Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (22)

Глава 21

Каквото и да правиш, любовта винаги ще намери път до сърцето ти.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Кейтлийн опря чело в хладното стъкло на прозореца в спалнята си. Отвън светлините от къщата искряха в снега. Сняг, който бе затрупал Англия и очевидно никога нямаше да спре. Сестра й Мери почука на вратата и влезе.

— Донесох ти мляко. Реших, че ще ти помогне да заспиш.

— Добре съм, благодаря.

— Не, не си! Стаята ми е точно под твоята и чувам, че не спираш да сновеш напред-назад през по-голямата част от нощта. — Мери й подаде димящата чаша. — Изпий го!

Кейтлин се подчини послушно, макар изобщо да не й се пиеше мляко. Сестра й намести шала върху раменете си и се отпусна в стола до камината.

— Ще спре ли някога този сняг? Вече втори ден не престава да вали.

— По-добре е от дъжда миналата седмица.

— Дъжд, сняг — изкриви физиономия Мери, — всичко ми омръзна.

Кейтлийн въздъхна, а дъхът й замъгли стъклото, докато наблюдаваше как белите снежинки бавно се сипят от небето.

— Отначало беше красиво.

— Все още е красиво, но вече прекалява. Татко казва, че ако продължава така, отново ще трябва да чистим алеите — потръпна Мери. — Двамата с мама не биваше да тръгват на път в това време, но кой би повярвал, че леля Лавиния най-накрая ще се огъне пред този сърдечен пристъп, за който не спира да говори от години.

— Хубаво е, че вече се възстановява. Мама е много привързана към сестра си.

— Както и всички ние, нали? — съгласи се Мери.

Студеният вятър облиза стъклото и този път Кейтлин потръпна. Тя дръпна пердето до средата и прекоси стаята до другия стол пред камината.

Тъмният поглед на Мери легна замислено върху нея.

— Завърши ли вече чантичката, която шиеше?

— Не.

— А прочете ли книгата, която ти даде Уилям? Онази, за отвлечената наследница.

— Не.

Мери кимна в знак, че изобщо не е изненадана.

— Предполагам, че не си бродирала или плела, или…?

— Нищо не съм правила днес — прекъсна я рязко Кейтлийн.

— Всички се тревожим за теб.

— Защо?

— Защото не правиш нищо друго, освен да бродиш из къщата, потънала в самосъжаление. Та ти дори почти не се храниш.

— Нищо ми няма. Просто това време…

Мери повдигна вежда.

— Мисля, че вината е на МакЛийн.

За кой ли път Кейтлин си пожела да не бе споделяла със сестра си. Но все пак трябваше да каже на някого, без, разбира се да й доверява подробности. Някои неща бяха твърде лични и болезнени, за да бъдат произнесени на глас. Ала беше казала достатъчно, и Мери най-вероятно се досещаше и за това, което беше премълчала.

— Мери, недей!

— Знам, знам — въздъхна сестра й. — Аз просто… — След което сви вежди. — Кейтлин, трябва да си сигурна, че си напълно откровена със себе си. Не би се чувствала толкова зле, освен…

— Освен какво? — предизвика я Кейтлин.

Мери се поколеба, но после тихо каза:

— Освен ако не държиш на него. — Кейтлин почувства, че сърцето й ще се пръсне, а сестра й въздъхна отново. — Само си помислих… Съжалявам. Не искам да любопитствам. Сигурна съм, че с времето сама ще разгадаеш чувствата си и тогава може би ще ми кажеш.

— Сигурно Мери. Благодаря ти! — Сълзите заплашваха да потекат и тя припряно посегна към чашата с мляко.

Сестра й стана и я прегърна.

— Добре тогава. Наспи се.

Вратата се затвори зад нея и с щракването на резето всички емоции, които бушуваха в Кейтлин, се отприщиха. Както хубавите, така и лошите.

Тя обичаше Александър МакЛийн. Обичаше го дълбоко и страстно, с цялото си същество. Пороят от сълзи я заслепи и тя едвам стигна до леглото и се хвърли в него, ридаейки. Когато сълзите й пресъхнаха, тя стана, изми лицето си, навлече нощницата си и изгаси лампата. След което се върна в леглото и зачака дълго, дълго да спре да мисли или да спре да чувства.

Накрая явно бе заспала, но само за да се събуди от блъскането на клоните в прозореца. Кейтлин се намръщи. Това не беше клон. Звучеше повече като малко камъче или малко по-голям камък?

Троп! Троп!… Троп! Троп! Троп!

Отметна завивките и преметна крака през леглото. Пак ли някой от братята й се беше заключил навън? Обикновено чукаха на прозореца на Уилям на първия етаж, но може би той беше заспал дълбоко и не чуваше. Тя грабна една роба от колоната на леглото и затърси пантофите си.

Прас!

Къс стъкло се стовари на пода заедно с един малък камък и пусна мразовития вятър в стаята.

— Мили Боже! — Младата жена пристегна робата си и нахлузи ботите си, за да прекоси стаята. Докато отваряше прозореца счупеното стъкло хрущеше под краката й. Вятърът отметна косите й, а снегът отдолу беше надиплен като вълните на разбушувал се океан. А точно под нея, с късо черно наметало, което се издуваше върху широките му рамене от поривите на вятъра, обул черните си ботуши, стоеше мъжът на нейните мечти. Сърцето й спря, а дланите й се овлажниха. Дали беше дошъл да й се обясни в любов? Беше ли разбрал колко празен ще е животът му без нея?

Александър се завъртя леко и тя успя да види изражението му. Не се усмихваше, не излъчваше любов. Беше се намръщил.

— Обула ли си ботите си? — поиска да знае той.

— Шшш! — Кейтлин хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Мери няма да се втурне през вратата.

— Не ми казвай шшш — отвърна й той, като сниши гласа си до шепот. — Носиш ли обувки? Сигурно има стъкла по целия под и…

— Да, обута съм — сопна се тя.

Изражението му беше толкова сурово, а гласът му толкова недружелюбен, че вълнението и очакванията й избледняха. Каквото и да искаше от нея, то нямаше нищо общо с любовта. Разочарованието загорча в гърлото й. За един мимолетен миг бе повярвала отново в него с цялото си сърце. Повярвала бе, че ще получи драматичен знак за любовта му. Но вместо това, той се бе развикал, макар и шепнешком, убеден, че тя е толкова глупава, че да се разхожда боса върху строшеното стъкло. Мътните да го вземат този мъж!

Какво въобще си беше въобразявала? Той не беше нормалният мъж, за когото го мислеше. Не беше от дузината, които бяха писали сонети, възхваляващи очите й, или й носеха цветя и красиви подаръци, опаковани в сребърна хартия.

Не! Той беше мъж, който не може да направи комплимент, без да отбележи, че пантофките ти са леко износени. Мъж, който не може да те погледне в очите, когато се обяснява в любов, но не би гледал никъде другаде в мига, когато те съблазнява и те освобождава от дрехите ти. Тогава ти би имала цялото му внимание и погледът му няма да се отклони и за секунда, а напротив — ще те погълне, защото тогава уязвима си ти, а не той.

Ала дойде ли време да сподели какво чувства, как го чувства и дали въобще има чувства, той няма да знае как да реагира, също както някое младо момче, защото…

Защото го е грижа много повече, отколкото когато и да е било до сега?

Тази мисъл изкристализира и се загнезди в сърцето й, връщайки го към нормалния му ритъм. Това ли беше? Затова ли не може да каже какво чувства? Защото я обича толкова много?

— Премести се на друг прозорец! — Той посочи прозореца от другата страна на леглото й и тръгна в тази посока.

— Не.

Алекс спря и я погледна.

— Какво значи „не“?

— Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го сега.

— Или?

— Или си лягам.

Можеше да почувства раздразнението му по начина, по който вятърът засвири из къщата. Но лицето му вече не излъчваше онази суровост и в очите му се прокрадваше смях.

— Все още командваме всички, нали?

— Измина само седмица.

— Осем дни, четиринадесет часа и тридесет и две минути.

Кейтлийн прехапа устна.

— Ти… ти си броил часовете? — Надеждата отново се пробуди.

— Да, а сега иди на другия прозорец — нареди й отново.

— Ако си дошъл, за да ми се караш отново — сопна се Кейтлин, — спести си усилията.

— Яздих без прекъсване в най-отвратителното време и няма…

Тя затръшна прозореца, при което по пода се посипаха още стъкла. След това закрачи към леглото, изрита ботите си по пътя и се сви под завивките, без да съблича халата си. Защо му беше притрябвало да бие целия път дотук, само за да й крещи? И защо се бе забавил толкова?!

Вятърът отново се усили, нахлул през счупения прозорец. МакЛийн щеше да измръзне, ако не намери бързо подслон. Замисли се, дали да не спусне завесите и да надникне навън, но се застави да остане в леглото. Какво я интересуваше, ако той беше решил да измръзне до смърт навън, само с едната пелерина на гърба си? Тя може и да го обичаше, но беше повече от ясно, че той не я обича, затова за него може би щеше да е по-добре да се свие някъде на кравай и просто да умре.

Опита се да си го представи в леглото — слаб и болен, заобиколен от братята си. Би го вбесило до смърт да се отнасят с него като с инвалид, без значение, че би бил точно такъв. Пък и си го заслужаваше. И все пак мисълта за болния, отиващ си Александър, я накара да пророни една сълза. Дяволите да го вземат! Не можеше да намрази като хората този мъж, дори и след като беше разбил нейното…

Кейтлин чу шум откъм прозореца, седна в леглото и се втренчи в него. Една увита в шал ръка се появи през счупеното стъкло, намери резето и го отвори. В следващия момент МакЛийн беше в стаята, а пелерината му се уви около него, докато затваряше счупения прозорец и спускаше капаците. После се обърна и я погледна, висок и заплашителен.

— Спалнята ти задължително трябваше да е на третия етаж, нали? — Погледът му я обгърна с алчна ненаситност.

Кейтлин дръпна завивките до брадичката си. Едновременно замръзваше и изгаряше.

Кръвта на Александър бушуваше във вените му. Мислеше, че е подготвен да я види отново, но грешеше. Нищо не бе в състояние да го подготви за надвесилата се от прозореца Кейтлин с разбъркани от вятъра златни коси и широко отворени очи, изпълнени с много емоции — предимно гняв, учудване, любопитство и тревога.

— Какво искаш?

Гласът й, нисък и развълнуван, го стопли повече от хвърлено в камината дърво. Той се намръщи.

— Тук е студено.

— Не беше, преди да счупиш прозореца. Налагаше ли се?

Беше заради нрава му.

— Не исках да го счупя, исках само да го отвориш.

— Щях. Мислех, че е някой от братята ми. Понякога се измъкват посред нощ и после не могат да си влязат, защото е заключено.

Кейтлин потръпна, затова МакЛийн веднага отиде до камината, сложи ново дърво и разбута огъня. После отиде до вратата и подпъхна един стол под бравата.

— Какво правиш?

— Осигурявам ни малко време насаме.

— Чудесно! Исках да поговорим.

— Скъпа, не искам да говорим. Нито сега, нито когато и да е.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Кейтлийн.

Той закрачи към гардероба и го отвори.

— Ще ти трябва плътна пелерина. Ето една. — Алекс я занесе до леглото.

— МакЛийн, не ми трябва пелерина.

— О, ще ти трябва. — Той се ухили и тя осъзна, че изглежда изморен. Дълбоки линии се бяха врязали около устата му. Сърцето й омекна, но тя му заповяда да остане непоколебимо.

— Хърст, какво по дяволите ми даде, та не можах да помръдна цели два часа?

— Не знам. Мамчето ми го даде. Каза, че не е опасно, ако внимавам и не прекалявам с капките.

— Трябва хубаво да си поговоря с баба ти. На следващия ден ме мъчеше ужасно главоболие.

Нея също, защото не спря да плаче. Споменът за това я накара да остане непоколебима.

— Е, ти сам избра тази отвратителна задача, не аз.

— Така е, проклет да съм. — Той се пресегна и отметна завивките. — Сега, слагай пелерината и да вървим.

— Защо?

— Защото ще се женим.

Сърцето на Кейтлийн трепна.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Възможно най-скоро.

— Защото…? — Тя го погледна, а сърцето се отразяваше в очите й.

— Защото си ми нужна. Защото не съм същият без теб. Когато не си с мен, аз… — Той приглади влажната си коса с объркано изражение: — Не мога да го обясня. Просто не съм… завършен.

Надеждата отново опита да я заслепи, но Кейтлин не й позволи:

— Ами Джорджиана?

— Какво за нея? — сви вежди Алекс.

— Тя ти беше любовница.

— Много отдавна. Не съм я докосвал почти от година.

— Тя каза… — Думите не можеха да излязат от устните й.

— По дяволите Кейтлин! Не знам какво ти е казала, но истината е, че позволих да ме примами в леглото си, ала това не продължи дълго.

Кейтлин започна да се успокоява.

— Тя каза някои ужасни неща.

— Тя е ужасна жена. Обещавам ти никога повече да не говорим с нея, щом се оженим. Дори ще прекратим всякакви отношения, ако искаш.

Кейтлин много искаше.

— Но можем често да каним Лорд Дингуол. На Джорджиана това никак няма да й хареса.

— Имам чувството — усмихна се Александър, — че и на мен няма да ми хареса, но ако това те прави щастлива, така да бъде.

В сърцето й ставаше все по-топло. Кейтлийн срещна погледа му и го попита меко:

— Александър, защо се върна за мен?

— Защото трябваше. Ти… — Той търсеше думите и накрая, с една промърморена ругатня, се свлече на колене взе ръката й в своята и я притисна към сърцето си. — Кейтлин, откакто се видяхме все бърках. Не бях на себе си от желание по теб и това ме заслепи за по-важните неща.

— Като например? — попита тя останала без дъх.

— Обичам те! — дълбокият му глас трепереше. Очите на Кейтлин се замъглиха от сълзи. — Кейтлин — Алекс докосна пръстите й с устни, — аз вече не съм първа младост, почти на четиридесет съм. А ти си само на двадесет и три.

— Какво от това?

— Когато аз съм на петдесет, ти ще си само на тридесет и три, също толкова красива, колкото си и сега.

— МакЛийн, затова ли беше всичко това? Мислиш, че си твърде стар за мен?

— Не сега, но се страхувам, че в бъдеще разликата във възрастта ни ще става все по-отличима. Страхувам се, че ще трябва да те гледам как губиш интерес към мен и накрая си отиваш.

— Това никога няма да се случи — усмихна му се меко тя.

— И да стане, ще си струва всичката болка, която ще трябва да преживея, щом сега мога да открадна малко време с теб. Съжалявам само, че не си го признах, преди да си отидеш. — Той обхвана брадичката й в шепа и повдигна лицето й към своето. — Обичам твоята импулсивност и начина, по който очите ти грейват, когато се смееш. Обожавам начина, по който се наслаждаваш на всяка хапка и дори ми харесва как ми се сопваш, когато съм те ядосал. Истината е, че те обичам и това е.

Гърлото на Кейтлин се беше свило така, че не можеше да издаде и звук. Той наистина я обичаше. Тя можеше само…

Чук! Чук!

Гласът на Мери долетя иззад вратата:

— Кейт, добре ли си? Чух, че нещо се счупи?

— Добре съм — отвърна тя. — Счупих чашата с мляко.

— Но… Не чух ли и мъжки глас?

— А, не. — Кейтлин изгледа Александър пакостливо, после грабна пелерината си, наметна я и прошепна: — Трябва да оставя бележка и…

— Не, не трябва — прошепна той в отговор, докато търсеше ботите й под леглото. — Вече съм се погрижил. Родителите ти си идват утре сутрин и вече знаят, че съм дошъл за теб.

— Родителите ми? Но как?

— Аз… — Той се засмя и се зае да й обуе ботушите.

— Кейтлийн? — Бравата на вратата се завъртя. — Какво става с тази врата?

— Заключена е. Лека нощ, Мери!

МакЛийн отвори прозореца и се изкатери на най-близкия клон, след което се обърна да хване Кейтлин. Тя запретна поли и го последва незабавно, а сърцето й пееше. Внимателно се спуснаха по дървото. Когато докоснаха земята, той я дръпна към себе си и я целуна дълбоко.

— Къде отиваме? — усмихна се тя.

— При баба ти. Тя ни очаква — усмихна се в отговор той. — Мамчето ти дойде при мен. — Кейтлин го зяпна изненадана. — Доста неща имаше да ми каже, но не бих повторил никое от тях, тъй като съм джентълмен.

— Мамчето има остър език.

— Едва ли подозираш и половината. След като направи на пух и прах характера ми, аз й казах, че каквото и да каже за отношението ми към теб, ще се съглася и дори ще добавя и още в моя вреда.

— Александър, аз също не се държах добре.

Той хвана облечените й в ръкавици ръце и я дръпна към себе си.

— Но аз бях този, който те принуди да се доказваш. Нямах право на това. Единственото ми оправдание е, че бях глупак и не исках да те оставя на мира.

— Александър, недей…

— Кейтлин, чуй ме! Аз не се отнесох към теб с уважението, което ти се полагаше. Баба ти беше права за това. Извинявам се и искам да знаеш, че това няма да се повтори.

Кейтлин го изгледа изпитателно.

— Баба да не ти се е карала много?

Алекс се изкиска, а звукът изригна от гърдите му.

— Представа си нямаш. Но след като тя се успокои, а аз й казах какво чувствам, Нора настоя незабавно да оправя нещата. Това и направих. А на път за насам минах през Лондон и посетих и родителите ти, така че…

— Ти не би…

— О, да! Баба ти ми даде адреса им. Майка ти е очарователна, а баща ти — след като престана да беснее заради това, че те въвлякох в нашия облог…

— Не си ме въвлякъл ти.

Той я целуна по носа.

— Всъщност се въвлякохме взаимно, но това няма значение. Това, което има значение, е, че аз си признах всички грехове и родителите ти не само ми простиха, но ми дадоха и своята благословия.

— Разрешили са ти да ме откраднеш през прозореца? — премигна тя насреща му.

— Не, това щеше малко да ги шокира. Просто им казах, че ще те заведа при баба ти и ще започнем организацията. Самите те, братята и сестра ти се очаква да пристигнат за сватбата след две седмици.

— Сватбата? Нашата сватба?

С дълбок смях Алекс вдигна Кейтлин и я завърта във въздуха.

— О, Кейтлин, любов моя!

Сърцето й пееше безспир. Той я обичаше. Всичко си заслужаваше, за да дочака този възхитителен миг. МакЛийн пое един подозрително пресеклив дъх, а ръцете му се стегнаха толкова силно около нея, че тя понечи да протестира. Целувката му обаче, потуши възмущението й, защото беше всичко, което тя искаше. И вече знаеше, че това е само началото. Чакаха ги нови облози и предизвикателства, може би и нови препятствия. Но отсега нататък щяха да се изправят пред тях заедно — ръка за ръка.