Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire of silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2015)
Корекция
plqsak(2015)
Форматиране
in82qh(2015)

Издание:

Кон Игълдън. Сребърна империя

ИК „Бард“, София, 2010

Английска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Надежда Петрова

ISBN: 978-954-655-157-3

История

  1. —Добавяне

7.

Хазар стоеше с девет от най-добрите стрелци на тумана си и си чакаше реда. Трудно му беше да намери нужното му спокойствие и той дишаше бавно и дълбоко, докато преценяваше всяка от четирите стрели, които му бяха дали. По принцип стрелите бяха напълно еднакви, дело на най-добрите майстори от племената. Въпреки това Хазар беше отхвърлил първите три, които му предложиха. Донякъде причината бяха нервите, но не беше спал и знаеше, че денят ще е труден, когато умората го настигне. Вече се потеше повече от обичайното, тялото му се оплакваше, обаждаха се болежки. Единствената утеха бе, че и останалите стрелци не бяха мигнали. Но въпреки това лицата на младите бяха грейнали и радостни, особено когато погледнаха сивкавата бледност на по-възрастните. За тях това бе ден на огромни възможности, надежда и шанс да спечелят уважение и безценните златни, сребърни и бронзови медали на Темуге, върху които бе отпечатан образът на Угедай. Докато чакаше, Хазар се зачуди какво ли щеше да направи Чагатай, ако беше успял. Със сигурност тежките дискове тихомълком щяха да бъдат отнети и изгубени. Тръсна глава, за да я проясни. Какъвто си беше, Чагатай все някак щеше да ги използва. Този човек не се смущаваше от дреболии. Поне в това отношение бе истински син на баща си.

Празникът щеше да продължи три дни, макар че Угедай щеше да стане хан в края на първия. Хазар вече беше видял как Темуге тича като обезумял и се мъчи да организира нещата така, че всички способни да се състезават да участват в игрите. Беше му се оплакал от трудностите, разправяше нещо за стрелци, които щели да участват и в конните състезания, и за бегачи, които искали и да се борят. Хазар го беше разкарал, вместо да слуша досадните подробности. Вярно, че някой трябваше да организира всичко това, но тази работа не му приличаше на достойна за воин. По подхождаше на учения му брат, който се оправяше с лъка по-зле и от малко дете.

— Излезте напред, Мечи кожи — извика съдията.

Хазар се откъсна от мислите си и загледа състезанието. Джебе беше надарен стрелец. Дори името му означаваше „стрела“ и го беше получил след изстрел, повалил коня на самия Чингис. Говореше се, че хората му ще участват във финалните състезания. Хазар забеляза, че Джебе като че ли не страда след изнурителната нощ, макар че се беше сражавал, за да спаси Угедай. Жегна го мъничко завист, когато си спомни, че навремето също можеше да препуска цяла нощ и да се бие на следващия ден без почивка и храна освен няколко глътки айраг, кръв и мляко. Но все пак знаеше, че не е пропилял добрите си години. Заедно с Чингис беше завладял народи и бе накарал дзинския император да коленичи. Това бе най-гордият момент в живота му, но му се искаше да има още няколко години безгрижна сила, без болезненото прещракване в бедрото, без подутото коляно или поне без малките твърди бучки под рамото, където преди години се беше пречупил върхът на копие. Разтърка разсеяно мястото, докато Джебе и деветимата му воини се подреждаха в редица на сто крачки от стената. От това разстояние мишените изглеждаха съвсем мънички.

Джебе се разсмя на нещо и тупна един от хората си по гърба. Хазар го гледаше как огъва и бавно отпуска лъка си няколко пъти, как разкършва рамене. Хиляди воини, жени и деца се бяха събрали да гледат и стояха неподвижни и мълчаливи, докато отборът чакаше вятъра да утихне.

Вятърът спря и слънцето сякаш започна да напича по-силно. Стената беше поставена така, че стрелците хвърляха дълги сенки, но светлината не им пречеше да се прицелват добре. Темуге беше премислил всички дребни подробности.

— Готови — каза Джебе, без да се обръща.

Хората му се наредиха от двете му страни с по една стрела на тетивата и три на земята пред тях. Нямаше точки за стил, а само за точност, но Хазар знаеше, че Джебе ще се представи колкото се може по-изящно — въпрос на чест и гордост.

— Начало! — извика съдията.

Стрелците поеха дъх едновременно, опънаха лъковете като един и пуснаха стрелите точно преди отново да поемат дъх. Десет стрели полетяха високо във въздуха, описаха лека дъга и се забиха в стената. Съдии изтичаха и вдигнаха флагчета, за да покажат успешните изстрели. Гласовете им се извисиха в смълчания въздух: викаха „Уухай!“ за всяко попадение в центъра на мишената.

Началото беше добро. Десет флагчета. Джебе се ухили на хората си и те стреляха отново веднага щом съдиите се дръпнаха. За да преминат в следващия етап, трябваше да улучат само тридесет и три щита с четиридесет стрели. Направиха го да изглежда лесно — три пълни десетки и само два пропуска, или тридесет и осем точки общо. Тълпата нададе радостни викове и Хазар изгледа кръвнишки Джебе. От друга страна, не беше прав. Слънцето грееше, а те бяха живи.

Не разбираше защо Угедай беше оставил Чагатай жив. Той самият не би го направил, но пък вече не беше във вътрешния кръг на хана, както беше по времето на Чингис. Сви рамене. Субодай и Хаджиун щяха да знаят. Те винаги знаеха. Някой от тях щеше да му каже.

Беше видял Чагатай малко преди да отиде при стрелците. Младият мъж се беше облегнал на една ограда и гледаше как борците се подготвят. Не изглеждаше напрегнат и Хазар също се отпусна. Едва тогава. Угедай явно беше спечелил някакъв мир, поне за известно време. По стар навик Хазар престана да мисли за тези неща. Така или иначе, денят се очертаваше да е хубав.

 

 

Четиридесет ездачи чакаха знак да препуснат към ниските бели стени на Каракорум. Конете им бяха изтимарени, копитата им бяха лъснати. Всеки ездач имаше своя тайна диета за коня си, рецепта, предавана в рода и гарантираща издръжливостта и бързината, които щяха да са нужни на животното.

Бату прокара пръсти през гривата на коня си — нервен навик, който повтаряше час по час. Угедай щеше да гледа, сигурен бе в това. Чичо му беше наблюдавал всички подробности от обучението му с туманите, беше позволил на командирите си да го тренират до изтощение и после да го накарат да изучи всяка битка и тактика от историята на народа. Цялото тяло го болеше, както го болеше почти непрекъснато вече повече от две години. Но болката се отплащаше с новите мускули, особено на раменете му. Тежкият труд не беше отишъл напразно. Веднага щом Бату овладееше някоя задача или пост, продължаваше напред по заповед на Угедай.

Днешното състезание бе всъщност като почивка от обучението му. Бату бе вързал косата си на плитка, за да не му се разпилява по лицето по време на надбягването. Имаше шанс да спечели и го знаеше. Беше по-голям от другите момчета, вече истински мъж, макар да бе наследил стройната фигура на баща си. Допълнителната тежест щеше да се отрази при по-големи разстояния, макар че конят му бе наистина силен. Беше показал скоростта и издръжливостта си още като жребче и сега, вече почти тригодишен, пращеше от енергия и беше готов и напрегнат като ездача си.

Бату погледна първия си помощник-командир, който завъртя на място дребната си светла кобила. Погледите им за момент се срещнаха и Зан кимна и бялото му сляпо око блесна, отразило възбудата му. Зан беше приятел на Бату още по времето, когато само майка му знаеше срама от раждането му, когато името му все още беше опозорено. Зан също беше израснал в жестока немилост, бит и измъчван от чистокръвните момчета, които се подиграваха на златистата му кожа и на деликатните му дзински черти. Бату мислеше за него почти като за брат — тънък и свиреп, събрал достатъчно омраза и за двама им.

Някои тумани бяха изпратили цели отбори ездачи. Бату се надяваше, че Зан сам по себе си ще е достатъчен, за да наклони везните в негова посока. Ако беше научил нещо от участта на баща си, то бе да победиш, независимо как си го направил. Не беше важно дали някой ще бъде наранен или убит. Победиш ли, ще ти бъде простено всичко. Ще излезеш от вонящия гер и ще се издигнеш, и хиляда мъже ще следват заповедите ти така, сякаш са дадени от самия хан. Кръв и дарба. Народът бе създаден от тези две неща.

Пред Бату застана друг ездач, който сякаш се мъчеше да укроти коня си. Бату моментално смуши своя и избута натрапника настрани. Беше Сетан от урианхаите, естествено. Старото племе на Субодай беше като трън в петата му още откакто славният им военачалник се бе върнал при Чингис с главата на бащата на Бату в торбата. Беше се сблъсквал с мълчаливата им неприязън стотици пъти, откакто Угедай го издигна. Не че бяха открити в презрението си или откровени във верността си към собствената си кръв. Чингис беше обявил извън закона племенните връзки в новия народ, но Бату можеше само да се усмихне при мисълта за арогантността на дядо си. Сякаш кръвта нямаше никакво значение. Може би именно това беше забравил баща му Джучи, когато се беше разбунтувал и бе отнел на Бату онова, което му се полагаше по рождение.

Беше иронично, че урианхаите бяха решили да наказват сина заради греховете на бащата. Джучи не беше знаел, че търкалянето му с една девица е посяло син в утробата й. Като неомъжена, майката на Бату нямаше как да предяви претенции към Джучи. Била презряна от собственото си семейство, принудена да живее в края на лагера. Радвала се, когато Джучи станал прокуден, предател, който трябвало да бъде преследван и убит. После чула, че великият хан постановил, че копелетата имат правата на всички останали. Бату все още си спомняше нощта, когато тя бе осъзнала какво е изгубила: беше се напила до несвяст и немощно се опитваше да си пререже вените на китките. Той я спря, изми я и превърза раните й.

Никой на този свят не мразеше паметта за Джучи повече от сина му. В сравнение с този изпепеляващ бял пламък урианхаите бяха като нощни пеперуди, които щяха да изгорят в него.

Бату следеше с крайчеца на окото си как съдията започна да разпъва дългото знаме от жълта коприна. Всички хора на баща му бяха оставили жени и деца в лагера на Чингис. Зан бе едно от тези изоставени деца. Някои се бяха върнали със Субодай, но бащата на Зан беше умрял някъде далеч, тялото му бе изгубено в чужда земя. Това бе още едно нещо, което Бату не можеше да прости на баща си. Стисна устни. Добре беше, че има врагове в групата ездачи. Пиеше от тяхната неприязън, използваше я, за да черпи сила от подигравките и подвикванията им, от коварните им удари и номера. Отново си помисли за лайното, което бе намерил в хранилката на коня си тази сутрин и как бе вгорчило кръвта му като глътка черен айраг. Ето затова щеше да спечели надпреварата. Яздеше с омраза и тя му даваше сила, за която другите можеха само да мечтаят.

Съдията вдигна знамето и Бату усети как конят се напрегна, готов да полети напред. Знамето полетя надолу като златен поток на утринното слънце. Бату смуши коня и в следващия миг вече препускаше. Не поведе веднага, макар да бе почти сигурен, че ще накара всички да му дишат пушилката при обикалянето около града. Вместо това избра по-умерено темпо в средата на групата. Шест обиколки около Каракорум правеха четиридесет и осем мили — изпитанието беше за издръжливост, а не за бързина. Конете бяха отглеждани да бъдат издръжливи и щяха да изминат разстоянието. Важни бяха уменията и маневрите на ездачите. Бату усети как самоувереността го изпълва още повече. Беше мингхан командир. Беше на седемнайсет и можеше да язди цял ден.

 

 

Хиляда двадесет и четирима мъже вдигнаха десните си ръце към тълпата и се приготвиха за първото масово състезание по борба. Първият ден щеше да елиминира пострадалите, по-старите и онези, които просто нямаха късмет. Нямаше втори шанс и тъй като рундовете бяха общо десет, последните два дни щяха да зависят отчасти от онези, които минат през първата борба с най-малко наранявания.

Воините имаха свои любимци и от дни се събираха при тренировъчните площадки, преценяваха силни и слаби страни, търсеха онези, за които си заслужава да заложиш, и другите, които нямаше да издържат изтощителното изпитание.

Никой от военачалниците не се нае да участва в тази част на състезанието. Бяха твърде високопоставени, за да си позволят да бъдат хвърляни и побеждавани от по-младите. Въпреки това началото на първата среща беше отложено, за да могат Хазар и Джебе да участват в състезанието по стрелба. Хазар беше огромен почитател на борбата и поддържаше мъжа, когото никой воин не искаше да среща в началото. Баабгай, Мечката, беше с дзински произход, макар да бе с набито телосложение като монголски борец. Усмихна се беззъбо на тълпата и тя завика името му. Табуни най-добри коне бяха заложени за него, но десетте кръга или някое нараняване можеха да го извадят от играта. Дори камък може да се пукне след достатъчно удари.

Хазар и Джебе минаха през първата стрелба, след което затичаха с отборите си към мястото, където борците търпеливо чакаха на слънцето. Въздухът имаше привкус на метал и миришеше на мас и пот. Сблъсъците и кръвопролитията от предишната нощ сякаш бяха забравени.

Стрелците коленичиха на постелките от бяла плъст и внимателно поставиха до себе си безценните си лъкове, вече със свалени тетиви и увити във вълна и кожа.

— Давай, Баабгай! — извика Хазар и се ухили на якия мъж, когото лично бе открил и обучил. Баабгай имаше безмозъчната сила на вол и сякаш не усещаше никаква болка. Във всички предишни борби не беше показал никакви признаци на умора и именно тази негова безчувственост най-много плашеше противниците му. Те просто не можеха да открият начин да го наранят. Хазар знаеше, че някои от борците го наричат „пустия“ заради малоумието му, но Баабгай не се обиждаше на нищо. Просто се усмихваше и ги хвърляше оттатък хоризонта.

Хазар търпеливо изчака песента преди началото. Грубите гласове на борците се извисиха и те се заклеха да останат твърдо на земята и да си останат приятели независимо дали са победители, или победени. Щеше да има и други песни, в следващите кръгове. Хазар предпочиташе тях и почти не слушаше, а гледаше към степите.

Угедай беше в Каракорум и несъмнено се миеше, мажеше и гиздеше. Народът вече пиеше здравата и ако не участваше в състезанието по стрелба, Хазар щеше да прави същото.

Гледаше как Баабгай прави първия си захват. Едрият мъж не беше зашеметяващо бърз, но щом противникът се окажеше в обсега му и той успееше да го хване, краят на борбата бе предизвестен. Пръстите на Баабгай бяха къси и месести и ръцете му винаги изглеждаха ужасно подути, но Хазар беше усещал силата им и залагаше твърдо на него.

Първото състезание на Баабгай свърши, когато той изкълчи рамото на противника си, като хвана китката му и прехвърли цялата си тежест върху ръката му. Тълпата закрещя ликуващо, забиха барабани и гонгове. Баабгай се ухили беззъбо като някакво огромно бебе. Хазар не се сдържа и се изкиска на простото му удоволствие. Денят наистина се очертаваше чудесен.

 

 

Бату дори не изохка, когато камшикът изплющя през бузата му. Кожата се поду и стана гореща и яростна като самия него. Надпреварата беше в разгара си и при втората обиколка той се беше вместил сред първите шестима. Земята бе по-твърда и суха, отколкото беше очаквал, от което едни коне имаха преимущество пред други. Вече се носеха в третата обиколка и прахта беше покрила кожата им с бял слой и бе изсушила слюнката в устата, превръщайки я на лепкава каша. Жаждата растеше непрекъснато под неумолимото слънце и по-слабите се бяха запъхтели като кучета.

Ивицата смазана кожа отново полетя към него и Бату се сниши. Видя, че е един от урианхаите, от дясната му страна. Прашно момче, дребно и леко, на гърба на могъщ жребец. Със смъдящите си очи Бату видя, че животното е силно, а момчето — пълно със злобна радост, докато замахваше отново. Дори през гръмовния грохот на копитата Бату чу как някой от другите се изсмя и яростта го погълна. Тези не командваха мъже, както правеше той. Какво го интересуваше кръвта на урианхаите, освен че искаше да я види разплискана по земята? Хвърли поглед към Зан, който препускаше от другата страна на момчето. Приятелят му беше готов да му се притече на помощ, но Бату поклати глава, без нито за миг да откъсва поглед от момчето от урианхаите.

Когато камшикът отново полетя към него, Бату просто вдигна ръка и ивицата кожа се уви около китката му. Момчето зяпна, но беше твърде късно. Бату рязко дръпна с цялата си тежест и сила, като в същото време смуши коня си.

Стремената почти спасиха момчето. За миг левият му крак се задържа, но после то полетя под копитата, а конят му изцвили уплашено и се метна настрани, като едва не повали друг ездач, който изкрещя гневно. Бату не погледна назад. Надяваше се падането да е убило малкото копеле. Поне другите спряха да се смеят.

Петима млади урианхаи участваха в състезанието. Макар да идваха от два тумана, инстинктивно препускаха в група. Бату някак си ги беше обединил с предизвикателството си, с неприязънта си. Водеше ги Сетан. Беше висок и слаб, с меки очи, които сълзяха от вятъра, и с вързана на опашка коса. Спогледа се с приятелите си, докато минаваха за четвърти път покрай западната порта на Каракорум. Оставаха още шестнайсет мили и муцуните на конете бяха побелели от пяна, а козината им бе потъмняла от пот. Бату и Зан препуснаха, за да излязат начело.

Бату видя как го гледат урианхаите и се погрижи да им покаже студената си физиономия, докато се приближаваше все повече и повече. Трийсетимата състезатели зад водещата група се точеха на дълга опашка и вече започваха да изостават.

 

 

Докато се връщаше към стрелбището, където нетърпеливо ги очакваха съдиите и тълпата, Хазар още се усмихваше. Не обърна внимание на погледите им, докато вървеше към линията и опъваше лъка си. Беше брат на Чингис и един от основателите на държавата и изобщо не го интересуваше дали е подразнил някого, или е направил на пух и прах идеалната организация на Темуге.

Десетимата на Джебе вече бяха стреляли за втори път и военачалникът стоеше отпуснат и изпълнен с увереност. Хазар се намръщи на по-младия мъж, но това само като че ли го развесели. Хазар се насили да се успокои — знаеше, че иначе ще предаде раздразнението си на съотборниците си. Никой на състезанието не беше слаб или лош стрелец. Нито един от участниците не се съмняваше, че може да спечели. Разбира се, винаги имаше и елемент на случайност, ако вятърът се промени точно когато пуснеш стрелата или ти се схване някой мускул, но най-голямото изпитание бе за нервите. Хазар беше виждал това безброй пъти. Мъже, които можеха да се изправят срещу крещящи араби, без да им мигне окото, изведнъж усещаха, че дланите им са изпотени, докато вървяха към линията в пълна тишина. Не можеха да си поемат дъх, сякаш нещо ги бе стиснало за гърлата.

Познаването на тази особеност бе ключът към победата. Хазар дишаше бавно и дълбоко, без да обръща внимание на тълпата, и изчакваше хората си да заемат позиции и да се успокоят. Четиридесетте мишени на стената дори сякаш се увеличиха мъничко — илюзия, която бе изпитвал и преди. Погледна хората си и видя, че са напрегнати, но спокойни.

— Помнете, момчета — изсумтя той. — Всяка мишена е сладка девица, готова да отвори крачета за вас.

Някои от хората му се изкискаха и разкършиха рамене, за да пропъдят остатъците от напрежението, което можеше да попречи на прицела им.

Хазар се ухили. Уморен или не, стар или не, щеше да поизпоти здравата Джебе. Усещаше го.

— Готови — извика той на съдиите и погледна високия флаг на стената. Вятърът духаше равномерно от североизток. Хазар леко промени позата си. Сто крачки. Хиляди, стотици хиляди пъти бе стрелял на такова разстояние. Още едно бавно, дълбоко вдишване.

— Начало! — отсечено извика съдията.

Хазар сложи първата стрела на тетивата и я запрати към редицата щитове, която си бе набелязал. Изчака, докато не се увери, че е улучил, после се обърна към Джебе и повдигна вежди. Джебе се изсмя на предизвикателството и се извърна.

 

 

Колоната препускащи потни коне се беше проточила като мъниста на конец на цяла миля покрай стените на Каракорум. Трима от урианхаите все още водеха, като две яки момчета почти подкарваха Сетан към финала. Бату и Зан бяха плътно зад тях — групата от петима ездачи се бе отделила от останалите. Изходът от състезанието щеше да се решава от тях, конете пръхтяха, за да прочистят устите и ноздрите си, и пръскаха лиги и пяна. По стените се бяха наредили наблюдаващи воини и хиляди дзински работници. За тях денят също бе празник: отбелязваше края на двете години тежък труд и им осигуряваше тежки кесии с монети.

Бату беше сляп за зрителите и за всичко друго освен Сетан и двамата му другари. От сухата земя се вдигаха облаци прах и щеше да е трудно някой да види какво се кани да направи. Бръкна в джоба си и извади два гладки речни камъка. Със Зан бяха обсъждали дали да не използват ножове или камшици с шипове, но раните от тях лесно щяха да се разпознаят и някои от съдиите можеха да не одобрят подобна постъпка. Зан беше предложил да пререже гърлото на Сетан — мразеше го, защото само се фукаше с подвизите на Субодай, — но Бату беше забранил: не искаше да изгуби приятеля си при отмъщението, което неминуемо щеше да последва. По време на надбягване изпод копитата на коня обаче винаги можеше да изхвърчи камък. А дори да видеше какво правят, Сетан нямаше да посмее да се оплаче, защото сам щеше да се изкара ревльо и воините щяха да му се смеят.

Започнаха последната обиколка. Бату погали камъните. Прелитаха покрай борците, подобни на пъстроцветни птици на фона на тревата; зад тях се издигаше стената на стрелбището. Народът му бе в степите и той бе сред него, препускаше с все сили. Усещането беше чудесно.

Стисна коня с колене и се понесе напред, следван плътно от Зан. Урианхаите не спяха и понечиха да му попречат да доближи коня на Сетан. Бату се усмихна на по-близкото момче и отвори уста, сякаш викаше нещо.

Момчето го зяпна и Бату се ухили и засочи енергично нещо отпред. Момчето най-сетне се наведе да чуе какво му вика, Бату се усмихна доволно, замахна силно и камъкът го улучи по главата. Момчето се свлече под копитата на коня, превърна се в търкалящ се назад прашен парцал.

Останалият без ездач кон се понесе напред. Сетан се обърна и се опули, когато видя Бату толкова близко. Бяха целите в прах, косите и кожата им бяха посивели, но очите на Сетан бяха блеснали от страх. Бату се взря в тях, черпеше сила от противника си.

Другото урианхайско момче рязко вкара коня си между тях и изрита Бату толкова силно, че едва не го изхвърли от седлото. За един ужасен миг Бату се вкопчи в гривата на коня си, понеже кракът му се изхлузи от стремето. Отгоре му се посипаха безмилостни удари с камшик, удряха колкото него, толкова и коня. Бату изрита инстинктивно и улучи момчето в гърдите. Това му даде възможност да се намести в седлото. Беше изпуснал втория камък, но имаше и трети. Хвърли го с все сили и извика победоносно, когато камъкът улучи носа на момчето и от него като отприщена река рукна алена кръв. Момчето изостана и Бату и Зан останаха сами със Сетан. До финала имаше още две мили.

Щом видя какво става, Сетан препусна още по-бързо. Това беше единственият му шанс. Всички коне бяха на края на силите си и Зан започна да изостава. Нищо не можеше да направи, макар че хвърли камъните си с все сила. Единият успя да улучи коня на Сетан, а другият изчезна в прахта.

Бату изруга. Не можеше да позволи на Сетан да победи. Пришпори коня си, докато не се изравниха, след което излезе напред с половин дължина. Чувстваше се непобедим, макар дробовете му да бяха толкова пълни с прах, че щеше да кашля дни наред.

Последният завой приближаваше. Бату знаеше, че може да спечели. Но от самото начало знаеше и че само победата няма да му е достатъчна. Сигурен бе, че Субодай е на стената и че вика за ездача от урианхаите. Избърса прахта от очите си. Не обичаше паметта на баща си, но това не променяше омразата му към Субодай, който бе прерязал гърлото на Джучи. Може би Угедай също бе някъде там и гледаше младежа, когото беше издигнал.

Докато летяха към ъгъла, остави Сетан да мине от вътрешната страна. Ъгълът беше маркиран от мраморен стълб, украсен с каменен вълк. Бату прецени идеално момента и позволи на Сетан да се изравни с него, почти глава до глава за финала. Видя как Сетан се ухили, когато усети, че има шанс да успее.

Щом стигнаха ъгъла, Бату рязко дръпна поводите надясно и блъсна Сетан в стълба. Ударът бе ужасяващ. Конят и ездачът почти се заковаха на място, кракът на Сетан се счупи и той изрева от болка.

Бату препусна напред с усмивка. Не се обърна към заглъхващия зад него писък.

Докато прекосяваше финала, му се прииска баща му да беше жив да го види, да се гордее с него. Очите му бяха пълни със сълзи. Той ги изтри и замига ожесточено; казваше си, че са само от вятъра и прахта.