Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (18)

Глава 17

Приятно е да победиш, но понякога е по-приятно просто да не си от губещата страна.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Кейтлин наистина бе довела лорд Дингуол, който носеше сатенени бричове до коленете, пожълтели чорапи, придържани от жартиери, и червеникавокафява сатенена риза. Дрехите му, макар да олицетворяваха модата преди двадесет години, днес изглеждаха като сценичен костюм.

Държанието му обаче бе изненадващо изискано, най-вече, защото бе в изключително добро настроение. Кейтлин стоеше до него и сияеше. Нейното щастие се оказа заразително и за повечето от останалите гости. Дъвиштън и Фоклънд, правейки се на глупаци, приветстваха възрастния мъж. Семейство Треймънт, които имаха роднинска връзка с Дингуол, го поздравиха топло и това допринесе за още по-лесното му приемане от останалите.

На масата, Александър отпиваше от виното си и не обръщаше внимание на Джорджиана. Херцогинята кипеше от гняв, а лошото настроение сякаш се издигаше от нея като невидима пара. Той бе употребил няколко остри думи, за да я принуди да се съгласи с присъствието на Дингуол. Всъщност, бе употребил доста голям брой остри думи. Александър знаеше, че бе получил съгласието й, само защото тя все още хранеше илюзии, че ще намери място в леглото му в близко бъдеще. Такъв шанс не съществуваше, разбира се, и той недвусмислено й го бе обяснил, но тя изглежда мислеше, че нещо би могло да се промени.

Александър я погледна и откри, че е вперила изпълнени с омраза очи в нещо. Проследи погледа й, като очакваше целта й да е Дингуол, но гневът й бе насочен към Кейтлин.

Обзе го безпокойство. Джорджиана не бе зла, но можеше да бъде доста язвителна. Бе започнал да осъзнава, че един от недостатъците на Кейтлин, освен болезнената й импулсивност и магарешкия й инат, бе, че е готова да посрещне света с широко отворени обятия и сърце, което я правеше уязвима — факт, който би отричала до последния си дъх. Точно тази й черта я излагаше на изключително голям риск при номерата, на които бе способна Джорджиана.

Александър се притесняваше от омразата, която беше забелязал в очите на домакинята. Дали причината бе в собствената му язвителност спрямо Кейтлин, или защото сътрапезничката му в момента бе изправена пред по-млада, по-красива и по-привлекателна жена? Каквото и да беше разпалило пожара, той бушуваше в момента.

Силен смях привлече вниманието на Александър. Веселието в другия край на масата, където седеше лорд Дингуол, ярко контрастираше с мрачното мълчание около домакинята. Когато Александър погледна лорда, той каза нещо, което накара Кейтлин да се засмее и да му отвърне със светнали очи. Лорд Дъвиштън, който някак бе убедил Фоклънд да си сменят местата, се беше навел напред, за да чуе какво казва тя.

Александър присви очи.

Дъвиштън продължаваше да опитва, въпреки че нямаше никакъв шанс, и започваше да го дразни. Бе дошъл моментът да му обясни, защо усилията му са напразни.

Една хладна ръка покри неговата и той вдигна очи, за да срещне смразяващия, взискателен поглед на Джорджиана. С нисък, треперещ от гняв, глас тя каза:

— Направих поне три коментара, а ти не отвърна на нито един от тях.

— Съжалявам, червеникавокафявото сако на лорд Дингуол ме разсейва.

Тя изопна устни.

— О? Обмисляш да вземеш подобно и за себе си?

— Не. Разсеян съм, не луд.

Тя хвърли поглед към другия край на масата и отново се обърна към него.

— Учудвам се.

Александър не отвърна на провокацията й.

— Дингуол се е превърнал в душата на компанията.

— Разбира се, че е така — остро каза Джорджиана. — Намира се в единствената къща, в която е мислел, че няма да бъде поканен никога. Защо, за бога, настоя да се съглася да приема този човек?

Лейди Кинлос хихикаше нервно и погледът й се местеше от Джорджиана към МакЛийн и обратно.

— Въпреки че лорд МакЛийн е попитал дали Дингуол може да дойде, мис Хърст беше тази, която го доведе. Намирам това за много странно!

Устните на Джорджиана изтъняха още повече.

— Иска ми се въобще да не я бях канила.

— Тя изобщо не отговаря на вашите стандарти.

Наложи се Александър да прехапе език, за да не каже нещо остро, което само щеше да засили още повече гнева към нищо неподозиращата Кейтлин.

— Лейди Кинлос, разбрах, че кучето ви днес е изчезнало за известно време.

— О, боже! Толкова се притесних! Нямаше го почти час!

— А къде е бил?

— Не знам, но е изгубил панделката си и се държи доста странно, откакто се върна.

— Как?

— Близна ръката на прислужницата, когато тя му наля мляко в купичката!

— Удивително!

— Да, и тя ми каза, че го е видяла да се върти около вашия камериер в кухнята. Мъфин обикновено не харесва мъжете. Намирам го за много странно.

— Аз също.

Джорджиана сбърчи нос.

— Може би Мъфин се превръща в послушно кученце. Ако има нужда от уроци, може да взема от Дъвиштън. Доста е напреднал в това отношение.

Лейди Кинлос се разсмя.

— Или от лорд Фоклънд. Дъвиштън не е единственият, оплетен в мрежата на мис Хърст.

Александър знаеше, че Джорджиана го наблюдава внимателно, за да види реакцията му, затова мъдро прикри раздразнението, предизвикано от тази дребнавост. Можеше да вини Кейтлин за много неща, но нито веднъж не я бе видял да окуражава Дъвиштън или Фоклънд. Проблемът бе по-скоро в това, което не правеше. Не беше поискала от тях да я оставят на мира, нито ги бе предупреждавала, когато прекаляваха.

Гласът на лорд Дингуол долетя от другия край на масата. Александър потръпна, когато го чу да прави критични забележки за къщата и храната с шеговит тон. Беше сигурен, че намерението на възрастния мъж бе да разгневи Джорджиана, и успя. Успокои се, когато вечерята приключи. Жените се оттеглиха в големия салон, а мъжете — в библиотеката — за по чаша портвайн.

След като Дингуол вече не бе под зоркия поглед на дамите, започна да разказва шумно за схватките си с херцогинята и, без съмнение, украсяваше историите, за да се представи за по-остроумен. След няколко минути Дъвиштън, Фоклънд и Кейтнес се смееха неудържимо.

Ако Джорджиана дочуеше за това, щеше да изпадне в още по-голяма ярост.

Накрая групата се разпръсна. Роксбърг обясняваше оживено ползите от къпането в различни горещи извори на Кейтнес, а Дъвиштън, Фоклънд и Треймънт обменяха ловни истории и обсъждаха кой район наоколо е най-подходящ за лов на лисици.

Дингуол пресуши още една чаша портвайн, премлясна шумно, оригна се и с блажена усмивка се извини.

— Желаете ли още? — попита Александър.

Чашата на Дингуол бе във въздуха след миг.

— Не бихте имали нещо против, ако искам, нали?

Александър кимна на лакея, който бързо се приближи. Дингуол с удоволствие отпи и въздъхна.

— Ах, това е най-добрият портвайн, който съм опитвал.

— Превъзходен е. Кажете ми Дингуол, с каква магия си послужи мис Хърст, за да ви доведе тук?

Възрастният мъж се усмихна, а лицето му се набразди от бръчки.

— Вие познавате ли я?

— Да.

— Не я ухажвате, нали? Наблюдавах онези празноглавци и не ми изглеждат достатъчно мъже, за да се справят с жена като нея.

Александър бе заинтригуван на мига.

— Заплаши ли ви? Или имаше информация, с която да ви навреди? Или носеше пистолет?

Дингуол се засмя за кратко.

— Вероятно е имала. Кой би могъл да каже какво носи в тази нейна кошница. Не позволи на коня ми да я ухапе, като му хвърляше ябълки в копитата. Той бе толкова зает да ги хрупа, че не можа да захапе нея.

Александър трябваше да признае, че това е била блестяща идея.

— За кучетата бе взела една дузина свински ребра и нахвърля всичките от другата страна на пътя. Когато те отпрашиха натам, вратата остана без охрана.

— Добре планирано.

Явно в кошницата на Кейтлин е имало много повече, отколкото Александър бе забелязал.

— Не знаете дори половината. Бях под обсада! Само от едно момиче, с гигантска придружителка, която има косми, дори където не трябва. Гигантката имаше куража да ми каже, че ще отвлече моя иконом, ако не изслушам мъничката девойка.

— Разбирам, че сте я изслушали.

Възрастният мъж се плесна по бедрото и се засмя.

— Дяволски сте прав. Налагаше се. Икономът ми струва теглото си в злато, а ако знаехте колко тежи, щяхте да прецените, какво означава това.

— Ще ми кажете ли, какво ви предложи мис Хърст?

— Тя не се опита да увърта. Изправи се пред мен и ми заяви, че знае, че не съм добър човек.

— Какво?

— Точно това си помислих и аз. Малко устато момиченце! Какво знаеше тя? Но тогава ме погледна право в очите и ми каза: „Знам как можете да накарате косата на херцогиня Роксбърг да побелее още тази вечер“.

Александър бе принуден да се усмихне.

— Как бихте могъл да устоите на подобно изкушение?

Дингуол се засмя тихо.

— Не можах! И нека ви призная, струваше си, че и отгоре. Никога не съм виждал херцогинята толкова разгневена, дори когато откраднах пудела й!

Проклятие, Кейтлин бе неочаквано труден противник. Бе находчива, изобретателна и имаше способността да накара хората около себе си да играят по свирката й.

— Чух за този пудел.

Дингуол допи портвайна си.

— Добро куче е. Не бих го върнал вече, дори да можех. Спи в краката ми, в моето легло. Между другото, смених името му от Красавец на Бандит — изсумтя старият мъж. — Добре че го взех, иначе това глупаво име щеше да го провали.

Дингуол започна да разказва за предишните си кучета, а Александър се правеше, че го слуша, но вътрешно се удивяваше на начина, по който Кейтлин се справяше с предизвикателствата му. Започваше да осъзнава, че каквато и задача да й постави, тя щеше да намери начин да я изпълни.

Обзелото го възхищение го стопли. Господи, тя бе необикновена жена! Не можеше да си представи да скучае и ден, дори да прекараше целия си живот с нея.

Тогава леден студ стегна гърлото му. Целия си живот? Какво си мисля? Тя е красива, интелигентна, необикновена, но и по-млада от мен с повече от дванадесет години.

А вътрешният му глас продължаваше да му нашепва. И какво от това? Има много други двойки, които са с дори по-голяма разлика във възрастта.

Това бе истина. Като Джорджиана и Роксбърг. Александър се обърна, за да погледне херцога, който бе заспал на стола си, брадичката му бе подпряна на гърдите, а шалчето му бе олигавено. Замисли се за отвращението в очите на Джорджиана всеки път, когато говореше за съпруга си, и гърдите му се изпълниха с решителност. Ако някога си вземеше съпруга, щеше да направи всичко, за да е сигурен, че тя никога няма да гледа на него с такова неуважение.

Може би това бе главната причина, която бе накарала приятеля му Чарлз да реши, че да отнеме живота си, е единственият изход от трудната ситуация, в която се е намирал. Когато един мъж изгуби честта си, не му остава почти нищо друго.

Александър затвори сърцето си. Каквото и да бе бъдещето на Кейтлин Хърст, то не включваше него. В първия удобен момент се извини и тръгна към терасата. Хладният нощен вятър вееше по настлания с плочи път, шумолеше в храстите, в листата на дърветата и разнасяше аромат на бор и стъпкана трева. Той скри ръцете си в джобовете, вдигна глава и пое дълбоко чистия студен въздух. Потиснатостта му бавно изчезна, а на нейно място се настани странна празнина, сякаш бе загърбил нещо, но не знаеше какво е то.

Какво не е наред с мен? Що за глупости? Той се обърна и отново влезе в библиотеката. Кейтлин Хърст не бе за него и винаги щеше да е така.

* * *

— Джорджиана, трябва да внимаваш — предупреди Даян.

— Омръзна ми от тази натрапница и номерата й! Доведе Дингуол в моята къща, това…

— Да, да — бързо каза Даян и погледна през стаята, където Кейтлин, седнала зад фортепианото, разговаряше с мис Огилви и двете се смееха весело. — Тя го доведе, но ти й разреши.

— Никога не съм казвала и дума на тази… тази… — Джорджиана сви пръсти и ноктите се забиха в дланите й. — Александър е виновен за това! Не исках да повярвам, но истината е, че МакЛийн желае момичето. — Думите изгориха езика й. МакЛийн принадлежеше на нея, не на някаква невъзпитана селянка.

Даян се засмя нервно.

— Наистина ли мислиш, че я желае?

— Сигурна съм. Видях по какъв начин я гледа.

— Той не я преследва като Дъвиштън.

— Дъвиштън само си играе. Финансовото му положение изисква да си намери богата съпруга или покровителка, която да плаща разходите му.

— Наистина ли? Нямах представа!

— Защо мислиш го поканих?

— Изглеждаше заинтересуван от теб до… — Даян притеснено погледна към домакинята. — Имам предвид, че е доста красив, макар и не колкото МакЛийн.

Да, Джорджиана винеше Кейтлин и за това, че е изгубила вниманието на Дъвиштън. Нищо в тазвечерното празненство не вървеше според плановете й.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще подпомогна първоначалния план на МакЛийн и ще съсипя Кейтлин Хърст.

— Как? Не можеш да я унижиш публично, тя си намери приятели тук. Маркизът и съпругата му я намират за очарователна. Това ще предизвика клюки и ти можеш да се окажеш в по-лошо положение от нея.

Стомахът на Джорджиана се сви при тази мисъл. Беше се борила упорито за положението си и щеше да го запази. Не бе допускала никого толкова близо до себе си, за да разкрие тайните й… освен Александър МакЛийн.

Но сега го бе изгубила. И заради кого? Наивната дъщеря на викария. Щеше да се отърве от нея, дори това да бе последното нещо, което ще направи, но не и с цената на собственото си положение. Би предпочела да умре, пред това.

— Ще измисля нещо — отвърна тя. И щеше да го направи.

Не беше обикновена светска дама, която се подчинява на условностите. Независимо дали го знаеше, или не, Александър МакЛийн беше неин и на никоя друга. Само временно бе заслепен от номерата на една непохватна провинциалистка, чиято кръв бе точно толкова синя, колкото и на Джорджиана.

— Даян, наблюдавай вратата. Мъжете ще се върнат скоро, но преди това искам да поговоря с нашата млада гостенка.

— Какво ще й кажеш?

— Достатъчно. Сега гледай врата и ме предупреди, когато мъжете дойдат.

С тези думи Джорджиана тръгна през салона, докато стигна до фортепианото. За нейно щастие мис Огилви точно бе отишла да си вземе чаша шери и Кейтлин бе сама.

Джорджиана се наведе над пианото.

— Смея да твърдя, че си мислите, че сте извършила голям подвиг.

Кейтлин вдигна поглед, докато разсеяно свиреше детска песничка.

— Трудно бих определила свиренето на „Five Currant Buns“^[1] като подвиг, Ваша Светлост. Ако свирех „See-Saw, Margery Daw“^[2], бих се съгласила с думите ви с удоволствие.

Джорджиана изви устни.

— О, вие сте изпълнена с чувство за хумор.

Лицето на Кейтлин придоби разтревожено изражение.

— Всичко… наред ли е, Ваша Светлост.

— Не, просто изпитвам съжаление към вас.

— Защо?

— Защото, когато напуснете замъка, трябва да се завърнете… — Джорджиана махна с ръка — … откъдето и да идвате.

Лицето на Кейтлин се стегна, но тя отвърна любезно.

— Аз съм от Уитбърн.

— Наистина е много жалко, че ще трябва да си отидете. Знам, че ще ви е доста трудно. Но с благотворителните каузи е така, нали? Обектът им трябва да се върне там, откъдето е дошъл.

— Очаквам с нетърпение да се прибера в къщи — отвърна Кейтлин спокойно, въпреки че лицето й бе порозовяло, а пръстите й бяха свити върху клавишите. — Сигурна съм, че ще ми се отрази освежаващо — като глътка чист въздух след престой в задушна стая.

Джорджиана настръхна, яростта препускаше през вените й и нахлу в главата й. Искаше й се да удуши това момиче, да посегне и да обвие врата й с ръцете си и да го извие, докато тя запищи. Вместо това каза с равен глас:

— Задушно ли ви е? Да накарам ли лакея да отвори прозореца? Това е още нещо, с което няма да разполагате — кой да ви обслужва. Ще се налага сама да миете чиниите си, нали?

Очите на Кейтлин заблестяха, а Джорджиана продължи.

— Поканих ви в тази къща, поради една-единствена причина — защото Александър искаше да ви унижи.

— Знам. Той ми каза. Но мисля, че може и да е променил намерението си.

Необходима бе цялата воля, която херцогинята притежаваше, за да отпусне лицето си и да се усмихне.

— О, бедно дете, наистина ли вярваш в това? Че той е променил намерението си?

Несигурност премина през кафявите очи на Кейт.

— Да, така мисля.

Джорджиана се засмя, окуражена от несигурността на момичето.

— О скъпа, колко сте наивна. Александър ви прави на глупачка и се наслаждава на всеки миг. Накрая ще ви компрометира — точно, както е решил. Защото снощи, докато бяхме в леглото… — Тя спря и се засмя. — Предполагам няма значение, ако ви кажа, че понякога споделям леглото си с него.

— Да, чувала съм — отвърна момичето с вирната брадичка и подозрително бледо лице.

— Е, снощи той се надсмиваше над Дингуол и как ще отидете да го поканите.

Кейтлин присви вежди.

— Той ви е разказал за това.

Значи тук имаше нещо!

— Разбира се. Той ми казва всичко.

Лицето на Кейтлин пламна.

— Всичко?

— Естествено — засмя се Джорджиана. — Бих казала, че доста се забавляваме с вас.

Кейтлин спря невиждащите си очи на нотния лист върху фортепианото. Ръцете в скута й бяха свити в юмруци, гърбът й бе изправен, а зъбите стиснати. Всяка дума на херцогинята я изгаряше като огън.

— О, вижте — измърка херцогинята. — Той е вече тук. Извинете ме, мис Хърст. Нужна съм другаде.

Кейтлин направи усилие да отпусне пръстите си и започна да свири друга лесна мелодия. Възможно ли бе да е вярно? Александър се бе съгласил със задачите й, само за да се подиграва с нея пред любовницата си? Дали не се бе направила на глупачка?

Тя се разтрепери от гняв. Щеше да попита Александър, въпреки че се страхуваше от истината. Единственият начин херцогинята да знае за задачите, бе, той да й е споменал за тях.

Едва преди пет минути тя бе във възторг. Не само защото бе успяла да убеди Дингуол да дойде, но и в каретата й хрумна блестяща идея. Перфектна задача, с която най-накрая да спре МакЛийн. Преливаше от добро настроение, но само няколко минути с херцогинята я бяха оставили разгневена и притеснена.

Дъвиштън и Фоклънд спореха шумно, докато приближаваха към нея. Тя изсвири още няколко песни и почувства облекчение, когато Кейтнес доведе Сали и Кейтлин я помоли да заеме мястото й. Тя с готовност прие и скоро из стаята се разнесоха перфектно изпълнени италиански арии.

Кейтлин се огледа и откри Александър да стои от едната страна на камината, главата му бе сведена, за да чуе какво му говори Джорджиана, а изражението му бе напрегнато.

Кейтлин трябваше да прехапе устни, за да не закрачи към тях и да… Какво можеше да направи? Една плесница й се струваше твърде любезен жест, ритник — твърде бърз, а словесната атака — твърде мека. За първи път в живота си, истински искаше да нарани друг човек.

Това прозрение охлади кръвта й. Въпреки че бе твърде импулсивна понякога, никога не бе прибягвала до насилие. Все още не можеше да потуши гнева, който бе разпалил кръвта й. Дали причината бе в подлостта на Джорджиана? Или в нещо друго? Нещо у МакЛийн, което я бе накарало да иска повече?

Той все още бе с ниско наведена глава, за да чува Джорджиана, а кичур коса падаше над челото му. Докато Кейтлин го наблюдаваше, той вдигна очи и срещна погледа й.

Силната топлина се зароди някъде в корема й и я обхвана цялата. Сякаш само с един поглед той я бе докоснал, гола кожа до гола кожа.

Дишаше трудно и накъсано, връхчетата на гърдите й се втвърдиха, прониза я дълбока болка. Господи, тя го желаеше! Изпълни я споменът за страстта, която бяха изпитали в библиотеката и я прониза горещ копнеж.

Отчаяната й нужда явно се отрази в очите й, защото погледът на МакЛийн също пламна, а лицето му изразяваше жажда. Тя пристъпи към него, но той изведнъж присви очи и в миг лицето му охладня.

Тя се поколеба, той притвори очи, за да скрие погледа си, и лицето му стана студено, почти надменно. Каза нещо и Джорджиана погледна през рамо и се засмя.

Кейтлин бе обхваната от силен срам. Изпълваха я объркани чувства и мисли. Прехапа устните си, за да спре напиращите сълзи. Дали да не избяга и да се скрие в стаята си, преди да е заплакала?

Но не бе успяла да направи и крачка, когато МакЛийн се извини пред Джорджиана и тръгна към нея.

Мили боже, той идва! Какво ли иска? Може би сега е моментът да го попитам, защо е нарушил правилата на нашето споразумение? Но… искам ли да знам наистина?

Той се поклони хладно, когато стигна до нея.

Нещо се е променило, усещам го.

Тя успя да направи реверанс, като стискаше зъби. Когато се изправи, той я изучаваше с поглед, хладен като мрамор.

— Изненадан съм, че успя да доведеш Дингуол на вечеря.

— Казах ти, че ще се справя. Взе ли панделката на Мъфин?

— Разбира се. В стаята ми е. Ще я донеса утре на закуска.

От всяка дума лъхаше хлад и острота. Въпреки че се чувстваше така, сякаш гърдите й бяха притиснати от камък, тя успя да се усмихне леко.

— Чудесно. А имаше ли… някакви проблеми?

Той присви рамене.

— Не, разбира се. Все пак е само едно малко куче.

Проклятие! Това трябваше да го затрудни.

Сякаш прочел мислите й, той се усмихна студено.

— За мой късмет, камериерът ми явно има способността да хипнотизира кучета.

— Това е нечестно преимущество.

— След като всички жени от персонала бяха зад гърба ти? Не мисля така. — Той кръстоса ръце на гърдите си и я изгледа студено. — Остава ни още една задача и аз съм готов. А ти?

— Да.

— Говори тогава.

— В легендата героят се е преоблякъл в костюм и се промъкнал на вечерно тържество, за да вземе вълшебната арфа.

— Трябва да намеря „вълшебната арфа“, което всъщност е…

— В оркестъра, който ще свири на бала, наистина ще има арфа. Лейди Кинлос ми каза.

Неговата подозрителност нарасна.

— Това ли е?

— Само трябва да внимаваш, да не се препънеш в полите си.

Той не помръдна, само лицето му застина.

— Поли?

— Това е част от задачата. Героят се е преоблякъл, в случая — с рокля. И ти трябва да дойдеш на бала с рокля.

Той присви очи.

— Искаш да ме направиш за смях.

— А ти не се ли надяваше на същото, като ме прати при лорд Дингуол? Надяваше се да се завърна цялата в кал, нахапана от коня и…

— Добре — мрачно заяви той, — тогава и твоята последна задача ще бъде толкова трудна. В един момент от фантастичната ти история, Олуен се съблича и плува във фонтана, за да разсее група бандити, решени да заловят любимия й. Ти ще направиш същото за мен.

— На бала! Ще бъда опозорена!

— Не съм споменавал да е пред всички, въпреки че ми се струва изкушаващо. Не, тази последна задача е само за теб и мен. Преди да те направя своя любовница, искам да видя какво ще получа.

Тя потръпна от начина, по който очите му я огледаха, сякаш вече бе гола.

— Аз… могат да ме хванат.

Усмивката му стана лукава.

— Ти предложи да избираме задачите от проклетата книга. Е, така и направих. Ще плуваш за мен гола или аз печеля.

Тя сви ръце в юмруци, а кръвта й кипна от пренебрежителния му тон.

— Добре! Ще го направя! — Щеше да го направи, разбира се. А и ако никой не знаеше, не можеше да се случи нищо лошо. — Късно през нощта, след полунощ.

Той присви рамене.

— Когато пожелаеш, но ще го направиш. Харесва ти да се правиш на по-смела отколкото си, но ще видим дали е така?

— Поне съм човек, който държи на думата си, за разлика от теб.

Усмивката му помръкна.

— За какво говориш?

— Разбрахме се, да не споменаваме пред останалите гости за нашия облог, а ти си казал на херцогинята.

— Не съм.

— Тя каза, че си. А аз със сигурност не съм й казала.

— Нито аз. Не знам как е разбрала, но не е от мен.

Кейтлин го изгледа гневно.

— Просто си признай. Знам, че вие двамата сте… — Думата не можа да се откъсне от устните й.

Той рязко сви вежди.

— Моите дела, не те засягат.

О! Той дори не отричаше.

— Само да приключим със задачите, не искам да те виждам никога повече!

— След края на залога, ще ти се наложи да ме гледаш доста повече, защото смятам да те държа в леглото си цели две седмици, с изключение на моментите, в които ще те обличам в дантелено бельо и ще те показвам на приятелите си.

Кейтлин ахна.

— Няма да го направиш!

— Няма ли? За две седмици ще ми принадлежиш тялом и духом. — Гласът му бе толкова топъл и тих, сякаш мъркаше. — Може би си права — едва ли ще те покажа на приятелите си. Всъщност, мога де не ти разреша да станеш от леглото въобще.

Кейтлин вирна брадичка и го погледна свирепо, въпреки че изненадващо бе обхваната от възбуда. Желаеше го, но не по този начин.

— Когато и ако реша да приема нашето… физическо сближаване, това ще стане само при моите условия и при ничии други.

Той стисна зъби и в далечината отекна гръм, който й подсказа, че е улучила в целта.

— Много грешиш, ако смяташ, че ще имаш думата по този въпрос — отсече той, а цялото му тяло бе сковано от гняв.

Навън капаците започнаха да се удрят в къщата, а вятърът заплашително се усилваше.

Кейтлин погледна бързо към херцогинята и откри, че ги наблюдава с доволна усмивка. Принуди се да й отвърне. Херцогинята можеше да се смее, колкото си иска, МакЛийн не беше с нея сега. Беше с Кейтлин и цялото му внимание бе съсредоточено върху нея, въпреки че бе ядосан. Харесваше й това внимание да е насочено към нея и към никоя друга, всъщност й харесваше твърде много.

Някак си, докато дните се изнизваха, бе променила мнението си за това какво иска от МакЛийн, а дори не го бе осъзнала досега. Повече не желаеше да се доказва пред него, вместо това искаше възхищението и уважението му. Но как можеше да го постигне, след като последната й задача — да плува гола пред него — й отнемаше точно тези неща. Как можеше да победи, след като щеше да изгуби истинската награда — неговото уважение?

Той се поклони с ледено изражение.

— Ще донеса панделката на закуска. За останалото се разбрахме, нали?

— Не харесвам задачата, която ми постави.

Той се усмихна мрачно.

— Знам.

След това се обърна и си тръгна.

Проклятие, трябваше да намери начин да завърши последната си задача и същевременно да запази достойнството си. Но как?

Със съзнанието, че Джорджиана я наблюдава, Кейтлин се присъедини към останалите гости.