейтлин, която приближаваше, спря.

— Извинете, но не ви чух.

Изражението на херцогинята стана съсредоточено и на устните й се появи напрегната усмивка.

— Мис Хърст, толкова се радвам, че приехте поканата ми.

Значи това беше херцогинята. Изглеждаше прекрасно.

Кейтлин спря на крачка от канапето и направи реверанс.

— Ваша Светлост, беше много мило от ваша страна да ме поканите.

Мъжът до херцогинята се бе изправил на крака при появата на Кейтлин. Сега се поклони, а очите му я поглъщаха.

— Джорджиана, ще ме представиш ли?

Устните на херцогинята изтъняха, но се усмихна.

— Разбира се. Мис Хърст, това е лорд Дъвиштън. Трябва да ви предупредя, че той може да бъде много лош мъж.

— Джорджиана, наистина! — Сините очи на Дъвиштън заблестяха весело, когато пое ръката на Кейтлин в своята и целуна топло пръстите й. — Мис Хърст, за мен е удоволствие. Не слушайте Джорджиана. Тя просто е ядосана, защото я победих в ездата на връщане към къщата.

— Ти мамиш — каза херцогинята с провлачения си тон.

Кейтлин дръпна ръката си от хватката на мъжа и се поклони бързо.

— Лорд Дъвиштън, за мен също е удоволствие.

Домакинята посочи двете дами.

— Това е виконтеса Кинлос, моя много скъпа приятелка.

Жената с острите черти се изкиска.

— О, Джорджиана, щом казвате! — Тя се изправи и направи кратък реверанс. При това малко, кльощаво куче с голяма розова панделка, завързана на опашчицата от козина между големите му остри уши, изскочи от полите й.

— О, куче! Може ли… — Кейтлин протегна ръка, за да го погали, но то заръмжа и се хвърли срещу нея с оголени зъби. Не успя да я ухапе, благодарение на бързата реакция на лорд Дъвиштън, който пристъпи между нея и животинчето.

Лейди Кинлос взе кучето в прегръдките си.

— Ела, ела, Мъфин.

То трепереше раздразнено и не сваляше ококорените си очи от Кейтлин.

— Съжалявам, ако съм я изплашила.

Лейди Кинлос сбърчи нос.

— Той не обича непознати — каза тя, целуна кучето по костеливата глава и продължи напевно: — Нали така, Мъфин?

Херцогинята се засмя ниско и звучно.

— Мис Хърст, както виждате, тук в Балъх Касъл ни управлява едно диво куче. Надявам се, че това няма да ви причини неудобство.

Кейтлин не се притесняваше толкова от злобното малко животинче, колкото от едва забележимото критично отношение, което излъчваше домакинята. При вида на перфектния й костюм за езда Кейтлин се чувстваше невзрачна в измачканите дрехи, с които бе пътувала и й се искаше да се бе преоблякла, преди да се представи. Но знаеше, че в никакъв случай не бива да показва неувереност! Ако научи нещо в Лондон, то бе, че всяка проява на слабост се наказва жестоко.

Тя обърна въпросителен поглед към младата жена, която стоеше тихо.

Херцогинята смръщи вежди.

— А, да. Това е мис… Одуел.

Младата жена се усмихна.

— Мис Хърст, аз съм мис Огилви.

Домакинята присви рамене.

— Огилви, тогава.

Кейтлин й се усмихна топло и получи искрена усмивка в замяна. Вероятността да е открила поне един съюзник тук я поуспокои. И тя се премести малко по-близо до мис Огилви.

Лейди Кинлос целуна отново Мъфин и го пусна на пода. Той пак се скри в полите й, като подаваше глава само за да изръмжи срещу Кейтлин.

— Недей, малък Мъфин. Бъди любезен. — Виконтесата погледна към вратата. — Чудя се къде ли са останалите. Тръгнаха по пътеката, водеща към руините на стария замък. Мислех, че ще са се върнали преди нас.

Херцогинята присви рамене, елегантният жест подчерта деликатността на шията и раменете й.

— Най-вероятно са спрели да разгледат градините. Маркиза Треймънт напоследък е развила непреодолим интерес към розите.

Кейтлин се намръщи. Как майка й, която обикновено преценяваше хората правилно, се бе доверила на тази груба жена. Замисли се дали собствената й преценка не е прибързана, все пак едва се бе запознала с нея.

Домакинята се отпусна върху възглавниците на канапето и направи жест към гостите си да направят същото.

— Ако ме извините — каза Кейтлин. — Бих желала да си почина малко преди вечеря.

Херцогинята кимна.

— Вечерята ще бъде сервирана в девет. На вас сигурно ще ви се стори ужасно късно. — Плътните й устни се извиха в самодоволна усмивка и тя погледна към лейди Кинлос. — Мис Хърст идва от най-дълбоката провинция. Бях там преди месец и мислех, че ще умра от скука.

Как смееше тази жена! Острият отговор бе на устните на Кейтлин, но тя се принуди да го преглътне. Обещах на майка да не правя сцени… но, оххххх!

Лейди Кинлос се изкиска зад ръката си.

— Може би, мис Хърст ще предпочете малко хляб със сирене в шест, вместо агнешкото и омарите в девет.

Това беше прекалено. Кейтлин извика усмивка на лицето си.

— Не ме интересува кога ще бъде вечерята, просто не бих искала да я пропусна. Никога не пропускам възможността да се насладя на добрата храна, да обменя любезности с добра компания или да послушам глупави приказки.

Докато усмивката на лейди Кинлос избледняваше, лорд Дъвиштън се разсмя.

— Браво, мис Хърст! Добър отговор! Сега лейди Кинлос ще се чуди кое от трите имате предвид.

Херцогинята присви очи.

— Наистина, Дъвиштън, не окуражавайте момичето. Тя и без това е импулсивна. Майка й ме предупреди.

Наложи се Кейтлин да прехапе устни, за да не порази всички около себе си с остротата на своя език.

— Изобщо не съм импулсивна, Ваша Светлост.

Лорд Дъвиштън се засмя.

— Тези от нас, които са прекарали целия следобед на седлото или — кимна към Кейтлин, — в пътуване по прашните пътища, ще са изключително гладни до девет.

— Всъщност — добави мис Огилви с мекия си глас, — нищо не ме кара да изгладнявам така, както пътуването. — И се усмихна на Кейтлин. — Пътуването дотук ми отне осем часа и ако не беше време за чай, когато пристигнах, можех да изям някой от ремъците на каретата.

Кейтлин се усмихна благодарно на младата жена.

— Радвам се, че не ви се е наложило да стигнете до такива крайности.

— Аз също! — Нежните сини очи на мис Огилви заблестяха. — Мислех…

Вратата се отвори и още две двойки влязоха, посрещнати от лая и ръмжането на Мъфин.

Лорд Дъвиштън представи лейди Елизабет, дъщеря на дук Аргайл, и нейният придружител — лорд Далфор от Бърлей. Двамата бяха облечени изключително модерно и поздравиха мило Кейтлин. Следваха ги маркиз и маркиза Треймънт, красивата двойка поздрави любезно, но скоро се увлякоха отново в обсъждането на плановете си за новата градина в един от имотите си.

Домакинята и лейди Кинлос поздравиха новодошлите с далеч по-голям ентусиазъм, отколкото бяха показали пред Кейтлин, което бе добре за нея. Единственото, което искаше в момента бе спалнята си и очакващата я вана. Тя погледна с копнеж към вратата.

— Ще дойда с вас, ако желаете.

Кейтлин се обърна и откри мис Огилви да седи до нея със срамежлива усмивка на лицето.

— Ще е чудесно, ако нямате нищо против — усмихна се в отговор Кейтлин.

Мис Огилви се приближи.

— Приспа ми се и бих искала да си почина преди вечерята.

Кейтлин въздъхна с облекчение и тръгна с младата жена към голямата врата.

— Благодаря ви много. Не съм съвсем сигурна накъде да тръгна, къщата е толкова голяма.

— И красива. Почакайте да видите спалните! Обзаведени са в толкова прекрасни цветове. Моята е в изумруденозелено, пердетата са с пискюли в бронзово, както и балдахинът над леглото, но ще трябва да почакате да видите своята. Лорд Дъвиштън каза, че всяка спалня има стая за тоалет, не е ли удивително?

Почти бяха стигнали до вратата, когато тя се отвори и висок чернокос мъж влезе. Чертите му бяха твърди и чувствени, устните му — като изваяни, а очите — зелени като мъха по камъните покрай леденостудена река.

Кейтлин познаваше това лице — то бе обсебило сънищата й и бе причина за всичките й угризения през последните три месеца.

— Александър МакЛийн — прошепна тя, но гласът й бе погълнат от поздравите между херцогинята и гостите й.

МакЛийн се усмихна на групата, но когато тръгна към тях, погледът му бе насочен към Кейтлин и улови нейния. Обзе я изпепеляваща топлина, в мига, в който си спомни всяка открадната целувка, всяко чувствено докосване, всеки забранен миг, който бяха прекарали през трите прекрасни седмици, преди неговата арогантност и нейната непримирима гордост почти да съсипят семейството й.

Тялото й веднага бе обхванато от онова дълбоко, приятно вълнение.

По дяволите, трябваше вече да съм го преодоляла!

Той присви очи, но само за миг, и след това, сякаш тя не представляваше абсолютно нищо, продължи към останалите в стаята.

— Това беше грубо — присви нос мис Огилви. — Той не каза и дума на никоя от нас.

Но не беше точно така. Само с един хладен, сдържан поглед, той бе накарал Кейтлин да разбере, че дори неговото присъствие все още да я вълнува, тя не означава абсолютно нищо за него.

Тя дори не можеше да откъсне очи от него, докато той пристъпваше по плътния килим. Беше облечен в ушит по поръчка костюм за езда, черните му ботуши блестяха, а перфектната кройка на палтото подчертаваше силните му мускули.

Мис Огилви се наведе към Кейтлин.

— Въпреки че е толкова груб, трябва да отбележа, че леърд МакЛийн е смущаващо красив.

Дори не би могла да си представи — помисли си Кейтлин.

Мис Огилви се загледа в профила на МакЛийн, докато той разговаряше с херцогинята.

— Единствената причина баща ми да иска да дойда тук, беше надеждата му да привлека вниманието на лорд МакЛийн.

— Успяхте ли?

— За бога, не. Той е твърде зает да гледа… — Момичето се изчерви и отправи извинителен поглед към Кейтлин. — Не бива да клюкарствам.

Не моля те! Продължавай! Но устните на мис Огилви останаха стиснати решително и следващото, за което тя заговори, бяха прекрасните вечери и как никога не била опитвала супа от костенурки преди, и се надявала да сервират пак.

Кейтлин я слушаше с половин ухо, очите й се връщаха към МакЛийн, който разговаряше с лорд Дъвиштън в момента. Бе странно, че въобще не изглеждаше изненадан да я види. Може би херцогинята бе споменала, че я е поканила. Или…

— Не мислите ли — започна с нежния си глас мис Огилви, — че лорд МакЛийн прилича на лорд Байрон?

— Струва ми се, че не сте виждала лорд Байрон.

— Не, но видях картина и той изглеждаше тъмен и опасен, и… — Момичето потрепери.

Кейтлин се усмихна.

— Байрон е самовлюбен слузест червей.

Очите на мис Огилви се разшириха и тя се закиска.

— Наистина ли?

— Срещнах го няколко пъти по време на краткия си престой в Лондон, и ако трябва да бъда честна, той е доста дебел, бледен и фъфли.

— Фъфли? — повтори възмутено мис Огилви. — Не си го представях по този начин! Каро Ламб трябва да е напълно луда, за да е с него.

— И двамата са луди, груби и вулгарни. Може да се каже, че се допълват перфектно.

Устните на мис Огилви потрепнаха.

— Вие сте толкова откровена.

— Съжалявам, аз…

— Не, не! Намирам го за много освежаващо. Моля ви, не се притеснявайте да говорите в мое присъствие. Тук съм от седмица и това са най-искрено изречените думи, които съм чула досега.

— Това е моята дарба и моето проклятие — усмихна се Кейтлин. — Ще бъде голямо облекчение за мен да мога да говоря това, което мисля поне пред един човек.

Кейтлин забеляза през рамото на събеседничката си, че МакЛийн отново разговаря с херцогинята. Червенокосата красавица протегна бавно ръката си към него за целувка. Той се поклони и черната му коса падна над слепоочията му, докато се усмихваше на домакинята.

Гледката накара стомаха й да се присвие. Този мъж беше истинска заплаха за душевното равновесие на жените.

Мис Огилви проследи погледа й и зацъка.

— Никога няма да предположите, че херцогинята е омъжена, от начина, по който флиртува. Целия следобед насърчаваше лорд Дъвиштън да прави най-неприлични коментари. Надявам се лорд МакЛийн да се погрижи.

— Не се притеснявайте за лорд МакЛийн, той умее да бъде достатъчно непочтен по свой начин. — И да накара една жена да повярва — дори за три кратки, невероятни седмици — че е единствена на този свят. — Ще тръгваме ли? Наистина съм много изморена.

— О, разбира се! След пътуването сигурно искате да си починете преди вечеря.

Мис Огилви хвана Кейтлин под ръка и двете продължиха към вратата.

Кейтлин усети, че МакЛийн се обръща, тъмнозелените му очи се впиха в нея, докато напускаше стаята. Обхвана я почти непреодолимо желание да се обърне и почувства облекчение, едва когато стигнаха до фоайето.

Един лакей ги отведе до стаите им, които бяха само през три врати една от друга. Младата жена предложи на Кейтлин да се срещнат на площадката в осем и тридесет, за да отидат заедно на вечерята.

— Всяка минута от този половин час ще ни бъде необходима, за да открием трапезарията.

Кейтлин се съгласи и се сбогува, след това влезе в спалнята си, където Мюриън разопаковаше куфарите й. Прислужницата се засуети и я настани до камината, където я очакваха чай и сладкиш и й обеща, че ваната скоро ще бъде готова.

Кейтлин седеше пред пукащия огън с чай и сладкиш в ръцете си и засищаше глада си, докато прислужницата бъбреше непринудено. Присъствието на МакЛийн я тормозеше, то бе нежелано допълнение към гостуването при херцогинята. Ако съществуваше човек, който знаеше как да я предизвика да направи или каже нещо недопустимо за една дама, това бе този мъж.

Тя захапа сладкиша по-силно от необходимото. Проклятие, нямаше да позволи присъствието му да провали спокойствието или забавлението й. Можеше да прави и говори каквото си иска, този път тя щеше да го дразни и да му се подиграва. Този път тя щеше да действа, не предателското й сърце. И никакъв тъмен, красив, умопомрачителен шотландски леърд не можеше да промени това.