Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (17)

Глава 16

Искаш ли, ще го постигнеш, всичко зависи от теб.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Кейтлин прибра косата си под обикновената шапка и завърза панделките под брадичката си.

— Нали мисис Стърлинг ще ме чака до конюшнята? — попита тя.

— Да, мис — отвърна Мюриън.

— Чудесно. Ще взема кошницата от кухнята и се отправям към лорд Дингуол. Пожелай ми късмет.

— Желая ви повече от късмет, мис. Успехът ви тази вечер е въпрос на чест за всички жени в замъка.

Кейтлин се засмя.

— И аз ще победя, заради всички тях. Тази атака е изненадваща, във всяко отношение — Дингуол не знае, че ще бъде атакуван, а МакЛийн си мисли, че съм в безизходица.

Нямаше нещо, което би й доставило по-голямо удоволствие от това да разклати фасадата на лорд Невъзмутимост. Тя беше сигурна, че под хладната му външност бие сърце от… е не от злато, но може би от желязо или месинг. Материали, с които можеш добре да залостиш вратата, ако решиш.

Мюриън огледа младата дама от главата до петите.

— Мис, смятате ли, че е добра идея да посетите Негово Благородие облечена като жена от простолюдието? Той може да ви помисли за доячка или слугиня.

Кейтлин погледна обикновената си сива рокля и старите боти, с които бе пътувала до замъка.

— Да. Но чух, че на лорд Дингуол са му противни херцогинята и гостите й, затова искам да изглеждам, колкото е възможно по-различно.

Прислужницата се усмихна възхитено.

— Много умно, мис. Ще дойда с вас да вземем кошницата от кухнята. Какво вълнуващо приключение! Желая ви успех!

Това наистина щеше да е приключение. Кейтлин само се надяваше да не се завърне нахапана от кон и гонена от кучета за нищо.

* * *

— А, ето къде се губите.

Александър вдигна поглед към Дъвиштън, който идваше по пътеката към него. Бе избягал от тягостната атмосфера в къщата и уморителните остри коментари на Джорджиана, за да се наслади на пурата си. Дръпна си за последен път, хвърли я на каменната пътека и я смачка с тока си.

— Здравей, Дъвиштън. Да приема ли, че си се отказал да убеждаваш Джорджиана в предимствата на операта пред театъра?

Дъвиштън се засмя и се приближи към малката горичка. Това бе едно от многото удобно усамотени места, които съобразителната Джорджиана бе разположила в обширните си градини. Те бяха нейна слабост и приютяваха луксозни беседки, обзаведени с канапета и възглавници, а няколко дори имаха завеси, които можеш да спуснеш. Градините на херцогинята бяха въплъщение на сладострастието и удобството.

От задната врата на къщата излезе прислужница и тръгна към конюшнята през градината. Александър наблюдаваше равнодушно как върви по пътеката; фигурата й бе скрита под широка пелерина, а на главата си имаше шапка. Идващият насреща й коняр я погледна и остана с отворена уста, след това, без да сваля очи от лицето й, се препъна и падна върху ниския жив плет.

Александър се подсмихна. Глупак. Да покаже толкова очевидно желанието си. Беше сигурен, че прислужницата му се присмива и никога повече няма да го погледне с уважение.

— МакЛийн, искам да ви попитам нещо.

Александър удостои Дъвиштън с бегъл поглед.

— Джорджиана намекна, че мис Хърст не е от добро семейство.

Проклета да е Джорджиана!

— Ала е в грешка. Бащата на мис Хърст е викарий. А негова роднина е омъжена за лорд Галоуей, с когото шега не бива.

— Но Джорджиана също каза, че мис Хърст е… на разположение. И ако аз съм достатъчно настоятелен…

— Не!

Думата отекна във въздуха като гръм, предвещаващ буря. А последвалата тишина бе зловеща.

Значи Джорджиана не бе доволна от начина, по който той се справяше със собствените си дела? Налагаше се да й каже една-две думи по този въпрос. Кейтлин Хърст беше негова и само негова работа бе да я наказва, дразни или измъчва.

Дъвиштън се усмихна напрегнато.

— Вижте, МакЛийн, аз…

— Забрави. Вината не е твоя.

За да потуши гнева си, Александър се съсредоточи отново върху конярчето. Младежът отново бе на крака и се кланяше на прислужницата сякаш бе самата кралица.

Александър смръщи вежди. А може би това не бе прислужница. Жената махаше на момчето да побърза и сивите й поли се развяха грациозно, а един златист кичур се изплъзна от шапката.

Александър трепна.

— Извини ме, Дъвиштън, но кочияшът ми ме помоли да се отбия в конюшнята преди обяд.

— Да, но относно Джорджиана…

— Имаш пълното ми одобрение в тази посока, но не и по отношение на мис Хърст — отвърна МакЛийн и пое по пътеката.

— Но, МакЛийн, не е това… — извика Дъвиштън след него.

Но мъжът не отговори, гледката на едни сиви поли го караше да бърза. Заобиколи конярчето, което още стоеше по средата на пътеката и се взираше след прислужницата. Младежът го изгледа ядосано и почервеня, когато го разпозна.

— Милорд, аз…

— Отивай да си вършиш работа!

Александър продължи след прислужницата. Облеклото й бе съвсем обикновено. Шапката, с периферия и избелели цветя, му напомни за цветарките, продаващи своята стока в Ковънт гардън. Значи малката мис Хърст се опитва да се измъкне незабелязано. Какво ли беше намислила?

Настигна я точно когато завиваше по пътеката, водеща извън градината.

— Отиваш ли някъде, Хърст?

Тя спря и изпъна рамене. Обърна се бавно към него. Лицето й бе обкръжено от широкополата шапка, а очите й го гледаха подозрително. Носеше тежка кошница, грижливо покрита с кърпа.

Александър се ухили.

— Ако искаш да не те познаят, трябва да прикриеш и специфичната си осанка. — Отгатнах, че си ти, чак от другия край на градината.

Тя разтегна устни от досада.

— Ще го запомня за следващия път.

— Мога ли да попитам къде отиваш?

— Не.

Той скръсти ръце.

Тя присви очи.

— Не е твоя работа.

— А аз мисля, че е — каза Александър и погледна към кошницата в ръцете й. — Какво има вътре?

— Не е твоя…

Той дръпна кошницата от ръцете й и повдигна ленената кърпа.

— Желе, конфитюр, прясно изпечен хляб… А какво има в гърнето? — той се наведе и подуши. — Супа?

Тя си взе кошницата и я покри.

— Какво правя аз не е твоя работа. Сега, ако ме извиниш, трябва да побързам, за да изпълня поръчка.

— Поръчка? — Той присви очи за момент, преди да се досети. — Мислиш да спечелиш благоразположението на лорд Дингуол с кошница, пълна с изкушения.

Александър разбра, че е уцелил, защото тя вирна брадичка и изражението й стана внимателно.

Весела искра премина през него. В интерес на истината, никога не бе желал нещо така, както да победи тази жена в собствената й игра.

Усмихна се, когато тя живо каза:

— Сигурна съм, че нямаш нищо против. Все пак ти заяви, че каквото и да опитам, няма начин да се справя с лорд Дингуол.

Александър се усмихна насреща й. Продължаваше да стои със скръстени ръце и да се клати на токовете на ботушите си.

— Можеш да си спестиш унижението, като признаеш поражението си и още сега дойдеш в леглото ми.

Дори обикновените дрехи не накърняваха красотата й. Бе избрала нарочно тази шапка, тъй като обкръжаваше лицето й и правеше очите й още по-големи.

Кейтлин го изгледа решително.

— Смятам да спечеля, а ти, милорд, ще бъдеш на колене пред мен. Почакай и ще видиш!

Александър повдигна рамене.

— Няма да успееш. Дингуол мрази херцогинята.

— Е, ако се проваля — а не вярвам това да стане — няма да е, защото не съм опитала.

Тя дори му харесваше още повече така — с вирната брадичка.

— Няколко резена пресен хляб и малко супа няма да потушат вражда, продължаваща десетилетия.

— Как ще се справя с това не е твоя работа. Ще се видим довечера, МакЛийн. С лорд Дингуол.

Тя се завъртя кръгом и тръгна, като стискаше силно кошницата.

Александър изчака да изчезне зад конюшнята, преди да я последва. Хор от женски гласове, които я поздравяваха, го накара да спре и да надникне зад ъгъла на сградата.

Изглежда всяка от прислужничките в тази къща бе там, и поздравяваше Кейтлин като героиня от гръцките митове. Мили Боже, Макреди беше прав — тя имаше твърдата подкрепа на всички жени тук.

Кейтлин разговаряше с едра, кокалеста жена със стоманеносива коса, прибрана в кок. Тя бе почти два пъти по-висока от Хърст, а раменете й бяха широки като на някой фермер.

Двете се сбогуваха с останалите и се насочиха към ниската ограда, отделяща имота на Дингуол. Жените ги наблюдаваха, докато някой извика от вратата на кухнята и ги накара да се разотидат бързо. Александър последва Кейт и спътничката й до оградата, като бързо ги настигна с широките си крачки.

Младата жена погледна през рамо и видя приближаващия МакЛийн. Тъмната му коса бе разрошена от вятъра, зелените му очи блестяха, докато крачеше устремено. Тя не можа да спре леката тръпка, която усети по гърба си, докато махаше на мисис Стърлинг да продължи. Възрастната жена изгледа МакЛийн и спря до близката ограда, откъдето можеше да чува всичко.

— Какво искаш сега? — попита Кейтлин нетърпеливо.

— Идвам да ти дам съвет.

Тя се поколеба. Не беше сигурна дали може да му вярва, но не искаше да пропусне полезна информация.

— Не може да се каже, че досега си направил нещо, което да ми помогне.

— Но в момента съм дяволски сигурен, че няма начин да успееш, така че мога да бъда великодушен. Чух, че лорд Дингуол се разхожда всеки следобед около три часа. Ако не успееш да влезеш в къщата, можеш да го откриеш навън.

— О, аз ще се добера до къщата така или иначе. Но ти благодаря за съвета, ако имам нужда от друг, ще те уведомя.

— Има и една малка подробност за коня.

— Вече чух, че хапе.

Той се усмихна, а очите му заблестяха по опасно привлекателен начин.

— А знаеше ли за всички коне?

Тя погледна към полето, което изглеждаше празно. Виждаше само море от трева, което леко се възвишаваше към къщата.

— Не ми се иска да видя тази прекрасна кожа наранена.

Той прекара пръст по бузата й, който остави тръпчици по пътя си.

Тя се отдръпна назад.

— Благодаря ти за информацията. Но нахапана или не, никога няма да видиш голата ми кожа.

От мястото си до оградата мисис Стърлинг издаде одобрително възклицание.

МакЛийн присви очи.

— Ще видим.

Дяволите да го вземат този мъж! Не пропускаше случай да обърка мислите й с целувка или докосване. Е, щеше да види той!

Тя закрачи към оградата, прекара кошницата между пръчките и я остави на земята, след това пъргаво се изкачи и я прескочи. Докато изчакваше мисис Стърлинг, Кейтлин го погледна изпод миглите си. Бе повдигнал вежди, а на лицето му бе изписана изненада… или може би неодобрение.

Тя беше родена и израснала в провинцията и ако имаше нещо, което знаеше да прави добре, то бе да прескача огради.

Когато мисис Стърлинг вече бе до нея, Кейт вдигна кошницата и двете поеха към къщата. Вървяха почти двадесет минути нагоре по склона, но от хапещи коне нямаше и следа.

— Нямало да успея — си мърмореше тя, докато крачеше зад широкия гръб на мисис Стърлинг. — Само почакай, МакЛийн. Тази вечер аз ще приключа моята задача, а ти още не си започнал с твоята!

* * *

Час и половина преди вечеря Александър нареди:

— Макреди, събирай моята армия.

Камериерът, който току-що бе оставил купчинка чисти кърпи за ръце до умивалника в ъгъла на стаята, се обърна, за да погледне господаря си.

— Вашата армия, милорд?

— Да, нали каза, че ще намериш някакви помощници. Къде са? Цял взвод жени изпратиха мис Хърст, когато тръгваше към дома на лорд Дингуол.

— О, такава армия! Ех, милорд, не беше толкова лесно да убедя мъжете да застанат зад нашата кауза, както се надявах. Наложи се да прибягна до подкупи.

— Какво?

— Мъжете не смеят да ви съдействат открито, защото се страхуват от отмъщението на противниковия лагер.

— Глупаци, всичките са глупаци. Какво могат да направят жените, освен да прекалят с колосването на шалчетата.

— Всъщност, милорд, могат доста повече.

Макреди отвори гардероба и показа купчина ризи изгорени с ютия, две жилетки с изрязани копчета и чифт ботуши, които сякаш бяха посипани с въглищен прах.

— Мили Боже!

— Именно, милорд. Не само, че трябва да преглеждам всеки предмет, преди да влезе в стаята ви, но и да проверявам храната и напитките ви за скрити изненади…

— Напитките? — Александър погледна към гарафата с портвайн и сви вежди. — Портвайнът е отличен.

— Така е, защото аз лично донесох тази гарафа от библиотеката. Кафявият чай, който ви пробутаха за портвайн, определено не беше отличен.

Александър трябваше да признае на Кейтлин, че бе направила малката им игра интересна. Изненадите следваха една след друга и той не знаеше какво още да очаква.

— Има ли въобще някой, който да ни помогне?

— Намерих само двама, милорд.

— Разочарован съм от липсата на кураж, която показват мъжете в тази къща. А ти намери двамата доброволци и ги доведи тук. Мис Хърст ще пристигне на вечеря с празни ръце, а аз искам да приключа със задачата си дотогава. Но ще е необходим повече от един човек, за да отмъкнем панделката на онова чудовище, което мисис Кинлос нарича Мъфин.

— Да, милорд. Ще ги доведа веднага — поклони се Макреди и тръгна.

Александър приключи със завързването на шалчето си, като се чудеше как ли се справя Кейтлин. Лека тревога превземаше мислите му. Тя е добре. Нали с нея е онази огромна жена да я пази. А, освен това — какво лошо може да й се случи?

Е… можеше да я нападнат кучетата или проклетата хапеща кобила. Ами ако Дингуол наистина бе луд, а не изпитваше само справедлив гняв към Джорджиана…

Той неспокойно отиде до прозореца, за да погледне пътя. Слънцето залязваше над езерото, но не се забелязваше никакво движение. Никой не тръгваше, нито пристигаше, а конюшнята си оставаше пуста.

Александър се обърна и отиде до камината, която пламтеше весело. Хвана ръжена, за да разрови въглените и изведнъж дръжката се отдели от желязната пръчка, която силно издрънча по мрамора до камината.

С проклятие той се наведе да я вдигне, а тя веднага се изплъзна от пръстите му. Какво по дяволите… той погледа ръката си. Черна грес бе полепнала по пръстите и дланта му.

Със стиснати зъби хвърли дръжката на пода и закрачи към умивалника. С чистата си ръка хвана каната, и я наклони, за да налее вода в умивалника и тогава със силен трясък каната падна на пода и се строши. Хиляди парчета и кафява течност се пръснаха навсякъде.

Аромат на портвайн погъделичка носа му. Ето къде го бяха прелели!

Александър се мръщеше срещу дръжката на каната, останала в ръката му, ризата и панталоните му бяха опръскани с портвайн, по целия под имаше стъкла и алкохол, а другата му ръка все още бе покрита с грес. Сумтящ от отвращение, опита да изхвърли дръжката, но откри, че някоя предприемчива жена я е намазала с нещо лепкаво. Наложи се да разтръска ръката си, докато проклетата дръжка падна в умивалника.

Дяволите да го вземат, каква бъркотия. Той погледна дланите си и реши, че портвайнът, който бе успял да излее в умивалника, трябва да свърши работа. Изми ръцете си и установи, че и алкохолът върши работа като водата.

Вратата се отвори и Макреди влезе, но спря при вида на пораженията в стаята.

— О, Боже! Милорд, съжалявам за това, което ви се е случило! Ако свалите ризата и панталона, мога…

— Благодаря ти, Макреди. Ще остана така до вечеря. Може да съм и още по-изцапан след срещата с кучето.

— Много добре, милорд. Довел съм вашия ескадрон за първоначален оглед. — Той отиде до вратата и погледна към коридора. — Оттук, моля. Влизайте.

Дотътриха се старец и младеж с белези от шарка и сплъстена яркооранжева коса. Ето това бяха двамата мъже, които не се страхуваха от жените в домакинството. Не бе учудващо, и без това нямаше никакъв шанс да привлекат вниманието на някоя от тях.

Макреди посочи възрастния мъж.

— Това е Роб МакНаб, а младежът е Хамрик Ханадей. Те са вашият ескадрон.

Старецът поздрави шумно, а младият мъж само гледаше объркано.

Александър взе една кърпа и избърса ръцете си.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господа. Оценявам подкрепата ви за моята малка задача.

Александър отиде до леглото и извади калъфката на възглавницата, след което я хвърли на Хамрик.

— Подръж това — каза той и се приближи до камината. Използва хвърленото на канапето одеяло, за да почисти ръжена от греста. След това взе калъфката от младежа, закачи я на края на ръжена и преметна изобретението си на рамо. — Хайде, воини мои. Отиваме на лов.

* * *

След половин час Александър и двамата му помощници се завърнаха в стаята.

— Мили Боже! — възкликна Макреди. — Какво се случи?

Александър посочи към Хамрик, който вдигна калъфката, в която се извиваше и ръмжеше кучето.

— Хванали сте го?

— Да — мрачно потвърди Александър. — Най-накрая. Не знам как, но то ни видя, като приближавахме.

— Да — каза младежът с широка усмивка. — Накара ни да се поизпотим за парите си, наистина доста потичахме. Из библиотеката и навън…

— Навън?

— Чак до езерото. — Александър се стовари на стола до камината.

— Това обяснява калта.

— Хвърлих се след малкото копеле и почти щях да го хвана.

Макреди погледна към стария Роб.

— Какво се е случило с ръката ти? Или няма нужда да питам?

— Тоз луд пес ме захапа, когато се опитах да му дам малко парче дроб!

— Ах! И в крайна сметка как хванахте дивия звяр?

— Намазахме една кърпа с пастет и когато започна да я души, всички му се нахвърлихме — усмихна се Александър със задоволство.

— Да — каза старият Роб. — То е свирепо чудовище. Трябваха ни още хора.

Хамрик поклати глава и оранжевата му коса заподскача около ушите му.

— Аз хванах крака му, а старият Роб — ухото. Лорд МакЛийн метна калъфката върху него и го заловихме!

Макреди не изглеждаше особено впечатлен.

— Разбирам. И какво смятате да правите с него?

Александър почеса врата си. Беше мръсен, натъртен и го болеше цялото тяло.

— Трябва ни само проклетата панделка, но тя сякаш е залепена за песа. След цялото това тичане, преследване и съпротива, дори не помръдна.

Хамрик повдигна калъфката и ръмжащата муцуна на Мъфин се подаде от едната страна.

— Не бъркам вътре за панделката, колкото и пари да ми предложите.

— Нито пък аз! — Старият Роб протегна превързаната си ръка и премигна. — Всъщност, ако Ваша Милост няма повече нужда от мен, мисля да ида до кухнята да намеря някой да ме превърже като хората.

Макреди отвори вратата и пусна монета в наранената ръка на мъжа, който си тръгваше. Хамрик бързо подаде вързопа с кучето на Александър, отиде да вземе своята монета и камериерът затвори вратата след него.

— Тези двамата няма да получат храна в кухнята — предрече той. — Присъединиха се към врага и сега ще открият каква ще е цената.

Александър изръмжа, докато се взираше във вързопа.

— Сега как да взема панделката? Може би трябва да го разтръскам…

— Милорд, моля ви, подайте ми кучето.

Господарят му охотно му го даде.

— Какво мислиш да правиш? Тази задача е смъртно опасна. Кучето е зло, студенокръвно, раздразнително…

— Панделката, милорд.

Александър премигна. Макреди държеше розовата панделка на Мъфин в ръката си, а самото куче бе на сигурно място под мишницата му, дишаше шумно и изглеждаше невероятно доволно.

— Как, по дяволите, го направи?

— Чичо ми имаше ферма за рат териери^[1]. Аз израснах около тях и знам един-два трика.

— Ферма за рат териери?

— Предполагам, точната дума е развъдник за кучета, но не ми харесва опростеното й звучене.

— Разбирам. Значи знаеш един-два трика и не предложи да ми помогнеш?

— Не сте ме питали. — Макреди отвори вратата, потупа кучето и го пусна на пода. — Върви при господарката си, ти, малко адско изчадие. И не пишкай по килимите по пътя си — нареди той. — Не си мисли, че не го знам този номер.

Мъфин яростно размаха опашка и с лай изтича от стаята, а ноктите му затракаха по дървения под на коридора.

Макреди затвори вратата.

— Трябва да ви поръчам вана, милорд. Все още имате половин час до вечеря.

Александър стана и сви вежди.

— Чу ли това?

— Какво да…

— Карета.

Камериерът наклони главата си на една страна. След миг очите му се разшириха.

— Милорд! Нали не мислите, че…

Александър се озова до прозореца само за секунда. Навън, старинната карета точно спираше пред замъка. Докато МакЛийн наблюдаваше мрачно, лакеи от къщата излязоха да посрещнат пристигащите. Той не разпозна стария мъж, на който току-що бяха помогнали да слезе, но не можеше да сбърка мис Кейтлин Хърст.

— Проклета да е! Успя. Доведе лорд Дингуол на вечеря.