Кон Игълдън
Сребърна империя (21)

20.

Яо Шъ кипеше вътрешно. Дори въздухът в стаята миришеше различно, не както преди. Сорхатани носеше новото си положение като тежка роба, наслаждаваше се на безбройните слуги, които се грижеха за нея. Чрез Угедай беше получила титлите на съпруга си. С един-единствен удар бе поставила под контрола си сърцевината на монголските равнини, родното място на самия Чингис. Яо Шъ неволно се запита дали ханът се е замислял за всички последици, когато беше предал тези територии на Толуй.

Друга жена кротко щеше да управлява земите и титлите, докато не ги предаде на синовете си. Самият Угедай със сигурност си беше мислил, че ще стане точно това. Сорхатани обаче беше отишла по-далеч. Ето например тази сутрин Яо Шъ беше принуден да потвърди заповед за изваждане на средства от ханската съкровищница. Върху документите се мъдреше личният печат на Толуй и като пръв съветник Яо Шъ не можеше да откаже. Огромно количество злато и сребро беше прибрано в дървени сандъци под киселия му поглед и предадено на гвардейците й. Можеше само да гадае какво ще прави с толкова много скъпоценни метали, с които можеше да си построи дворец, село или път в пустошта.

Сега, докато седеше с нея, Яо Шъ повтаряше мислено една будистка мантра, за да успокои мислите си. Беше му разрешила аудиенция като по-висша от него, напълно давайки си сметка, че поведението й дразни ужасно ханския съветник. Той не пропусна да забележи, че им сервират личните прислужници на Угедай. Несъмнено Сорхатани беше избрала точно тях, за да демонстрира властта си.

Яо Шъ пое плитката купичка и отпи. Чаят бе от най-добрите дзински листа, вероятно от личните запаси на хана, купени на баснословни цени от чаените плантации на Ханджоу. Намръщи се, докато оставяше купата. Само за няколко месеца Сорхатани бе станала незаменима за хана. Енергията й бе необичайна, но Яо Шъ все пак продължаваше да се изненадва колко умело усеща нуждите на хана. Но най-силно го тормозеше фактът, че самият той всъщност стриктно изпълняваше заповедите, които му бяха дадени. Беше се подчинил на заповедта на Угедай никой да не го тревожи. Беше изпълнил дълга си, но въпреки това тя бе успяла да нахлуе в двореца и да наложи внезапно изникналия си авторитет върху слугите, сякаш се беше родила с него. За по-малко от ден си беше обзавела покои до тези на самия Угедай. Слугите бяха приели, че ханът го одобрява, и макар Яо Шъ да подозираше, че Сорхатани е злоупотребила стократно с оказаното й благоволение, тя бе успяла да се намести в двореца подобно на кърлеж. Наблюдаваше я внимателно как отпива от чая. Не пропусна робата й от фина зелена коприна, сребърните нишки, сплитащи косата й, и бялата пудра по кожата й, от която изглеждаше като изваяна от порцелан, студена и съвършена. Облеклото и маниерите на дзинските благородници бяха подбрани нарочно, но тя отвърна на погледа му със спокойната прямота на сънародниците си. Сам по себе си погледът й бе предизвикателство и той трябваше да се насили да не отвърне.

— Хубав ли е чаят, съветнико? — попита тя.

Той сведе глава.

— Превъзходен е, но трябва да попитам…

— Удобно ли ти е? Да наредя ли на слугите да ти донесат възглавничка за гърба?

Яо Шъ се почеса по ухото и отново се насили да се успокои.

— Не ми трябват възглавнички, Сорхатани. Онова, което искам, е обяснение за заповедите, които ми бяха съобщени в покоите ми снощи.

— Заповеди ли, съветнико? Нима подобни неща не се решават между теб и хана? Това определено не е моя работа.

Очите й бяха широко отворени и открити. Яо Шъ прикри раздразнението си, като направи знак да му налеят още чай. Отпи и опита отново.

— Както несъмнено знаеш, Сорхатани, гвардейците на хана не ми позволяват да разговарям с него.

Това бе унизително признание и той се изчерви, докато се питаше как е успяла да се намести така изкусно между Угедай и света. Всички около хана изпълняваха желанията му. Тя пък изобщо не се съобразяваше с тях и се държеше с Угедай, сякаш е инвалид или малко дете. В двореца се носеше слух, че се грижела за него, както квачка се грижи за пиленце, но вместо да се раздразни, на Угедай сякаш му харесвало да го глезят. Яо Шъ можеше само да се надява ханът да се възстанови по-бързо, за да изхвърли тази вълчица от двореца и отново да започне да управлява наистина.

— Ако желаеш, съветнико, мога да попитам хана за заповедите, които казваш, че ти били дадени. Знаеш обаче, че той не е много добре телом и духом. Не може да се настоява за отговори от него, докато не си възвърне силите.

— Зная, Сорхатани — отвърна Яо Шъ, стисна зъби за миг и тя видя как мускулите на челюстта му заиграха. — Както и да е, явно става въпрос за някаква грешка. Не мисля, че ханът желае да напусна Каракорум заради някакво безсмислено обикаляне за събиране на данъци в северните дзински градове. Това означава да отсъствам с месеци от града.

— Но все пак, ако заповедите са такива… — Тя сви рамене. — Ние се подчиняваме, Яо Шъ, нали така?

Подозренията му се засилиха, макар да не разбираше как би могла именно тя да даде заповедта да бъде отпратен. Това само засили решимостта му да остане и да оспори контрола й върху хана в неговото нестабилно положение.

— Ще пратя друг. Нужен съм тук, в Каракорум.

Сорхатани се намръщи деликатно.

— Поемаш огромни рискове, съветнико. Предвид здравословното състояние на хана, не би било добре да бъде ядосван с неподчинение.

— Имам други задачи. Например да върна жената на хана от летния дворец, където линее от месеци.

Сега бе ред на Сорхатани да й стане неудобно.

— Той не е викал Торогене — рече тя.

— Тя не е негова слугиня — отвърна Яо Шъ. — Проявявала огромен интерес към грижите ти за съпруга й. Разбрах, че когато чула, че си тъй близка с него, изявила желание да се върне и да ти благодари лично.

Сорхатани го изгледа студено. Едва скриваха взаимната си ненавист зад фасадата на добро поведение и спокойствие.

— Значи си разговарял с нея?

— Чрез писма, разбира се. Мисля, че ще пристигне само след няколко дни. — В момент на вдъхновение реши да поукраси малко истината в своя полза. — Помоли лично да я посрещна, за да може да научи последните новини за града. Така че разбираш защо не мога да замина тъкмо сега.

Сорхатани леко сведе глава в знак, че му признава умелия ход.

— Виждам, че си много… добросъвестен в задълженията си. Много неща трябва да се направят за посрещането на съпругата на хана. Трябва да ти благодаря, че ме уведоми навреме.

Високо на челото й започна тик, който бе доказателство за напрежението й. Яо Шъ го наблюдаваше с удоволствие. Знаеше, че тя усеща погледа му върху това място. Използва момента, за да я притисне още.

— Колкото до мен, бих искал също да обсъдя позволението, дадено от Угедай на племенника му да замине при Субодай.

— Какво? — сепна се Сорхатани, изтръгната от мислите си. — Монгке няма да бъде наблюдател на бъдещето, съветник. А ще помогне за създаването му. Съвсем правилно е синът ми да присъства, докато Субодай завладява западните страни. Или орлокът трябва да обере цялата слава, че ни е осигурил стабилна граница?

— Извинявай, нямах предвид твоя син. А Байдур, сина на Чагатай. Той също е тръгнал по следите на Субодай. О, мислех, че си чула.

Опита се да не се усмихне. Въпреки всичките си връзки в града Сорхатани нямаше достъп — поне засега — до неговата мрежа от шпиони и клюкари, разпростряла се на хиляди мили във всяка посока. Гледаше я как овладява изненадата си и емоциите й се укротяват. Тази жена се контролираше невероятно добре и той трябваше да си припомни, че зад красотата й се крие ум, по-остър от този на повечето хора.

Яо Шъ се наведе напред, за да не могат да ги подслушат слугите в стаята.

— Ако наистина гледаш бъдещето, изненадан съм, че не си се сетила, че Байдур ще се включи в големия поход на запад. В края на краищата баща му е следващият, който ще стане хан.

— След Гуюк, сина на Угедай — рязко отвърна Сорхатани.

Яо Шъ кимна.

— Разбира се, стига всичко да е добре, но преди не чак толкова много години тези коридори и стаи бяха пълни с въоръжени мъже, които оспорваха точно такъв въпрос. Дано никога повече не се случи подобно нещо. Принцовете се събират при Субодай, Сорхатани. Ако смяташ един ден синовете ти да предявят претенции за ханството, трябва да си наясно какъв е залогът. Гуюк, Бату и Байдур имат същите основателни претенции като твоите деца, не мислиш ли?

Тя го изгледа кръвнишки, сякаш й беше посегнал. Той се усмихна и се изправи. Срещата беше приключила.

— Ще те оставя с чая и чудесните ти неща, Сорхатани. Лично аз съм открил, че този разкош е мимолетен, но му се наслаждавай за момента.

Тя остана да седи, потънала в мисли. Докато излизаше, Яо Шъ си обеща, че ще бъде тук, за да види завръщането на ханската съпруга в Каракорум. Не можеше да си откаже подобно удоволствие след толкова месеци напрежение.

 

 

Войниците стояха и трепереха в сянката на огромната порта. Подобно на укреплението около тях, тя бе изработена от стари черни дънери, завързани с дебели въжета, които бяха станали чупливи от зимния студ. В крепостта имаше хора, чието ежедневно задължение бе да правят обиколки, като стъпваха внимателно по тясната пътека. Със замръзнали ръце те проверяваха всички въжета, които бяха като от желязо в студа. Задачата им отнемаше по-голямата част от деня. Укреплението приличаше повече на градче, отколкото на лагер; зад стените му се бяха наблъскали хиляди хора.

Дворът пред портата беше добро място, безопасно място, мислеше си Павел. Намираше се тук, защото бе след последните, които пристигнаха през изминалата нощ. Войниците, които тропаха с крака и пъхаха ръце под мишниците си, за да ги стоплят, все още усещаха силата й, надвиснала на тях. Опитваха да не мислят за онова, което предстоеше, когато портата щеше да бъде отворена от мучащите волове и те щяха да излязат навън сред вълците.

Павел стоеше по-назад от онези, които бяха най-близо до портата, и опипваше нервно дръжката на меча си. Искаше му се да го изтегли и да го огледа. Дядо му му беше обяснил колко е важно да го поддържа остър. Беше му казал какво да прави, ако получи оръжие, по-старо от самия него, с повече драскотини, белези и нащърбени места, отколкото може да си представи. Павел бе виждал как някои от истинските войници прокарват брусове по мечовете си, но не бе събрал кураж да помоли някой да му услужи. Не приличаха на хора, които биха дали каквото и да било на някакво си момче. Все още не бе видял великия княз, макар да проточваше врат и да се изправяше на пръсти. Щеше да има какво да разказва, когато се прибереше у дома. Дядо му често си спомняше Краков, а когато обърнеше повечко чашки, твърдеше, че бил виждал краля на младини, макар че може би просто си измисляше.

Павел копнееше да зърне свободните конници — казаците, които князът бе наел за кампанията срещу цяла река злато. Не че се надяваше много, че баща му може да е сред тях. Част от него разбираше тъгата в очите на дядо му, която се появяваше винаги, когато говореше за храбрия младеж, заминал да стане един от тях. Павел беше виждал майка си да плаче, когато си мислеше, че е сама. Бяха оставили Краков с желанието да си купят собствена земя, но селският живот се оказа само на една крачка от гладната смърт и не носеше никаква радост. Ако не друго, руските селяни бяха по-зле и от онези, които бяха оставили в родината си.

Винаги имаше хора, които заминаваха за Киев или Москва в търсене на работа. Обещаваха, че ще пращат пари на семействата си, но малцина го правеха, а още по-малко бяха онези, които се завръщаха. Поклати глава. Не беше дете, надяващо се на поне мъничко истина във всички лъжи. Имаше меч и щеше да се бие за княза заедно с тези груби и свирепи ездачи. Усмихна се, развеселен от самия себе си. Все още щеше да търси лицето на баща си сред тях, уморено и състарено, с късо подстригана коса, за да се предпази от въшките. Надяваше се, че ще успее да го познае след толкова много време. Казаците бяха някъде извън укреплението и яздеха в снега.

С настъпването на утрото студът стана пронизващ, земята бе на киша от краката на хора и коне, Павел разкърши рамене и изруга, когато някой го блъсна отзад. Харесваше му да ругае. Мъжете около него използваха думи, каквито не беше чувал никога, и той изръмжа доста добро проклятие на незнайния натрапник. Раздразнението му изчезна, когато видя, че го е блъснало някакво момче — носеше купа тестени топки, пълни с месо и билки. Ръцете на Павел бяха бързи и той успя да отмъкне две от димящите лакомства, докато слугата се провираше покрай него. Момчето изруга при кражбата, но Павел не му обърна внимание и бързо лапна едната топка, преди някой да го е забелязал и да му е отнел плячката. Вкусът беше превъзходен и сокът потече по брадичката му и под плетената ризница, която бе получил тази сутрин. Тогава се беше почувствал като мъж, годен да носи мъжки товар. Отначало си мислеше, че ще се уплаши, но в укреплението имаше хиляди войници и още много казаци отвън. Те не изглеждаха уплашени, макар мнозина да бяха смълчани, с напрегнати лица. Павел не разговаряше с онези, които имаха бради или буйни мустаци. Надяваше се един ден и самият той да има мустак, но над горната му устна все още не растеше нищо. Помисли си с вина за бръснача на баща си в плевнята. През последния месец всяка вечер тайно го беше прокарвал по бузите си. Момчетата от селото казваха, че от това космите растели по-бързо, но при него почти нямаше признаци за подобно нещо. Поне засега.

Някъде в далечината прозвучаха рогове и навсякъде около него мъже започнаха да крещят заповеди. Нямаше време да изяде втората тестена топка, така че я пъхна под кожения си елек и усети как топлината й плъзва по кожата му. Искаше му се дядо му да беше тук да го види. Старецът беше заминал да събира дърва, за да не им се налага да излизат надалеч по-късно, когато зимата стегне хватката си още повече. Естествено, майка му плака, когато Павел доведе при задната врата набиращия войници от името на княза. Пред него тя не беше в състояние да му откаже, точно както го беше замислил. Павел бе тръгнал гордо зад набиращия и все още си спомняше съчетанието от възбуда и нервност по лицата на другите по пътя. Почти всички бяха по-големи от него, а на един брадата му стигаше чак до гърдите. Беше разочарован, че не видя сред тях други младежи от селото. Несъмнено се бяха изпокрили, за да не ги вземат във войската. Беше чул, че момчетата се спотайвали в плевните и в оборите, за да избегнат призива на княза. Техните бащи обаче не бяха казаци. Павел не беше погледнал назад — е, направи го, но само веднъж. Майка му беше излязла до края на селото и бе вдигнала ръка да го изпрати. Надяваше се, че дядо му ще се гордее, когато научи. Не бе сигурен как ще реагира старецът, но поне щеше да му се размине боят, ако новината го ядосаше. Ухили се, като си представи как дъртият дявол стои на двора сред кокошките и няма върху кого да стовари колана си.

Нещо ставаше, това поне беше ясно. Павел видя стотника да минава наблизо. Той бе единственият командир, когото познаваше. Изглеждаше уморен. Инстинктът накара Павел да го последва. Ако предстоеше да излязат, трябваше да е със своята стотна, така му бяха казали. Не познаваше никого от нея, но стотникът му явно знаеше накъде отива. Заедно минаха покрай портата и стотникът най-сетне го видя и каза:

— Ти си един от моите. — Посочи му няколко души и продължи, без да чака отговор.

Другите от стотната изглеждаха точно толкова непохватно с мечовете и металните ризници, които стигаха почти до коленете им, колкото се чувстваше и самият Павел. Търкаха ръцете си, станали червени или синкави от студа. Стотникът беше заминал да събира останалите.

Роговете зазвучаха отново, този път от стените на укреплението, и Павел подскочи. Един от онези до него му се изсмя гадно; зъбите му бяха изпочупени и кафяви. Бузите на Павел пламнаха. Беше се надявал да срещне братската дружба, която му беше описвал дядо му, но не можеше да я намери в този замръзнал двор, в който мъжете пикаеха в кишата, с изпити от студа лица. От бялото небе заваля и мнозина засипаха проклятия — снегът щеше да утежни деня още повече.

Павел загледа как подкараха кафявите волове, които теглеха портата. От телата им се вдигаше пара. Нима вече щяха да излизат? Стотникът не се виждаше никакъв. Беше изчезнал точно когато Павел искаше да му зададе куп въпроси. Видя как ивица светлина се процежда между крилата на портата, която със стон се отваряше навътре. Мъжете в двора се дръпнаха назад, тълпата се люшна като пшеница под вятър. Отзад започна суматоха, чуха се високи гласове, изпълнени с болка и гняв. Павел се обърна да види какво става, а онзи, който се беше изсмял, поклати глава и изръмжа:

— Размахаха камшиците, момче. Ще ни пратят в боя като животни. Така постъпват чудните командири на княза.

Този мъж се осмеляваше да осъжда самия княз! Павел предпочете да се извърне, вместо да отговори, а после се затътри напред, когато онези отзад започнаха да се бутат към двора. Портата зейна още по-широко. Белотата отвън бе почти ослепителна след толкова дългото стоене на сянка.

 

 

Въздухът изгаряше дробовете и гърлото му. Бе толкова студено, че Бату едва дишаше. От друга страна, всички бяха потни и можеха единствено да продължат да се движат. Спирането означаваше потта да замръзне и да започнат бавно да умират, без да усещат как телата им постепенно стават безчувствени.

Малко след зазоряване Субодай бе изпратил дясното си крило напред под командването на Бату. Не се страхуваха от новобранците и повинниците, които князът събираше в големите си укрепления. Стрелите щяха да ги пометат. Истинската опасност бе вражеската конница и Бату беше горд, че пръв ще излезе срещу нея. По зазоряване бяха направили лъжлива маневра наляво, за да принудят русите да подсилят редиците си по фланговете. Докато князът прехвърляше хората си от другото крило, Бату изчака сигнала на Субодай, след което бързо се понесе напред. Вече виждаше как редиците на противника се хвърлят към тумана му. Князът бе събрал многобройна войска да защити Киев, но никой от войниците му не беше очаквал, че ще се бие през зимата. Студът беше убийствен.

Бату провери в движение тетивата и огъна леко лъка, за да раздвижи силните мускули на раменете си. Колчанът на гърба му бе пълен със стрели и той чуваше шумоленето на перата им до ухото си.

Князът бе забелязал опасността — Бату вече го виждаше, него и красивите му знамена в единия край. Рогове известиха заповедите му, но Субодай беше изпратил Монгке наляво, принуждавайки двете крила да излязат напред от основната част. Орлокът държеше центъра заедно с Джебе и Хаджиун и тежките конници, въоръжени с дълги копия. Всеки, който излезеше от укреплението, щеше да се озове срещу плътна черна редица, готова да ги посрещне.

Бату кимна на знаменосеца си и огромното парче оранжева коприна се развя високо, ясно видимо по цялата редица. Чу се скърцането на хиляди лъкове, опънати едновременно — стон, който изпълни въздуха. Четири хиляди стрели излетяха високо във въздуха и стрелците веднага посегнаха назад за следващата стрела и я поставиха на тетивата, както бяха учени още от деца. Надигаха се леко в седлата, като балансираха с колене на препускащите коне. От това разстояние нямаше нужда от голяма точност. Стрелите се извисяваха и се изсипваха върху казашките конници, засенчваха небето и след миг пак го оставяха чисто и пусто.

Вражеските коне рухваха на земята. Противниците отговаряха на стрелбата, но лъковете им не можеха да се сравняват с монголските и стрелите им не достигаха целите си. Бату забави ход, за да се възползва от това предимство. По негов сигнал лекият галоп премина в тръс, а после и в спокоен ход, но стрелите продължаваха да излитат, по една на всеки шест удара на сърцето, подобно на ударите на чук върху наковалня.

Руските конници се понесоха сляпо напред, вдигнали високо щитове и приведени колкото се може по-ниско. Двете крила щяха да се сблъскат до укрепеното градче и Бату се премести в предната редица. Хората му очакваха да го видят там след безразсъдната атака срещу руския княз и сърцето му заби по-бързо, когато се озова срещу врага, заобиколен от тумана си.

Стрелбата не прекъсваше нито за миг. Монголските конници вече не пускаха стрелите си във високи дъги, а започнаха да подбират мишените си. Нападащите руси не бяха облечени в стомана като личната дружина на княза. Субодай трябваше да се погрижи за онези в центъра. Казаците продължаваха да падат под пороя стрели, който отнасяше хора и коне.

Бату откри, че колчанът му е празен. Намръщи се и закачи лъка на куката на седлото. Изтегли сабята си и цялата редица направи същото. Руското крило беше сериозно очукано, стотици неприятели бяха останали да лежат зад атакуващите. Останалите живи продължаваха да препускат напред, но мнозина бяха ранени и се олюляваха в седлата, дробовете им се пълнеха с кръв от забитите в гърдите им стрели. Въпреки това не се отказваха и монголите ги съсичаха в движение, нанасяха удари с бронирани юмруци и налакътници, използваха мечовете си със смъртоносна точност.

Туманът помете остатъците от крилото и продължи покрай стените на укреплението. Бату зърна за миг как грамадната му порта се отваря, но в следващия момент тя се озова зад него и той преследваше враг, който почти висеше от седлото си и се мъчеше да се измъкне. Монголските воини дюдюкаха и се хвалеха кой е избил повече неприятели. Бату усещаше гордостта и радостта им, когато му кимаха. Това бе най-хубавият момент — когато врагът бе пръснат и можеха да го гонят като овце.

 

 

Портата се отвори и Павел бе изблъскан на ярката светлина. Под лъчите на изгряващото слънце снегът бе ослепителен. Той примигна от объркване и страх. Крещяха твърде много хора и не можеше да разбере нищо. Изтегли меча си и тръгна напред, но човекът пред него внезапно спря. Беше онзи, който преди малко бе споменал камшиците.

— Върви де! — извика му Павел.

Отзад вече го бутаха. Мъжът с изпочупените зъби плю в снега, взрян в монголската войска, която връхлиташе срещу тях. Копията се сведоха надолу като едно.

— Исусе Христе, спаси ни — промърмори мъжът и Павел не разбра това молитва ли е, или ругатня. Чу как онези зад него подемат боен вик, за да се окуражат едни други, но гласовете бяха слаби и Павел усети как ръцете му отмаляват, как стомахът му се свива.

Монголската редица ставаше все по-голяма, с приближаването й земята под краката им затрепери. Хората се заспоглеждаха. Командирите крещяха, пръскаха слюнки и сочеха към монголите. Колоната продължаваше да се движи, неспособна да спре, тъй като онези отзад продължаваха да се натискат да излязат.

— За княза! — изкрещя някакъв командир. Малцина подеха вика му, но гласовете им бяха слаби и скоро заглъхнаха. Монголският туман се приближаваше като черна вълна, която щеше да ги помете.