Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (16)

Глава 15

Изпълнявайте обещанията си и светът ще бъде по-благосклонен към вас.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Тази вечер Кейт слезе на вечеря замислена за няколко неща — най-вече за предстоящото предизвикателство, разбира се, но също и за Александър МакЛийн.

Беше я изненадал, с участието си в играта на поляната. До появата му тя печелеше, но в момента, в който бе хванал черния стик, Александър бе показал на всички как трябва да се играе тази игра. С убийствена точност бе сразил нея и Сали, а през останалата част от играта многократно бе вкарвал в храстите топките на Фоклънд и Дъвиштън, докато те не започнаха да протестират шумно. Държанието им бе доста забавно, а Кейтлин не си спомняше откога не се бе смяла толкова много. Видя страна на МакЛийн, която не бе очаквала. Можеше да си го представи игрив, но мрачното чувство за хумор, с което бе блеснал, накара дори Сали да го погледне с възхита.

Останалата част от компанията нямаше такъв късмет. Дъвиштън не престана да се мръщи до края на играта, а Фоклънд отправи протест към Кейтнес, който — след като изгуби топката си в потока — се бе обявил за съдия.

Основната причина Кейтлин да се включи в играта, бе, за да събере информация от Дъвиштън за лорд Дингуол. Но бързо бе открила, че младият лорд не може да й помогне, тъй като семейството му твърде отдавна бе напуснало провинцията. Въпреки това, тя не позволи разочарованието й да помрачи приятния следобед.

Единственото неприятно за нея нещо, бе гледката към терасата, от която беше наблюдавал МакЛийн, и херцогинята, седнала в креслото до него. Въпреки че не можеше да види добре изражението на домакинята, Кейтлин имаше смътното усещане, че й се надсмиваха. Изглежда херцогинята напоследък не можеше да отвори уста, без да намекне за някакъв недостатък на Кейтлин. Но по-лошото бе, че се настройваше все по-собственически спрямо МакЛийн.

Сега, на път да отиде на вечеря, Кейтлин спря в подножието на голямото стълбище, оправи ръкавиците си и се огледа в огледалата, обграждащи фоайето, за да се увери, че копринената й рокля в бяло и розово е наред. Херцогинята можеше да й се присмива за всичко, но дори тя не би могла да каже нещо за перфектния й гардероб.

Шум от върха на стълбището привлече вниманието й и когато се обърна, видя маркиз Треймънт и прекрасната му съпруга да слизат. Червените къдрици на Онория бяха подредени в красив кок и тя поздрави с усмивка, щом стигна до фоайето.

— Мис Хърст! Добър вечер!

Младата жена направи реверанс.

— Милорд. Милейди.

— Виждам, че слънцето ви е хванало леко днес — отбеляза Треймънт.

Кейтлин се усмихна печално.

— Никога не успявам да съм бледа, както е модерно, след като не мога да стоя далеч от слънчевите лъчи.

Онория се намръщи.

— И при мен е така, въпреки че изгарям като омар, просто не мога да се откажа от ездата.

— И двете изглеждате прекрасно — каза маркизът с усмивка, а сините му очи блестяха на фона на тъмната коса.

Кейтлин се разсмя.

— Много добре казано, милорд.

— Абсолютно великолепно — съгласи се съпругата му и го погледна със засмени, изпълнени с любов очи. — Впечатлена съм.

— Така трябва — отвърна той бързо. — Мис Хърст, как беше крокетът? И ние мислехме да поиграем, но решихме вместо това да пояздим до езерото при това хубаво време.

— Пропуснахте страхотна игра!

— Всички ли участваха?

— О, не. Лейди Елизабет имаше главоболие, лорд Далфор предпочете да подремне, а лорд Роксбърг не беше в настроение…

— Което означава, че е поспал на любимото си кресло в библиотеката — заключи Треймънт с усмивка.

— Точно така. Лейди Кинлос не бе впечатлена от самото начало, така че не се включи, както и Нейна Светлост.

— Нейна Светлост? — сбърчи нос Онория.

Кейтлин повдигна вежди.

— Онория — предупредително каза съпругът й.

— Съжалявам, но не е честно тази жена да се държи така с бедния Дингуол!

— Вие познавате ли лорд Дингуол? — попита мис Хърст.

— Той е далечен братовчед на съпругата ми — отвърна Треймънт, — затова тя го защитава независимо дали той заслужава, или не.

Съпругата на маркиза въздъхна.

— Бедният човек страда.

— Съчувствам му за трагедията, но не трябваше да насъсква кучетата си срещу нас — поклати глава Треймънт. — Той е един стар особняк.

— Насъскал е кучетата си?

— Да, четири зли създания — отвърна Онория. — Спомням си само за един случай, преди доста години, когато той се държа любезно с нас.

— И аз си спомням. Случи се така, че точно когато разговарях с Дингуол, видях херцогинята да язди в града. — Маркизът присви вежди. — С нея съвсем наскоро се бяхме спречкали за нещо и аз споменах…

— Нещо, което не трябваше. — Онория изгледа строго съпруга си. — Но Дингуол засия и дори направи комплимент за палтото му. Това е единствената добра дума, която е отправял към някой от нас, и то само защото ни почувства като съюзници срещу общ враг.

Кейтлин разбираше. Тя вече изпитваше симпатия към маркизата.

Онория й се усмихна.

— Защо се интересувате от Дингуол?

— Просто любопитство. Ще се присъединим ли към останалите?

След това тримата влязоха в трапезарията.

По време на вечерята Кейтлин слушаше развеселено как Сали се шегува с Кейтнес за изгубената му топка и едва забелязваше печената патица. Но вниманието й бе привлечено от едно от следващите блюда — шоколадов сладкиш с плодове и подсладена сметана.

Плътният, богат вкус на десерта отпусна опънатите й нерви. Тя се усмихна на себе си, затвори очи, сключи устни около лъжицата и остави вкусната хапка да се разтопи върху езика й. Сладостта на сметаната я накара да потръпне от удоволствие. Точно когато повдигаше последната лъжица към устата си, забеляза, че лорд Дъвиштън се взира в нея. Очите му бяха вперени в устните й, а изражението му беше комбинация от чувственост и жажда. Бузите й запламтяха, тя приключи бързо с десерта си и отмести поглед.

Но откри, че неволно се е обърнала към МакЛийн. Той срещна очите й и с присмехулна усмивка погледна бързо към Дъвиштън. Кейтлин отвърна на усмивката му и без да си кажат и дума през дългата маса, се разбраха, че смятат младия лорд за глупак.

Точно тогава Джорджиана каза нещо с твърде висок тон, което изискваше Александър да й отговори и той неохотно извърна очи от Кейтлин. Херцогинята изглеждаше особено красива тази вечер — червените й коси бяха вдигнати в сложна прическа, украсена с изумрудени фиби, които караха светлосините й очи да блестят. Бе облечена с жълта копринена рокля с къси ръкави, които завършваха с изумрудена дантела по раменете и й придаваха елегантност и грациозност.

Проклета да е!

Докато Кейтлин я наблюдаваше, тя сложи ръката си върху тази на МакЛийн и с преднамерена усмивка му прошепна нещо, докато гледаше младата жена.

Той обърна очи по посока на Кейтлин и присви вежди, когато забеляза, че тя също го гледа. Смутена, тя сведе лице към чинията си, но не и преди да види как херцогинята тихо каза нещо на Александър, което го накара да се усмихне лукаво.

Двамата й се подиграваха. Тя престана да се мръщи и опита да се пребори с желанието да полее с водата от чашата си хубавата рокля на домакинята. Но подобно поведение щеше да навреди повече на нея и семейството й, отколкото на херцогинята.

Проклятие, животът бе толкова несправедлив. По-добре щеше да е, ако…

Нещо привлече вниманието й. Мисис Пруит беше отвън, до вратата на трапезарията, и енергично чистеше праха от една ваза на поставка.

Кейтлин присви вежди. Тази жена беше икономка и разполагаше с голям персонал, икономките не бършеха прах, особено в коридора пред трапезарията, която бе пълна с гости.

Нещо ставаше. Какво ли я бе довело тук?

Не й се наложи да чака дълго. Лакей в ливрея се появи в коридора. Той се огледа и като не забеляза никого наоколо, мина покрай икономката. Когато се изравни с нея, изпусна нещо на пода, без да я поглежда, и небрежно я подмина.

Мисис Пруит едва дочака младият мъж да излезе, вдигна бързо бележката и я скри в джоба си.

Докато се обръщаше към слугинското крило, тя улови погледа на Кейтлин. Икономката се огледа надясно, после наляво, извади сгъната бележка и я размаха, като шепнеше нещо неразбираемо. Младата жена смръщи вежди. Мисис Пруит повтори същия етюд още по-енергично, което го направи още по-непонятен.

Кейтлин поклати глави, а мисис Пруит въздъхна и посочи стълбището. Сега вече я разбра и кимна, а икономката засия и изчезна нагоре по стълбите.

Умираше от нетърпение да разбере какво пише в бележката. Имаше ли нещо общо с лорд Дингуол?

— Това е странно — разнесе се плътния глас на МакЛийн.

Кейтлин притаи дъх. Дали и той бе видял?

— Какво странно има? — попита Джорджиана.

Александър погледна към Кейт, докато отговаряше на херцогинята.

— Стори ми се, че видях нещо в коридора.

Когато Джорджиана се обърна, за да погледне, той присви рамене и каза:

— Но каквото и да беше, вече го няма.

Наложи й се да преброи до десет, за да не каже на този глупак, който продължаваше да се усмихва, сякаш му е много забавно, какво мисли за него.

Тя изчака разговора около масата да поутихне и заяви:

— Страхувам се, че имам главоболие. Надявам се, че ще ме извините, ако се оттегля в стаята си.

Сали, както и останалите гости, й пожелаха да се оправи бързо, а Дъвиштън предложи да я придружи до вратата на спалнята й. Тя му отказа, като намекна, че я боли не само главата, но и стомахът.

Това уби надеждата в очите му и Кейтлин успя да напусне трапезарията сама. В момента, в който вече не можеха да я видят, тя повдигна полите си и се затича нагоре по стълбите към своята стая.

— Няма да ви хареса това, което научихме — започна печално Мюриън.

— Да — потвърди мисис Пруит, като цъкаше с език. — Новините хич не са добри.

— Много лоши новини — добави мрачно мисис Стърлинг.

Младата жена бе изненадана да открие, че шивачката я чака, заедно с Мюриън и мисис Пруит.

Според икономката, възрастната жена можеше да им помогне много. Мисис Стърлинг имаше доста внушителен вид. Беше прекалено висока и кокалеста, с широки рамене и дълъг крив нос, а острата й сива коса бе опъната назад и събрана в строг кок.

— И какво узнахте? — попита Кейтлийн.

Шивачката й отвърна:

— Ако отидете като обикновен посетител и просто почукате на предната врата, никога няма да влезете в къщата. На иконома е наредено да изхвърля на пътя всеки, който почука на вратата. Но разбира се, вие няма нужда да се тревожите за това, докато не преминете оградата от бодлива тел и полето с магарешки бодли…

— Огради и магарешки бодил… — Кейтлин потърка челото си, а във въображението й се въртяха картини на войнствени икономи и полета пълни с бодили. — Боже, това явно ще се окаже доста трудно.

— Да — съгласи се Мюриън, — затова и доведохме мисис Стърлинг.

— Тя може да ни помогне — обясни икономката.

— Тя знае друг път към къщата?

— Не, нещо по-хубаво, икономът на лорд Дингуол е неин син.

— Да, мис — изпуфтя мисис Стърлинг. — Малкият Ангъс е иконом на стария лорд. Ще дойда с вас, за да съм сигурна, че ще ви пусне в къщата. Няма да изгони собствената си майка.

— Има и още, мис — гордо продължи мисис Пруит. — Мисис Стърлинг познава вкуса на Негово Благородие. Готвачката ви е приготвила кошница, която да вземете с вас утре.

— Много мило от нейна страна! Ще мина през кухнята да й благодаря.

— О, мис, ние всички сме с вас — каза мисис Пруит, а мисис Стърлинг закима. — Камериерките, миячките — всички жени в къщата ви подкрепят.

— И Шон също — сериозно каза Мюриън и бузите й порозовяха, когато икономката я изгледа мрачно. — Така е! Той ви донесе карта на къщата на Дингуол.

Мисис Пруит обясни с непоколебим тон:

— Сестрата на съпругата на братовчеда на Шон е нарисувала карта, за да можете да стигнете до къщата…

— … и груба скица на самата къща, ако ви потрябва — продължи Мюриън.

— Колко мило от нейна страна!

— Така е — съгласи се мисис Пруит, но погледна строго Мюриън и добави: — Но не си и помисляй, че заради критичната ситуация, можеш да нарушаваш правилата в къщата и да се увърташ около лакеите.

Мюриън изглежда бе готова доста да поспори, но мисис Стърлинг вдигна дългата си ръка.

— О Мюриън, не се плаши. Познавам Бриана Пруит от поне 40 години и тя обича романтичните истории, особено своите собствени.

Икономката започна да порозовява.

— Въобще не знам за какво говориш.

— Ооо? Ами какво ще кажеш за лакея, докато служеше при маркиз Карлайл?

— Това не беше…

— А за камериера на лорд Колдбърг? Ами за кочияша от…

— Алис Фиа Стърлинг! Това е предостатъчно, благодаря! — С почервеняло лице мисис Пруит се обърна към мис Хърст: — Както казвах, преди всичките тези глупости, ще ви изпратим на тази битка напълно въоръжена.

Мюриън закима.

— Имате нужда от оръжия, за да сразите дракона Дингуол.

Кейтлин не можеше да не се усмихне на този коментар.

— След всичко, което чух за него, това име вероятно ще му хареса.

— Заслужил го е, след като хвърля огън и жупел срещу целия свят — каза Мюриън.

Мисис Пруит бръкна в джоба си и извади бележката, която Кейтлин бе видяла по-рано.

— Ето, мис, това е картата, която ще ви отведе до къщата.

— Много ще помогне. Не можах да видя къщата от поляната, така че дори не бях сигурна в коя посока да тръгна.

— Сега веднага ще откриете правилната посока. Но след добрите новини, идва ред на лошите. Лорд Дингуол има глутница зли кучета, които преследват всеки, посочен от костеливия му пръст.

— Чух за тези кучета.

— О, за тях се носят легенди по тези места.

Мисис Стърлинг се прокашля.

— Но не за кучетата трябва да се тревожите, а за хапещия кон.

Кейтлин премигна.

— Ха… хапещ кон ли каза?

— Да. Дингуол направи ограда покрай земята пред имота си и пусна там една чудовищна кобила. Тя може да отхапе парче от вас, колкото ръката ви. Стара кобила е и много зла.

Раменете на Кейтлин увиснаха.

— Мислех, че най-трудното ще е да убедя лорд Дингуол да посети дома на херцогинята. Сега това ми се струва най-лесната част! Очакват ме хапеща кобила, зли кучета, мъж, който не пуска никого да премине през вратата и Бог знае още какво!

Мисис Стърлинг се ухили.

— Това ще е приключение, ще видите. А и имате оръжия, карта и мен — за да ви водя. Всичко, от което се нуждаете, е смело сърце.

Стоплена от окуражителната усмивка на възрастната жена, Кейтлин почувства прилив на надежда.

— Аз съм готова, когато кажеш!