Кон Игълдън
Сребърна империя (19)

18.

Земята бе покрита с есенен скреж и от муцуните на конете излизаше бяла пара. Монгке мина покрай поредната двойка съгледвачи на Субодай. Отдавна изпитваше благоговение към военачалника, но нищо не го бе подготвило за минаването с десетте си хиляди воини по следите на разрухата, която той бе оставил след себе си. Отвъд река Волга в продължение на стотици мили на запад градчетата и селата бяха разграбени и унищожени. Беше минал през местата на три по-големи сражения, където все още се въртяха орляци птици и дребни животни, насъбрали кураж при наличието на толкова много гниеща плът. Вонята сякаш се беше просмукала навсякъде и Монгке я надушваше при всеки полъх на вятъра.

Видя галопиращите съгледвачи дни преди да зърне основната монголска войска. Тя бе прекарала лятото в лагер с размерите на Каракорум, какъвто беше преди построяването на ханския град. Представляваше стълпотворение от множество бели гери, мирна сцена с утринни огньове и огромни стада коне в далечината. Монгке поклати удивено глава, докато приближаваше.

Естествено, знамената му бяха разпознати, но въпреки това Субодай изпрати един мингхан да го посрещне, преди туманът да се озове в опасна близост до основния лагер. Монгке прие безмълвните изпитателни погледи на хората на орлока. Позна командира им, видя как той кимна сякаш на себе си и разбра, че Субодай е изпратил човек, който може да потвърди самоличността му. Гледаше очарован как командирът направи знак на спътника си и той вдигна дълга месингова тръба към устните си. Прозвуча сигнал и Монгке се огледа слисано, когато му бе отговорено отляво и отдясно. Коне и воини се появиха на по-малко от миля от двете им страни. Субодай беше изпратил и други части по фланговете му. Това донякъде обясняваше как си е пробивал път напред толкова далеч от дома.

Когато стигнаха основния лагер, вече им беше разчистено място — огромно пусто поле край малка рекичка. Монгке беше изнервен, но се стараеше да не го показва. Щеше да чака, без с нищо да издава нетърпението си.

Туманът му с бърза ефективност се зае с изграждането на лагера и издигането на герите. Десетте му хиляди воини и конете, които водеха, се нуждаеха от площта на малък град само за да си починат. Субодай се беше приготвил за пристигането им.

Монгке чу радостен вик, обърна се и видя чичо си Хаджиун да върви към него. Изглеждаше много остарял и куцаше силно. Монгке го гледаше предпазливо, но стисна протегнатата му за поздрав ръка.

— От дни чаках да те видя — рече Хаджиун. — Субодай ще иска да чуе новини от дома довечера. Поканен си като гост в гера му. Носиш нови вести. — Усмихна се на младия мъж, в който се бе превърнал племенникът му. — Доколкото разбрах, майка ти има източници, с които нашите съгледвачи не могат да се сравняват.

Монгке се опита да скрие объркването си. Каракорум се намираше на три хиляди мили на изток. Бяха му нужни четири месеца усилен преход, за да стигне до Субодай. През последния месец се бе случвало той да се движи толкова бързо, че Монгке си мислеше, че никога няма да го настигне. Ако военачалникът не бе спрял за един сезон, за да даде почивка на стадата и хората си, Монгке все още щеше да пътува. А ето че Хаджиун говореше така, сякаш Каракорум се намираше в съседната долина.

— Добре си осведомен, чичо — рече Монгке след кратко мълчание. — Нося доста писма от дома.

— Нещо за мен?

— Да, чичо. Имам писма от две от жените ти, а също и от хана.

— Отлично. Ще ги взема още сега.

Хаджиун потри ръце в очакване и Монгке скри усмивката си, когато осъзна, че това е основната причина чичо му да дойде да го поздрави по такъв начин. Може би не бяха твърде заети, щом искаха да чуят новини от дома. Отиде до коня си, който пасеше покритата със скреж трева, отвори дисагите и извади купчина мазни жълти листове.

Докато Монгке ровеше из тях, Хаджиун подметна:

— Едва ли би взел тумана на баща си, за да пазиш писмата, Монгке. Това означава ли, че оставаш?

Монгке си помисли за усилията, които бе положила майка му да накара Угедай да прати най-големия й син при тази войска. Тя смяташе, че бъдещето на държавата се намира в бойната чест, която можеше да спечели тук, че всеки, който се върне от похода на запад, ще държи поводите на съдбата. Запита се дали наистина е била права.

— С позволението на орлок Субодай, да — рече той, докато му подаваше писмата.

Хаджиун ги взе с усмивка и го потупа по рамото.

— Виждам, че си прашен и уморен. Почини и хапни, докато вдигнат герите. Ще се видим довечера.

И тъкмо да си тръгне, видяха, че към тях се приближава друг конник.

Субодай яздеше през гъмжащия лагер, без да откъсва очи от лицето на Монгке. Носеше нова люспеста броня, чиста и добре смазана, която не ограничаваше движенията му. Конят му бе с цвят на мед, почти червен на слънчевата светлина.

На Монгке му беше трудно да отвърне на този поглед. Видя как Субодай се намръщи леко, после смуши коня си и препусна по-бързо.

— Добре дошъл в лагера ми, военачалнико — каза, щом спря пред тях. Обръщаше се към Монгке с официалната му титла.

Монгке спокойно се поклони. Съзнаваше, че носи този ранг единствено защото майка му като че ли държеше хана в ръцете си. Но в същото време жертвата на баща му бе издигнала сина и това бе напълно справедливо. Той беше участвал във войната срещу Дзин. Щеше да се представи добре и при Субодай, сигурен бе.

Сякаш доловил мислите му, Субодай погледна към тумана от Каракорум и каза:

— Много се натъжих, когато научих за смъртта на баща ти. Беше прекрасен човек. Определено ще ни бъдеш от полза тук.

Орлокът бе явно доволен при вида на толкова много допълнителни воини. Така туманите му ставаха шест, с почти още толкова хора в помощната войска. Бащата небе определено се усмихваше на кампанията му.

— Имаш един или два месеца, преди да потеглим — продължи Субодай. — Трябва да изчакаме реките да замръзнат. След това ще тръгнем на поход срещу Москва.

— През зимата? — изтърси Монгке, преди да успее да се спре. За негово облекчение Субодай само се изкиска.

— Зимата е нашето време. Те се затварят в градовете си през студените дни. Прибират конете си в конюшни и седят около буйни огньове в огромните си каменни къщи. Ако искаш меча кожа, дали ще нападнеш през лятото, когато мечката е силна и бърза, или би предпочел да прережеш гърлото й, докато спи? Ние издържаме на студа, Монгке. Превзех Рязан и Коломна през зимата. Твоите хора ще започнат незабавно да дават патрули и да тренират. Това ще ги държи заети.

Субодай кимна на Хаджиун, който се поклони, изцъка на червения си кон и се отдалечи.

— Той е… впечатляващ — рече Монгке. — Мисля, че съм попаднал на правилното място.

— Разбира се, че си — отвърна Хаджиун. — Невероятно е, Монгке. Само дядо ти имаше такъв усет за кампании. Има моменти, когато си мисля, че е обладан от някакъв войнствен дух. Той знае какво ще направят те. Миналия месец ме изпрати да чакам насред нищото. И минаха само два дни, когато един отряд препусна в галоп покрай нас. Три хиляди рицари, тръгнали да помогнат на Новгород. — Усмихна се. — Къде другаде да бъдеш? На безопасно у дома? Прав беше да дойдеш тук. Имаме един шанс да накараме света да падне на колене, Монгке. Ако успеем, ще последват векове мир. Ако ли не, всичко, което построи дядо ти, ще се превърне в пепел само за едно поколение. Такъв е залогът, Монгке. Този път няма да спрем, докато не стигнем морето. А ако Субодай измисли начин да качи конете на кораби, може би няма да спрем дори тогава!

 

 

Чагатай яздеше покрай отвесните скали на Бамиян с най-големия си син Байдур. Разположените северозападно от Кабул червеникавокафяви чукари минаваха извън земите, дадени му от Угедай, но пък семейството му никога не бе имало наистина признати братя. Ухили се при тази мисъл, доволен, че язди в намаляващата жега, в сянката на тъмните върхове. Градчето Бамиян беше древно, домовете му бяха построени от същия кафеникав камък, от който бе и околният терен. Беше се сблъсквало и преди със завоеватели и войски, но Чагатай нямаше спорове с местните селяни. Той и хората му патрулираха районите отвъд Амударя, но нямаше причина да превръщат селата и градчетата в димящи развалини.

С надвисналата над тях сянка на хана, те всъщност процъфтяваха. Хиляди семейства бяха дошли да живеят в земите около ханството му, тъй като знаеха, че никой не би посмял да поведе войска в близост до Самарканд или Кабул. Чагатай беше показал ясно властта си през първите две години, когато пое контрол над район, обитаван от диви разбойници и агресивни местни племена. Повечето бяха изклани, а останалите бяха пропъдени като кози, за да отнесат вестта на онези, които не искаха да чуят. Посланието не остана неразбрано и много от местните вярваха, че се е върнал самият Чингис. Хората на Чагатай не си бяха направили труда да поправят тази грешка.

Байдур вече беше висок, със светложълти очи, които бележеха кръвната линия на великия хан и осигуряваха незабавно подчинение от страна на онези, които бяха познавали Чингис. Чагатай го наблюдаваше внимателно как води кобилата си през пресечения терен. „Този свят е различен“, помисли си с известна печал Чагатай. Когато беше на годините на Байдур, той враждуваше с по-големия си брат Джучи — никой от двамата не желаеше да се откаже от възможността да стане хан след баща им. Споменът бе горчив и сладък едновременно. Чагатай никога нямаше да забрави деня, когато баща им беше отхвърлил и двамата и бе направил свой наследник Угедай.

Въздухът беше горещ през целия ден, но по залез-слънце стана по-прохладен и Чагатай можеше да се отпусне и да се наслаждава на гледките и звуците около себе си. Ханството му заемаше огромна площ, по-голяма дори от родината. То бе завладяно от Чингис, но Чагатай не би се отнесъл с презрение към дара на брат си. Скалите надвиснаха над тях и Байдур погледна назад към него, за да разбере накъде да продължат.

— Към подножието на скалите — каза Чагатай. — Искам да видиш едно чудо.

Байдур се усмихна и Чагатай изпита прилив на обич и гордост. Дали собственият му баща бе изпитвал подобни чувства? Не знаеше. За момент почти му се прииска Джучи да беше жив, за да може да му каже колко различни са нещата, как този свят е станал много по-голям от малкото наследство, за което враждуваха. Сега осъзнаваше, че хоризонтите са достатъчно широки за всички тях, но мъдростта на годините е по-горчива, когато онези, които си разочаровал, вече ги няма. Не можеше да върне младостта си и да я изживее по-разумно. Колко нетърпелив е бил навремето, колко глупав! Много пъти се беше заклевал да не прави същите грешки със собствените си синове, но те също трябваше да намерят собствения си път. Помисли си за един друг свой син, убит при нападение на някакви парцаливи диваци. Просто беше изкарал лош късмет да се натъкне на лагера им. Чагатай се беше погрижил да страдат много за смъртта на момчето. Мъката го изпълни и също толкова бързо изчезна. В живота му винаги бе имало смърт. Но ето че той оцеляваше там, където други, може би по-добри от него, не успяваха. Определено имаше късмет.

Чагатай вече виждаше стотиците тъмни петънца в подножието на скалите. От предишните си идвания знаеше, че това са пещери, някои естествени, но повечето изсечени в скалата от онези, които предпочитаха прохладните убежища пред кирпичените домове в равнината. Разбойниците. Някои пещери продължаваха дълбоко в земята, но Чагатай не мислеше, че задачата ще е твърде трудна. Туманът, който яздеше зад него, носеше достатъчно дърва да затрупа входовете на пещерите и да изкара разбойниците с пушек като диви пчели от гнездото им.

Над тъмните петна на пещерите се издигаха два пръста от сянка — огромни ниши, изсечени в скалата. Острите очи на Байдур ги различиха от цяла миля и той ги посочи възбудено и погледна баща си за обяснение. Чагатай се усмихна и само сви рамене, макар да знаеше много добре какво представляват. Те бяха една от причините да вземе сина си на този поход. Тъмните фигури растяха пред тях и накрая Байдур дръпна поводите на кобилата си и се взря в по-голямата. Бе поразен, когато разбра какво е.

Огромна статуя, по-голяма от всяко друго произведение на човешката ръка, което Байдур бе виждал. Можеха да се различат гънките на робата, изсечени в кафявия камък. Едната ръка бе вдигната с отворена длан, а другата беше протегната, сякаш поднасяше дарение. Втората статуя бе малко по-малка — две усмихващи се фигури, гледащи към залязващото слънце.

— Кой ги е направил? — попита слисаният Байдур. Щеше да отиде още по-близо, но Чагатай цъкна с език, за да го спре. Обитателите на пещерите имаха остри очи и бяха добри с лъка. Не биваше да ги изкушава със сина си.

— Това са статуи на Буда, някакво дзинско божество — каза той.

— Тук? Но Дзин е много далеч — отвърна Байдур. Ръцете му не намираха покой, явно, искаше да отиде и да докосне огромните фигури.

— Вярата на хората не признава граници, синко — рече Чагатай. — В края на краищата и в Каракорум има християни и мюсюлмани. Самият съветник на хана е един от тези будисти.

— Не разбирам как са ги докарали тук… не, били са изработени на място, скалата около тях е била изсечена — каза Байдур.

Чагатай кимна, доволен от схватливостта на сина си. Статуите бяха издялани от самата планина, плод на усърден и ревностен труд.

— Според местните се издигали тук открай време. Може би от хиляди години. Има и още една сред възвишенията, огромна фигура на легнал мъж.

Чагатай изпитваше странна гордост, сякаш по някакъв начин лично бе допринесъл за тези статуи. Простата наслада на сина му бе радост за него.

— Защо искаше да ги видя? — попита Байдур. — Благодарен съм, те са… изумителни. Но защо трябваше да ми ги покажеш?

Чагатай погали меката муцуна на кобилата. Как да му обясни?

— Защото баща ми не вярваше в изграждането на бъдеще — рече накрая. — Казваше, че за един мъж няма по-добър начин да прекара живота си от този да воюва с враговете. Трофеите, земите и златото, които си виждал, дойдоха почти като случайно следствие от тези негови възгледи. Той никога не ги е търсил заради самите тях. А ето че тук имаш доказателство, Байдур. Онова, което построяваме, може да продължи да съществува и да бъде запомнено, може би и за хиляда поколения напред.

— Разбирам — тихо рече Байдур.

Чагатай кимна.

— Днес ще изкараме с пушек крадците и разбойниците, които живеят в пещерите. Бих могъл да обстрелям скалите с катапулти. След месеци или години бих ги направил на чакъл, но реших да не го правя заради статуите. Те ми напомнят, че онова, което правим, може да ни надживее.

Слънцето залязваше. Баща и син стояха и гледаха как сенките се движат по лицата на огромните каменни фигури. Зад тях мингхан командирите вече вдигаха лагера, пламваха огньове за вечеря. Онези в пещерите можеха да изчакат още една нощ. Може би някои от тях щяха да избягат в мрака, макар че Чагатай беше скрил воини от другата страна, за да издебнат всеки, който се опита да се измъкне.

Когато седнаха да се нахранят, Чагатай загледа как Байдур сяда с кръстосани крака и взема чашата солен чай в дясната си ръка, а лявата му автоматично се свива в лакътя. Беше чудесен млад воин, приближаващ разцвета на годините си.

На подноса между тях имаше безквасен хляб и овнешко, приготвено с ухаещи подправки.

— Надявам се, че сега разбираш защо трябва да те пратя надалеч, синко — най-сетне каза Чагатай.

Байдур спря да дъвче и Чагатай продължи:

— Това е прекрасна страна, богата и плодородна. Човек може да язди свободно по цял ден тук. Но това не е мястото, на което народът ни ще създаде историята си. Тук няма борба, дори ако броиш шепата въстаници и крадци на добитък. Не, бъдещето се пише с похода на запад, Байдур. И ти трябва да си част от него.

Синът му не отговори, очите му бяха съвсем черни в сумрака. Чагатай кимна със задоволство, че младежът не пилее думи напразно. Бръкна в пазвата си и извади снопче листа.

— Изпратих съобщения до брат си, хана, с молба да ти бъде позволено да се присъединиш към Субодай. Той се съгласи. Ще вземеш първия ми туман за свой собствен и ще научиш от Субодай всичко, което можеш. Двамата с него невинаги сме били на една и съща страна, но няма по-добър учител от него. В бъдеще фактът, че си познавал орлока, ще означава много в очите на хората.

Байдур преглътна с мъка залъка си и сведе глава. Това бе най-голямото му желание и той нямаше представа как баща му го е разбрал. Верността го задържаше в ханството, но сърцето му бе с великия поход на хиляди мили на запад и север. Беше преизпълнен с благодарност.

— За мен е голяма чест — задавено рече той.

Чагатай се изкиска, пресегна се и разроши косата на сина си.

— Препускай бързо, момче. Доколкото познавам Субодай, няма да се бави да чака никого.

— Мислех си, че ще ме пратиш в Каракорум — каза Байдур.

Баща му поклати глава. На лицето му внезапно се изписа горчивина.

— Няма бъдеще там. Повярвай ми. Каракорум е застояла вода, където нищо не се движи и няма живот. Не, бъдещето е на запад.