Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (7)

Глава 6

Говори се, че ако МакЛийн са достатъчно ядосани, проклятието може да разтърси земята, чак до центъра й. Това е сила, която не бихте искали да видите, нито да познаете, момичета.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Кейтлин се наведе да оправи полата си и потръпна.

— Дупето ви боли от ездата ли, мис? — Мюриън се наведе да й помогне.

Младата жена се изправи с облекчение.

— Цялата съм натъртена, от главата до петите. Дори горещата вана не ми помогна кой знае колко.

— Съжалявам, мис. Ще видя дали ще мога да ви намеря някой мехлем, когато се върнете от вечеря. — Прислужницата се изправи и се отдръпна, за да огледа роклята на Кейтлин. — О, хубава сте като ангел! Никога не съм виждала толкова красива рокля.

— Благодаря ти! Много се гордея с нея.

Роклята бе от светлокафява дантела, под която блестеше пищна кремава коприна. Раменете бяха украсени с по една копринена панделка, а точно под бюста се връзваше широк копринен колан, което изглеждаше и модерно, и елегантно. Повечето русокоси жени се придържаха към пастелните тонове, но Кейтлин бе открила, че на фона на топлите цветове очите й изглеждат по-тъмни, а косите — по-светли.

Тя плъзна ръце по полата и се наслади на отражението си в огледалото. Задната част на роклята беше малко по-дълга от предната, така че, когато вървеше, цепката отпред се отваряше и разкриваше бляскавата коприна отдолу.

— Пада красиво, нали?

Мюриън плесна ръце.

— О, мис, това е най-хубавата рокля, която съм виждала, честно ви казвам. Херцогинята ще позеленее от завист, когато слезете на вечеря, ще видите!

— Благодаря ти. Това ще е най-приятното. — Кейтлин взе малко кремаво ветрило и го закачи на облечената си в ръкавица ръка. Краката я боляха, като дупето, и тя знаеше точно кого да обвинява за това. — Надявам се тази вечер да намеря време да обсъдя един малък проблем с лорд МакЛийн.

Мюриън повдигна едната си вежда.

— Ох, говорите сериозно, нали?

— Мисля за това, откакто се върнах от ездата. Не може да е просто съвпадение фактът, че херцогинята — бившата любовница на МакЛийн — се сприятели с майка ми и я убеди да ме пусне на партито, на което и той присъства. Откакто пристигна, той ме гледа някак… почти заплашително… дори не мога да го опиша.

Това изглежда се променяше всяка секунда. В един миг я гледаше гневно, като че ли искаше да я разкъса на парчета, а в следващия я целуваше, сякаш… Бузите й запламтяха. Сякаш изпитва нещо към мен и това никак не му харесва.

— Защо Негова Светлост ви гледа така?

— Уверен е, че нещо, което направих, е навредило на брат му. — При учудения поглед на Мюриън, Кейтлин побърза да добави. — Можеше и да се случи, но не стана. Всъщност неговият брат — лорд Хю, е щастливо женен за моята сестра близначка.

— Не думайте!

— Да. А МакЛийн все още ми има зъб и започвам да вярвам, че е наредил нещата така, за да дойда тук по тази причина.

За изненада на Кейтлин, Мюриън призна:

— И аз самата се чудех, мис. Не е присъщо за Нейна Светлост да кани по-млади и красиви жени в къщата, не и ако може да го избегне.

— Сега, след като се запознах с нея, и аз мисля същото.

— Да, много е странна тази нейна постъпка, тя трудно би направила нещо за някой друг. — Прислужницата се намръщи. — Ако МакЛийн смята, че сте навредили на брат му и ви иска наблизо, за да ви нарани, сигурно е говорил с Нейна Светлост да ви покани тук. Той много държи на семейството си. Всички те държат един на друг.

— Знам, но това беше грешка и никой не пострада наистина. Аз съм готова да се извиня и отказвам да седя кротко и да чакам, докато той се опитва да ме принуди да извърша нещо глупаво. — Кейтлин се намръщи. — Мисля, че се надява да направя погрешната стъпка и да съсипя репутацията си.

— Вие никога няма да му го позволите!

— Веднъж вече почти го направих. Никога нямаше да се кача на такъв кон, ако той не ме беше подтикнал. Тази вечер ще му кажа, че повече няма да му позволя да ме предизвиква.

— Чух камериерът му да казва, че Негова Светлост обича да пие чаша портвайн преди, а не след вечеря. Може би, ако слезете малко по-рано, ще го намерите в библиотеката.

— Идеално. Ще можем да поговорим, без да ни прекъсват.

— Само внимавайте, мис. МакЛийн наистина са прокълнати. Ако разгневите Негова Светлост…

— Знам, знам. Облаците ще се съберат, небето ще се продъни и дъждовете ще наводнят земята. Знам всичко за проклятието на МакЛийн, благодарение на моята баба.

— Старата Нора знае абсолютно всичко за МакЛийн.

Кейтлин се усмихна.

— Така е, защото има телескоп, и къщата й се намира точно срещу замъка им, от другата страна на долината.

— Не! Тя наднича през прозорците им?

— Постоянно — засмя се Кейтлин. — Дори съм изненадана, че от толкова взиране в телескопа, не се е появил кръг около едното й око.

Мюриън се закикоти.

— Ох, бих казала, че знае дори дали леърдът има белези по рождение.

— О, той няма нито един. — При изненадания поглед на Мюриън, лицето на Кейтлин запламтя. — Сигурна съм, че ако имаше, мамчето щеше да го спомене — обясни тя и подаде няколко фиби на прислужницата. — Ако ми помогнеш с косата, ще се опитам да хвана МакЛийн, преди останалите да са слезли долу за вечеря.

Мюриън изглежда имаше какво още да каже, но се зае с фибите и нави косите на Кейтлин на елегантни къдрици. След забележително кратко време тя отстъпи назад и обяви доволно:

— Готова сте, мис.

— Благодаря ти, Мюриън. Идеална е! — Прическата бе измамно семпла — водопад от къдрици ограждаше лицето й, така че очите й изглеждаха по-големи от обикновено. — Никога не бих могла да я направя сама.

— Повечето жени нямат такива прекрасни къдрици.

— Повечето жени нямат теб и това е съществената разлика. — Кейтлин стана и я прегърна бързо.

Лицето на прислужницата порозовя.

— Благодаря ви, мис!

Кейтлин се усмихна, бързо й пожела довиждане и докато се спускаше по стълбите, мислите й вече бяха при МакЛийн. Само говори спокойно и се сдържай. Ако не го направеше, надменният леърд щеше да я изнерви и тя нямаше да успее да изрази намеренията си. А, ако я целунеше, както този следобед…

Рязко спря пред вратата на библиотеката и притисна ръка към гърдите си, защото сърцето й препускаше бясно. Цялата вечер не си бе позволила дори да си помисли за прегръдката, с която той я бе наказал, защото се страхуваше, че острият поглед на прислужницата ще долови колко й бе повлияла целувката му. Както ставаше винаги. Дори сега, само при мисълта за това, за начина, по който я повдигаше и тялото й се притискаше в неговото, за твърдите му устни, които завладяваха нейните, за ръцете му…

Тя си пое дъх разтреперено. Този път трябва да се държа на разстояние от него! А импулсивната й половина й нашепна: Ах, но помисли си само какво ще е да те целуне отново по този начин.

Но Кейтлин бе решена да не се вслушва в тази си страна никога повече, не и когато бе замесен Александър МакЛийн. Тя се огледа в едно от високите огледала, оправи една от копринените си панделки и после отвори вратата на библиотеката.

Стаята се оказа празна. С разочарование прекоси дебелия килим, като се ослушваше дали по стълбите не слиза някой. След като подмина голямото дъбово бюро, спря и взе една малка книга, която лежеше отворена. Тя съдържаше преводи на истории за крал Артур и братовчед му Килхух. Кейтлин знаеше, че баща й ще я хареса — в много отношения, той бе също толкова романтичен, колкото майка си — старата Нора.

Върна книгата на бюрото и се насочи към високите балконски врати в единия край на стаята, където луната осветяваше последните буреносни облаци, които плуваха в тъмното небе.

Колкото повече време прекарваше покрай МакЛийн, толкова по-добре осъзнаваше колко малко го познава. През времето, което бяха прекарали в Лондон, не бе успяла да разбере що за човек е в действителност. А точно когато си помислеше, че започва да разкрива същността му, той я изненадваше. Както днес, когато я бе спасил от глупавата й гордост и бе хванал избягалата й кобила.

Това можеше да приключи зле, ако той не бе действал толкова бързо. Въпреки че Кейтлин не му бе позволила да го види, се бе изплашила сериозно. Тя кръстоса ръце на гърдите си и се облегна на гладкото, хладно стъкло на балконската врата.

Ако не започне да внимава повече, гордостта й ще я погуби. Да си признае, че не може да направи нищо, особено когато някой я гледа така, сякаш го е подозирал през цялото време, й причиняваше почти физическа болка. По някакъв начин МакЛийн бе открил този факт и го използваше срещу нея, наблюдаваше я като човек, убеден, че всяка нейна дума е лъжа.

Беше я подтикнал да вземе от конюшнята буен кон, а тя му бе позволила да й повлияе. Едва не си плати прескъпо за тази глупост. Тя въздъхна и се потърка по…

— Натъртила си си дупето, нали? — попита нисък, доволен глас.

Тя бързо дръпна ръката си и се завъртя, за да се изправи пред МакЛийн.

Той стоеше до вратата във вечерното си облекло, изцяло черно, с изключение на строго завързаното снежнобяло шалче, закрепено с игла с красив, блестящ изумруд. Камъкът я бе изненадал първия път, когато го бе видяла, защото не смяташе, че той е мъж, който се подчинява на суетата. Но изумрудът му отиваше и бледнееше в сравнение със смразяващите му зелени очи.

Александър се усмихна хищно.

— Може би това, че те боли, ще те научи в бъдеще да не бъдеш толкова безразсъдна. — Твърдият му поглед проблесна срещу нея и се спря на роклята й, преди да се насочи към лицето й.

Тя не позволи на тръпката, която танцуваше по гърба й, да стане очевидна, като стисна ръцете си в юмруци.

— Милорд, радвам се да ви видя; надявах се, че може да ви заваря тук.

— За да ми кажеш, че дупето ти е натъртено?

— Не съм дошла, за да обсъждам нараняванията си.

Усмивката му изчезна.

— Наранявания? Ти не си…

— Не, не! Би трябвало да кажа: Не съм дошла да обсъждам дали ме боли дупето, но това ми се струва малко вулгарно. — Той се разсмя изненадано и топлият звук подсили увереността й. — МакЛийн, дойдох тук, за да ти задам един въпрос.

Той заговори през смях.

— Ако ще искаш да ти давам още уроци по езда, отговорът е не. Но мисля, че Дъвиштън ще се съгласи, нищо, че е само едно умилкващо се пале.

— Няма да те моля за нищо подобно. Само искам да знам, защо ме доведе тук?

Цялото му веселие изчезна.

— Херцогинята те покани, не аз.

Тя повдигна вежди невярващо.

Той отвърна на погледа й, след това отиде до бюфета и си наля питие. Върна се и се облегна на бюрото, като кръстоса краката си в глезените и отпи от тежката, гравирана кристална чаша.

— Е? — Тя прекоси стаята и застана до канапето, като го наблюдаваше изпод миглите си. Изглеждаше й толкова далечен, сякаш бе ограден от ледена стена. Но тя знаеше как да пропука леда. — Ядосан си.

Той само отпи от портвайна си, но очите му блестяха от потискания гняв.

— Така ми се струва — каза тя. — Надявам се, че не е заради това, което се случи между лорд Хю и сестра ми, защото ако съм права, вие милорд сте глупак.

Устните на Александър побеляха, очите му заблестяха яростно. Навън проблесна светкавица и обля стаята в ярка светлина. Последва силният тътен на гръмотевица и подът се разтресе. Тя погледна навън и видя, че само за един миг бурята бе започнала с нови сили и по небето се събираха тъмни, страховити облаци.

Кейтлин потрепери, не само заради силата на стихията, но и от бързината, с която се бе разразила.

Такава сила. Такава сила, носена с подобна небрежна елегантност. Какво ли бреме е за него?

Тя се обърна към МакЛийн и забеляза бръчките, които се бяха появили около устата му, кожата му бе пребледняла, а очите му блестяха опасно и ярко. Беше си мислила, че това са белези на гнева му, но сега се чудеше дали причината не е в тежестта на проклятието — разбираше, че той не може да си позволи лукса да даде воля на емоциите си — никога.

Тази мисъл я порази. Какво ужасно проклятие! Сърцето й бе пронизано от нова, по-различна болка. Не го съжаляваше, Господ й бе свидетел, този мъж не можеше да предизвика такова вяло чувство, но неочаквано усети как я изпълва необичайно силно съчувствие. През целия си живот бе слушала баба си да повтаря до безкрай историите за проклятието на МакЛийн. Сега, изправена пред него, можеше да надникне под повърхността.

Това правеше поведението й в Лондон още по-осъдително, защото от чисто любопитство се бе опитвала да накара Александър да изгуби самообладание, за да разкрие силата на проклятието. Беше действала, без да се замисля какво му причинява, и нямаше никакво извинение.

— МакЛийн, това отдавна е минало. Не можем да продължаваме да се нараняваме. Трябва да поговорим. Има толкова много неща, които искам да ти обясня и…

Той остави чашата си на бюрото. Тежкото стъкло изкънтя върху дървото, а Александър се обърна и се насочи към вратата.

Тръгваше ли си? Бе помолила само за възможност да обясни, а той възнамеряваше просто да си тръгне и…

МакЛийн затвори вратата към коридора и я заключи. Прещракването на ключалката прозвуча изненадващо високо в настъпилата тишина.

Кейтлин не можеше да си поеме дъх. Сега бяха сами. Единственият друг вход бе балконската врата, но при това ужасно време никой нямаше да дойде оттам.

Тя се чудеше, дали не е редно да поиска вратата да остане отворена, но уловила язвителния му поглед, осъзна, че той очаква точно това от нея.

— Благодаря ти. Радвам се, че затвори вратата, така няма да ни прекъсват.

По лицето му се изписа изненада и тя се усмихна. Неохотна усмивка едва докосна устните му в отговор.

— Смела си, признавам ти го. — Той се върна до бюрото, за да вземе питието си. — Говори, Хърст. Това е твоят шанс и е единственият, който ще получиш от мен.

О, ще видим.

— Откакто съм пристигнала, ти само ми досаждаш.

Той се усмихна над ръба на чашата, очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни.

— Още дори не съм започнал.

— МакЛийн, всичко това заради начина, по който се държахме в Лондон ли…

— По който се държахме? Имаш предвид, по който се държа ти.

— Ние и двамата пренебрегнахме правилата. Ти също толкова, колкото и аз. И аз, и ти имаме пръст в събитията, които принудиха брат ти да се ожени за сестра ми.

— Това не е вярно. — Той разклати портвайна в чашата си, за да го затопли, а погледът му ставаше все по-студен. — Аз само се впуснах в безобиден флирт, който ти очевидно си възприела като нещо повече.

— Нищо подобно! Ако ни бяха хванали…

— Нямаше, ако не беше ти — каза той нетърпеливо. — И двамата сме възрастни. Отдавна си напуснала класната стая и знаеш много добре какво означава да обявиш публично…

— Какво имаш предвид, като ми казваш, че отдавна съм напуснала класната стая? Да не съм престаряла?

Погледът му оскърбително се плъзна по нея.

— За някои хора си стара.

— Ах! Ти… — Тя събра полите си и решително се насочи към мястото, където той бе седнал на ръба на бюрото. — Ти просто се опитваш да отвлечеш вниманието ми от истинския проблем. Носим еднаква вина за това, което се случи в Лондон и ти го знаеш!

Челюстта му се напрегна.

— Брат ми мина през ада, когато разбра, че трябва да се ожени за жена, която дори не познава.

— Брат ти не е единственият, който е страдал. Как си мислиш, се е чувствала сестра ми! — разпалено попита Кейтлин.

— Всички пострадахме заради твоето лекомислие. Ти заяви пред целия свят, че ще ме накараш да поискам ръката ти и цялото общество нададе ухо.

Лицето на Кейтлин пламна. Тя наистина го бе заявила и нейната импулсивност и недискретност бяха довели сестра й в Лондон, за да пресече слуховете.

— МакЛийн, аз не…

— Ако те не се бяха оженили, щеше да избухне огромен скандал. Минаха седмици преди в обществото да се заговори за нещо друго и името ми се подмяташе като сламка срещу вятъра.

Бурен порив разтърси прозорците на къщата, сякаш се опитваше да си пробие път навътре.

Кейтлин присви очи.

— О! Ти не си разгневен само заради брат си, а защото си излязъл глупак пред обществото.

Светкавица озари стаята, последвана от оглушителен гръм, от който гарафата върху сребърния поднос се разклати. МакЛийн стана от бюрото и тръгна към нея — от движенията му личеше, че в момента е способен дори да я убие и това я накара да замръзне на мястото си.

Хвана я за раменете и я придърпа към себе си, а лицето му бе само на сантиметри от нейното, когато изръмжа:

— Няма да позволя хлапачка като теб да ме прави на глупак! Нито сега, нито в бъдеще.

Ето какво бе изкарало извън нерви този мъж!

— Ако това е достатъчно, за да бъдеш направен на глупак, тогава по-добре очаквай да ти се случи отново, и то скоро!

Искрящо бялата светкавица я заслепи, когато горещите му ръце пуснаха раменете й и се плъзнаха около шията й. Тя се задъха, когато палците му спряха върху нежната кожа там, където туптеше пулса й.

Кейтлин откри, че се взира право в две блестящо зелени очи. Ако друг мъж я държеше така, щеше да е изплашена до смърт. Вместо това я изпълваше странно вълнение и трябваше да се пребори с желанието да се приближи още към него. Той не беше мъж, който би наранил жена и презираше тези, които го правеха. Опасността идваше от начина, по който тя реагираше на докосването му.

Усещането за него бе като агония — високото му тяло, широките рамене, дръзката линия на носа му, блясъка в необикновените му очи, начинът, по който косата му падаше върху челото. Всичко в него бе великолепно и необикновено, дори слабият аромат на сапун от сандалово дърво, който идваше от ръцете му.

Кейтлин сграбчи китките му и пристъпи напред в обятията му. Той присви вежди и сякаш срещу волята си плъзна ръце по врата й и пръстите му оставиха приятно топла следа по тила й.

По цялото й тяло преминаха тръпки, кожата й настръхна, зърната й се стегнаха и тя едва си поемаше въздух. Направи усилие да продължи да мисли. Затвори очи и въздъхна, преди да го попита.

— МакЛийн, защо накара херцогинята да ме покани тук?

Той се наведе и приближи устните си до ухото й, топлият му дъх имаше аромат на портвайн.

— Накарах Джорджиана да те покани, за да те накажа за това, което причини на мен и семейството ми.

Кейтлин отвори очи.

— Да ме накажеш?

— Ще те съсипя, точно както щеше да се случи, ако сестра ти не те беше спасила от глупостта ти.

Тя се отдръпна назад и се втренчи в него. Изглеждаше дяволски сериозен. Наистина мислеше това, което говореше… и беше способен да го направи. Кейтлин погледна към заключената врата и той се засмя меко.

— Именно.

Защо му беше позволила да затвори вратата? Бе толкова погълната от опитите си да контролира положението, че дори му бе благодарила.

Проклет да е този мой непокорен характер.

Някои може и да си позволяваха да нарушават правилата, но това бяха хора с достатъчно голямо влияние и никога не го правеха публично. Не че имаше нужда да затваря вратата. Тъжната истина бе, че една необмислена дума или прегръдка, дори да е нежелана, бяха достатъчни, за да опетнят името на една жена и тя и семейството й да бъдат отхвърлени от обществото. Ако дамата не произхождаше от някоя влиятелна фамилия, не получаваше втори шанс.

— Проклет да си, МакЛийн, трябва да преодолееш този смахнат стремеж към отмъщение.

— Смахнат?

Гласът му беше мек и заплашителен, дълбок и топъл като ръцете му. Тя отново почувства кожата си да настръхва и потрепери, когото откри, че се взира в твърдите му, чувствени устни. Какво не би дала да ги усети отново. Вероятно просто си представяше усещанията, които предизвикваха у нея и фантазията й ги преувеличаваше. Изведнъж почувства нужда да разбере дали е така… сега.

— Какво правиш?

Тя се наклони, обви ръце около кръста му и се притисна към него.

— Мислех си…

Само че въобще не мислеше, а направо действаше. Притисна се още повече към него и го целуна. Не можеше да устои на изкушението на тези изваяни горещи устни, които бяха толкова близко и така примамливи.

Той я прегърна силно, ръцете му я притиснаха към тялото му.

Тя изстена и отвори уста срещу неговата, цялото й тяло пламтеше. Господи, как обичаше да усеща ръцете му върху себе си и топлината от докосването му през дрехите си. Той плъзна пръсти към хълмчето на едната й гърда и прекара палец по твърдото зърно под тънката коприна на роклята и ризата. Кейтлин сграбчи сакото му и го дръпна към себе си, водена от отчаяна нужда да намали и малкото разстояние между тях, изпълнена с желание да…

— Не.

Той хвана китките й и свали ръцете й от сакото си. Александър се взираше в нея и двамата дишаха накъсано.

Тя направи усилие да започне да мисли и да откъсне очи от устните му, които в момента бяха присвити в права линия.

— Не какво? — Как можеше да иска да прекъсне нещо толкова приятно?

С проклятие на уста, Александър се обърна и закрачи към бюрото, от което грабна чашата си и отпи гневно.

Тя потърка раменете си заради студа, който я бе обхванал внезапно.

— МакЛийн, аз…

Александър тръшна чашата на бюрото, портвайнът се разплиска по повърхността му и я изгледа вбесен.

— Това, което се случи в Лондон беше грешка и не искам да я повтарям, без значение колко ще се опитваш да ме изкушиш. Може ли да флиртуваш толкова…

Тя настръхна.

— Да флиртувам?

— За какво мислиш Фоклънд и Дъвиштън вървят по петите ти? Такива флиртове обаче рядко продължават дълго. А ти не си достатъчно зряла, за да задържиш интереса на един истински мъж.

Кейтлин стисна лактите си в опит да се пребори с обхваналия я гняв.

— Нашият флирт в Лондон ми беше приятен. Но както се държах аз, точно по същия начин се държа и ти, милорд. Във всеки грях, който съм извършила, участваше и ти.

— Аз никога не съм се опитвал да те тласна към фалшиво предложение за брак.

— Да, но ти ме предизвика да го направя, затова носиш същата отговорност.

— Как ли не!

Тя сложи ръце на талията си.

— Не беше ли ти този, който заяви, че никога няма да ми предложиш брак пред всички, или не?

Той се намръщи.

— Аз не…

— О! — Кейтлин не можеше да повярва на ушите си. — Точните думи, които изрече са: „Хърст, няма начин аз някога да те помоля да се омъжиш за мен и каквото и да правиш не можеш да ме накараш.“

— Аз… — Александър замръзна на мястото си, веждите му потрепнаха, а от изражението му ставаше ясно, че си спомня.

Тя кимна, изпълнена със задоволство.

— На соарето на Мандърли, на терасата.

— Това не може да се приеме за предизвикателство.

— А ти как ще възприемеш подобни думи, ако бъдат отправени към теб? — Той изръмжа и отвори уста да възрази, но тя вдигна ръка. — Честно, какво би направил?

Той махна нетърпеливо.

— Каквото и да направя, ще е дискретно, за да не се налага да се изправям пред неодобрението на обществото, което постигна ти с невъздържаните си постъпки.

— Дискретно? Както когато ме целуна в преддверието на Девъншир Хаус и принцът влезе?

Той я изгледа унищожително.

— Това беше грешка, но един пример не…

— А по време на партито на Трившъм, когато ме дръпна в празната гостна и влезе икономът, за да вземе нещо, а ние трябваше да се крием зад канапето докато излезе, а после дойде лейди Трившъм…

— Достатъчно! — Той стисна силно устните си, а навън вятърът яростно заблъска в прозорците и стъклата се разклатиха в рамките си. — Ти ме дразнеше безмилостно и…

— Аз съм те дразнила? Ти… ти… ти… — Тя сви ръцете си в юмруци и тръгна към него, докато върховете на обувките й не се сблъскаха с неговите. — Иска ми се планът ми да беше успял! Да бъдеш принуден да ми предложиш, единствено за да имам удоволствието да ти откажа. — Той стисна зъби и дъждът заплющя срещу балконската врата. — О, задръж си проклетите ветрове и дъждове — не ме плашат ни най-малко! Щеше да си щастлив, ако се бях омъжила за теб и ти го знаеш!

Устните му побеляха, очите му блестяха като зелени диаманти, наранената му гордост се отразяваше върху яростното му лице. Той се извисяваше над нея, разгневен и заплашителен.

— Всичкият портвайн на света няма да стигне, за да се напия толкова, че да ти предложа да се омъжиш за мен, независимо дали ще бъдеш съсипана или не.

— Това е… Защо ти… Ох! — Кейтлин тропна с крак. — МакЛийн, ако пожелая, мога да те накарам да поискаш да се ожениш за мен!

— Друг път. — Студена усмивка, която не можеше да се нарече усмивка, изви единия ъгъл на устата му. Той се наведе към нея, докато очите им се оказаха на едно ниво. — Но аз знам как да те накарам да дойдеш доброволно в леглото ми, без благословията на бедствието, наречено брак.

— Не и след милион години! Няма начин, по… по… по дяволите! — Думата смрази езика й, но тя така или иначе я изрече.

МакЛийн повдигна вежди и избухна в силен, дълбок смях, който изненада и двамата.

Навън вятърът поутихна и Кейтлин въздъхна разочаровано.

— Радвам се, че го намериш за толкова забавно, защото според мен не е.

Той й се ухили мрачно и порочно.

— Хърст, понякога се държиш точно като дъщеря на викарий. — Усмивката му стана хищна. — Какво ще кажеш за един малък облог. Ако спечеля, ще дойдеш в леглото ми.

Кейтлин се опитваше да се пребори с картината, която се появи в съзнанието й — тя, в неговото легло, големите му ръце галят голата й кожа. Стомахът й се сви, зърната й се втвърдиха, сякаш дланите му бяха върху гърдите й.

Можеше да си го представи — ако затвореше очи — топла кожа и изкусителна мъжественост. За един кратък миг се зачуди дали ще е толкова лошо да изгуби… Тогава срещна очите му и безпогрешно разпозна превъзходството, с което я гледаше МакЛийн.

Той смята, че нямам никакъв шанс! Какъв негодник!

— А когато аз спечеля — възмутено започна тя, — ти ще застанеш на колене пред всички присъстващи тук и ще поискаш ръката ми. Пред всички, МакЛийн.

Той сви рамене.

— Добре. Така или иначе няма значение, за какво ще се обзаложиш, защото, проклет да съм, ако те оставя да спечелиш.

— Ако успееш да ме спреш. — Представям си го, застанал на колене пред мен, за да поиска ръката ми, а херцогинята е изкривила лице от яд. — Но за да съм честна, трябва да те предупредя: Може и да реша да приема предложението ти, само за да те подразня. Тогава какво ще правиш?

— Тогава ще имаш един много разгневен съпруг.

Тя се ухили.

— Ако си разгневен, тогава ще имаш една много щастлива съпруга.

Той сви ръце в юмруци и в един вълнуващ миг тя си помисли, че ще се приближи и ще я грабне отново, но вместо това той заяви с леден глас:

— Определихме залозите. Сега назови условията си.

Условия? Мили Боже! Как да постави условията на такъв облог? Неговата свобода срещу нейната добродетел. Тя преглътна. Това, което правеха, бе толкова чудовищно, че сякаш я обгърна ледена мъгла. Проклятие, какво имаше в него, че я караше да забрави всичките си обещания да бъде спокойна и разсъдлива.

Каквото и да беше, тя щеше да му сложи край веднъж завинаги. Трябваше да постави условията така, че да дадат преимущество на нея, а не на този голям тъпак, който можеше да я победи в езда, в надбягване и въобще във всичко, свързано с физическата сила. Но какво да измисли? Огледа стаята, търсейки вдъхновение, но не откри такова, докато погледът й не попадна върху книгата, която бе видяла на бюрото при влизането си в библиотеката. Идеята се оформи за миг с поразителна яснота.

Тя заобиколи МакЛийн и посегна към книгата.

— Знам точно какво ще направим.

— И какво е то? — Гласът му сега бе по-мек, но изпълнен с подозрение.

Тя прелисти нетърпеливо страниците.

— Нашият облог ще следва историята на Килхух и Олуен.

— Кои?

За малко да се разсмее. За разлика от нея, той не знаеше легендата и това беше чудесно предимство. Заразгръща бързо страниците, развълнувана от възможността да види този горд и арогантен мъж в краката си.

— Баща ми обича тази история и често ни я четеше, когато бяхме деца.

— Какъв късмет за теб — отбеляза сухо Александър.

Кейтлин не обърна внимание на думите му.

— Олуен и Килхух са от легендата за крал Артур. Килхух, братовчед на Артур, бил прокълнат от мащехата си да се влюби в една-единствена жена — Олуен. Бедата била в това, че неин баща бил огромен и много раздразнителен великан. За да спечели ръката на Олуен, младежът трябвало да се докаже, като извърши редица неща. — Тя посочи с пръст текста. — Ще използваме тази стара легенда за основа на нашия облог.

— Това е абсурдно.

Тя повдигна вежди и попита хладно:

— Ти каза, че мога да поставя условия, нали?

— Предполагам, че го направих — изръмжа той.

— Задачите на Килхух били съвсем обикновени — да намери най-сладкия мед през сезона, да пренесе бръснач, ножици, гребен и огледало между ушите на див глиган и други подобни.

— Според теб пренасянето на огледало между ушите на див глиган е нещо обикновено? — Той взе книгата и се вторачи в нея. — Тази идея е нелепа.

— Не, не е. Задачата с меда е единствената, която не се нуждае от интерпретация. Предметите от главата на глигана могат да бъдат… — Младата жена прехапа устни, но след малко засия: — Може да е например панделката на кучето на лейди Кинлос.

МакЛийн поклати глава, но все пак се усмихна, едва.

— Това куче всъщност е досадно.

Кейтлин се пребори с желанието да отвърне на усмивката му.

— Твърде меко казано.

— Права си. — Той прелисти книгата. — И как предлагаш да го направим, Хърст?

— Всеки от нас ще изпълни по три задачи, базирани на легендата.

— Звучи честно. Кой ще ги поставя?

— Ще си ги поставяме един на друг. Освен това не искам да замесвам другите гости, както и ти, предполагам.

— Определено.

Тя кимна към книгата.

— Откри ли нещо, което да те заинтригува?

Той прехвърли няколко страници, въпреки скептичното си изражение.

— Може би.

— Значи си съгласен да използваме легендата, за да разрешим проблема между нас веднъж завинаги?

Александър затвори книгата и я потупа с длан, докато гледаше замислено Кейтлин. Трябваше да й го признае — беше направила облога изкушаващ, а победата щеше да е още по-сладка, не само заради нея самата, а и заради възможността да я победи в собствената й игра.

Но въпреки това не искаше да се съгласи толкова бързо, затова присви рамене.

— Не знам, Хърст. Когато предложих да определиш условията, предполагах, че ще се спреш на нещо по-обикновено, като надпревара с карети или нещо подобно.

Тя вирна брадичка и тръгна към него, а тъмните й очи блестяха дяволито.

— Какво има, МакЛийн? Страхуваш се от малко конкуренция?

Тялото на Александър реагира незабавно на близостта й.

— Това може да създаде прекалено много проблеми, но… — Той си позволи да плъзне бавно и безсрамно поглед по тялото й, като поспря на гърдите и бедрата й. — Не мога да си представя нещо, което може да ми достави по-голямо удоволствие от това да те видя да губиш, а да те наблюдавам как изпълняваш задачите ми, само ще направи победата още по-сладка.

— Ще видим кой ще изгуби. — Тя отправи към него един от онези проклети, тайнствени женски погледи, от които тялото му се пробуждаше за живот, след това се обърна и прекара пръсти по повърхността на малката масичка и разсеяно докосна сребърната бонбониера.

Александър я наблюдаваше и се зачуди как би се почувствал, ако тя докосне толкова нежно възбудената му плът, което го накара да започне да се взира още по-настойчиво в нея.

По дяволите, тя ме подлудява.

Кейтлин обърна глава и за миг съвършеният й профил се открои ясно на фона на тъмните прозорци на балкона.

— За теб ще е добре да имаш съперник, който не се плаши от характера ти.

— Хората не се страхуват от мен.

— О? — Тя го погледна през рамо с кокетен жест, стар като самата Ева. — Вярваш ли в това? Хвърляш гръм и мълнии срещу всеки, след това се преструваш, че никой не се интересува от твоето проклятие. — Тя посочи към градините, където знаеше, че прекършените клони са захвърлени от вятъра в живия плет. — Как може някой да не се страхува?

— Ти не се страхуваш.

Тя го изгледа нетърпеливо.

— Защото израснах с историите за теб и твоя род. Знам за проклятието, откакто бях толкова малка, че едва се качвах на коленете на баба.

— А, да. Старата Нора е твоя баба. Хю спомена, когато се видяхме последния път. — Александър познаваше Нора много добре, но не изпитваше топли чувства към селската лечителка. Тя беше способна вещица, признаваше го. Би й поверил, както собствения си живот, така и на всеки, който се нуждае от лечение. Но знаеше и че е сплетница и клюкарка, която прекалено много се интересува от него и делата му.

Кейтлин се обърна към него, едната й ръка бе сложена на талията, докато го гледаше с насмешка.

— Е, МакЛийн, решихме ли? Легендата ще е основа за задачите ни. Всеки от нас ще постави по три на другия. И няма да намесваме останалите гости.

Тя изглеждаше толкова елегантна и така дяволски съблазнителна, че кръвта му кипваше, и бе изненадан от порива просто да се съгласи не само с това, а и с всичко, което тя поиска.

По дяволите! Какво ми става? Да не съм някое пале, та да позволя да ме води за носа една хлапачка, която изглежда достатъчно млада, за да е още в класната стая!

Остави книгата на бюрото.

— Не съм от мъжете, които играят такива глупави игрички. Ще намерим по-приемлив вариант.

Тя го погледна със съжаление.

— Може би си прав. Ти си твърде зрял, за да участваш в нещо наистина приятно и забавно. Предполагам, че мъж на твоята възраст би трябвало да пази достойнството си във всяка ситуация.

„Мъж на твоята възраст?“ Тя го смяташе за твърде стар?! Твърде стар, за да участва в такива глупави игри и да изпълни задачите й. Твърде стар за нея. У него не трепна и мускул, но кръвта му забушува в знак на протест и отекна в бурята навън.

Най-дразнещото беше, че тя само бе хвърлила собствените му думи обратно срещу него, когато й бе казал, че не е достатъчно зряла, за да задържи интереса на един истински мъж. Тя определено бе обърнала играта.

Александър удари с ръце по бюрото.

Тя подскочи, лицето й порозовя и устните й се разтвориха.

Той се наведе напред.

— Съгласен съм.

Известно време Кейтлийн само се взираше в него, след това очите й се изпълниха със задоволство. Тръгна към бюрото толкова грациозно, че бе болезнено да я наблюдава човек, сложи ръце на срещуположната му страна и се наведе напред, докато застана мъчително близо.

— Значи се разбрахме, МакЛийн. Който се справи по-добре с трите задачи…

Бяха изправени войнствено един срещу друг над гладката дъбова повърхност. Първият импулс на Александър бе да посегне, да я сграбчи за талията и да я дръпне към себе си. Тогава щеше да ограби сладостта й, да я бележи с целувките си и да й покаже на какво е способен, независимо от възрастта си.

Но миналия път нещата се бяха объркали точно по този начин. Тя го изкушаваше, а той, като неопитен хлапак, се бе поддал. Ала този път не той, а тя щеше да изгаря от копнеж.

МакЛийн се наведе още, докато устните му бяха на сантиметри от нейните. Топлите й кафяви очи приличаха на езера, а безукорната й кожа — на коприна.

— Съгласен съм с всяко предизвикателство, което дръзнеш да ми поставиш.

— С всяко?

Той я огледа дръзко. Бяха толкова близко един до друг, че усещаше топлината на кожата й.

— Ще се съглася с твоите условия, но забележи: аз рискувам свободата си, което, както вече сама призна, ще ти достави голямо удоволствие. Така че, ако аз спечеля, искам нещо повече от това да се потъркаляме в легло ми.

Очите й се изпълниха с тревога.

— Какво повече може да има?

Той се усмихна с удоволствие, усетил тревогата в гласа й.

— Ако аз спечеля, няма просто да дойдеш в леглото ми, а ще ми станеш любовница за цели две седмици и ще го направиш пред целия свят.

Можеше да чуе бесния ритъм на пулса в нежната й шия. Тя се опита да преглътне, но не можа. Накрая успя да каже дрезгаво:

— Добре.

— Когато приключа, ще съжаляваш, че си ме срещнала.

Тя вирна брадичка и прошепна с такова искрено съжаление, че заличи всяка следа от веселие.

— Вече е късно за това, милорд. Твърде късно.

Тя се завъртя кръгом и си тръгна, а походката й отразяваше настроението й. Когато отвори врата, се обърна и погледна назад.

— Ще обсъдим подробностите утре сутрин след закуска, това ще ни даде време да решим какви ще са първите задачи.

Александър кимна, тялото му бе толкова възбудено, че не пое риска да проговори.

Изпълнен с дълбоко облекчение, примесено с усещане за смайващо разочарование, той я наблюдаваше как излиза през вратата и се изгубва от погледа му.

След това се облегна на бюрото с ръце, сключени около чашата. Отпи една голяма глътка и после още една. Бе истинско светотатство да се пие добър портвайн по този начин, но не го беше грижа. Само след седмица или две Кейтлин Хърст щеше да бъде в ръцете му. В леглото му.

Той се усмихна. Вече предвкусваше победата. Щеше да я облече в скандални дрехи, които да изложат на показ нежната й фигура. Щеше да я разведе из цял Лондон на високата седалка на каретата си и да я разходи надолу по Сейнт Джеймс Стрийт, покрай прозорците на Уайтс. После щеше да я придружи във Воксхол и да я остави да седи при останалите леконравни кокетки, които ходеха там. Щеше да я унижи, така че нито сестрите и братята й, нито някой друг щеше да може да я спаси.

За две седмици тя щеше да бъде негова и той можеше да прави с нея всичко — в леглото и извън него. И какво удоволствие щеше да му достави това.

От коридора се чу как Дъвиштън поздравява Кейтлин, когато се присъедини към останалите за вечеря.

Александър изпи остатъка от портвайна си и напусна библиотеката. Скоро щеше да получи своето отмъщение, а Кейтлин Хърст — урок по смирение, който никога нямаше да забрави.