Кон Игълдън
Сребърна империя (9)

8.

Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.

Угедай бавно издиша. Често си беше мислил, че няма да доживее да види града си в този ден. Косата му беше намазана и вързана на опашка. Делът му бе прост, тъмносин, без никакви претенциозни украси. Носеше го препасан над гамашите и меките ботуши от овча кожа. Докосна бащиния си меч на кръста си, за да намери утеха в него.

В същото време изпитваше раздразнение заради избора, който му бе оставил баща му. Ако Джучи бе станал хан, това щеше да установи правото на първородния. Вместо това великият хан бе посочил за свой наследник Угедай, третия от четиримата си синове. В сянката на този човек потомството на самия Угедай можеше да завехне. Не можеше да очаква народът просто да приеме най-големия му син Гуюк за хан след него. Кръвта на Чингис течеше във вените на повече от двадесет души, а Чагатай бе само един от по-опасните от тях. Угедай се боеше за сина си в тази плетеница от бодли и зъби. Но пък Гуюк беше оцелял досега и това може би показваше, че бащата небе е благосклонен към него. Угедай пое бавно дъх и каза на слугата си:

— Готов съм, Барас агур. Стой зад мен!

Закрачи към набиращото сила море от гласове и излезе на балкона от полиран дъб. Барабанчиците му известиха появата му и воините от гвардейския му туман изреваха и удариха броните си — трясък, който можеше да се чуе в целия град. Угедай се усмихна на тълпата и зае мястото си в огромния амфитеатър. Жена му Торогене седна до него, а Барас агур се засуети с гънките на дзинската й рокля. Угедай се пресегна към нея, скрит от погледите на множеството. Тя хвана ръката му и я стисна. Бяха преживели две години интриги, отрови, покушения срещу живота им, а накрая и открит бунт. И бяха оцелели.

Тълпата търпеливо изчака победилите в първите две състезания борци да заемат местата си в центъра под Угедай. Двеста петдесет и шестима мъже се разделиха на двойки, готови за последната си борба за деня. Зрителите по редовете наддаваха: викаха и залагаха дървени жетони и дори печатани дзински пари. Можеше да се залага на всичко и целият народ се възползваше от това. Слабите и ранените, възрастните и онези без късмет вече бяха извън играта. Бяха останали най-силните и най-бързите, които почитаха бойното изкуство повече от всичко друго. Това бе държавата и творението на баща му, неговата визия за народа — кон и воин, сабя и лък.

Гуюк излезе на балкона и Угедай се обърна. Сърцето му се сви от гордостта и мъката, които изпитваше всеки път, когато поглеждаше младежа. Гуюк беше висок и хубав, способен да командва мингхан или дори туман — в мирно време. Но му липсваше искрата на тактическото мислене и онази неуловима връзка с хората, която би ги накарала да го последват и в ада. Във всяко отношение беше посредствен командир и все още не си бе взел нито една жена, сякаш продължаването на собствената му ханска линия не означаваше нищо за него. Това, че приличаше на Чингис в лице и очи, само правеше слабостта му още по-трудно поносима за Угедай. Имаше моменти, в които той изобщо не можеше да разбере сина си.

Гуюк се поклони елегантно на родителите си, зае мястото си и загледа в захлас събралото се множество. Не беше усетил почти нищо от борбата в двореца. Беше се барикадирал в една стая с двама приятели и неколцина слуги, но никой не беше отишъл в онази част на двореца. Както изглежда, бяха се напили до безсъзнание. Въпреки облекчението на Угедай да го види жив и здрав, всичко това в общи линии означаваше, че никой не смята сина му за достатъчно важен, че да бъде убит.

Темуге профуча зад балкона, почти скрит от рояка си вестоносци и писари. Угедай го чу да раздава заповеди със сприхавия си глас и си позволи да се ухили при спомена за разговора с чичо си преди седмици. Въпреки страховете на стария глупак, Угедай беше победил. Напомни си да предложи още веднъж библиотеките на Каракорум на Темуге, веднага щом празникът свърши.

Слънцето залязваше и летният здрач постепенно потопи големия овал в сиво. Поради ниските градски стени огромната постройка не можеше да се види от тревното море отвън. Скоро обаче щяха да пламнат хиляди факли и целият народ в степта щеше да види заревото. Угедай очакваше с нетърпение този момент — видимия сигнал, че е хан. Това също щеше да означава, че Каракорум най-сетне е завършен — ако не се брояха кървавите петна, които чакаха дъжд. Може би това също беше подобаващо.

Далеч долу Темуге даде знак на съдиите. След кратка песен, посветена на майката земя, съдиите надуха рогове и борците се вкопчиха един в друг. За някои всичко свърши още в първия миг, както бе с противника на Баабгай. За други схватката се превърна в изпитание на издръжливостта и те дишаха тежко, напъваха се и се потяха.

Угедай знаеше, че Темуге е планирал събитията до най-малката подробност. Запита се разсеяно дали чичо му е успял да се справи с целия празник без никакви пропуски. Все пак хората му бяха воини и пастири, а не овце. Никога не бяха били овце. Все пак беше интересно да се види.

Последната двойка рухна с ритане на земята, тълпата зарева и зави. Сто двадесет и осем мъже излязоха победители и се изправиха пред публиката зачервени и доволни. Поклониха се на Угедай и той стана и вдигна меча си в тяхна чест.

Отново зазвучаха огромните дзински тръби от месинг и бронз и монотонният им рев се понесе над арената. Борците се оттеглиха и тежката порта се отвори и се видя главната улица на града. Угедай присви очи натам. Тридесетте хиляди зрители направиха същото.

В далечината се появи група бегачи, голи до кръста в лятната жега. Бяха направили три обиколки около града, или двадесет и четири мили, преди да влязат през западната порта и да продължат към центъра. Угедай се наведе колкото се може по-напред. Гуюк като никога също прояви интерес: лицето му бе грейнало от възбуда. Угедай му хвърли бърз поглед и се запита дали не е заложил някаква огромна сума на някой от участниците.

Монголите по правило не ги биваше за бегачи на дълги разстояния. Имаха издръжливостта, но не и телосложението, както бе обяснил Темуге. Някои от тях видимо куцаха, докато приближаваха, но се опитаха да скрият слабостта си, когато ревът на тълпата ги заля.

Угедай видя Чагатай начело на групата и кимна. Брат му тичаше плавно, беше една глава по-висок от повечето състезатели. Вярно, Угедай се боеше от него, дори мразеше арогантността му, но не можеше да скрие гордостта си, че вижда собствения си брат начело. Чагатай дори започна да се отделя от останалите, но после един дребен и жилав воин понечи да го предизвика и ги принуди да спринтират, макар вече да не им бяха останали сили.

Когато се изравниха, сърцето на Угедай се разтрепери и дишането му се забърза.

— Давай, братко — прошепна той.

Седналата до него Торогене се намръщи и ръцете й се вкопчиха още по-силно в дъбовия парапет. Не изпитваше симпатии към мъжа, който едва не бе убил съпруга й. Щеше да е щастлива, ако сърцето на Чагатай се пръсне пред тълпата. Но в същото време усещаше вълнението на мъжа си, а обичаше Угедай повече от всичко на света.

В последния момент Чагатай се хвърли напред и пресече финала само с едни гърди преднина пред съперника си. Двамата сякаш всеки момент щяха да се строполят. Чагатай беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко. Не опря ръце на коленете си. Угедай го жегна носталгия, когато си спомни думите на баща си: „Ако противникът те види да опираш ръце в коленете си, ще си помисли, че си победен“. Трудно беше да се освободят от този глас през годините, да оставят Чингис в миналото.

От благоприличие Гуюк не можеше да вика за чичо си, но кожата му заблестя от избилата пот. Угедай се ухили. Беше доволен, че вижда сина си поне веднъж наистина развълнуван. Надяваше се да е спечелил облога.

Угедай се изправи. Тръбите зазвучаха отново и ревът им се понесе над десетките хиляди. Той затвори очи за момент, дишаше дълбоко и бавно.

Тълпата замълча.

Угедай вдигна глава и гръмогласният глашатай най-накрая изрева:

— Тук сте, за да признаете Угедай, син на Темуджин, който бе Чингис, за хан на държавата. Той стои пред вас като наследник, посочен от великия хан. Има ли някой, който да оспори правото му на първенство?

Ако преди малко цареше тишина, сега настъпи мъртвило — всички замръзнаха в очакване, без да смеят дори да дишат. Гуюк се дръпна назад и за миг вдигна ръка да докосне рамото на Угедай, но я отпусна, преди баща му да забележи.

Хиляди очи се бяха обърнали към Чагатай, който стоеше задъхан и облян в пот на прашната арена. Той погледна нагоре към дъбовия балкон. На лицето му бе изписана странна гордост.

Моментът отмина и изпуснатият дъх зашумя като летен ветрец, последван от вълна смях — на хората им стана смешно от собственото им напрежение.

Угедай пристъпи напред, за да могат всички да го видят. Амфитеатърът бе повлиян от чертежи, направени от християнски монаси от Рим, които бяха дошли в Каракорум. Както бяха обещали, съоръжението сякаш засилваше звука и гласът му стигна до всяко ухо. Угедай извади вълчия меч и го вдигна.

— Полагам клетвата си пред вас. Като хан ще защитавам народа, за да станем силни. Имахме твърде много мирни години. Нека светът се страхува от онова, което предстои.

Думите му бяха посрещнати с радостни викове, толкова гръмовни в затворената купа на амфитеатъра, че почти разтресоха Угедай. Усещаше рева на тълпата по кожата си като физическа сила. Вдигна отново меча и всички замълчаха, макар и бавно и неохотно. Стори му се, че брат му долу на арената му кимна. Семейството наистина е странно нещо.

— А сега ще приема вашата клетва! — извика той на народа си.

Глашатаят занарежда думите:

— Под властта на един хан ние сме един народ.

Думите се стовариха върху Угедай и той стисна меча по-силно и се запита дали натискът, който усещаше в лицето си, не е духът на баща му. Сърцето му заби все по-бавно и по-бавно, докато не му се стори, че усеща всеки удар.

Глашатаят продължи с думите на клетвата и всички отвърнаха в един глас:

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.

Угедай затвори очи. Гърдите му се тресяха, усещаше главата си странно подута. Остър пристъп на болка едва не го накара да залитне, дясната му ръка изведнъж отмаля и се отпусна. Част от него очакваше това да е краят.

Когато отвори очи, все още беше жив. И не само това — вече бе хан на държавата, от потеклото на Чингис. Зрението му бавно се проясни и той вдиша дълбоко летния въздух. Трепереше. Усети обърнатите към него трийсет хиляди лица и силата му се възвърна. Вдигна рязко ръце, обхванат от радост.

Ревът, който последва, едва не го оглуши. Поде го и останалата част от народа, която чакаше извън града.

 

 

Угедай вървеше по коридорите на двореца заедно с Гуюк. След вълненията през деня и двамата не можеха да заспят. Угедай беше намерил сина си да играе на кости с гвардейците и го беше извикал да го придружи. Това бе рядък жест от баща към син, но тази нощ Угедай бе в мир със света. Умората някак си не можеше да го докосне, макар че почти не си спомняше кога е спал за последен път. Натъртеното на лицето му бе станало мораво. За клетвата беше прикрито с пудра, но Угедай не беше усетил, че я е махнал, когато беше избърсал потта си.

Коридорите преминаха в галерии, които гледаха към смълчаните и пусти градини на двореца. Луната едва се виждаше зад облаците и пътеките едва се различаваха, подобни на бледи нишки в мрака.

— Бих предпочел да дойда с теб, татко. В земите на Дзин — рече Гуюк.

Угедай поклати глава.

— Това е старият свят, Гуюк. Задача, започната още преди да се родиш. Пращам те със Субодай. Ще видиш нови земи с него. Ще ме направиш горд, не се съмнявам в това.

— Нима сега не си горд? — попита Гуюк. Не искаше да задава въпроса, но рядко му се случваше да остане насаме с баща си и да изкаже мислите си на глас. Остана разтревожен и покрусен, когато Угедай не отговори веднага.

— Разбира се, че съм горд, но това е бащинска гордост, Гуюк. Ако искаш да ме наследиш като хан, трябва да поведеш воини в битка. Трябва да ги накараш да разберат, че не си като тях — разбираш ли ме?

— Не, не разбирам — отвърна Гуюк. — Направих всичко, което поиска от мен. Водя своя туман от години. Видя мечата кожа, с която се върнахме. Внесох я в града на върха на копието си и всички ме приветстваха.

Угедай беше чул всяка подробност за случката. Помъчи се да си спомни думите на баща си по този въпрос.

— Чуй ме. Не е достатъчно да водиш глутница младежи на лов и да си мислиш, че това е някаква голяма победа. Виждал съм ги с теб. Приличат ми на… палета.

— Ти ми каза да си избирам командирите и да ги издигам със собствената си ръка — отвърна Гуюк.

Тонът му беше сърдит и Угедай усети как започва да се ядосва. Беше видял какви красиви младежи е избрал Гуюк. Не можеше да определи точно безпокойството си, но другарите на сина му не го впечатляваха.

— Няма да водиш държавата с песни и пиянски гуляи, синко.

Гуюк рязко спря и Угедай се обърна да го погледне.

— Ти ли ми говориш за пиене? — рече Гуюк. — Нима веднъж не ми каза, че един командир трябва да може да подхожда на хората си, че трябва да се науча това да ми харесва?

Угедай си спомни думите си и трепна.

— Тогава не предполагах, че ще прекарваш цели дни в гуляи за сметка на обучението на хората ти. Опитвах се да те направя воин, а не впиянчен глупак.

— Е, явно си се провалил, ако съм впиянчен глупак — рязко отвърна Гуюк. И понечи да си тръгне, но Угедай го хвана заръката.

— Не съм се провалил, Гуюк. Някога да съм те осъждал? Някога да съм се оплаквал, че не си ми дал внук? Не. Нищо не казах. Ти си одрал кожата на моя баща. Нима има нещо чудно, че търся искрица от него в теб?

Гуюк се дръпна от него в мрака и Угедай чу как дишането му стана хрипливо.

— Аз съм си аз — най-сетне рече Гуюк. — Не съм някаква слаба издънка от потеклото на Чингис или от твоето. Търсиш него в мен? Ами, не го прави. Няма да го намериш.

— Гуюк… — отново започна Угедай.

— Ще тръгна със Субодай, защото той заминава колкото се може по-далеч от Каракорум — отвърна синът му. — Може би когато се върна, ще намериш в мен нещо, което да ти хареса.

И младежът се отдалечи.

Угедай се мъчеше да се овладее. Беше се опитал да му даде съвет, а някак си беше успял да изгуби контрол над разговора. В нощ като тази това бе горчива глътка преди съня.

 

 

Още два дни минаха в празнуване и чествания, преди Угедай да призове най-високопоставените си хора в двореца. Те насядаха с кървясали очи, повечето все още потящи се от твърде многото месо, айраг и оризово вино. Докато ги гледаше, Угедай си помисли, че са почти като съвет, използван от някой дзински господар за управление на земите му. Но последната дума винаги беше на хана. Не можеше да е другояче.

Погледна към края на масата, покрай Чагатай, Субодай и чичовците си към Бату, който беше спечелил конното надбягване. Бату още сияеше от новината, че ще води десет хиляди воини. Угедай се усмихна и му кимна. Беше поставил добри мъже в новия туман — опитни воини, който можеха да напътстват Бату, докато се учи. Бе направил всичко по силите си да почете паметта на Джучи, да поправи греховете на Чингис и Субодай. В лице и по държане младежът много приличаше на Джучи на младини и често, когато го погледнеше, Угедай почти забравяше, че брат му е умрял преди години. Изпитваше болка всеки път, когато станеше така.

Срещу Бату седеше Гуюк и се взираше в някаква точка. Угедай не беше разчупил студената резервираност на сина си след разговора им в градината. Сега, докато седяха на масата, му се прииска Гуюк да имаше поне половината огън, горящ в момчето на Джучи. Бату сигурно изгаряше от жажда да се докаже, но седеше като монголски воин, мълчалив и бдителен, изпълнен с гордост и самоувереност. Угедай не виждаше никакъв признак, че младежът се чувства застрашен в тази компания, дори сред всепризнати водачи като Чагатай, Субодай, Джебе и Джелме. Кръвта на Чингис течеше във вените на мнозина от присъстващите тук и в техните синове и дъщери. Родът бе плодовит и силен. Синът му щеше да се научи да бъде мъж при големия преход, Угедай бе сигурен в това. Началото беше добро.

— Вече се разраснахме отвъд племената, които познаваше баща ми, отвъд единствения лагер, пътуващ из степите. — Угедай млъкна за момент и се усмихна. — Твърде много сме, за да пасем на едно място.

Използва думите, които племенните водачи изричаха от хиляди години, когато дойдеше време да се преместят. Някои от присъстващите кимнаха машинално, а Чагатай тупна с юмрук по масата в знак на одобрение.

— Не всички мечти на баща ми се сбъднаха, макар че той мечтаеше за орли. Той би одобрил брат ми Чагатай да управлява като хан в Хорезъм.

Понечи да продължи, но Джелме се пресегна и тупна Чагатай по гърба, след което последва одобрителен хор за сина на Чингис. Субодай сведе мълчаливо глава, но дори той не възрази срещу похвалата.

Щом шумът утихна, Угедай продължи:

— Той би одобрил свещената родина да премине в ръцете на брат ми Толуй.

Този път Субодай се пресегна да стисне рамото на младия мъж и го разтресе леко, за да покаже задоволството си. Толуй грейна. Знаеше какво предстои, но да го чуе бе много по-радостно. На него се падаха планините, в които народът им бе бродил хиляди години, чудесните зелени равнини, където се бе родил дядо им Есугей. Сорхатани и синовете му щяха да бъдат щастливи там, щяха да живеят в безопасност и да станат силни.

— А ти, братко? — попита Чагатай. — Ти къде ще се установиш?

— Тук, в Каракорум — отвърна Угедай. — Това е моята столица, макар че все още няма да се установявам в нея. Преди две години изпратих мъже и жени да научат повече за света. Приех учени на исляма и свещеници на Христа. Вече зная за градове, в които робините вървят с голи гърди, а златото е изобилно като глината.

Усмихна се, като си представи тези картини, но после изражението му стана сурово. Погледът му намери Гуюк, спря се върху него и той продължи:

— Онези, които не могат да завладяват, трябва да прегънат коляно. Трябва да намерят сила или да служат на онези от нас, които я имат. Вие сте моите военачалници. Ще ви изпратя по света — моите ловни кучета, моите вълци с железни зъби. Когато някой град затвори портите си от страх, ще го унищожите. Когато строят пътища и стени, ще ги прерязвате, няма да оставяте камък върху камък. Когато човек вдигне меч или лък срещу хората ви, ще го обесите на първото дърво. Не забравяйте Каракорум, докато пътувате. Този бял град е сърцето на държавата, но вие сте дясната й ръка, горящата дамга. Намерете ми нови земи, военачалници мои. Прорежете нови пътища. Накарайте жените им да изплачат море от сълзи и аз ще го изпия. Цялото.