Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (2)

Глава 1

За да завладее един МакЛийн, особено, ако той носи сърце от камък, е нужна жена, която не познава значението на думата „не“…

Старата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Истинска, жива херцогиня?

Кейтлин Хърст се засмя на вопъла на по-малката си сестра.

— Да. Истинска, жива херцогиня. Да не искаш да е някоя умряла?

— О, знаеш какво имам предвид. — Мери се хвърли на леглото при износения куфар на сестра си, трите бални рокли, купчинката чисто, сгънато бельо и протритите бални пантофки. — И на мен ми се иска да отида в дома на истинска, жива херцогиня за триседмично гостуване.

Кейтлин сложи чифт чорапи, кърпени само веднъж, в малкия куфар на пода.

— Да не би да ми завиждаш за единственото развлечение, което ще имам от месеци насам?

— Не, само ми се иска да мога да дойда с теб. — Мери разпери ръце. — В писмото си херцогинята споменава, че ще има разходки в парка, езда, стрелба, игри на карти…

— Тези неща не зарадваха особено мама.

— Да, но татко ти даде тайно гвинея, за да можеш да играеш, така че не може да е толкова лошо. Освен това, не игрите бяха причината мама да е против, а балът с маски. Убедена съм, че тя отказа да ти позволи да заминеш, защото херцогинята писа, че ще ти е нужен костюм.

— Наложи се да обещая, че няма да нося маска и ще се държа така, както подобава на всяко благовъзпитано момиче.

Мери повдигна вежди.

— Ще се справиш ли?

— Ще се справя — каза разпалено Кейтлин и наистина си вярваше. Винаги си вярваше. Проблемът бе да си спомни как трябва да се държи, когато изгуби самообладание. Не изгаряше от желание да пренебрегва общоприетите правила, но ако някой я ядосаше или предизвикаше състезателния й дух, всяка предпазливост и разумна мисъл се изпепеляваше.

Тя напъха шала си в куфара, доста по-енергично от необходимото. Проклятие, само ако бе успяла да се сдържи преди три месеца и не бе позволила на Александър МакЛийн да я тласне към действия и думи, които не биваше да си позволява. Но вече не можеше да направи нищо, освен да използва тази невероятна, непредвидена покана, за да спечели отново благоволението на обществото към семейството си.

Мери посегна да докосне една от новите рокли, разстлани на леглото, в очакване да бъдат увити в хартия и прибрани в куфара.

— Със сигурност никоя от гостенките в дома на херцогинята няма да има толкова красива рокля като тази. Ти шиеш по-добре от повечето модистки на Бонд Стрийт.

Кейтлин се усмихна.

— Благодаря ти. Това е голям комплимент. Много се гордея със сребристата, тя е за бала с маски.

— Стои ти прекрасно, макар мама да те накара да направиш деколтето толкова високо — намръщи се Мери. — Ако зависеше от нея, щеше да отидеш на бала, скрита в чувал за картофи от главата до петите. Мама се притеснява твърде много, въпреки че и ти… — лицето на момичето порозовя.

Веселието на Кейтлин изчезна.

— Никога вече няма да позволя настроенията ми да вземат връх над мен. Ако не се бях държала толкова лошо, Кат нямаше да се почувства задължена да дойде в Лондон да ме спасява, нито да е принудена да се омъжи и…

Мери хвана ръката на сестра си.

— Всичко свърши добре. Кат е силно влюбена в съпруга си и каза, че трябва да ти благодари за това, че го е срещнала. А и направи мамчето много щастлива.

— Баба смята, че всичко, свързано със семейство МакЛийн е чудесно, особено ако има вероятност да се сдобие с някое и друго правнуче.

— О, това ще е направо…

От коридора се разнесе тропот, сякаш препускаше цяло стадо телета. След бързо почукване, вратата се отвори и се появи Уилям, техният най-голям брат, следван от изненадващо елегантно облечения Робърт и твърде слабичкия Майкъл.

Всички те бяха много високи, особено Уилям, който на двадесет и две, бе достигнал забележителния ръст от шест фута и четири инча^[1], а раменете му бяха пропорционално широки.

Майкъл, който бе на шестнадесет и наскоро се бе възстановил от поредното белодробно заболяване, настани длъгнестото си тяло на стола до камината.

— Е? — попита той, докато гледаше роклите, чехлите и останалите украшения и дрънкулки, разпръснати из цялата стая. — Мислех, че вече сте приключили с опаковането!

Мери се усмихна.

— Кейтлин имаше само две седмици, за да се приготви. Знаеш, че това време не е достатъчно.

Кейтлин го изгледа решително.

— Да ни дразните ли дойдохте? Уверявам ви, че си имаме достатъчно работа и без да се налага да ви забавляваме.

Робърт огледа дрехите по леглото през монокъла, който носеше отскоро.

— Мили Боже, жено! Нима ще вземеш всичко това със себе си?

Сестра му присви очи срещу него.

— Трябва ли да носиш тази смешна леща?

— Такава е модата — отвърна твърдо той, въпреки че изглеждаше някак несигурен.

— За късогледи циклопи най-вероятно.

Мери се разсмя, докато Майкъл и Уилям изсумтяха шумно.

Робърт прибра монокъла в джоба си и отвърна високомерно:

— Само защото не разбираш от мода…

— Разбира и още как! — прекъсна го Мери. — Виждал си роклите, които шие.

Кейтлин приглади синята утринна рокля на леглото.

— Ако списъкът с развлечения на херцогинята е точен, имам по-малко от необходимия брой рокли, но трябва да се справя и така. Винаги мога да сменя обувките и наметката си или да направя дребни промени по роклите, така че тоалетът ми да изглежда различно.

— Кейтлин дори преправи стария си костюм за езда. — Мери посегна към куфара, за да погали нежно кафявата кадифена рокля. — Когато се върнеш, ще ми помогнеш да направим една като нея, нали?

Майкъл изсумтя.

— И къде ще я носиш? Единственото животно, което можем да яздим, е дебелата кобила на скуайъра.

Мери подсмръкна.

— Важно е как изглежда ездачът, не конят.

— И ще прекараш часове в приготвянето на костюм за езда, който ще обличаш един-два пъти в месеца? — Майкъл изглеждаше удивен от тази мисъл.

— Да, ако изглеждам добре в него.

— Суетата е грях. Татко ни го е повтарял милион пъти.

— Да искаш да изглеждаш добре не е грях. Грях е да си мислиш, че изглеждаш толкова добре, че е без значение как си облечен.

Това породи спор между Мери и Майкъл, който стана още по-шумен, когато Робърт и Уилям започнаха да ги подстрекават.

Кейтлин престана да им обръща внимание и сгъна шала с мъниста, който бе купила по време на краткия си престой в Лондон преди три месеца. Наистина ли бе минало толкова много време? Сега онези събития й изглеждаха като избледняващ кошмар.

Не можеше да си спомни ясно баловете и роклите, великолепните ястия и забележителностите на града, но се сещаше за всяка секунда от опасния флирт с Александър МакЛийн. Ясно си припомни как му бе позволила да я учи да язди. И въпреки че винаги се стараеше някой от конярите да е наблизо, заради благоприличието, МакЛийн успяваше лесно и бързо да се отърве от него, като го пращаше да търси някоя изпусната ръкавица или отвят шал, дори в дните, в които нямаше никакъв вятър.

Бузите й пламнаха, когато се сети как самата тя му помагаше да мамят слугите. По онова време беше в състояние да мисли само за това, колко много иска да усети силните ръце на МакЛийн около себе си и как копнее за жарките му целувки и… Пропъди спомените. Тези дни бяха отминали и означаваха по-малко и от въображаемия вятър.

Тя си наложи да се усмихне на Мери.

— Ще ти ушия костюм за езда, когато се върна. Можем да ползваме синьото кадифе от старото ти палто и онова старо златно от пелерината за опера на мама, която е в сандъка на тавана. Цветовете ще си подхождат перфектно, а там, където материята е износена, можем да сложим копринени цветя и никой няма да забележи. Така поднових една от старите си рокли.

Забравил за момент усилията да се държи като светски мъж, Робърт изсумтя.

— И ти си мислиш да заблудиш каймака на обществото с поставянето на няколко цветя. Ще те разкрият за миг.

Кейтлин сгъна тъмносиния копринен шал и го сложи в куфара.

— Никога няма да се досетят. Миналия път въобще не забелязаха. — Момичето прибра чифт сатенени пантофки в куфара при останалите. — Само три чифта, ще ми се да имах още два.

Робърт, който се бе облегнал на касата на вратата, повдигна вежди, а очите му лениво проблясваха.

— Колко чифта пантофки са необходими за едно обикновено гостуване в провинцията.

— Това въобще не е обикновено гостуване — възрази Мери. — Ще бъде в замъка на истинска, жива херцогиня!

— Трябва да имам по един чифт във всеки цвят, в който са роклите, но и така трябва да се справя. — Кейтлин сложи последната рокля в куфара и затвори капака. — Очаквам всеки момент майка да дойде и да каже, че е променила решението си.

— Няма — каза убедено Робърт.

Кейтлин го изгледа.

— Откъде знаеш?

— Чух ги да говорят с татко. Майка смята, че ще се държиш добре през следващите няколко седмици и че имаш голям напредък в последно време. Почти не си избухвала през последните три месеца. Освен това — ухили се той — се надява да срещнеш някой подходящ мъж.

Бузите на Кейтлин пламнаха.

— Не искам да срещам никого.

Тя искаше само да има възможност да възстанови доброто име на семейството си и да докаже на родителите си, че си е взела поука от ужасната си грешка.

В интерес на истината, единственото, което я дразнеше в тази злощастна ситуация, бе, че никой дори не си помисляше да обвини МакЛийн, а той имаше точно толкова вина за това, което се случи с Кат, колкото Кейтлин. Ако умишлено не се бе държал толкова интригуващо, тя никога нямаше да му обърне внимание. Но на втората им среща той така й се подиграваше и я предизвикваше, че тя откри, че няма достатъчно воля, за да не му обръща внимание.

Едно нещо бе напълно сигурно — МакЛийн бе решен да я целуне. Кейтлин го знаеше, защото й го бе признал на третата им среща. Разбира се, тогава тя бе отвърнала — напълно неуместно — нещо от рода на: „Само опитай“. И така бе започнало всичко.

Между тях несъмнено имаше привличане, което се бе разпалило силно и Кейтлин бе изпитала чувства, каквито никога преди дори не си бе представяла. Една целувка на Александър МакЛийн я бе превърнала в треперещо желе от гореща страст. По-лошото бе, че това се оказа пристрастяващо като шоколада и бе открила, че търсеше още и още от тези целувки. Поемаше все повече и повече рискове, за да привлича вниманието му, предизвикваше го в отговор на неговите предизвикателства, докато и двамата бяха съвсем близо до това да пристъпят линията, отвъд която нямаше спасение.

Странното бе, че точно със спомена за тези целувки Кейтлин се бореше най-много. И всяка нощ, щом затвореше очи, мечтаеше за тях — горещи, страстни, решителни и…

Не. Всичко това бе минало. Тя затвори големия куфар и го сложи до малкия.

— Готова съм, приключих.

Майкъл погледна малкия куфар.

— И този ли е пълен с дрехи?

Мери се намръщи.

— А ти да не мислиш, че може да събере всичките рокли и костюма за езда само в един? Сега помогни, като пренесеш нещата на Кейтлин във фоайето. Каретата, която е изпратила херцогинята за нея, ще е тук всеки момент.

Робърт грабна куфара и на излизане от стаята каза през рамо:

— Обзалагам се, че конете ще са първокласни.

Уилям взе малкия куфар, сякаш бе лек като перце и го вдигна на рамото си.

— Аз също искам да ги видя.

Майкъл с усмивка запристъпва към вратата.

— Кейтлин, да кажа ли на мама, че ще слезеш скоро?

— Да, моля те. Само искам да проверя дали не съм забравила нещо.

— Добре — намигна той и излезе.

Мери застана на вратата.

— Ще пишеш, нали?

— На всеки три дни.

Мери въздъхна.

— Мисля, че ще е достатъчно. Толкова ми се иска да дойда с теб! — И след като погледна тъжно сестра си, излезе от стаята.

Кейтлин взе избелялото си вълнено палто и дебелия шал. Щеше да го носи заедно с удобните боти, а когато след два дни стигне близо до замъка Балъх, щеше да спре, за да ги смени с по-модерните си боти и палто, които, за съжаление, не топлеха толкова.

Огледа стаята за последен път, доволна, че не е забравила нищо, след което излезе и затвори вратата след себе си.