Кон Игълдън
Сребърна империя (35)

Епилог

Сюан вървеше по дългата галерия и гледаше през прозорците. Всеки от тях разкриваше изглед към Ханджоу и реката, която се вливаше в залива. Откакто бе пристигнал в земите на Сун, го местеха често, сякаш не можеха да решат какво да правят с него. В редки случаи дори му позволяваха да плава по реката. Виждаше жените и децата си два пъти годишно на неловки срещи, под бдителния поглед на многобройни сунски чиновници.

Галерията минаваше покрай задната част на поредната правителствена сграда. Сюан се забавляваше, като нагласяше си стъпките си по такъв начин, че левият му крак да стъпва върху камъка в центъра на всяко петно слънчева светлина. Не очакваше големи новини на срещата, на която го бяха извикали. През годините бе осъзнал, че местните чиновници изпитват наслада да демонстрират властта си над него. Безброй пъти от него се изискваше да се яви в някакъв кабинет само за да открие, че чиновникът там няма никаква връзка с двора. На два пъти въпросните хора дори бяха довели държанките или децата си да гледат, докато се занимаваха с разрешителните и разпределението на скромните му доходи. Самата среща нямаше нищо общо с него. Те просто искаха да се изфукат с дзинския император, със самия Син на небето пред ококорените си подчинени.

Сюан се изненада, когато малката група чиновници с него не спря на обичайното разклонение на коридорите. По-нататък се намираха покоите на по-важните особи и той скри възбудата си, когато продължиха нататък. Отваряха се врати, от които надничаха всякакви учени и бюрократи, чули стъпките им. Сюан се вкопчи в събудилата се в него надежда. Беше изчезвала твърде много пъти, за да очаква, че писмата му най-сетне са получили отговор, макар да продължаваше да ги пише всеки ден.

Въпреки че си бе наложил да запази спокойствие, сърцето му заби по-бързо, когато слугите с поклони го отведоха до вратата на Сун Ким, човека, който провеждаше изпитите за почти всички постове в Ханджоу. Сун Ким беше взел името на управляващата династия като свое собствено, макар Сюан да подозираше, че по произход е от простолюдието. На него бе възложено да контролира средствата, отпуснати на Сюан за издържането на скромното му домакинство, тъкмо той беше получил много от писмата му през годините. И не бе отговорил на нито едно.

Слугите го въведоха в приемната и отстъпиха със сведени глави.

Администраторът живееше в разкош, сред скулптури и произведения на изкуството, които надминаваха средния вкус, и Сюан се усмихна на себе си при мисълта дали да не му направи комплимент. Така можеше да принуди противния дребосък да му подари онова, на което се възхищаваше. Но това бе само едно злобно хрумване. Възпитанието не би му позволило да е груб, независимо от обстоятелствата.

Други слуги забързаха да обявят пристигането му. Сюан обикаляше от картина на картина, като внимаваше да не се застоява твърде дълго. Времето бе нещо, с което разполагаше в изобилие, а знаеше, че Сун Ким ще го накара да чака.

За негова огромна изненада, администраторът излезе от вътрешните си покои почти незабавно. Сюан кимна и му бе отговорено със също толкова кратък поклон. Изтърпя любезните забележки с обичайната си сдържаност, без да показва растящото си нетърпение.

Накрая го въведоха във вътрешните покои и му поднесоха чай. Сюан се настани удобно и зачака.

— Имам необикновени новини, Сине на небето — започна Сун Ким.

Беше много стар, с бяла коса и набръчкана кожа, но си личеше, че е възбуден. Сюан повдигна небрежно вежда, сякаш сърцето му не биеше с всеки момент все по-бързо. Единственото, което можеше да направи, бе да запази мълчание.

— Монголският хан е мъртъв, Сине на небето — продължи Сун Ким.

Сюан се усмихна, после се засмя, с което обърка стареца.

— Това ли е всичко? — горчиво рече той.

— Помислих си… трябва да поднеса извиненията си, Сине на небето. Помислих си, че новината ще ти донесе огромна радост. Нима тя не бележи края на изгнаничеството ти? — Сун Ким поклати глава и опита отново: — Врагът ти е мъртъв, твое величество. Ханът е мъртъв.

— Не исках да те обидя, Сун Ким. Надживял съм двама монголски ханове и новината е наистина добре дошла.

— Тогава… не разбирам. Нима сърцето ти не се изпълва с щастие?

Сюан отпи от чая. Беше превъзходен.

— Не ги познаваш, както ги познавам аз — рече той. — Те няма да оплакват хана си. Вместо това ще изберат на негово място някой от синовете му и ще започнат да търсят нови врагове. Един ден, Сун Ким, ще стигнат дотук, до този град. Може би все още ще бъда затворник тук, когато настъпи това време. Може би ще гледам от същите тези коридори как войските им приближават градските стени.

— Моля те, Сине на небето. Ти си гост на императора, а не затворник. Не бива да казваш такива неща.

Сюан се намръщи и внимателно остави чашата си.

— Един гост може да си отиде, когато му се хареса. Един гост може да язди без стражи. Нека бъдем честни един с друг, Сун Ким.

— Съжалявам, твое величество. Надявах се да ти донеса радост, не мъка.

— Бъди сигурен, днес направи и двете. А сега, освен ако не желаеш да обсъдим писмените ми искания, ще се върна в покоите си.

Администраторът сведе глава.

— Не мога да удовлетворя желанието ти да видиш войниците си, Сине на небето. Подобни неща са отвъд моите скромни възможности.

Сюан стана от мястото си.

— Добре тогава. Но когато новият хан дойде, те ще ви потрябват и значи трябва да са силни и във форма. Тогава ще ви е нужен всеки човек.

Сега бе ред на Сун Ким да се усмихне. Град Ханджоу бе древен и могъщ. Намираше се далеч от границата с някогашните дзински земи. Идеята, че вражеска армия може да се доближи достатъчно до него, че да предизвика тревоги, беше наистина смешна.