Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (14)

Глава 13

Не мислете, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха. Не с този орган мислят мъжете.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

С едно плавно движение Кейтлин придърпа реверите му, застана на колене и притисна устни в неговите.

Александър мислеше да поговорят, но явно разговор с Кейтлин Хърст нямаше да има. Не и днес. Зашеметен, той се остави в прегръдката й и откликна на зова на горещата й уста. Обви ръце около нея и отвърна на целувката й с цялата страст, която се беше натрупала в него.

Устата й се разтвори под неговата и езикът й колебливо докосна устните му. Мъжът изстена, задълбочи целувката и я привлече още по-близо към себе си. Ръцете й се стегнаха около врата му, а неговите бродеха по тялото й; проследиха гладката линия на гърба й, нежните извивки на бедрата, закръгленото й дупе, което изпълваше дланите му.

Александър пламтеше, тялото му бе така изпълнено със страст, че го болеше, въпреки че тя бе в прегръдките му.

Проклетите възглавници на канапето му пречеха. Той стана и вдигна Кейтлин със себе си. Целуваше я лудо, страстно, докато и двамата останаха без дъх. Целувките, които споделяха, бяха толкова тайни и забранени, колкото и неочаквани.

Тя се притискаше към него, поклащаше несъзнателно бедра и изпращаше горещи тръпки по тялото му. Засмука долната й устна, преди да завладее устата й отново. Не можеше да се насити на тези сладки целувки, изпълнени с толкова непринудена страст и дарени така щедро.

По дяволите, тя беше толкова чувствена, палава и възхитително нетърпелива. Плъзна ръце нагоре, докато пръстите му откриха зърната й. Кейтлин простена и се изви страстно срещу него.

Обхвана гърдите й и се наслади на пищността им, палците му обикаляха връхчетата им. Тя потрепна в ръцете му и затаи дъх, когато той увеличи натиска. Затвори очи, простена и се притисна към тялото му с явно удоволствие, сграбчи раменете му и залюля ханша си срещу неговия, мъчително, въпреки удоволствието, което му доставяше. Неспособен да издържи нито миг повече, Александър я повдигна и отнесе до ниската дървена масичка. Положи я върху отворените книги, за да спре да се притиска в него, защото иначе щеше да изгуби контрол. Не го интересуваше нищо друго, освен да я задържи до себе си, в прегръдките си. Обхвана лицето й между дланите си, като не се откъсваше от топлите й устни.

Тя плъзна ръце около кръста му и го придърпа напред, като притисна едната си пета зад крака му.

Той застана неподвижно и откри, че се взира директно в две широко отворените кафяви очи. Преднамерено бавно, тя повдигна и другия си крак и постави пета зад другото му бедро. Двамата се озоваха в най-интимната поза, която човек можеше да си представи. Тя, с обвити около него крака, и пола, вдигната до талията.

Александър никога не бе предполагал, че някога ще пожелае невинна, девствена и по-упорита, отколкото бе добре за самата нея, жена.

А тя беше жена, въпреки че изглеждаше като ученичка. Едно момиче би се усмихвало глуповато и би треперило всеки път, когато го погледне някой мъж. Кейтлин Хърст не трепна — нито веднъж.

Не би трепнала, дори когато една разумна жена щеше да го направи. Приемаше спокойно пламенните погледи на Дъвиштън, детинските ласкателства на Фоклънд и непосредствената заплаха да изгуби непорочността си. Последното бе напълно по силите на Александър, и ако тя имаше поне частица здрав разум, трябваше да е изплашена. Много изплашена. И определено нямаше да седи на ръба на масичката в библиотеката с крака, увити около бедрата му.

Той обикновено не обръщаше гръб на подобно изкушение, а тя не успяваше добре да контролира импулсите си. Изглежда дори не осъзнаваше, че опасността, която грозеше нея и проклетата й девственост, се увеличава, колкото повече време прекарваха двамата заедно.

Но какво значение имаше? Не беше ли важно единствено да я чувства до себе си?

Достатъчно се бе опитвал да я разбере. Той повдигна полата й нагоре и още по-нагоре, така че да може да докосне топлата й кожа през тънката риза и…

Отвън се разнесе шум от приближаващи къщата коне и достигна до замъглените му от страстта сетива. Останалите гости се връщаха.

Александър склони чело до нейното и продължи да я прегръща силно, докато съзнанието му бавно се проясни. По дяволите, какво са мислили? Трябваше да спрат, да се преборят с желанието. Но докато гледаше замъглените от страст очи на Кейтлин, осъзна, че той трябваше да го направи. И въпреки че бе твърде болезнено, я пусна и отстъпи назад.

— МакЛийн, какво…

— Не.

Това бе единственото, което успя да каже. Сърцето му препускаше, кожата му пламтеше, сякаш докосването й го бе изгорило. Изпитваше физическа болка от неосъщественото желание.

Кейтлин премигна бързо, сякаш се събуждаше от дълбок сън, и стана от масичката, като при това полите й се спуснаха на мястото си.

— МакЛийн, какво…

— Останалите се връщат. Чух конете им, приближават конюшнята.

Тя притисна длани към бузите си.

— Дори не съм ги чула. Аз… Мили Боже, не знам какво си мислех…

— И двамата не мислехме. — Младият мъж не можеше да издържи учудения й поглед. — Тази страст е причината за всичките ни проблеми от самото начало. Ако не я контролираме, ще ни погуби.

Кейтлин кимна с побледняло лице. След това се огледа, отиде до огледалото на стената и започна да оправя косата си с треперещи ръце.

Мълчанието им продължи доста дълго. Александър потърка лицето си. Почти бе изгубил контрол, а никога не си разрешаваше подобно нещо. Това бе лукс, който никой МакЛийн не можеше да си позволи. Никога след смъртта на Калъм, нито дори веднъж, не бе допуснал чувствата да вземат връх над разума му.

До днес.

За няколко невероятни, заслепяващо прелестни мига не бе контролирал абсолютно нищо. Отново прекара длан по лицето си.

Мили Боже, щях да позволя да се случи?

Кейтлин се върна до канапето и вдигна падналата книга.

— Е, това беше много приятна пауза.

Мъжът се намръщи.

— Приятна?

— Повече от приятна. — Бузите й още пламтяха. — Планирахме да поговорим, а сега моментът е подходящ, преди останалите да са се върнали в къщата. Реши ли какво ще е следващото ми предизвикателство? Аз вече избрах твоето.

Александър не знаеше какво да каже. Беше сигурен, че Кейтлин ще се скара с него заради факта, че се бе опитал да я прелъсти. Вместо това, госпожицата прие спокойно своята част от отговорността и продължи напред. Осъзна, че тя продължава да го гледа въпросително и се принуди да заговори.

— Една от задачите на Килхух е била да убеди гост да дойде на вечеря против желанието му. Спомняш ли си тази част?

Младата жена потупа книгата с изящните си пръсти.

— Да… имаше нещо за някой, който бе заявил, че никога няма да стъпи в замъка, а Килхух трябваше да го убеди.

— И успял, като изпълнил няколко негови поръчки. Но тази хитрост едва ли ще ти бъде от полза в този случай.

Кейтлин изгледа Александър изпод миглите си.

— Така, а аз трябва да убедя…

— Лорд Дингуол — отвърна той и й се усмихна. Усмивката му не бе никак приятна.

— Кой е той?

— Собственикът на съседния имот.

— Значи трябва да поканя лорд Дингуол на вечеря тук, в замъка?

Александър кимна, а тя се намръщи.

— Предполагам, че той не харесва херцогинята?

— А защо не херцога?

— Негова Светлост е твърде погълнат от себе си, за да враждува с някого. А на херцогинята изглежда подобни неща й доставят удоволствие.

Устните на МакЛийн потрепнаха.

— Точка за теб.

— Ако поканя този лорд Дингуол на вечеря, как мога да съм сигурна, че херцогинята ще го приеме?

Александър присви рамене с арогантна самоувереност.

— Ще го приеме, ако я помоля. Тя го познава добре, имотът му граничи с нейния на запад, а къщата му почти се вижда от големия завой на пътя.

— И те не се харесват.

— Бих използвал думата мразят. Според Джорджиана, веднъж той я нарекъл „празноглава наконтена кукла“, а тя му върнала услугата, като му казала, че е „надута реликва“.

Прекрасно, помисли си Кейтлин. Щеше да се наложи да бъде бавачка на двама враждуващи възрастни.

— Кога е започнал спорът им?

Зелените му очи заблестяха весело, докато й отговаряше:

— Сигурен съм, че Джорджиана ми е споменавала, но едва ли съм я слушал.

Тя присви нос.

— Ще трябва да разбера какво точно се е случило между тях. Може да успея да поизгладя нещата.

— А моята задача?

Кейтлин се усмихна.

— По-лесна е от това да паднеш от дърво.

— Чудесно. Гърбът ми все още не се е оправил напълно.

— Обещавам ти, че гърбът ти ще е в безопасност този път. Обаче пръстите ти…

От коридора се разнесе шум. Първите гости се бяха върнали от конюшните и Кейтлин чу името си, произнесено от лорд Дъвиштън. Съвсем скоро щяха да ги прекъснат.

Тя продължи бързо.

— В историята, Килхух е изпратен да донесе гребен и огледало, които са между ушите на див глиган. МакЛийн, ти трябва да ми донесеш панделката на кучето на лейди Кинлос.

Александър вдигна глава.

— Това чудовище?

— Това старо, почти беззъбо чудовище. Същото, което започва да ръмжи всеки път, когато някой се приближи до него.

Младата жена остави книгата на бюрото и се усмихна.

— Уговорихме се. — Той стана от масичката, където допреди малко се бяха прегръщали, и както обикновено, изглеждаше елегантен и заплашителен. Това бе особена негова дарба. Кейтлин предполагаше, че много мъже биха искали да я притежават, но съвсем малко наистина я имаха. За МакЛийн, бе нещо естествено, като дишането.

Суматохата в коридора се засили, когато пристигна още една група от гостите, а гласът на херцогинята се извисяваше над целия шум.

Мъжът направи физиономия и отиде до прозорците на терасата, възможно най-далеч от коридора.

На вратата на библиотеката се появи Дъвиштън, острият му поглед веднага прецени цялата картина.

— О, мис Хърст, ето ви и вас! — Той влезе и кимна хладно на Александър. — Скъпа мис Хърст, постъпихте правилно, като се отказахте от ездата. Според Нейна Светлост, пътеката беше твърде стръмна, слънцето — много студено, вятърът — прекалено свиреп, а компанията — недостатъчно весела.

— Звучи чудесно. — Кейтлин погледна МакЛийн изпод миглите си, но той бе загледан през прозорците, вниманието му явно бе насочено към нещо друго. — Лорд Дъвиштън, споменахте веднъж, че познавате доста добре тази част на страната.

Думите й изглежда му доставиха удоволствие. Той свали ръкавиците си за езда и ги хвърли на масичката, без да поглежда към нея.

— Майка ми е от този район. Повечето лета в младостта си прекарах в къща, която се намира наблизо.

— Значи познавате повечето от хората, които живеят тук?

МакЛийн насочи вниманието си към разговора им.

Дъвиштън кимна.

— Разбира се. Познавам някои от тях доста добре. Защо?

Кейтлин се усмихна сладко.

— Искам да ви помоля за голяма услуга.

— Да? — нетърпеливо каза той.

— Ако не сте твърде изморен и ме изчакате няколко минути, ще облека костюма си за езда и можем да пояздим наоколо, докато ми разкажете историята на замъка и… на съседните имоти.

Тя погледна сериозно към МакЛийн, който се бе обърнал с лице към стаята и се взираше замислено в нея.

— За мен ще бъде удоволствие! — Дъвиштън посегна към ръкавиците си. — Можем да пояздим надолу към…

Очите му се разшириха, когато погледна към масичката. Изглеждаше толкова потресен, че Кейтлин, която бе само на няколко крачки от него, се приближи, за да види какво гледа той. Там, върху тънките метални страници на древната карта, имаше идеален отпечатък на женско дупе. Нейното дупе.

Мили Боже! Не!

Лицето й пламна и тя инстинктивно се обърна към МакЛийн.

Той прекоси мълчаливо стаята в отговор на немия й зов.

Дъвиштън сви вежди.

— Това прилича на… — започна той и смутено погледна към Кейтлин.

Тя успя да извика усмивка на устните си.

— Виждам някакви вдлъбнатини. Не знам какво друго може да се види.

— Прилича на…

Изражението му застина и той погледна Кейтлин, след това МакЛийн и отново към картата на масичката.

Младата жена се взираше невиждащо в двете вдлъбнатини, отпечатани върху старата карта. Освен че бе болезнено очевидно какво представляват, бяха и доста по-широки и по-големи, отколкото трябваше, защото МакЛийн я бе накарал да се извива в прегръдките му.

Или поне се надяваше нейното дупе да не е с такива размери. Едва се сдържаше да не се обърне назад, за да се огледа.

— Извинете ме! — Прошепна в ухото й дълбок, копринен мъжки глас. МакЛийн се наведе през рамото й, за да изследва вдлъбнатините с монокъла си. — Ах! — възкликна той след миг. — Очарователно.

Изражението на Дъвиштън стана мрачно.

— След като така ви се струва.

Александър се изправи.

— Сигурен съм, че Джорджиана, имам предвид Нейна Светлост, би искала да махнем оттук тази карта.

— Да, но…

— Дъвиштън — започна МакЛийн с убедителен тон, — Нейна Светлост би искала.

— Да, чух. — Дъвиштън ококори очи. — Ах! — Той погледна отново към картата. — Имате предвид…

Другият мъж отново огледа отпечатъците през монокъла си.

— Напълно сигурен съм. — Той сложи ръката си върху вдлъбнатината, сякаш я измерваше. — Да. Нейна Светлост би била много щастлива да види, че тази карта я няма.

Дъвиштън кимна.

— Да. Разбирам. Нейна Светлост…

Той внимателно сгъна картата и я сложи под една от другите книги.

— Благодаря — каза МакЛийн мрачно и прибра монокъла в джоба си.

Кейтлин едва сдържаше дъха си, за да не избухне в смях. Тя срещна погледа на Александър и за миг двамата се гледаха с очи, изпълнени с весели пламъчета.

Младата жена се прокашля.

— Трябва да отида да облека костюма си за езда.

Дъвиштън й се поклони.

— Ще ви чакам във фоайето.

— Ще побързам.

Когато направи реверанс на сбогуване с МакЛийн, тя му прошепна искрено „Благодаря ти“. Той й се поклони в отговор и устните му се извиха в усмивка, а погледът му беше омекнал.

Очите му я сгряха от главата до петите и Кейтлин забърза с леко сърце към стълбището, за да се преоблече и да разбере всичко, което може, за мистериозния лорд Дингуол.