Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (12)

Глава 11

Има стара поговорка: Ако се наложи да влезеш в битка, направи го смело, с вдигнат щит, не се крий страхливо зад него.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Позволете да ви помогна, мис.

Мюриън хвана краищата на дългите ръкавици и й ги подаде. Кейтлин пъхна ръка в едната, след това и в другата.

— Благодаря ти, Мюриън.

— Пак заповядайте, мис — каза камериерката и погледна към часовника. — Имате осем минути, за да стигнете до синия салон.

— Знам, знам. Къде си сложих… А ето къде ми бил шалът. Изглежда днес не разсъждавам ясно. Чудя се, дали лорд МакЛийн вече е слязъл за вечеря и…

Мюриън я погледна изненадано. Кейтлин се намръщи.

— Какво има?

Прислужницата повдигна едната си вежда.

— Интересно ми е, че казахте тези две изречения едно след друго — объркана сте и питате за лорд МакЛийн. Да не би да проявявате слабост към врага?

Бузите на Кейтлин започнаха да се затоплят.

— Разбира се, че не! Просто съм разсеяна. Може би е заради времето, или нещо такова — опита да обясни тя и се въздържа да погледне към прозорците, където нощното небе бе съвсем ясно, както и през деня.

Проблемите й бяха започнали предишната вечер. Като си легна, все още изпитваше еуфория от това, че бе изпълнила задачата си. Но колкото по-дълго лежеше в мекото легло, толкова повече мислеше за изражението на МакЛийн, когато бе сложила кутията за енфие в ръката му и бе напуснала библиотеката. Знаеше, че щом е превъзмогнал изненадата си, Александър е оценил усилията й. И той, като нея, се наслаждаваше на доброто предизвикателство. Искаше й се да има възможност да зърне истинския Александър МакЛийн, мъжът, скрит зад циничната маска.

Когато се срещнаха в Лондон, бяха обхванати от такава лудост, че не бе останало нито място, нито време да общуват по някакъв друг начин. Бяха погълнати от желанието да разпалват огъня помежду си — все повече и повече, движеха се по границите на приемливото поведение и постоянно се опитваха да ги разширят още малко и така и не бяха спрели, просто за да… поговорят. И в края на тази лудост не бяха научили абсолютно нищо един за друг. Тя не знаеше какво може да го натъжи, дали обича портокалов мармалад, кои неща го карат да се смее, какво изпитва към братята и сестра си, дали предпочита кадрила, или шотландския рил. Не знаеше дори дали обича да танцува, защото бяха твърде заети с… неща, неприемливи за пред публика.

Кейтлин въздъхна. Съмняваше се дали някога ще проведат дори един съвсем обикновен, нормален разговор. Точно сега бе заета с опитите да спечели облога им. И когато го спечелеше, той щеше да е прекалено разгневен, а гордостта му — твърде наранена, за да могат просто да поговорят. По някаква причина, това я натъжи.

— Ах, погледнете кое време е! — Мюриън оправи шала и отиде да отвори вратата. — По-добре побързайте, иначе ще закъснеете за вечерята. Знаете, че Нейна Светлост много държи всички да отиват навреме.

Кейтлин напусна спалнята си. Но къде всъщност беше МакЛийн? Защо не го бе видяла нито веднъж през целия ден?

Очакваше да го срещне още сутринта. Нямаше намерение да злорадства, просто искаше да се наслади на победата си. Но той не й бе дал тази възможност. Не беше дошъл на закуската. Всъщност я беше избягвал през целия ден.

Между другото, тя не бе единствената, на която джентълменът липсваше. Херцогинята беше направила няколко коментара и отвърна рязко на лейди Кинлос, която бе допуснала грешката да попита къде е Александър по време на обяда. Следобедът Кейтлин бе излязла на дълга разходка до развалините на стария замък в компанията на Дъвиштън, Сали и лорд Кейтнес. Стараеше са да не мисли за МакЛийн, но това бе невъзможно. Къде беше той?

Всичко това бе малко странно. Вероятно…

— Кейтлин!

Тя се обърна и видя Сали Огилви да идва по коридора. Младата жена бе облечена с прелестна рокля от бял креп със сатенени нишки и копринена фуста, деколтето и краищата на ръкавите бяха украсени с венчета от черни копринени цветя. Кестеняви къдрици се спускаха около лицето й, а на раменете й бе наметнат красив китайски шал.

Сали погледна възхитено Кейтлин.

— Боже, роклята ти е просто великолепна!

Тя се усмихна.

— Благодаря.

Тази рокля бе една от любимите й. Върху синия сатен се спускаше бял британски воал, а подгъвът на полата завършваше със светла дантела. Сини панделки украсяваха ръкавите и деколтето.

Сали поклати глава учудено.

— Не бих се изненадала, ако ти се е наложило да се срещнеш с някоя тайнствена жена в тъмно наметало под прикритието на нощта, за да получиш тази рокля като контрабанда от Франция.

Кейтлин се разсмя и я прегърна.

— Това е най-хубавото нещо, което някой ми е казвал, откакто пристигнах.

— Не се съмнявам, че е така. Херцогинята не ми е казала повече от две-три думи и още не е запомнила името ми.

— И според мен някои от дамите са малко плашещи.

— Могат да кажат нещо доста грубо с любезен тон и просто не знам как да го възприема — каза Сали.

— Толкова е объркващо. Да не обръщаш внимание на думите и да приемеш тона, или да възразиш без оглед на любезността? Дори не знам дали ние някога ще можем да си позволим да се държим така, при нашето социално положение.

— Мисис Кинлос не изглежда толкова лоша. Обръща се към мен, само когато иска да й подам солницата. През останалото време ме гледа ето така… — Сали изпъна гръб, наклони брадичка и погледна към носа си, при което очите й се изкривиха.

Кейтлин избухна в смях при добрата имитация.

— Обещай ми да седнеш до мен, ако играем шарада.

Мис Огилви се усмихна.

— С удоволствие.

— Чудесно, никога не съм била особено добра в тази игра. Сестра ми Мери е истински талант и често казва, че иска да играе на сцена, което ужасява майка ми.

— Моята майка също не би приела спокойно подобно твърдение.

Те стигнаха до долното стълбище и чуха гласове от стаята, в която се събираха гостите.

Сали оправи шала си и каза разсеяно:

— Чудя са дали лорд МакЛийн ще дойде на вечеря след инцидента.

Кейтлин спря рязко.

— Инцидент?

— Не си ли чула? Като гледам изражението ти, не си.

— Лошо ли се е наранил?

— За Бога, не! Знам, защото го видях да влиза в къщата около час, след като се прибрахме от разходката.

Кейтлин притисна ръце към гърдите си, където сърцето й биеше толкова силно, че го усещаше под пръстите си.

— Благодаря ти, Боже — прошепна тя. Дали се беше наранил, когато е отишъл да вземе парчето от кошера? Вероятно не. — Знаеш ли какво се е случило?

— Да, и е много странно. По някаква причина е бил принуден да се изкатери на дърво.

О, не!

— И? — попита Кейтлин с притаен дъх.

— Попитах го защо се е качил на дървото, но той беше доста неясен, дори куцаше…

— Куцал е?

— О, да. Очевидно бе преживял истинско премеждие, защото беше целият мокър и покрит с листа и кал, а лицето му бе подуто и…

— Боже мили!

— Спомена, че всичко е започнало, когато са го подгонили пчелите.

— Но… те не спят ли по това време на годината? Така каза… — Младата жена спря навреме. — Чувала съм да казват така.

— Да, но е необичайно топло за сезона. Бих казала, че пчелите са били раздразнени, след като ги е притеснил.

Кейтлин притисна ръка към челото си. Усмивката на Сали помръкна.

— Мислех си, че ще го намериш за забавно.

— О, така е! Просто имам главоболие. — Голямо главоболие, високо шест фута и три инча, чернокосо, зеленооко главоболие; най-лошото от всички възможни главоболия. — Изглеждаше ли много разстроен лорд Маклийн, когато се върна?

— Беше направо потъмнял от ярост. — Сали се усмихна широко и очите й заблестяха весело. — Още не си чула най-интересната част от историята. МакЛийн се върна след своето премеждие с коня на Дъвиштън.

— Как е станало това?

— След нашата разходка, Дъвиштън излязъл да упражни новия си жребец. Конят на лорд МакЛийн избягал, когато го нападнали пчелите, и затова бил принуден да върви пеша до къщата. Но някак успял да „вземе назаем“ жребеца на Дъвиштън.

— Мислиш ли, че го е откраднал?

Очите на Сали проблеснаха весело.

— Дъвиштън се прибра доста по-късно, пеша. И той беше бесен.

Кой се интересува от Дъвиштън?!

— Колко наранен е лорд МакЛийн?

— Имаше ужилвания на няколко места, които бяха започнали да се подуват. Когато видяхме в какво състояние е, с лорд Кейтнес му предложихме да донесем от кухнята нещо, което може да му помогне, но той отказа грубо помощта ни, изпрати да извикат камериера му и след това се оттегли в спалнята си.

— Предполагам, не знаеш колко лошо е бил нажилен?

— О, имаше поне дузина ужилвания и няколко ожулвания и синини. Но явно е поел основната част от удара със задните си части, затова продължаваше да ги търка.

— Паднал е от дървото?

— Нямам представа. Когато го видях, не беше в настроение за разговори. — Сали присви вежди. — Но освен това се чудя, защо беше толкова мокър. Сякаш бе минал през порой, а небето е съвсем ясно днес.

На Кейтлин й се искаше приятелката й да знае повече подробности.

— Сигурна ли си, че не е сериозно ранен?

— Бих казала, че е наранена най-вече гордостта му.

Кейтлин не можеше да повярва.

— Изненадана съм, че времето не се е влошило, след като е бил толкова ядосан.

В момента, в който думите се изплъзнаха от устата й, съжали, че ги е изрекла. Очите на Сали се разшириха, веждите й подскочиха и тя сграбчи ръката й между своите.

— Ти знаеш за проклятието на МакЛийн?

— Чувала съм няколко истории, но кой може да каже дали са верни, и колко истина има в тях?

— Най-вероятно слуховете са преувеличени, но понякога се замислям. — Тя хвана Кейтлин под ръка. — По-добре да побързаме, иначе ще закъснеем за вечеря.

* * *

Херцогинята вече се мръщеше, когато двете млади дами влязоха в салона, а щом седящият до нея Дъвиштън я изостави в мига, в който видя Кейтлин, изражението й стана още по-мрачно.

— О, Боже! — каза Сали съвсем тихо. — Нейна Светлост изглежда е ядосана за нещо.

Дъвиштън стигна до тях едновременно с лорд Фоклънд, който побърза да заговори, след като и двамата се поклониха.

— Мис Хърст! Толкова съжалявам, че пропуснах разходката днес!

— Пропуснали сте я? Лорд Дъвиштън каза, че сте решили да не идвате.

— Знаех си! — възкликна Фоклънд и погледна ядосано другия мъж, който само присви елегантно рамене.

— Всичко е честно, Фоклънд. Всичко е честно.

— С вас нищо не е честно. Аз трябваше…

Вниманието на Фоклънд бе привлечено от движение около вратата и остана там. Погледите на всички останали го последваха.

МакЛийн, както обикновено, носеше елегантно вечерно облекло, но долната му устна бе подута от едната страна, а на скулата му имаше голяма червена драскотина. Когато влезе в стаята, куцането му стана очевидно и той присвиваше лице на всяка стъпка.

Кейтлин пристъпи несъзнателно към него, но херцогинята я изпревари. Тя се спусна напред и нареди на лакея да донесе стол, който Александър решително отказа. Лейди Кинлос и лейди Елизабет я последваха, като му предлагаха съветите си и настойчиво му задаваха въпроси.

Хладният поглед на МакЛийн улови очите на Кейтлин над главите им. Тя нямаше друг избор, освен да извие устни в усмивка. Когато се обърна, за да застане до Сали, откри, че Дъвиштън е вперил поглед в нея.

Очите му замислено се местеха от Александър към нея и обратно.

Бузите на Кейтлин запламтяха и тя побърза да заговори:

— Чувала съм, че лапа от солена вода помага при ужилване от пчели.

Дъвиштън присви рамене.

— Камериерът на МакЛийн предложи същото, но по-сериозните наранявания, всъщност, са от магарешкия бодил.

— Магарешки бодил?

Виконтът повдигна веждата си и очите му се развеселиха внезапно.

— Вие не сте чули историята?

Сали го прекъсна:

— Разказах й каквото знаех, а то беше съвсем малко.

— Наистина ли? — Дъвиштън погледна злорадо към МакЛийн, преди да продължи с престорено безпокойство: — Тогава трябва да бъдете информирани за случилото се. Поради някаква неизвестна причина, МакЛийн бил на дървото и се опитвал да свали кошера, когато пчелите излетели навън и го нападнали. Той скочил на земята…

— От дървото? Значи така се е…

— Не, не, не се е наранил тогава. Не е толкова просто. Той се затичал към коня си, но благородното животно побягнало, когато видяло рояка пчели. Така нашият герой нямал друг избор, освен да хукне към езерото.

— Мили Боже!

— Точно така. Той скочил в ледените дълбини и останал там поне половин час, докато пчелите не го оставили на мира. Когато най-сетне излязъл, трябвало да свали пълните си с вода ботуши, тъй като разбрал, че не може да върви с тях, защото били мокри и протривали кожата му, така че ги хвърлил в езерото.

— Какво разточителство! — каза Сали.

— Скъпа моя мис Огилви, никой не би мокрил ботуши като тези на МакЛийн, ако смята да ги суши и носи пак. Те са били съсипани и аз напълно разбирам раздразнението му, но той все пак не взел под внимание от какво могат да го предпазят кожените подметки. — Виконтът се усмихна и по красивото му лице се изписа блаженство. — Магарешки бодил.

Кейтлин потрепери. Шотландският магарешки бодил бе особено опасен с ужасните си остри тръни.

— Не е учудващо, че куца.

Фоклънд се разсмя.

— Иска ми се да можех да го видя.

Кейтлин изгледа унищожително младия лорд. Точно когато понечи да каже нещо, граф Кейтнес се присъедини към малката им група, а погледът му бе насочен към Александър.

Най-накрая се бе появил човек, който да каже нещо разумно.

— МакЛийн! — повика го той. — Да поздравим героя! Свалете си ботушите и покажете на дамите краката си. — Кейтнес се обърна към Сали и каза през смях. — Целите са издрани.

Леърдът се извърна към тях. Мрачният му зелен поглед премина по групата и спря върху Кейтлин. Лицето й започваше да пламти, но тя дръзко вдигна брадичка.

Старият херцог, който спеше на стола край камината, се събуди при поздрава на Кейтнес, вдигна глава и се разсмя.

— О, МакЛийн! Чух, че сте водили битка с рояк разярени пчели и че сте я изгубили.

Милостиви Боже, всички мъже ли щяха да празнуват провала на един от тях. Нейните братя щяха… Кейтлин присви вежди. Всъщност щяха да направят абсолютно същото. Мъже!

Кейтнес продължи да се смее.

— Чух също, че сте поплувал, за да се освежите.

МакЛийн присви устни и погледна директно към Дъвиштън.

— Представа нямам откъде сте го чули.

Дъвиштън се усмихна любезно.

— Не можах да устоя да не споделя историята. Представлявахте такава трагична гледка, когато влязохте в къщата. Напълно победен и…

— Ранен и целият в синини, но не и победен. — Александър отново погледна към Кейтлин и очите му проблеснаха, когато извади от джоба си малък сив предмет. — Всъщност съм абсолютен победител.

При тези прости думи, Кейтлин откри, че също се усмихва и за миг сякаш в стаята бяха останали само двамата.

Сърцето й се стопли и тя реши, че макар да не искаше той да успее със следващата си задача, щеше да се погрижи да не бъде опасна.

Усмивката на Дъвиштън стана лукава.

— Победител в какво, МакЛийн? Имам усещането, че мис Хърст знае нещо.

Кейтлин успя бързо да свие рамене.

— Мога да ви уверя, че никога не съм карала лорд МакЛийн да ходи бос през тръните или да плува в езерото.

Очите на Александър се изпълниха с неохотна признателност за начина, по който бе заобиколила истината.

Дъвиштън не изглеждаше напълно убеден, но преди да успее да направи какъвто и да е коментар, дойде херцогинята и сложи собственически ръка на рамото на МакЛийн.

— Време е за вечеря. Ще тръгваме ли?

Съвсем скоро всички бяха около масата. Кейтлин забеляза, че през последните няколко дни, мястото й се премества все по-далеч от херцогинята и по-близо до херцога. Сега бе точно от лявата му страна, а той имаше навика да проспива почти целите вечери и далеч не бе идеална компания.

За щастие, Сали седеше наблизо. Тя поддържаше разговора, като прескачаше от тема на тема, включително за това колко красив и неочаквано топъл бе изминалият ден и че се надява времето да продължи да е такова. Когато предложи, ако се задържи топло, да поиграят крокет в градината, дамите и лорд Кейтнес веднага приеха идеята й.

След като приключи вечерята, господата последваха херцога в библиотеката, за да изпият по чаша портвайн. Дамите се настаниха в синия салон, за да поговорят и да пийнат по чашка ликьор, докато изчакат завръщането на господата. Лейди Кинлос бе донесла злобното си куче и обясняваше, че „бедното същество“ било болно и едва сега било „готово да им прави компания отново“.

Кейтлин наблюдаваше малкото куче с отвращение. Козината между големите му уши бе завързана с голяма панделка. Очите му бяха мътни и кривогледи, повечето от зъбите му ги нямаше, а останалите стърчаха от устата му под странни ъгли. То ръмжеше злобно на всички, с изключение на господарката си.

Това беше най-неприятното куче, което Кейтлин бе виждала някога, но въпреки това лейди Кинлос се държеше така, сякаш е най-прелестното създание на света, наричаше го „сладурчето ми“ и го целуваше по устата, което бе истински подвиг, защото то имаше навик да киха често и силно, без никакво предупреждение.

Лейди Елизабет помоли Сали да посвири на фортепианото и тя се съгласи неохотно. Кейтлин реши, че приятелката й би предпочела да остане край камината и да се порадва на компанията на граф Кейтнес, когато той се върне с останалите мъже, но не можеше да направи нищо. Младата дама седна грациозно и започна да свири приятна ария. Лейди Кинлос забавляваше херцогинята с истории за смелостта на Мъфин в лова на паяци, а Кейтлин се разхождаше около камината, за да стопли пръстите на краката си.

Лейди Треймънт скоро се присъедини към нея. Високата жена с красив тен и доста изразен нос винаги й бе изглеждала малко плашеща, но топлата й усмивка я накара също да се усмихне в отговор.

— Надявам се, това куче да не ни зарази. Обикновено не съм податлива на болести, но смятам, че настинката точно на това куче е особено опасна.

— Аз се страхувам повече да не ме ухапе.

— Има ужасен нрав.

— Като господарката си.

Кейтлин изрече тези думите, преди да се осъзнае и скри уста с ръка. Лейди Треймънт се разсмя.

— Няма как да не се съглася. Бедната лейди Кинлос е толкова привързана към това създание. Не съм сигурна, че то заслужава такава преданост и обич, но тя изглежда щастлива с него, така че нека си го задържи!

— Лейди Треймънт…

— Наричайте ме Онория, моля ви.

— А аз съм Кейтлин.

— Благодаря! Напомняте ми за една от моите по-малки сестри — тя се усмихна печално, — макар че маниерите ви не са толкова груби. Едната от сестрите ми иска да стане моряк.

Кейтлин се разсмя.

— И аз имам сестри, макар никоя от тях да не е привлечена от морето.

— От голямо семейство ли сте?

— Имам две сестри и трима братя.

— Аз също имам доста братя и сестри. — Онория наклони глава на една страна. — Изглежда имаме доста общи неща. Трябваше да поговорим по-рано.

— Понякога на тези партита е трудно да опознаеш всички.

— Това не е голямо и нямам извинение, че не ви обърнах внимание досега. В своя защита мога да кажа само, че със съпруга ми бяхме разделени за цял месец, преди да дойдем тук. Бях толкова щастлива, че сме отново заедно, че пренебрегнах всички останали.

Кейтлин се усмихна.

— Извинете ме за дързостта, но изглеждате много влюбени.

— Доста сме старомодни, нали? — попита тя и очите й придобиха отнесено изражение, а лицето й се смекчи.

Кейтлин познаваше този поглед. Родителите й се гледаха така, когато разговаряха един с друг. Сърцето й се сви и изведнъж се почувства много самотна. Искаше точно такъв тип отношения — да може да споделя всичко с човека до себе си и да е достатъчно да бъдат заедно, за да се чувстват доволни и щастливи. Това стопляше душата.

Беше толкова просто желание, но й изглеждаше много, много трудно постижимо.

Икономът отвори вратата и мъжете влязоха. Онория засия при вида на съпруга си, извини се и отиде при него. Лорд Фоклънд се насочи към бюфета, където го очакваше още портвайн, а Дъвиштън и Кейтнес поздравиха херцогинята. Херцогът отиде при лейди Елизабет, като заобиколи отдалеч кучето на лейди Кинлос.

МакЛийн, който изглеждаше по-скоро смел със синините, огледа стаята и тръгна към Кейтлин. Лекото куцане му придаваше вид на пират.

Когато очите им се срещнаха, пръстите й се стегнаха около чашата с ликьор. Обзе я странно чувство на очакване, докато той приближаваше и…

— Александър! — почти измърка херцогинята, докато го хващаше под ръка. — Елате да обясните на лорд Кейтнес за новите египетски находки. Той е убеден, че са фалшиви и са изложени в Британския музей, само за да се продават билетите.

МакЛийн не можа да измисли разумна причина, за да избегне поканата, а Кейтлин се принуди да се държи така сякаш това не я интересува, което беше достатъчно трудно и без появата на Дъвиштън. Този мъж се залепяше за нея все по-често и започваше да я дразни. Не че не го харесваше, но двамата с Фоклънд постоянно бяха около нея и й бе трудно да поговори дори за миг с Александър. Точно сега двамата джентълмени водеха любезен спор кой от тях да й донесе чаша ликьор. Въпреки шума, който вдигаха, Кейтлин слушаше с половин ухо мнението на МакЛийн за египетските антики и отговорите му на въпросите за днешните събития. Някак си той бе открил отново чувството си за хумор и разкрасяваше историята с подробности, които караха публиката му да се смее или да се мръщи.

Кейтлин трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, когато той каза на херцогинята, че се е качил на дървото, заради „някакъв безумен импулс, сякаш воден от повика на дива сирена“. Той наистина имаше извратено чувство за хумор и…

— … така че яздих слон по целия път до Воксхол.

— Моля? — премигна тя срещу Дъвиштън и забеляза, че е изпратил Фоклънд за ликьора.

В очите му заблестяха весели искри.

— О, вие се върнахте.

— Не съм ходила никъде.

Той погледна към МакЛийн със съмнение.

— Не сте? Мога да се закълна в обратното.

Кейтлин решително се обърна и щеше да се отдалечи, ако Дъвиштън не бе хванал китката й.

— Съжалявам — каза той с изненадващо разкаян вид.

Тя погледна ръката си и той я пусна.

— Мис Хърст, Кейтлин, моля ви. Искрено съжалявам. Не мисля нищо от това, което казах.

Младата жена повдигна едната си вежда.

— Струва ми се, че по-скоро го мислите.

— Е, може би една малка част. Според мен МакЛийн седя мълчаливо по време на цялата вечеря, за да има възможност да украси своето малко приключение и да го използва за забавление сега.

Кейтлин се усмихна, въпреки нежеланието си.

— Иска ми се и ние да имаме интересни истории, които да разказваме. Ходим единствено на разходки.

— Но днешната беше доста динамична — възрази Дъвиштън. — А можеше да продължи още, ако мис Огилви и лорд Кейтнес не криволичеха толкова.

Кейтлин не успя да сдържи смеха си. Дъвиштън придоби кураж и следващия половин час я забавлява с весели и леко неприлични истории за различни представители на обществото. Някои от имената й бяха познати от престоя й в Лондон.

Въпреки че й бе забавно, Кейтлин все пак искаше да поговори с Александър. Но с вниманието на Дъвиштън и с херцогинята, вкопчена в ръката на МакЛийн, едва ли щеше да има такава възможност.

В крайна сметка Александър използва като извинение пред херцогинята и приятелите й, че е изморен след приключението си и на излизане спря до Кейтлин.

— Дъвиштън, мис Хърст — кимна за поздрав той.

От толкова близо Кейтлин не виждаше ужилвания по лицето му, а по-скоро синини. Гледката я накара да потръпне.

Дъвиштън се разсмя.

— Мис Хърст се плаши от раните ви, МакЛийн. Може би трябва да ги превържете следващия път, когато се появявате в компания, в която има и дами.

Александър се усмихна хладно.

— Исках да ви благодаря за коня, който е бавен като охлюв. Надявам се, че не сте се изморили твърде много, докато стигнете до къщата. Чух, че сте се върнали от разходка, малко преди да взема коня ви на заем. Само ако знаех!

Дъвиштън целият почервеня.

— Исках просто да пояздя, за да поддържам кобилата във форма. Обяздена е съвсем наскоро и съм сигурен, че сте забелязали, че все още е непокорна.

— На мен се покоряваше напълно — каза спокойно МакЛийн, — но е бавна. Надявам се, да не сте платили твърде много за нея.

Дъвиштън стисна зъби, а Кейтлин побърза да каже:

— Лорд МакЛийн, толкова съжалявам за вашите неприятности.

Той повдигна вежди недоверчиво, но се поклони.

— Благодаря ви! Не е кой знае какво, няколко одрасквания и една-две синини. Получавал съм далеч повече рани в борбите с братята ми.

Тези думи привлякоха вниманието й.

— Биете се с братята си, дори сега?

Очите на Александър заблестяха весело.

— Само колкото да им покажа кой е по-големият.

На Кейтлин й се прииска да види това представление.

— Мис Огилви ми каза, че сте бил нападнат от пчели. Не мога да си обясня, как е възможно това, след като е есен. Някой ми спомена, че пчелите спят зимен сън.

Дъвиштън присви рамене.

— Тази есен е доста топла. Бих казал, че не всички пчели са напуснали кошера.

— Очевидно не са — съгласи се сухо МакЛийн. — За щастие, бяха мудни, иначе щях да имам сериозни неприятности.

Дъвиштън поклати глава.

— Защо искахте да видите този кошер все пак?

Очите на Александър уловиха погледа на Кейтлин за миг.

— Обичам добрите предизвикателства.

— Никога през целия си живот не съм изкачвал дърво просто от любопитство.

— Страхувате се да не одраскате ботушите си ли? — подигра му се МакЛийн.

Дъвиштън присви очи.

— Не съм толкова добър актьор като вас. Ще ми се да бях видял как бягате от пчелите, трябва да е било доста забавно.

— Сигурен съм, че е така — отвърна спокойно Александър. — Но връщането до къщата върху вашия кон го компенсира. — Той го тупна по рамото толкова силно, че младият мъж се задъха. — Мили Боже, Дъвиштън, звучите така, сякаш имате възпаление на белите дробове. Препоръчвам катерене по дървета, много е здравословно.

Кейтлин се опита да скрие усмивката си, докато Дъвиштън се преструваше, че току-що не са му изкарали въздуха.

МакЛийн се обърна към нея, хвана ръката й и целуна пръстите й с топлите си устни.

— Лека нощ, мис Хърст. Ще се видим утре.

Младата жена потръпна от обещанието в дълбокия му глас. Дъвиштън го изгледа подозрително, след като Александър се поклони и си тръгна.

Когато МакЛийн вече бе до вратата, Кейтлин осъзна, че е сложил нещо в дланта й. Пръстите й се сключиха около малкия грапав предмет. Беше сигурна какво е — парченце от пчелния кошер. Пусна го в джоба си с усмивка и отвлече вниманието на Дъвиштън с въпроси за новия му кон. Утре с МакЛийн щяха да започнат втори рунд и този път резултатът нямаше да е равен.

Щеше да се погрижи за това.