Кон Игълдън
Сребърна империя (7)

6.

Заклетите хора на Чагатай останаха в двора. Щяха да се бият, ако го беше поискал от тях. Вместо това той потупа единия по рамото, поклати глава и тръгна към галерията след Субодай. Не погледна назад, когато воините на Угедай обкръжиха хората му и ги повалиха на земята. Един от тях извика и Чагатай стисна зъби, разочарован от мъжа, който не можеше да умре тихо в чест на господаря си.

Хазар и Хаджиун го последваха мълчаливо. Гледаха как Чагатай настигна Субодай и двамата закрачиха един до друг, без да се поглеждат.

Пред залата за аудиенции беше пълно с гвардейци. Чагатай само сви рамене и им предаде оръжието си.

Вратата беше от полирана мед, блестяща като червено злато на светлината на утрото. Чагатай понечи да влезе, но командирът на гвардейците го потупа по бронята, отстъпи назад и зачака. Чагатай се намръщи, но свали дългата люспеста ризница и предпазителите на бедрата, както и тежките ръкавици и налакътници. Остана само по кожен жакет, гамаши и ботуши. За друг можеше да е унизително да бъде съблечен така, но Чагатай се подготвяше за празника от месеци, като всеки ден се бореше, тичаше и изстрелваше по стотици стрели, и беше във великолепна физическа форма.

Субодай стоеше и го гледаше мълчаливо, сякаш го предизвикваше да запротестира. Макар да бе неподвижен, това бе неподвижност на змия или огънат клон, готов да изплющи и да се изправи.

Чагатай се обърна към командира на гвардейците и повдигна вежда. Изтърпя и претърсването, но нямаше скрити оръжия и вратата се отвори. Влезе сам. Докато вратата се затваряше, чу как Хазар започна да спори, че не ги пускат.

Беше доволен, че Субодай и чичовците му няма да са свидетели на срещата. Беше рискувал и бе изгубил, но в това нямаше срам и унижение. Също като него, и Угедай беше събрал около себе си верни хора. Военачалниците на брат му се бяха оказали по-находчиви от неговите. Нещата всъщност не се бяха променили: единият брат щеше да бъде хан — а другият?

Чагатай се ухили, когато видя Угедай в отсрещния край на залата — седеше на трон от бял камък с инкрустирано злато. Гледката беше впечатляваща, каквато бе и целта й.

Косата на Угедай бе влажна и се спускаше свободно до раменете му. Синината на бузата му беше единственото видимо доказателство за премеждията от изминалата нощ. Въпреки великолепието на трона брат му носеше върху гамашите и туниката прост сив дел, украсен не повече от облеклото на някой пастир от степите.

— Радвам се да те видя в добро здраве, братко — каза Чагатай и тръгна към него. Стъпките му отекваха.

Угедай се напрегна.

— Да оставим игрите настрана. Коварството ти не успя. Ще бъда хан, преди да залезе слънцето.

Чагатай кимна, продължаваше да се усмихва.

— Добре, без игри. Но знаеш ли, странното е, че казах истината. Част от мен се ужасяваше от мисълта, че мога да те видя мъртъв. Шантаво, а? — Изкиска се, развеселен от сложността на собствените си чувства. — Семейството е странно нещо, нали? Въпреки това направих, каквото смятах за най-доброто. Не съжалявам и няма да се извинявам. Мисля, че баща ни би се радвал на рисковете, които поех. — Сведе глава. — Ще ми простиш, че не те поздравявам за победата ти.

Угедай едва забележимо се отпусна. Години наред смяташе Чагатай за нагъл идиот. Почти беше пропуснал времето, когато той бе станал мъж, свикнал с отговорностите и властта. Гвардейците на Угедай пристъпиха напред и наредиха на Чагатай да коленичи, но той не им обърна внимание и остана прав. Оглеждаше с интерес помещението. Беше огромно за воин, свикнал с герите в степите. Утринната светлина нахлуваше от гледащия към града прозорец.

Един от гвардейците се обърна към Угедай за разрешение и Чагатай се усмихна. Ако беше някой друг, гвардеецът просто щеше да го събори на земята или дори щеше да му пререже сухожилията, за да го накара да коленичи. Колебанието му подчертаваше положението на Чагатай дори когато искаха да го унизят.

Угедай почти се възхити на безгрижната храброст на брат си. Да, можеше да се възхити, дори след подобна нощ. Сянката на Чингис беше надвиснала и над двамата и може би винаги щеше да си остане така. Нито те, нито Толуй можеха да надминат постигнатото от баща им. Откъдето и да се погледне, те бяха по-нисши души и бяха такива от момента на раждането си. Но въпреки това трябваше да живеят и да станат умели в занаята си. Трябваше да процъфтяват в тази сянка — или да позволят тя да ги смаже.

Никой, дори брат им Толуй, не разбираше живота на Угедай по-добре от Чагатай. Отново се запита дали беше взел правилното решение, но и в това трябваше да е силен. Човек може да си пропилее живота в тревоги, това беше ясно. Понякога просто се налага да избираш и да свиеш рамене независимо от резултата, след като знаеш, че не би могъл да направиш повече с участта, която ти се е паднала.

Угедай гледаше брат си и отново му се прииска да можеше да знае колко му остава да живее. Всичко зависеше от това. Синът му нямаше безжалостната воля, необходима, за да го наследи. Ако Угедай умреше още днес, Гуюк нямаше да стане приемник на рода му, на рода на Чингис. Властта щеше да премине у мъжа пред него — у брат му. Угедай потърси спокойствие, макар че сърцето му прескачаше в гърдите и разпращаше непрекъсната болка, острие, забиващо се между ребрата му. Не беше спал и знаеше, че рискува да рухне всеки момент. Беше изпил кана червено вино, за да успокои нервите си, като бе добавил и прах от напръстник. Още усещаше горчивината му на езика си и главата го болеше, сякаш някой бавно я премазваше.

Ясно му беше, че може да управлява като хан само няколко дни, преди сърцето му да се предаде и да се пръсне в гърдите му. Ако участта му беше такава и ако убиеше Чагатай, държавата щеше да се разкъса от междуособни войни. Толуй не бе достатъчно силен да я удържи цяла. Нито той, нито синът на Угедай бяха събрали верни военачалници, които да ги защитят при подобна развръзка. Вътрешната борба щеше да се реши от силата, не от кръвта.

Човекът, който стоеше пред него и криеше напрежението си, бе може би най-добрата надежда за държавата. Нещо повече — Чагатай щеше да бъде избраникът на Чингис, ако не се беше родил брат им Джучи. Влажната коса го засърбя и Угедай несъзнателно се почеса. Гвардейците продължаваха да го гледат, но той нямаше да ги остави да принудят Чагатай да падне на колене. Не и днес, макар част от него да копнееше да го види.

— Тук си в безопасност, братко — рече той. — Дадох ти думата си.

— А думата ти е желязо — почти машинално отговори Чагатай.

Двамата си спомняха и почитаха убежденията на баща си. Сянката на великия хан ги обгръщаше като наметало. Общите спомени накараха Чагатай да се намръщи, изведнъж изпаднал в недоумение. Беше очаквал да го убият, но Угедай изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото тържествуващ или жадуващ за отмъщение. Вдигна вежди с интерес, когато Угедай се обърна към гвардейците.

— Излезте. Онова, което имам да казвам, е само за брат ми.

Мъжете понечиха да си тръгнат, но Угедай вдигна ръка и ги спря.

— А, и кажете на орлок Субодай да дойде.

— Както заповядаш, господарю — отвърна командирът.

Гвардейците излязоха, а миг по-късно влезе Субодай. Вратата се затвори и тримата останаха сами в отекващата зала.

Угедай стана от трона и слезе при Чагатай. Отиде до масичката, наля си айраг от една кана, отпи голяма глътка и се намръщи, когато течността опари язвите в устата му.

Чагатай хвърли поглед към Субодай. Военачалникът го гледаше свирепо, сякаш бе враг. Чагатай му намигна.

Угедай бавно пое дъх. Гласът му трепереше от напрежение, че казва онова, което бе държал толкова дълго в тайна.

— Аз съм наследникът на баща ни, Чагатай. Не ти, нито Толуй или Хаджиун, синът на Джучи или някой от военачалниците. По залез ще приема клетвата на народа.

И млъкна. Чагатай и Субодай не казаха нищо и мълчанието се проточи. Угедай погледна през високия прозорец. Градът му, макар и притихнал и уплашен след страшната нощ, беше прекрасен.

— Съществува цял свят извън онзи, който познаваме — тихо рече той. — С култури, народи и войски, които никога не са чували за нас. Да, и с градове, по-велики от Йенкин и Каракорум. За да оцелеем, за да растем, ние трябва да останем силни. Трябва да завладеем нови земи, така че войската ни да е винаги нахранена, винаги в движение. Спирането означава смърт, Чагатай.

— Знам — отвърна Чагатай. — Не съм глупак.

Угедай се усмихна уморено.

— Не си. Ако беше, щях да заповядам да те убият в двора заедно с хората ти.

— Тогава защо все още съм жив? — попита Чагатай. Опита се да зададе въпроса небрежно, макар че той го изгаряше още откакто бе видял Субодай в двора.

— Защото може да не доживея да видя как държавата се разраства, Чагатай — най-сетне каза Угедай. — Защото сърцето ми е слабо и мога да умра всеки момент.

Двамата мъже пред него го зяпнаха стъписано. Угедай не можеше да понесе да чака въпросите им. Продължи да говори почти с облекчение, думите сякаш потекоха сами.

— Жив съм благодарение на горчиви дзински прахове, но няма как да знам колко време ми е останало. Исках само да видя града си завършен и да стана хан. И ето ме тук, все още жив, макар да живея в болка.

— Защо научавам това чак сега? — бавно попита Чагатай. Беше зашеметен от онова, което чуваше. Досети се за отговора още преди Угедай да го изрече и кимна, когато брат му заговори.

— Щеше ли да ми дадеш две години да построя града и гробницата си? Не, щеше да ме предизвикаш още в мига, в който научиш. Вместо това аз създадох Каракорум и ще бъда хан. Мисля, че баща ни би оценил рисковете, които аз поех, братко.

Чагатай поклати глава. Парчетата, над които се бе чудил, започнаха да се подреждат.

— Тогава защо…? — започна той.

— Каза, че не си глупак, Чагатай. Обмисли го внимателно, както съм го правил хиляди пъти. Аз съм наследник на баща си, но сърцето ми е слабо и мога да свърша всеки момент. Тогава кой ще води народа?

— Аз — тихо рече Чагатай.

Беше тежка истина, че синът на Угедай няма да доживее да наследи баща си, но никой от двамата не се извърна от нея. Чагатай започна да оценява част от онова, през което бе минал Угедай през годините след смъртта на баща им.

— Откога знаеш за тази слабост? — попита той.

Угедай сви рамене.

— Имам пристъпи, откакто се помня, но през последните години станаха по-лоши. Започнаха… по-сериозни болки. Не мисля, че ми остава още много без дзинските прахове.

— Чакай — намръщи се Чагатай. — Казваш, че съм в безопасност? Нима ще ме пуснеш да си ида, след като знам това? Не разбирам.

Отговори Субодай, който също зяпаше Угедай така, сякаш го вижда за първи път.

— Ако умреш, Чагатай, ако бъдеш убит, както заслужаваш заради нападението тази нощ, кой ще задържи народа в едно цяло, когато ханът… умре? — Лицето на Субодай се изкриви в яростна усмивка. — Изглежда, че ще бъдеш награден за провала си.

— Точно затова и ти трябваше да чуеш това, Субодай — рече Угедай. — Трябва да загърбиш гнева си. Брат ми ще бъде хан след мен и ти ще бъдеш първият му военачалник. Той също е син на Чингис, наследник на човека, комуто си се заклел да служиш.

Чагатай се мъчеше да проумее онова, което бе чул току-що.

— Значи очакваш да чакам и да съм мирен и кротък, докато умреш? Откъде да знам, че това не е някаква измама, нещо скалъпено от Субодай?

— Защото бих могъл да те убия още сега — рязко отвърна Угедай, неспособен да скрие гнева си. — И все още мога да го направя, Чагатай. Защо иначе да те оставям жив, особено след изминалата нощ? Говоря от позицията на победителя, братко, а не на победения. По този начин трябва да тълкуваш думите ми.

Чагатай кимна неохотно. Нужно му беше време да помисли, но знаеше, че няма да му бъде предоставен подобен разкош.

— Дадох обещания на онези, които ме подкрепиха — рече той. — Не мога просто да живея живота на пастир, докато чакам. Това ще е жива смърт, недостойна за един воин. — Замълча за момент, мислеше трескаво. — Освен ако не ме посочиш за свой наследник, пред всички. Тогава ще запазя уважението на военачалниците си.

— Това няма да го направя — незабавно отвърна Угедай. — Ако умра през следващите няколко месеца, ти ще станеш хан независимо дали съм те направил наследник, или не. Ако изкарам по-дълго, няма да лиша сина си от шанса му. Тогава ще трябва да се изправиш срещу него, както и той срещу теб.

— В такъв случай не ми предлагаш нищо! — отвърна Чагатай, гласът му се повиши почти до вик. — Що за договорка е това, основаваща се на празни обещания? Защо изобщо ми говориш тези неща? Ако умреш скоро — да, ще бъда хан. Но нямам намерение да прекарам живота си в очакване на вестоносец, който може и никога да не дойде. Никой не би го направил.

— След нападението тази нощ трябваше да го кажа. Ако подмина нещата ей така, ако просто те върна при тумана ти, ще видиш в това само слабост. И колко време ще мине, преди ти или някой друг да ме предизвика? Но все пак не те оставям без нищо, Чагатай. Ни най-малко. Задачата ми е да разширя земите, които сме покорили, да се погрижа народът да е в безопасност, да процъфтява и да расте. На брат ни Толуй ще дам родината, макар че ще задържа Каракорум за себе си. — Пое дълбоко дъх. Видя как очите на брат му блеснаха от очакване и алчност. — Като център на своите земи ще получиш Хорезъм с градовете Самарканд, Бухара и Кабул. Ще ти дам ханство с ширина две хиляди мили, от Амударя до Алтай. Ти и потомците ти ще управлявате там, макар че ще плащате данък на мен и на моите потомци.

— Господарю… — започна ужасено Субодай.

Чагатай се изкиска насмешливо.

— Остави го да говори, военачалнико. Това е семеен въпрос, нямаш работа в него.

Угедай поклати глава.

— Планирам това от почти две години, Субодай. Предизвикателството пред мен е да оставя настрана яростта, която изпитвам заради нападенията срещу семейството ми, и да взема правилните решения, дори и сега.

Погледна Чагатай и брат му усети бурята от чувства в погледа му.

— Синът ми и дъщерите ми оцеляха, Чагатай. Знаеш ли го? Ако бяха убити от воините ти, сега щях да те пека на бавен огън и да слушам писъците ти. Няма да понеса някои неща дори в името на империята на баща ми и на мечтите му.

Замълча, но Чагатай не каза нищо. Угедай кимна, доволен, че е разбран.

— Имаш позицията на силата, братко — рече той. — Разполагаш с верни военачалници, а аз имам огромна империя, която трябва да бъде управлявана и контролирана от способни хора. След днес ще бъда гурхан, владетел на народи. Ще приема клетвата ти и ще почета думата си към теб и към наследниците ти. Дзинците ни показаха как да владеем много земи, Чагатай, с данъците, които се стичат в столицата.

— Да не би да си забравил какво се случи с онази столица? — попита Чагатай.

Очите на Угедай блеснаха застрашително.

— Не съм, братко. Не си и помисляй, че един ден ще поведеш войска към Каракорум. Кръвта на баща ни тече колкото в твоите вени, толкова и в моите. Ако дойдеш при мен с меч в ръка, ще се изправиш срещу хана и народът ще отговори. Тогава ще унищожа теб, жените ти и децата ти, слугите и последователите ти. Не забравяй, че оцелях тази нощ, Чагатай. Късметът на баща ни е и мой. Духът му бди над мен. И в същото време ти предлагам империя, по-голяма от всичко извън земите на Дзин.

— В която ще изгния — отвърна Чагатай. — Нима ще наредиш да бъда заключен в някакъв хубав дворец, заобиколен от жени и злато… — затърси нещо подходящо и ужасяващо, — столове и корони?

Като видя ужаса на брат си от подобна перспектива, Угедай се усмихна.

— Не — рече той. — Там ще събереш войска за мен. Армия, която мога да призова. Войска на запад, както Толуй ще събере войска в центъра, а аз — на изток. Светът е станал твърде голям само за една войска, братко. Ще препуснеш натам, накъдето ти заповядам, ще завладяваш онова, което ти кажа. Светът е твой, стига да можеш да загърбиш онази част от теб, която ти казва да го управляваш целия. Това няма да го имаш. А сега ми дай отговора си и клетвата си. Твоята дума е желязо, братко, и аз ще я приема. Или ще те убия още тук.

Чагатай кимна, сломен от внезапния преход от фаталистична вцепененост към нова надежда и нови подозрения.

— Каква клетва ще приемеш? — попита най-накрая той и Угедай разбра, че е победил и протегна към брат си вълчия меч.

— Закълни се с ръка на този меч. Закълни се в духа и честта на баща ни, че никога няма да вдигнеш гневна ръка срещу мен. Че ще ме приемеш за гурхан и ще бъдеш верен васал като хан на своите земи и народи. Всичко друго става по волята на бащата небе, но по този въпрос можеш да се закълнеш и аз ще уважа клетвата ти. Днес ще има много други клетви, Чагатай. Бъди първият.

 

 

Народът знаеше, че Чагатай е рискувал за конските опашки и е хвърлил хората си срещу Каракорум. Когато на сутринта Угедай и командирите му обиколиха града, за да демонстрират мощта си, всички видяха, че опитът се е провалил. Но ето че и самият Чагатай излезе гордо от портата, за да се върне при тумана си. Изпрати стражата си да прибере труповете и да ги отнесе извън Каракорум, колкото се може по-далеч от очите на всички. Не мина много време и по улиците останаха само ръждиви петна: мъртвите бяха скрити толкова добре, колкото и плановете на великите мъже. Воините свиха рамене и продължиха да се подготвят за празника и големите игри, които предстояха.

На Хаджиун и Хазар засега им бе достатъчно да знаят, че Угедай е оцелял. Игрите щяха да започнат и щеше да има време да помислят за бъдещето, след като той стане хан. Туманите, изправили се гневно едни срещу други през изминалата нощ, изпратиха отбори стрелци на стрелбището до Каракорум. За тези мъже борбите на принцовете бяха като от някакъв друг свят. Бяха доволни, че собствените им военачалници са живи. И още по-доволни, че игрите не са отложени.

Десетки хиляди се събраха да гледат първото събитие от деня. Никой не искаше да пропусне първите състезания, тъй като финалът щеше да се гледа само от трийсет хиляди души в центъра на града. Темуге беше измислил хартиени билети, с които можеше да се влезе на стадиона. Разменяха се срещу коне и злато дни преди голямото събитие. Докато Угедай се бе сражавал за живота си, жени, деца и старци чакаха да видят най-големите постижения, на които бяха способни сънародниците им. Дори играта на тронове беше на второ място за тях.

Стената на стрелбището се издигаше над източната порта на Каракорум и сияеше ярко на изгряващото слънце. Беше издигната преди няколко дни и представляваше масивна конструкция от дърво и желязо, която можеше да побере над сто малки щита с размерите на човешка глава. Около нея пушеха хиляда мангала, на които се приготвяше храна за зрителите. Миризмата на печено овнешко и див лук изпълваше целия лагер и знанието, че до избухването на междуособна война през нощта е имало само една крачка, не уби ничий апетит и не помрачи ничий смях, докато борците се упражняваха с приятели на сухата трева. Денят беше хубав, слънцето грееше приятно и народът се готвеше да отпразнува въздигането на новия хан.