Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,3 (× 24гласа)

Информация

Корекция и форматиране
pechkov(2015)
Източник
volen.bg

Издание:

Волен Сидеров. Бумерангът на злото

Българска. Четвърто издание

ISBN: 978–954–9330–11–3

Бумеранг БГ, 2010 г.

История

  1. —Добавяне

Глава IV
„Научният комунизъм“ се пише от сатанист

Защо антихристиянските идеи на германския евреин Маркс бяха приложени от други евреи в най-голямата православна страна — Русия, която Маркс е ненавиждал? Кому бе нужен комунизъм точно там? Заплаха ли бе руската държава — най-мощна като икономически и човешки ресурси в началото на XX век за евреизираната Америка и наднационалния свръхелит?

Терорът на Френската революция пали блясък в очите на всякакъв вид нихилисти, анархисти и комунисти цял век след 1789 г. В черните огнени очи на младия Мордохай — Маркс, той предизвиквал особена искра. Карл истински се вдъхновявал, когато заговорел за любители на масовите обезглавявания като Марат, на когото принадлежи изказването „Ще бъде наистина целесъобразно да се избият 200 000 души за един ден“. Или за конспиратора Бабьоф, който подготвял нов етап на революцията, преврат на преврата през 1795 г. (поради „смекчаването на режима“ след убийството на Марат и екзекутирането на Дантон и Робеспиер от довчерашните им другари). Тайната организация на Гракх Бабьоф Маркс давал за пример в своето „Обръщение на Централния комитет на Съюза на комунистите“, където излагал тактическата програма за действие на съюза. Той съветвал пролетариата да използва якобинския тип клубове и да направи структура на цяла мрежа от нелегални организации. Да се създаде тайно правителство, което да вземе властта, щом рухне капиталистическият строй. Бойният лозунг бил „непрекъсната революция“. „Перманентната революция“ ще бъде философия по-късно и на руския евреин-масон Лео Бронщайн-Троцки — мозък и двигател на болшевишкия преврат в Русия през 1917 г.

Мордохай-Маркс писал тези редове на 32-годишна възраст. Но до този момент той изминава една сравнителна еволюция. Комунист Мавърът става сравнително късно. Преди това минава през школата на затворените общества от атеистичен, хуманистичен тип, които стават много модни в Германия в началото на XIX век.

Всъщност понятието „комунизъм“ не е измислено нито в Съветския съюз, нито от Ленин в Женева. Въвежда го пръв през 1788 г. Рестив дьо ла Бретон, революционер и писател. Бретон е пионер и в областта на порнографията. Пише и „сериозни“ неща обаче. Автор е на фантастичния роман „Година 2000“, в която описва тържеството на комунизма по целия свят според разбиранията си.

Марксизмът започва с отхвърляне на Бога

Синът на адвоката от Трир Хайнрих Маркс и внукът на еврейски равин преодолява през цялата си младост комплекса на човек, роден в еврейско семейство. Скокът, който прави баща му към протестантството две години преди раждането на Карл през 1818 г. обаче не бил тежък, защото Хайнрих Маркс не бил вярващ човек. Бил модерен почитател на Русо, Волтер, Лесинг, Лайбниц. Целта на покръстването била да направят кариера той самият и синът му в Прусия. Самият Фридрих Вилхелм III Пруски насърчавал такива покръствания, защото имал лични интереси. Всъщност Рейнската област, в която е Трир, попада за 20 години под френско владение след Революцията и това дава отражение. Нахлува „либерален дух“, както се изразявали тогава. Дори един от първенците на града бил поклонник на социализма. Казвал се Лудвиг Гал и написал една брошура във възхвала на идеите на Сен Симон и Фурие през 1825 г. Така че още на 7 години Кашел-Карл е можел вече да чете позволена от властта социалистическа пропаганда. Въпреки това той не станал социалист веднага. През 1835 г. Карл отива да учи в Бонския университет.

Година по-късно баща му го премества в Берлинския, защото той е с най-добра репутация. Мечтата на Хайнрих е синът му да стане правист като него, но Карл завършва философия. По това време той вече е сгоден за Жени фон Вестфален — дъщеря на барон. Братът на Жени е министър на вътрешните работи на Прусия и естествено проучва своя бъдещ зет. Агентите му донасят, че младият Карл „прекарва времето си главно по кафенетата, налива се с бира и вино, пуши дебели пури и дърдори по цял ден с компания войнстващи атеисти“. Това е групата на „младохегелианците“. След смъртта на Хегел се оформят две философски школи. Едната залага на консервативния елемент в неговата теория. Тя е „дясната“ група. Изхождайки от Хегеловата максима „Всичко, което е действително, е разумно“, тази школа приемала пруската държава като висша точка на развитието на обществото и отхвърляла революцията като необоснована.

Групата на Маркс обръща нещата. Всичко, което е разумно, е действително, казвала тя и теоретизирала, че това общество трябва да се промени, и то радикално. Кой знае защо, всички започвали промяната от християнството. Давид Щраус, член на групата, слага идейна основа на движението с книгата си „Животът на Исус“, издадена през 1835 г. В нея Щраус критикува Новия завет от рационалистична гледна точка.

Християнството е сбор от митове и няма отношение към реалната история, заключавал хуманистът. Другият член на клуба Бруно Бауер направо обявил Библията за лъжа и глупост. Фойербах продължил разработката. В „Същността на християнството“ (1841 г.) той направил извода, че религията не е нищо повече от социална нужда за човечеството. „Личността на Бога не е нищо друго, освен проекция на личността на човека“, отсякъл Лудвиг Фойербах. 47 години по-късно Енгелс ще напише, че съчинението на Фойербах с един удар разсеяло всички противоречия и провъзгласило тържеството на материализма.

В тази творческа атмосфера всъщност се оформил Маркс. Както виждаме, главен проблем за младохегелианците бил как да отрекат божественото начало на света и да доведат безбожието до „научно“ и „рационално“ ниво. На тях не им харесва дори Бог да се нарича Идея, както е у Хегел. Просто не трябва да има Бог в никаква разновидност.

Не е случайно, че започват битката си с идеята за рушене на вярата и религията. Там се крие ключът към бараката при всички социалистически и комунистически теории.

Маркс е бил сатанист и е демонстрирал това

Карл защитава дисертацията си с една тема, която е далеч от бъдещите му огнени трудове за срутване на строя. „Различие между натурфилософиите на Демокрит и Епикур“. Скучна и сива работа, която марксистите по-късно не тикат на преден план. За отбелязване при нея е само затвърждаването на Мавъра като богоборец. „Прометей е най-светият мъченик във философския календар“, пише той в дисертацията си. Знаковият образ на падналия Божи служител, който става любимец на Маркс, говори много за пътя, който той поема. Маркс става почитател на Луцифер и дори пише стихове в негова прослава.

Едноактната пиеса „Уланим“ е програмна антихристиянска творба, а стихотворението „Цигулар“, публикувано през 1841 г. в берлинското списание „Атенеум“, възпява дявола: „Бог не знае музиката, която ми трябва (тя е шепот на Ада). Тя води към безсмислие на душата (Тази музика ми я припява дяволът). Той ми тактува и ми движи лъка.“

Като повечето евреи и младият Карл е болезнено амбициозен. Въпреки че цял живот проповядва апология на пролетариата, той се жени за баронеса. Веднага след сватбата си с 4 години по-възрастната от него Жени фон Вестфален той получава предложение за работа във вестник от Мозес Хес, син на еврейски богаташ, социалист и нихилист, който ще стане духовен наставник на Маркс. Всъщност той го прави комунист. Тук се сблъскваме с един привиден парадокс, който ще се повтори отчетливо при финансирането на болшевиките в Русия от уолстрийтски банкери през 1917 г., както и на Хитлер от същите банкери. Парадоксът „еврейски финансов магнат-социалист“ се появява през цялата най-нова история на XX век.

Мавърът става главен редактор на „Рейнски вестник“ на 24 години. Сред първите творчески изяви на Маркс е статията му „Към еврейския въпрос“, публикувана през 1844 г. В нея той нарича сънародниците си „развратена нация, чийто бог са парите“. Ласал Карл също обиждал на еврейска основа, а Мозес Хес наричал „комунистически равин“.

По-късните изследователи обикновено не наблягат на тези Марксови нападки. Някои неомарксисти като Ерих Фром, Карл Левит и Луис Хол обясняват антисемитизма на Маркс с това, че бил „еманципиран евреин на XIX век“. Левит например дори търси старозаветни черти в образа на Маркс.

Всъщност идеите и поведението на Карл Маркс говорят повече за принадлежност към окултното, езическо влечение към хаос. Към първичния хаос, от който материята се самоподрежда.

Езическото начало на комунизма е култът към хаоса

От антични времена съществуват общества и групи на „посветени“, които отхвърлят Божия закон и търсят „връщане в първичния бульон на космоса, който ще доведе до съществувалия някога митичен Златен век“.

Още Хезиод в VIII век пр.н.е. говори за Златния век като за безгрижното детство на човечеството. След това през вековете, за да запазят от влиянието на християнството това учение, се създават затворени общества, които се наричат различно през различните епохи, но преследват едно и също. Защо обаче тези общества винаги са в дъното на революции и преврати? Защото тяхната вяра е хаосът. Коренът на тази вяра е в древните култове на хаоса — Сатурналиите, Вакханалиите. Според тези вярвания при управлението на Сатурн и Хронос имало всичко, изобилие на наслади за всеки на корем. Без правила и морал, без нужда от ред.

Ритуалното пресъздаване на това „златно време“ възпроизвеждало вихъра на тъмните сили, терора на всепозволеното, разврата и насилието, които властвали като форма на абсолютната свобода според разбирането на тези общества. Това верую изповядвал през V в. например водачът на манихейската секта Маздак, който почти успял да направи комунистически преврат в Персия. Това изповядвали и асасините — секта на мюсюлмани-радикали, които получавали вдъхновение от хашиша и нямали скрупули да убият никого в името на идеята. Такива били и платформите на богомилите, катарите, албигойците, розенкройцерите, илюминатите и якобинците. Философията на хаоса изисквала терор, защото само чрез терор се пренареждал днешният неправилен свят. Бог на хаоса в римската митология бил Либер. Затова в лозунга на Френските масони-якобинци на първо място била „свободата“ — либерте.

Философията на хаоса изисквала и конспирация, защото винаги била против съществуващия ред и търсела „очистителната сила на терора“. Казано просто, тук става дума за последователен сатанизъм.

Ето как вижда идеите на Маркс големият изследвач на митовете Мирча Елиаде: „В края на пътя на човечеството съгласно марксистката философия на историята лежи златният век на древната езическа есхатология (материя, която изучава края на света — б.а.). В този смисъл Маркс действително върнал Хегеловата философия от небето на земята, но същевременно потвърдил верността на древния мит за златния век, с тази разлика, че поставил този златен век в края на историята, а не в началото… Марксистите в наши дни виждат приближаващата победа на пролетариата като нещо, което ще сложи край на всякаква историческа несправедливост.“

Маркс се присмивал на последователите си, че вярват в идеите му

Създателят на „научния комунизъм“ май много не е вярвал в него. Във всеки случай за него хората, които са го приели като кауза, са глупаци. Ето как описва отношението на „вожда на пролетариата“ към последователите му пруският симпатизант на социализма Фон Техов, който гостува през 1850 г. в Лондон и прекарва няколко вечери в кръчма с Маркс, Енгелс и обкръжението им: „Първо пихме порто, после червено бордо и накрая шампанско. След червеното вино Маркс беше съвсем пиян. Въпреки състоянието си той дирижираше разговора. Усетих, че има не само изключително интелектуално превъзходство, но е и забележителна личност. Ако беше толкова сърдечен, колкото интелигентен, и ако притежаваше толкова обич, колкото омраза, бих влязъл в огъня за него. Жалко, че този човек не е способен да даде на нашата кауза наред със светлия си ум и едно благородно сърце. Убеден съм, че опасната му лична амбиция е разяла всичко добро у него. Той се присмива като буржоа на глупците, рецитиращи неговия пролетарски катехизис. Останах с впечатлението, че жаждата за лична власт е двигател на всичките му постъпки, независимо че твърди обратното.“

Както виждаме, разминаването между думи и дела е основна характеристика на комунистическите водачи открай време. Така е при якобинците, така е и при бащата на диалектическия материализъм, така е при практиците на комунизма — Ленин, Сталин и всичките им копия.

Двойният стандарт у Маркс не се проявява само в цинизма към „глупаците“, подлъгали се по учението му. Той цял живот живее на чужда сметка, при това без чувство за извинение и благодарност към благодетелите си. Светът е длъжен да го издържа. Теоретикът на пролетарската революция всъщност никога не е работил тежък пролетарски труд. Въпреки че се обявява против унаследяването на капитали в „Комунистическия манифест“, Маркс непрекъснато чака отнякъде наследство, за да има пари за творческата си работа — създаването на концепция как да бъде разрушен светът.

„Да беше умряла майка ми вместо Мери!“, пише Маркс до Енгелс

Енгелс от години живее с ирландката Мери Бърнс. Тя му е хем прислужница, хем любовница, хем секретарка. През 1862 г. Мери умира. По този повод Карл Маркс му пише уж утешително писмо. В крайна сметка обаче не успява да маскира същността на мисленето си. Маркс е в лоши отношения с майка си и отдавна чака тя да умре, та да прибере наследството й. В „утешителното“ писмо до Енгелс той се отвлича в разсъждения за собствените си финансови затруднения и някак естествено му се откъсва възклицанието: „Не можеше ли майка ми да е на мястото на Мери!“

Наследствата на починали роднини са основно препитание за свръхреволюционера Маркс. Другият му вечен спонсор е Енгелс. Откакто се срещат през 1844 г., двамата другари ще останат свързани до края на живота си. Дори Жени Маркс ревнува от тази мъжка любов. Енгелс също не е пролетарий, баща му има фабрика в Англия и добри доходи.

През последните десет години от живота на Маркс Енгелс му отпуска редовна рента от 350 лири до живот. Освен това лично му написва статиите, с които Маркс се появява по страниците на „Ню Йорк Дейли Трибюн“ през годините 1853 — 1861 г. Тъй като има проблем — Маркс не може да пише на английски, а по-интелигентният Енгелс може на няколко езика. Верният приятел поема тази тежест. Маркс му дава суров материал, от който Енгелс произвежда вестникарски статии за „Трибюн“. Маркс няма скрупули от тази измама. Важното е, че получава по една лира на статия.

Така, както няма угризения да направи дете на прислужницата си Хелене Демут и да накара Енгелс да обяви, че е от него, за да не става скандал с Жени. За строителя на новия свят такива дреболии нямат значение на фона на световната революция.

Маркс щеше да остане второразреден философ без болшевишката революция на масона Бронщайн-Троцки. През 1901 г. немският философ Вилхелм Винделбанд пише фундаментален труд „История на философията“. В него на Маркс и Енгелс са посветени две кратки бележки. Мавърът не е никакъв титан на мисълта в очите на класическата академична мисъл. До 1917 г. всъщност и влиянието на учението му е почти нулево. Особено в Новия свят. Болшевишката революция, и най-вече нейната устойчивост, карат западната научна и широка общественост да се заровят в съчиненията на Маркс и на практика да ги пуснат в обръщение за света. „Капиталът“ например, писан 6 години и публикуван през 1867 г., излиза в хиляда бройки, които не успяват да се продадат за пет години. Едва руското издание намира публика по-бързо.

Последният енциклопедист в икономическата мисъл на XX век Джоузеф Шумпетер пише, че за него Енгелс определено превъзхожда Маркс като икономист. Поне що се отнася до 40 и 50-те години на XIX век, когато Енгелс пише „Положението на работническата класа в Англия“ (1845 г.).

Този период е всъщност „най-бойният“ за двамата другари. През 1847 г. в Брюксел те съчиняват „Манифест на комунистическата партия“.

Ложата, наречена „Съюз на справедливите“, Енгелс и Маркс превземат и прекръщават през 1847 г. В нея членуват 17 души, от които нито един от работнически произход. През 1851 г. този съюз безславно умира. За да възкръсне през 1864 г. като Първи комунистически интернационал. В това сборище на различни авантюристи и нихилисти Маркс непрекъснато се бори с Бакунин за водаческото място и през 1872 г. тази структура се разпада, без да е свършила нищо. Бакунин не възприема властническите амбиции на Маркс и обявява, че ако неговото учение някога стане реалност, то ще представлява открита тирания. Руснакът сякаш е пророк. Той умира през 1876 г. и не може да види сбъдната мечтата за диктатура на пролетариата в собствената си родина — Русия.

Това ще стане чак когато германците приготвят пломбиран вагон за Владимир Улянов-Ленин за Русия, а уолстрийтските еврейски банкери — пачки долари за Лейба Бронщайн-Троцки през 1917 г.

Из „Манифест на комунистическата партия“ от Карл Маркс и Фридрих Енгелс:

„Комунистите могат да резюмират своята теория в един израз: премахване на частната собственост… Унищожаване на семейството! Върху какво почива съвременното буржоазно семейство? Върху капитала, върху частната печалба…

Буржоазното семейство, естествено, ще отпадне с отпадането на това негово допълнение, а двете заедно ще изчезнат с изчезването на капитала.

Работниците нямат отечество. Не може да им се отнеме това, което те нямат… Националната обособеност и противоположностите между народите изчезват все повече с развитието на буржоазията, със свободата на търговията, със световния пазар… Господството на пролетариата още повече ще ускори тяхното изчезване.

Пролетариатът ще използва своето политическо господство, за да изтръгне постепенно от буржоазията целия капитал, да централизира всички средства за производство в ръцете на държавата… Разбира се, това може да стане само с деспотична намеса в правото на собственост.

Крайно време е комунистите вече открито да изложат пред целия свят своите възгледи, своите цели и стремежи.“

Мисли на вождовете на световната революция:

Из статия на Маркс от „Рейнски вестник“, 1844 г. „Ние сме безмилостни и не желаем да даваме никакви доказателства за милосърдие. Когато дойде нашият ред, тероризмът няма да изглежда по-хубав.“

Из писмо на Енгелс до Маркс, 1847 г., с което го кани в Париж:

„Ще се пошляем… Ако разполагах с рента от пет хиляди франка, щях само да се забавлявам с жените, докато не се скапя съвсем. На този свят не си струва да се живее без французойки! Но понеже се намират малки, палави работнички, няма проблем.“

Из писмо на Маркс до Енгелс, 1852 г.:

„Ако това куче умре сега, ще се оправя…“

(Отнася се за чичото на Карл — Хайнрих фон Вестфален, когото той чака да умре, за да вземе поредното наследство.)

В руския комунизъм няма нищо руско, освен жертвите

Можеше ли да няма Съветски съюз? Този въпрос няма историческа стойност, защото в историята няма „ако“. Но има куриозен смисъл.

През 1916 г. младият дипломат Алън Дълес е втори секретар в американското посолство в Швейцария. По това време там живее руският емигрант Владимир Улянов, по майчина линия — четвърт евреин, потомък на фамилията Бланк. „Мой колега ме съветваше да обърна повече внимание на един руснак на име Илин (това е един от псевдонимите на Ленин), но аз не го приех сериозно“, споделя пред „Сатърди ивнинг поуст“ Дълес след много години.

Дори бъдещият шеф на ЦРУ Дълес да си е мислил, че е можел да спре Ленин в неговия устрем да разруши Русия, това говори само за наивност или демагогия у Дълес. Защото световното братство е решило Русия да бъде предадена на заколение на психопата Ленин и еврейския терорист Троцки. А Дълес е част от това братство и след години ще играе активна роля в налагането на САЩ като световен полицай.

Западът проявява подозрителна снизходителност към марксизма и неговите последователи — терористи от появата им до днес. Нещо повече, отделни кръгове в богатите държави — Германия, САЩ, Франция, директно подпомагат революционерите от комунистически тип. Огромният злощастен социален експеримент, наречен СССР и комунистически свят след Втората световна война, обхванал повече население и площ от тези на развитите страни, нямаше със сигурност да съсипе живота на милиони и милиони хора, ако не беше негласната подкрепа на най-силните финансово кръгове на Запад и симпатизирането на т.нар. „леви“ идеи от страна на цели поколения западни интелектуалци. Като се започне от умилителното описание на Съветска Русия от английския писател Хърбърт Уелс (масон) и се свърши с потока от суперлативи в западните медии по адрес на последния генсек на КПСС — Горбачов, гост на обществото на Билдербергите — политически и финансов световен елит, който от 1954 г. прави годишни тайни сбирки и взема геополитически решения за цели държави.

До Първата световна война Русия е водеща световна сила. Тя произвежда през 1901 г. 12 милиона тона петрол, САЩ — 10 милиона. По благосъстояние на населението е на трето място в света. Годишният и икономически растеж в периода 1880 — 1910 г. е 9 % за година. Според германски данни от това време промишлеността расте от 1860 до 1900 г. 7 пъти. В Англия за същото време скокът е само 2 пъти, във Франция — 2,5 пъти, в Германия — 5 пъти. През 1913 г. производството в селското стопанство е на ниво, което и през 70-те години не може да бъде стигнато от СССР. За периода 1909 — 1913 г. производството на зърно в Русия надхвърля с 28% продукцията на САЩ, Канада и Аржентина, взети заедно. Само експортът на зърно през 1914 г. е 11,4 милиона тона. Ето какво прогнозира в началото на века известният френски икономист Р. Тиери в книгата си „Русия през 1914 г.“: „Населението на Русия към 1948 година ще достигне 344 милиона жители — повече, отколкото на петте най-големи европейски държави, взети заедно. Ако нещата на Русия вървят между 1912 г. и 1950 г. така, както вървяха в периода 1910–1912 г., то в средата на столетието Русия ще доминира в Европа както в политическо, така и в икономическо и финансово отношение.“

В православна Русия се приемат и закони, някои от които изпреварват по демократичност Германия и други западноевропейски страни. Още през 1886 г. влиза в сила закон за отговорността на работодателя и работниците, трудов регламент, през 1882 г. се забранява детският труд, фиксират се почивните дни на всички големи християнски празници. С една дума — няма пролетариат, който да иска „освобождаването си“ от експлоатацията. Затова и болшевишката революция е странна. Тя се извършва по якобински. Тя „кара“ хората да повярват, че имат нужда от съветска власт.

Масонът Бронщайн-Троцки и партньорът му Ленин имат в главата си само смърт и разрушения

И днес може да се срещнат хора, които повтарят старата митологема, че Ленин е един идеалист, който искал да построи справедливо общество, но умрял рано и лошият Сталин развалил всичко. Това просто е огромна лъжа. На първо място, защото идеолог и мотор на болшевишката революция е Лео Бронщайн-Троцки, руски евреин, масон от 33 степен, член на Ложата на Великия Изток, а неговият помагач Ленин просто не може да диша без насилие.

Още преди да вземат властта, Троцки и увреденият вече мозъчно от сифилиса Ленин жадуват терор. В Швейцария Ленин пише каква трябва да бъде компартията според тях. Това трябва да не е много широка организация, по възможност да е тайна, да има група от „авангардни борци“, които да са готови на всичко за победата на революцията. Този авангард трябва да се състои от специално обучени, посветени хора, елит. Виждаме отново принципа на ложите, на затворените общества, в които има ядка от посветени и обкръжение от послушници. За Бронщайн-Троцки и Ленин повечето социалдемократи в Европа по това време са „меки“, те не стават за световната революция. Те нападат яростно съпартийците си, които не споделят възгледите им за насилствено вземане на властта и терор. На всеки различен от себе си Ленин обявяваше война, споделят сподвижниците му, разделили се с него.

Затова и никой не се учудва на начина, по който Улянов и Бронщайн превземат руската социалдемократическа партия — агресивно. „По принцип ние никога не сме отричали терора и не можем да го отречем“, пише през 1901 г. Илич. Той е точен следовник на френските дейци на Просвещението и революцията от 1789 г. — масоните, които жадуват реки от кръв, за да преустроят обществото. Това най-ясно го е изразил парижкият радикал Мишел де Бурже. Той веднъж стоял с Жорж Санд на брега на Сена, гледайки Тюйлери, и казал: „За обновление на обществото реката трябва да се напълни с кръв, а това място да се превърне в пепел!“

През 1903 г. най-радикалното крило на социалдемократическата партия на Русия става ядрото на бъдещата най-многобройна и мощна компартия в света.

Когато през октомври 1917 г. тя взема властта в Русия, първото, което започва да прави, е да убива. Много и безразборно. На 20 декември е образувана ЧК — Извънредна комисия, начело с Дзерджински — полски полуевреин, учредител на социалдемократическата партия в Полша и Литва през 1900 г. В деня на основаването на ЧК Дзерджински казва: „Не мислете, че търся някаква форма на справедливост, в момента справедливост не ни е нужна. Това е война — лице в лице, битка докрай. На живот и смърт! Настоявам за орган за революционно уреждане на сметките ни с контрареволюционерите!“

И органът заработва. Воден от принципа на Ленин: „Бихме попитали човека: къде сте вие по въпроса за революцията? За нея ли сте или против нея? Ако е против нея, ще го изправим до стената!“

До стената са изправяни по 1000 души на месец само в периода 1918–1919 г. Огънят на терора се разпалва лично от Ленин. „Да се разстрелва по един на всеки десет за безделие!“, „Докато не приложим терора — разстрел на място, спрямо спекулантите, нищо няма да постигнем“ — това са все директиви на Илич през януари 1918 г. Дори гражданската война още не е започнала. У. Х. Чембърлейн, един от първите историци на съветската революция, пресмята, че само от ЧК са убити 50 000 души до 1920 г. На практика те са много повече. Както казва Лацис, заместник на Дзерджински, в периодичното издание на ЧК „Червен терор“: „Ние не воюваме срещу отделни личности, ние унищожаваме буржоазията като класа.“

Битката срещу православната църква

„Няма нищо по-отвратително от религията“, пише Ленин до Горки през 1913 г. Той откровено мрази християнството и вижда в него враг и опасност. И то точно в лицето на най-благочестивите свещеници, които с личен пример водят след себе си хората към познаване на Христос и спасението си. Това е преграда за бяса на разрушение и нихилизъм, който ръководи Ленин. Дори 10 % от руснаците да останат живи, това е достатъчно да се построи „идеалното общество“ — комунизмът. Така разсъждават вождовете на революцията — масонът Бронщайн-Троцки и Ленин. За тях Русия е нищо и това личи от начина, по който предават националните интереси, сключвайки неизгодния за страната си Брест-Литовски договор с Германия.

Германците пък ги оставят на мира да изтребват руския православен народ. Тяхната армия е можела много бързо да разпилее болшевишката групичка, узурпирала властта, но не го прави. „Болшевиките са най-доброто оръжие да се държи Русия в състояние на хаос“, казва адмирал Паул фон Хинце, външен министър на Германия през 1918 г. Това е част от концепцията на висшето европейско масонство, която германското правителство изпълнява, тъй като е превзето от него.

Един от първите актове на болшевиките е да разделят църквата от държавата, да национализират имотите, да забранят преподаването на вероучение и още нещо много любопитно и кореспондиращо с днешния ден на България. Освен прекия удар срещу духовенството и храмовете комунистите създават паралелна църква, наречена „Живата църква“.

Трима продажни свещеници — Виеденски, Класницки и Белков, я оглавяват и искат от патриарх Тихон, който е заточен, да им отстъпи канцеларията си. Патриархът дава съгласие, за да се предаде водачеството на църквата на митрополит Агатон, одобрен за заместник.

Тримата агенти на режима обаче започват да се разпореждат от името на патриарха и свикват учредително събрание на „Живата църква“. Налагат нови канони, премахват патриаршеския сан и превръщат църквата в някакъв протестантски придатък на властта. ЧК ръководи операцията.

Тази църква обаче не се приема от хората и властта се захваща да разруши изцяло руската православна църква. Започва вакханалия, истински сатанински ураган от опустошение над храмове и светини. Само до началото на 1923 г. са затворени 722 манастира. Затворените църкви са десетки хиляди. За една-единствена година — 1929 г., са затворени 2000 църкви. На 23 февруари 1918 г. излиза декрет, който разпорежда църквите да си предадат всички ценности. Ограбването е тотално. Поругаването — също. Параклисът на Иверската Божа Майка в Москва е разрушен за една нощ. Исакиевският събор в Петроград е превърнат в атеистичен музей. Храмът на Спасителя в Петербург е превърнат в клуб, знаменитата Киевско-Печорска лавра е опустошена и затворена, в Святогорск красноармейци нахлуват в манастира и избиват след мъчения монасите, в Тамбов църквата става театър, иконите са изгорени, одеждите на свещениците се използват за покривала на конете. Под ръководството на евреина Лазар Каганович е взривен най-големият храм в Москва — „Христос Спасител“, за да се отвори място за гигантска статуя на Ленин, която така и не е издигната.

Свещениците са обезправени и унищожавани по план. Член 65 на Съветската конституция не дава избирателни права на клира. Децата им не могат да влизат в държавни училища. Убийствата на духовници става всекидневие. В Петроград едни от най-видните пастири — протопрезвитерите Орнацки и Ставровски, са изтезавани, с отрязани уши, нос и извадени очи те били изхвърлени в реката. Самият Петроградски митрополит Вениамин все пак е съден, преди да бъде екзекутиран. Лъжесвидетели по процеса са същите трима попове, които правят после „Живата църква“ по поръчка на ЧК.

По данни на „Таймс“ от 1922 г. само през първите 3 години на болшевишки терор са били убити 28 владици и 1215 свещеници. Общо след 1917 г в Русия са избити около 500 000 православни духовници и технически персонал на църквата от еврейския болшевизъм.

Комунизмите бяха нужни на Запада да обезкърви и колонизира Изтока, в който преобладава Православието

Примерът на ленинистите в Русия с масов терор се повтарят във всички „социалистически“ страни, попаднали в орбитата на Кремъл след 1945 г. „Мръсни месеци“ на безконтролни кръвопролития имат в календара си и България, и Румъния, и Югославия. Дадена е пълна свобода на лумпени да убиват безогледно. Избит е интелектуалният елит на източноевропейските нации.

Защо хората позволяват да им надянат примката? Този въпрос не получава пълноценен отговор до днес. Защо, след като е било ясно от самото начало, че това е нищо повече от терор и откровено желание на една група патологични властолюбци да яздят народите си, малката група комунисти (а във всички страни тази група е малка при вземането на властта) успява? Не може всичко да се обясни с естественото влечение на хората към социална справедливост, още повече че тя не се прилага никъде. А веднага става ясно, че комунистите от радикален тип искат казармен тип общество, а не справедливост.

Много изследователи обясняват успеха на комунистическите групи със специален заговор, ръководен от скрити, суперолигархични кръгове в света. В някои от тези трактовки има логика, но те никога не биват цялостни и завършени в доказателствено отношение поради липса на информация, която е в ръцете на същите кръгове. Дали например фактът, че от 22 членове на Совнаркома при Ленин само 3 са руснаци, останалите — евреи, или че от ръководството на ЧК руснаците са само двама, другите са евреи, а от общо 545 души състав 447 не са руснаци, а главно евреи, е имал решаващо значение за развитието на съветската революция? Редица автори приемат болшевишкия терор като план на външни за православните руснаци сили. В тази теза има логика, защото най-големият потърпевш от болшевизма е руският православен народ. Жертвите на еврейско-болшевишкия терор се изчисляват на над 100 милиона за целия период на съветска власт. През 1917 г. Русия има 160 милиона население, което е щяло да бъде около 400 милиона през 50-те години. Днес то е 147 милиона.

В по-ново време драстични варианти на комунизма бяха разиграни и в Азия. Камбоджанецът Пол Пот например изби по време на режима си над 1 000 000 свои сънародници, и то по садистичен начин. Не трябва да забравяме обаче, че Пол Пот дойде на власт и бе поддържан от САЩ — една юдеизирана страна. Защото както категорично отсича пред Кнесета днешният премиер на Израел Шарон — „Америка е под наш контрол“.

Комунизмът не предлага нищо различно като икономическа схема, когато дойде на власт. Одържавяването не оправя нещата, а ги усложнява.

Самите болшевики са били в чудо какво точно да правят с икономиката, след като взели властта. Принудителното събиране на продукцията от селяните довела до бунтове и страхотен глад. Той бил принуден да върне отчасти пазарните отношения под формата на НЕП за изпускане на парата. Практиката на държавите в Източна Европа пък доказа, че уравниловката на социализма и усещането за тотална заетост и безплатно здравеопазване и образование е за сметка на аборигенско ниското заплащане на труда. Ако все пак някъде се заформя общество, което показва, че може да урежда социално-икономическите си отношения сравнително справедливо, без крайностите на рязкото обедняване за сметка на една свръхбогата малка върхушка, се намесва наднационалното управление на планетата — „семейството“. Световният свръхелит, който сменя управлението в тази държава и отново натиква народа и в тинята. Целта на гигантския социален експеримент, наречен „комунизъм“, бе да се създадат плашила. И никой народ днес в началото на XXI век да не мисли, че има пътища за развитие на човечеството, различни от американския тип капитализъм, който на фона на демонстративно отблъскващия кървав комунизъм изглежда не само приемлив, но и възможно най-доброто общество. А цели поколения идеалисти, които са ставали съучастници или най-малкото не са попречили на екстремните групи и тайни общества като болшевиките, виждат, че са били използвани като опитен материал с пагубен край. Такъв, какъвто се полага на всички лабораторни бели мишки.

Другата гигантска цел също е постигната — рязка разлика в стандарта на живот на „капиталистическия“ свят и страните от бившия комунистически лагер. Тези страни трябваше да бъдат разсипани и превърнати в колонии на наднационалната върхушка, която плати и на болшевиките, и на нацистите да поразредят населението на Европа през XX век.

Днес все повече наблюдатели виждат парадоксите и двойния стандарт на Запада, който уж водеше война срещу комунизма до 1989 г., а след нея издигна нова стена пред народите от Източна Европа и непрекъснато изтъква тяхното „изоставане“, като че ли то произтича от субективни причини или защото тези народи са втора ръка хора. Европейският съюз и НАТО са представяни във всекидневната медийна пропаганда като някакъв рай, като Обетована земя, като мираж, който не трябва да изчезва от погледа на източноевропейците. С тази сугестия им се отнема възможността да мислят аналитично и да виждат картината на голямата измама в нейната цялост.

В наложената днес схема на „дясното“ и „лявото“ в официозната политология и пропаганда има огромна спекулация. Никого не учудва и не отблъсква днес например голямото толериране на марксизма на Запад. Докато нацизмът е мръсна дума и неговите прояви се инкриминират, псевдоучението на Маркс се изучава и „обогатява“ от тълкуватели като неомарксиста-евреин Ерих Фром или от Хърбърт Маркузе и това дори минава за модно. Тези рецидиви на богоборческите идеи на марксисти, ленинисти, маоисти и подобните им, покълнали в тлъстата почва на благоденстващото общество, хранят съмнения, че под формата на „леви“ идеи в света е жив бацилът на нихилизма, на разрушителната антихристиянска сила, наричана социализъм, комунизъм и нихилизъм. Тя тлее и чака дъха на Прометей (Луцифер) да я разпали за пореден път.

По принцип влечението наляво е влечение към смъртта. Психологът Морис Беси твърди в книгата си „История на магията и свръхестественото“, издадена в Лондон през 1964 г., че според съвременната психология движението наляво е подсъзнателен символ на смъртта. Беси буквално пише: „Господарят на мрака язди черна кобила, която галопира наляво — в посока, която се счита за зловеща“. Дори етимологията на термина „ляв“ в латинския — „синиструм“, означава както лява посока, така и „носещ нещастие“. В старобългарската литература също има свръхестествено обяснение на лявото като антибожествено. В един апокриф от XII век: „Видение, което видя Исая пророк, син Амосов“, се говори за наличието на небето на „леви“ и „десни“ ангели. Левите според апокрифа са от свитата на Луцифер — падналия ангел, и тикат човека към гибел.

През 1970 г. един американец, бивш член на ръководството на Американската комунистическа партия — Кенет Гоф, публикува книгата си „Бащата на комунизма е сатанизмът“. В нея бившият активист на компартията пише:"Вълната на луциферианството, която премина по цяла Русия преди революцията, сега е надвиснала над Америка."

Но кое ражда комунизмите всъщност? Гневът на бедните? Организираното съзнание на пролетариата, който е прочел Маркс, Енгелс и Ленин и тръгва да разрушава света? Да премахва собствеността, семейството, да гради централизирана банкова система и репресивни органи, които да го мачкат след това?

Категорично — не. Чувствата на бедните и желанието за справедливост у повечето хора бива използвано от една върхушка, която жертва тези хора, за да ги противопоставя на други и да разделя общества и народи с кръв. Историята на комунизмите и тероризмите, прочетена както трябва, показва един огромен парадокс, за който не се говори и не пише в учебниците. Фактът, че комунизмите и тероризмите се финансират и инспирират от една богата, най-често стояща в сянка международна върхушка, която концентрира най-големите капитали. Излиза, че свръхкапиталистите плащат, за да създават движения срещу себе си. Налудничаво звучи, но е вярно. Така както е вярно, че Уолстрийт плати болшевишката революция през 1917 г. в Русия.