Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (15)

Глава 14

Някой ден може да откриете, че искате нещо толкова силно, че бихте направили всичко, за да го получите. Когато това се случи, бъдете внимателни, защото в тези моменти Дяволът танцува пред вратата ви.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Какво трябва да направите?

Мюриън, която току-що бе извадила бронзовата дневна рокля на Кейтлин от гардероба, я погледна недоверчиво.

Мисис Пруит, която току-що бе донесла спретната купчинка изгладено бельо, вдигна очи от гардероба и зяпна.

— Не е възможно да говорите сериозно!

Късното следобедно слънце къпеше стаята в златиста светлина. Кейтлин беше готова да се присъедини към останалите гости, за да се наслади на играта на крокет и на приятното време.

— Напълно сериозна съм. Следващата ми задача е да доведа лорд Дингуол на гости на Нейна Светлост.

Камериерката и икономката се спогледаха.

— Съжалявам, мис, но не смятам, че това е възможно — каза Мюриън.

— Защо не?

Мисис Пруит въздъхна протяжно.

— Лорд Дингуол не е приятен човек.

— Той е ужасен стар трол. Такъв е — добави Мюриън.

Мисис Пруит кимна и поклати глава.

— Така е. И има много причини да мрази Нейна Светлост, но най-вече заради подобни гостувания и всички хора, които се разхождат напред-назад по пътеките. Той въобще не се интересува от такива неща.

— Но истинската причина да е бесен на господарката, е, че алеята й за езда минава близо до неговия имот. Направо изпадна в истерия, когато разбра, че я е направила — обясни Мюриън.

— Да, дойде разгневен в къщата, като крещеше, че е в неговия имот.

— Това е само една от разправиите им. А те са имали много.

— Да — съгласи се икономката. — Нейна Светлост поиска от него да оправи пътя към собствената си къща, който се превръща в езеро, когато вали, а на нея никак не й харесва новата й карета да е изпръскана с кал.

Мюриън закима енергично.

— Дингуол въобще не искаше да я чуе и изглеждаше така, сякаш ще получи удар. Все едно го караше да плати за строежа на нов път към няколко къщи.

Мисис Пруит изсумтя.

— Признавам, че господарката невинаги се държи като разумна жена, но той не трябваше да я нарича… — икономката се огледа наоколо, преди да прошепне високо — „уличница“.

— Не може да го е направил! — Кейтлин разбираше гнева на Джорджиана, херцогинята много държеше на достойнството си. — Майката на лорд Дъвиштън живее наблизо и той вчера ми разказа някои неща за лорд Дингуол. Надявам се да успея да задам още няколко въпроса на Негова Светлост по време на играта днес. Лорд Дингуол наистина ли е откраднал любимото куче на херцогинята?

— Да, наистина — потвърди мисис Пруит. — Но преди това тя беше накарала мъжете да преместят колчетата.

— Какви колчета?

— Тези, които отбелязваха границите на имота му. Така започна истинската битка. Дотогава само си разменяха обиди. После нещата станаха сериозни.

— Какво стана с колчетата?

— Нейна Светлост искаше пътят към новата къща да минава от другата страна на парка и нищо не можеше да я разубеди, дори това, че й обясниха, че ще минава през земята на лорд Дингуол. Съвсем малко, но достатъчно.

— Не мога да повярвам, че просто е преместила колчетата! Нищо чудно, че лорд Дингуол е толкова разгневен. Можел е да я изправи пред съда.

Мюриън поклати глава.

— Не мисля така, след като херцогът определя съдията.

— Да, все едно да се опита да разбие тухлена стена с главата си. Той изпадна в ярост, както се и очакваше, след като разбра, че не може да очаква справедлив съд. Появи се на едно от събиранията на херцогинята с крясъци, че са го измамили и няма да остави нещата така. Нейна Светлост нареди на лакеите да го изхвърлят навън и никога повече да не го пускат да стъпи в къщата.

Мюриън потвърди думите й.

— Тогава той взе скъпоценния пудел на Нейна Светлост. Открадна го, когато един от лакеите го извел на разходка и отказа да го върне. Сега само за да я дразни, той разхожда кучето близо до оградата, а когато я види, маха към нея, сочи кучето и подскача нагоре-надолу като трол.

— А това действа ли?

— Ох! — въздъхна икономката, — трябваше да видите Нейна Светлост! Случи се точно преди да пристигнете, мис, беше като луда за връзване, наистина. Наведе се през прозореца на каретата си и крещеше като някоя продавачка на риба.

— Да — ококори очи Мюриън. — Не съм си представяла, че може да говори по този начин. Готова беше да го застреля, ала се сети, че няма да може да се отърве невредима.

Кейтлин въобще не се съмняваше. Херцогинята притежаваше жестокост, която не бе за пренебрегване, по говора й личеше колко е избухлива, а когато бе разстроена, смехът й ставаше рязък като магарешки рев. Кейтлин не можеше да се ядоса на човек, който успяваше да дразни по такъв начин херцогинята. Самата тя искаше да направи същото, особено след снощи.

Вчера, по време на ездата с Дъвиштън, бе получила доста полезна информация за Дингуол. Преди повече от десет години, възрастният мъж бил много дружелюбен към съседите си, докато дъщеря му починала от белодробна инфекция. След това станал отшелник и рядко казвал добра дума на някого.

Кейтлин изпитваше съжаление към стареца. При цялата му мъка, херцогът и херцогинята скоро започнали да строят нова къща. От това, което бе научила, те са се държали напълно безчувствено от самото начало. Не беше учудващо, че Дингуол бе отказал да се погрижи за своята част от пътя или да изпълни изискванията на херцогинята. Щеше да е доста трудно да го убеди да посети доброволно този дом.

— Сигурна ли сте, че искате да го направите? — попита мисис Пруит със съмнение.

— Разбира се! Не съм от хората, които се разколебават от един по-силен порив на вятъра.

Една силна целувка можеше и да я разколебае леко, но не и някакво обикновено, нещастно стечение на обстоятелствата.

— Ако сте решила, мис, ние сме с вас — заяви твърдо Мюриън. — Не знам как ще ви помогнем, но ще опитаме.

— Има един начин — каза мисис Пруит и погледна многозначително към Мюриън.

— Ох, вижте, мисис Пруит, не мога.

— Да, можеш. Това е война момиче! Най-старата на света и ние жените трябва да бъдем сплотени!

Кейтлин присви вежди.

— За какво говорите вие двете?

Мюриън въздъхна.

— За моя мъж, Шон.

— Мюриън, защо никога не си споменавала за него?

Камериерката се усмихна срамежливо, а мисис Пруит изсумтя.

— Защото той е лакей тук и Мюриън не би трябвало да има нещо общо с някой от прислугата.

— Мисис Пруит, казах ви, че не смятах да се влюбвам! Но сякаш някой се промъкна зад мен и ме цапна по главата. — Камериерката се обърна към Кейтлин и продължи: — Това е истинската любов, мис. В един момент носехме бельото, за да преброим чаршафите, а в следващия…

Бе невъзможно бузите й да порозовеят повече.

Кейтлин въздъхна.

— Знам точно какво имаш предвид.

Двете жени я погледнаха изненадано и Кейтлин побърза да добави.

— Чела съм в много книги как любовта може да те изненада съвсем неочаквано.

— Бих казала, че по въпроса са изписани томове — съгласи се икономката. — Мюриън, обясни на мис Хърст как можете да й помогнете с Шон за задачата й.

— Сестрата на съпругата на братовчед му работи при лорд Дингуол. Трябва първо да говоря с нея, но тя може да успее да ви вкара в къщата, защото той със сигурност няма да ви пусне, ако почукате на предната врата. Не пуска дори викария, когато идва да го посети.

— О, Мюриън, това ще бъде огромна помощ! Остава само да успея да го убедя да дойде на гости на херцогинята.

Мисис Пруит кимна.

— Много хитрост ще ви трябва, това е сигурно.

Колко трудна се бе оказала тази задача! Да вземе кутията за енфие на херцога започваше да й изглежда като игра. Проклет да е МакЛийн и пъкленото му въображение.

Потънала в мисли, Кейтлин се приготви да се присъедини към останалите гости за освежаващата игра на крокет. Щеше да й се отрази ободряващо, не само защото смяташе да опита да събере още информация от лорд Дъвиштън, а и за да огледа по-добре къщата на лорд Дингуол от поляната.

Стъпка по стъпка, каза си тя. Стъпка по стъпка се стига до победата. Взе бронзовата на цвят шапчица и я сложи над къдриците си, като я наклони елегантно на една страна. Доста по-обнадеждена, излезе от стаята и закрачи към бойното поле.

Джорджиана бе седнала на един от големите тапицирани столове, които лакеите бяха изкарали на удобната задна тераса, върху скута й бе преметнато леко одеяло, а дървеният навес я защитаваше от ярката дневна светлина. На поляната отсреща мис Хърст сияеше прелестна в бронзовата си рокля, обшита със сини панделки и отблъскваше атаките на лорд Фоклънд и лорд Дъвиштън.

Докато херцогинята я наблюдаваше, Кейтлин се засмя на нещо, което единият от мъжете бе казал, и по поляната се разнесе веселият й смях.

Александър разговаряше с Даян и демонстрираше интерес към злобното й куче, но вниманието му бе привлечено от смеха на Кейтлин. Лъчите озариха лицето му със златисти отблясъци, докато я наблюдаваше как се разхожда по слънчевата поляна между двамата модерно облечени благородници.

Джорджиана го следеше с присвити очи. Неговото изражение си оставаше непроницаемо, както винаги, и тя не откриваше дори намек за възхищение, но не можеше да не забележи бдителния му поглед.

Тя стисна силно зъби, докато се бореше с желанието да издере с нокти сияещото лице на мис Хърст. През последната седмица Александър се отдалечаваше все повече от нея, като за сметка на това, изглежда, прекарваше изключително много време с Кейтлин Хърст. А когато не беше с нея, я наблюдаваше непрекъснато.

Джорджиана изчака Даян да обясни как малкото й кученце може да яде само фино смлян дроб и яйца, преди да се намеси.

— Даян, съмнявам се, че лорд МакЛийн се интересува от диетата на бедния Мъфин.

— О, интересувам се — отвърна Александър и за изненада на херцогинята приклекна, сякаш за да разгледа малкото животно отблизо.

Мъфин оголи кривите си остри зъби, козината му настръхна и очите му се ококориха.

Александър присви очи.

— Изглежда сякаш всеки момент ще получи удар.

— О, не! Той просто е добър защитник — гордо отвърна мисис Кинлос.

— И какво защитава?

— Мен!

— Глупости. — На Джорджиана й се искаше да спрат да говорят за проклетото куче. — Той ръмжи сякаш някой се опитва да му вземе топката или има шал, който го плаши, или…

— Наистина Джорджиана! — Усмивката на Даян не изчезваше от устните й. — Той не ръмжи толкова силно, когато пази топката си, както ако защитава мен.

Домакинята повдигна вежди и присви рамене.

Александър се взира в кучето още известно време и то не спря да ръмжи нервно.

Той се изправи бавно и попита:

— Кучето ви хапе ли?

— О, не! — отвърна Даян. — Е, с изключение на конярчето и племенника на лейди Чарли.

— И лорд Бъргдорф — добави Джорджиана, толкова отегчена, че й идваше да закрещи, — и мистър Мелтън, и сър Роланд — не ги забравяй. Особено сър Роланд, който се сдоби и с няколко шева.

МакЛийн присви вежди.

— Мили Боже!

— Той си го заслужаваше — заяви с гордост Даян. — Мъфин много добре преценява характера на хората.

Александър кръстоса ръце пред гърдите си като гледаше с гняв кучето и нелепата опашчица, завързана с панделка между ушите.

— Изненадан съм, че все още някой не го е застрелял.

Мъфин оголи зъби сякаш разбираше, че говорят за него. Джорджиана се разсмя.

— Ти може и да се интересуваш от Мъфин, но той не се интересува от теб.

На Александър не му беше забавно.

— Лейди Кинлос, той харесва ли някой друг, освен вас.

— Не — отвърна тя, присви рамене и се загледа в играта на поляната. — Той спи в леглото ми нощем и не позволява на никоя от прислужниците ми да го докосне.

— Лорд Кинлос сигурно много го обича заради това — измърмори Александър под носа си.

— Извинете?

Той махна с ръка.

— Нищо. Просто размишлявах на глас.

От поляната отново се разнесе звънлив смях, този път на мис Огилви, която току-що бе ударила топката на граф Кейтнес в тази на лорд Дъвиштън. Двамата мъже се преструваха, че се сражават с мечове със своите стикове и общо взето се правеха на глупаци.

Джорджиана се завъртя неспокойно.

— Бедната мис Хърст, ще й се появят лунички, ако продължава да стои на слънце както днес.

Даян изсумтя.

— Маниерите на това момиче са просто отчайващи. — Тя погледна към херцогинята и отново към Александър. — МакЛийн, не смятате ли, че поведението на мис Хърст е твърде разюздано?

— Няма съмнение — отвърна бързо той.

Джорджиана не успя да скрие усмивката си. Това беше обещаващо. През последните дни на няколко пъти й се бе сторило, че забелязва проблясъци на истински интерес у МакЛийн. Беше трудно да се каже със сигурност, той беше толкова потаен. Искаше й се да може да се вгледа в него отблизо, съвсем отблизо.

Тя улови въпросителния поглед на Даян и кимна.

Чертите на гостенката й се изостриха още повече.

— Скъпа моя, Джорджиана, не знам защо сте поканила такова посредствено момиче тук. Тя въобще не се вписва.

Александър присви рамене.

— Вписва се и още как. Попитайте Дъвиштън или Фоклънд.

Даян се изкиска.

— Съмнявам се, че техните интереси са напълно почтени, и въпреки това ми се иска мис Хърст да спре да ги окуражава. Тя се прави на глупачка.

Александър присви вежди.

— Тя не окуражава никого. Напротив, те я преследват настървено, а лорд Дъвиштън е голям късметлия, че някой Хърст от мъжки пол не е наблизо, за да му предаде урок по добри обноски.

Мили Боже, той защитаваше хлапачката! Пръстите на Джорджиана потънаха в меките тапицирани облегалки на стола. Какво се бе случило със смъртната омраза, която бе твърдял, че изпитва?

Инстинктите й не я бяха излъгали. Той се интересуваше от това момиче. Искаше й се да закрещи, но това бе все едно да се изправи с чук срещу фехтовач. Ако го направеше, МакЛийн просто щеше да си тръгне. Трябваше да намери начин да го накара да се отдръпне от нея, като му покаже недостатъците й и същевременно да го остави да си мисли, че сам е взел решението.

Тя си пое дъх, за да се успокои, и успя да каже провлачено:

— Хубаво е, че младежите си намериха забавна игра.

Слабата усмивка на Александър изчезна.

— Младежите?

— Дъвиштън и Фоклънд са с поне десет години по-млади от нас, а мис Хърст… ох, не си спомням възрастта й. Тя се държи като дете и аз я считам за такова.

Даян погледна лукаво към МакЛийн.

— Мис Хърст и мис Огилви наистина са много млади. Същото казах и на Нейна Светлост тази сутрин. На моите тридесет години, се чувствам като бавачка около тях, когато се кискат и се държат като ученички.

— Точно така — измърка херцогинята. — Убедена съм, че гледат на нас като на старци.

— Лорд Маклийн, вие сте девет години по-възрастен от мен, сигурно се чувствате много стар около тях.

Александър наблюдаваше играта намръщено, а ръцете му бяха кръстосани пред гърдите и не отговори.

О, това боли, помисли си Джорджиана, улови погледа на Даян и й посочи с пръст вратата на терасата.

Гостенката й взе на ръце кучето си.

— Хайде да вървим, Мъфин. Ваша Светлост, ако ме извинете, трябва да потърся мисис Пруит. Моята камериерка изпрати новата ми рокля за гладене и искам да съм сигурна, че ще е готова за вечеря — каза тя и влезе в къщата с кучето си под мишница.

Джорджиана направи усилие да отпусне ръцете си. Вятърът се бе усилил и развяваше черната коса на Александър около челото му. Най-сетне бяха сами, а това й напомни за други случаи, в които бяха оставали насаме — наистина насаме. Копнееше за моментите, в които докосването му я бе белязало като негова.

Тя го обичаше, въпреки че той дори не забелязваше. След като бе спасена от ужасното си детство, бе получавала всичко, което бе пожелавала, а сега искаше Александър МакЛийн и той щеше да бъде неин завинаги.

Погледът му отново бе прикован към разиграващата се сцена на поляната, профилът му се открояваше на фона на обагрения от слънцето хоризонт. Джорджиана се взираше в него, изпълнена с копнеж по докосването му.

Едва забележима усмивка премина по устните му, а погледът му се затопли леко. Херцогинята застина. Никога не бе виждала такова изражение върху лицето му. Нима беше… нежност?

Тя проследи погледа му и сърцето й замря. Хлапачката Хърст бе запратила топката на Дъвиштън към един храст и се смееше от сърце, слънцето галеше златистите й коси, а вятърът си играеше с полите й в бронзово и синьо. Дъвиштън бе на път да върне топката си и държеше стика престорено заплашително.

— Те представляват прекрасна двойка, нали?

Усмивката изчезна от лицето на Александър.

— Двойка?

— Е, предполагам, че не трябва да използвам точно тази дума. Дъвиштън само се забавлява, твърдо решен е да се вмъкне под полите й и аз бих казала, че ще успее.

Погледът на Александър се вледени.

— Внимавай, скъпа! Да не излезе наяве истинският ти произход.

Сърцето й прескочи един удар.

— Какво имаш предвид?

— Твърде вулгарно е да се правят подобни изявления. — Гласът му бе тих, почти мъркащ. — Но ти го знаеш, нали Джорджиана? Роксбърг положи доста усилия, за да те научи как да се държиш в обществото, не е ли така?

Тя стисна зъби и го попита кисело.

— Какво се случи с плана ти за Хърст, Александър? Защо просто не я съсипеш и не сложиш край на всичко?

— Обясних ти, че искам да се насладя на този момент.

Също и на нея?

— Мисля, че те е омагьосала с чара си.

Той се обърна бавно, а зелените му очи пламтяха. Изглеждаше толкова мъжествен и силен, че сърцето й заби в гърлото.

— Не съм омагьосан от никого, включително и от теб.

Бузите на Джорджиана също пламнаха. Знаеше, че трябва да се откаже, но не можеше. В следващия момент се чу да казва, сякаш бе някой друг.

— В началото, когато тя пристигна, ти беше твърдо решен да си отмъстиш, но нещо се промени. Снощи на вечеря ти всъщност я защити, когато Даян направи съвсем невинна забележка за поведението й.

— Зъбите на лейди Кинлос са остри като тези на кучето й, а ти прекрасно знаеш, че това, което каза тя, въобще не бе невинно.

Джорджиана бе забравила точно какъв бе коментарът на Даян, но ясно си спомняше блестящия от презрение поглед на Александър, когато бе прекратил рязко опитите на Даян да се шегува за сметка на хлапачката.

— Александър, плановете ти са се променили. — Тя се наклони напред. — Признай го.

— Плановете ми са същите.

— Още ли искаш да я видиш съсипана?

Мрачният му поглед отново се насочи към поляната.

— В крайна сметка, да — отвърна той, с хищническа усмивка, — но преди това имам да изпълня няколко задачи.

Какво ли означаваше това? На Джорджиана й се искаше да се осмели да го попита.

Очите му наблюдаваха играта на поляната.

— Всичко върви добре. Ще разбереш съвсем скоро. Кейтлин се оказа доста по-достоен противник, отколкото очаквах.

Явното му възхищение потвърди съмненията на херцогинята.

По дяволите, хлапачката е по-интелигентна, отколкото си мислех. Тя си играе с него, а той, заслепен от престорената й наивност, се влюбва като глупак.

— И ти позволяваш това… това нищожество да вземе връх над теб. Съсипи репутацията й и приключвай с нея.

МакЛийн се скова и в далечината, над спокойния, слънчев хоризонт, отекна гръм.

Играчите на поляната спряха и всички се загледаха изненадано към небето, с изключение на Кейтлин, която се обърна към терасата.

Александър пристъпи към Джорджиана и впери гневен поглед в нея.

— Ще го кажа само веднъж. Ще се справя с тази ситуация, както намеря за добре. Когато реша, че моментът да съсипя Кейтлин Хърст е настъпил, дори и дяволът няма да може да ме спре. Дотогава ти няма да се намесваш и ще запазиш мнението си за себе си. Разбра ли?

Джорджиана кимна, защото нямаше избор. Изпълнена както с облекчение, така и с чувство за болезнена загуба, тя го изгледа как се извръща от нея и се отдалечава към другия край на терасата. Преглътна сълзите си с мисълта: Кълна се, че ако не мога да те имам, никоя няма да те има.

Тя щеше да съсипе момичето, ако МакЛийн не го направи. Щеше да е толкова лесно. Нали я виждаше как безсрамно флиртува и с Дъвиштън, и с Фоклънд, сякаш бе някоя значима персона.

В момента Александър не откъсваше поглед от Кейтлийн, наблюдаваше как вятърът вдигна шапката й и я понесе през зелената поляна. В същия момент всеки един от играещите мъже хвърли стика си и хукна след нея. Момичето се смееше, докато Фоклънд, Дъвиштън и Кейтнес се надпреварваха, за да стигнат до шапката и да я върнат на собственичката й.

Мис Огилви се приближи, обгърна с ръка талията на приятелката си и двете едновременно се засмяха на проявата на кавалерство от страна на мъжете.

Стомахът на Джорджиана се стегна от отвращение.

Значи малката глупачка се радва да е център на внимание? Ще видим!

Джорджиана забеляза как устните на Александър се изопнаха, когато Дъвиштън се върна триумфално и подаде шапката тържествено. Когато Кейтлин я сложи на главата си, той й предложи да завърже панделката под брадичката й, а тя прие.

— Ако ме извиниш, Джорджиана, ще те оставя да се наслаждаваш на терасата си сама — каза Александър.

Херцогинята преглътна с усилие.

— Може би трябва да пояздим и да се насладим на деня. Ако искаш, ще се преоблека и…

— Не, благодаря — усмихна се той, а очите му проблеснаха хладно. — Мисля да поиграя малко крокет. Не съм го правил от дете.

Той се поклони, обърна се и се отдалечи от терасата. В следващия момент се присъедини към групата на ливадата.

Джорджиана бе видяла повече от достатъчно. Отметна рязко одеялото и се втурна в къщата, за да излее яда си върху първия слуга, който се изпречи на пътя й.

Беше дошло време да поеме нещата в собствените си ръце. Кейтлин Хърст нямаше никакъв шанс.