Кон Игълдън
Сребърна империя (6)

5.

— Долу, Хуран! — извика Субодай, докато тичаше.

Хуран се просна под дупката във вратата, Субодай пусна тетивата и стрелата изчезна със съскане в мрака на коридора. Оттам долетя задавен вик. Субодай опъна лъка и стреля отново. Разстоянието бе по-малко от десет крачки. Всеки воин от племената можеше да улучи дупката от толкова близо. Веднага щом пусна втората стрела, Субодай клекна и се претърколи настрани. Още не беше спрял, когато в стаята избръмча стрела. Заби се обаче някъде зад него.

Хуран се беше изправил, опрял гръб на вратата, гледаше дупката. Нечия ръка бръкна през нея и пръстите зашариха за резето отдолу. Хуран замахна със сабята си и отсечената ръка тупна на пода. Разнесе се нечовешки писък, но бързо заглъхна: онези отвън сигурно бяха отнесли другаря си или бяха сложили край на мъките му.

Субодай кимна на Хуран. Въпреки разликата в ранга си, те бяха двамата най-опитни воини в помещението, способни да останат спокойни и да мислят дори когато миризмата на кръв изпълваше всичко.

Субодай се обърна към Угедай и каза:

— Нужна ни е втора позиция, господарю.

Човекът, който щеше да става хан, стоеше с вълчия меч на баща си, дишаше твърде плитко и изглеждаше ужасно блед. Не отговори и Субодай се намръщи и заговори по-високо, надяваше се да изтръгне по-младия мъж от транса му със силата на гласа си.

— Ако избият вратата, ще ни пометат, Угедай. Разбираш ли? Трябва ни второ място, линия на отстъпление. Аз и Хуран ще останем до тази врата, но ти трябва да отведеш момчетата и жените във вътрешните стаи и да залостите вратата.

Угедай бавно завъртя глава и откъсна поглед от тъмната дупка, която сякаш бълваше омразата на онези от другата страна.

— Нима очакваш да се свра някъде, за да си спечеля още няколко мига живот? Когато собствените ми деца са в опасност някъде навън? Предпочитам да умра тук, прав, и с лице към врага.

Субодай видя, че говори съвсем сериозно, но погледът на Угедай се отмести към Сорхатани и двамата й синове. После се спря на по-младия му брат Толуй и Угедай въздъхна.

— Добре, Субодай, но ще се върна тук. Толуй, вземи жена си и синовете си и елате.

— Вземи лъка — каза Субодай, свали колчана от гърба си и го метна на Угедай.

Петимата внимателно отстъпиха назад, като внимаваха да са извън обсега на стрелеца в коридора. Знаеха, че ги дебне, а много добре познаваха търпението на сънародниците си, свикнали да ловуват мармоти в степите. Обхватът на стрелеца образуваше конус, който пресичаше предната стая през центъра.

Съвсем неочаквано Угедай се метна през опасното пространство, а Сорхатани се претърколи и се изправи плавно на крака като танцьорка. Стигнаха до безопасно място и се обърнаха. Стрелецът от коридора не беше пуснал стрела.

Толуй стоеше от другата страна. Беше намерил прикритие зад една колона със синовете си. Лицето му бе напрегнато от страх за тях.

— Аз съм последен, момчета, ясно? — каза той.

Монгке веднага кимна, но Кублай поклати глава и каза с треперещ глас:

— Ти си най-големият и най-бавният. Нека аз да съм последен.

Толуй обмисли думите му. Ако стрелецът чакаше със стрела на тетивата и опънат наполовина лък, можеше да стреля за миг, почти без да се цели. И сигурно щеше да улучи. Блъскането по вратата бе спряло, сякаш нападателите чакаха удобен момент. Може би наистина беше така. С крайчеца на окото си видя как Торогене му маха да тръгва.

Разстоянието бе само няколко крачки през стаята, но се беше превърнало в пропаст. Толуй пое дълбоко и бавно дъх, за да се успокои. Помисли си за баща си. Чингис му беше разказвал за дъха, как мъжете го задържат, когато са уплашени, или рязко поемат дъх, преди да се хвърлят в атака. Това бе едно от нещата, които трябва да следиш у врага. Колкото до самия теб, дишането е средство да управляваш страха. Отново вдиша бавно и препускащото в гърдите му сърце леко се успокои. Толуй се усмихна на нервното неподчинение на Кублай.

— Прави каквото ти се казва, момче. По-бърз съм, отколкото си мислиш. — Постави ръце на раменете на синовете си и прошепна: — Тръгвате заедно. Готови? Сега!

Двете момчета се хвърлиха през невинно изглеждащото пространство. Стрелата профуча на косъм зад гърба на Кублай. Той се просна по корем, Сорхатани го издърпа и го прегърна с отчаяно облекчение. Обърна се със синовете си към Толуй и той им кимна. На челото му беше избила пот. Беше се оженил за невъзможно прелестна жена. Усмихна се на свирепото й изражение — приличаше на вълчица с малките си. Наруга се, че не ги последва веднага, преди стрелецът да сложи нова стрела на тетивата. Беше изгубил момента, а заедно с него вероятно и живота си. Огледа се за някакъв щит — маса или дори плат, за да се прикрие. Коридорът все така беше притихнал, нападателите даваха възможност на стрелеца да си свърши работата. Толуй отново пое бавно дъх да подготви мускулите си да скочи през откритото пространство, ужасен от мисълта, че стрелата може да се забие в него и да го повали пред семейството му.

— Субодай! — извика Сорхатани.

Той се обърна към нея, видя молбата в очите й и разбра. Нямаше с какво да запречи отвора за времето, което им трябваше. Погледът му се спря върху единствената лампа. Изобщо не му харесваше мисълта отново да потопи помещението в мрак, но нямаше друга възможност. Грабна лампата и я запрати през дупката. Докато тя се разбиваше, Толуй прелетя през опасното пространство и се озова при семейството си. Субодай чу как стрелата се заби във вратата. Кублай нададе радостен вик, Монгке се присъедини.

Още няколко мига стаята остана осветена от пламналото масло от другата страна, но после нападателите стъпкаха огъня и всичко потъна в мрак. Все още нямаше и следа от приближаващото зазоряване. Свирепото блъскане по вратата се поднови.

Вратата на вътрешната стая изобщо не можеше да се мери с външната. Щеше да забави нападателите само за няколко мига. Така че Толуй започна да трупа барикада на входа. Докато работеше, стисна за миг синовете си за вратовете в израз на бащинска обич и ги прати в спалнята на Угедай да съберат всичко, което могат да вдигнат. Видя как Торогене им каза нещо и те се отпуснаха — даваше им насоки. Двете момчета бяха свикнали с командите на майка си, така че веднага се подчиниха на едрата и блага, но енергична Торогене.

Намериха друга лампа. Торогене я подаде на Сорхатани и тя я сложи така, че светлината й да достига до Субодай. Лампата хвърляше огромни сенки, грамадни черни фигури, които подскачаха и танцуваха. Всички се чувстваха като джуджета в сравнение с тях.

Работеха с мрачна съсредоточеност. Субодай и Хуран знаеха, че ще имат само миг за оттегляне, когато нападателите избият външната врата. Избутаният пред нея диван почти нямаше да ги забави. Зад тях Сорхатани и Толуй издигаха барикадата, без да говорят, изнервени от страха и недоспиването. Момчетата им носеха дървени плоскости, постелки, дори един тежък пиедестал, който извлякоха по пода, като оставиха дълъг белег по дървото. Барикадата обаче нямаше да издържи срещу яките нападатели. Дори младият Кублай го разбираше, а може би го виждаше в потъмнелите лица на родителите си. Накрая събраха всичко възможно, застанаха задъхани зад барикадата с Угедай и Торогене и зачакаха.

Сорхатани сложи ръка на рамото на Кублай. С другата си ръка стискаше дългия нож на Субодай. Отчаяно й се искаше да има повече светлина. Ужасяваше се от мисълта да я убият в тъмното, да я пометат борещи се кървави тела. Изобщо не й се помисляше, че може да изгуби Кублай и Монгке. Сякаш беше застанала на ръба на дълбока пропаст и да гледа към тях беше като да направи крачка напред и да полети в бездната. Чу бавното дълбоко дишане на Толуй и започна да му подражава, вдишваше през носа. Помогна й донякъде. После външната врата внезапно изпука и се разцепи по дължина, а мъжете отвън завиха тържествуващо.

Субодай и Хуран внимаваха за стрелеца от другата страна на вратата. Трябваше да преценяват кога ударите по бързо разпадащата се врата ще му попречат, за да забиват сабите си в лицата в тъмното. Нападателите напираха, знаеха, че най-сетне са близо до целта си. Доста от тях паднаха с викове от остриетата, които политаха напред като змийски езици и изчезваха, преди стрелецът да успее да види мишените си. Някой в коридора крещеше в агония. Хуран се беше задъхал. Беше изпълнен с възторг от хладнокръвието на военачалника, който се биеше до него. Изражението на Субодай беше такова, сякаш обучаваше млади бойци.

Но въпреки това не можеха да удържат вратата. Напрегнаха се, когато долната й част се пръсна на трески. Горната остана да виси, крепена от резето. Нападателите се бутаха наведени под него, а двамата сечаха оголените им вратове. Отказваха да отстъпят, макар че стрелецът се беше преместил и бе улучил Хуран.

Хуран знаеше, че има счупени ребра. Всяко поемане на дъх беше агония, сякаш издуващите се дробове опираха разбито стъкло, а той не можеше дори да провери раната и да види дали бронята го е спасила. Още мъже заритаха резето, изкъртваха го от гнездата му в стената. Когато цялата врата най-сетне паднеше, двамата защитници щяха да бъдат пометени.

Хуран хриптеше и продължаваше да сече, търсеше оголени вратове и ръце. Виждаше мушкащи към него остриета и усещаше пробожданията по раменете и краката си. Усещаше и желязна горчивина в устата си. Ръцете му сякаш започнаха да се движат по-бавно, докато замахваше и замахваше, а всеки дъх го изгаряше със сладостта и жегата си.

Падна. Май се беше подхлъзнал в локва кръв. Чия ли беше? Видя как желязното резе отлита настрани. Стаята изглеждаше някак по-светла, сякаш вълчата зора най-сетне беше дошла. Изпъшка, когато някой настъпи китката му и изпукаха кости, но болката беше мимолетна. Беше мъртъв, преди Субодай да се обърне да посрещне мъжете, които влетяха с рев в стаята, подивели от успеха си и жадни да изпълнят онова, за което бяха дошли.

 

 

Безизходното положение пред портите се беше превърнало в триумф за Чагатай. Наслаждаваше се на изражението на чичовците си, когато Джелме доведе тумана си на негова страна. Туманът на Толуй застана на страната на Хазар и Хаджиун: воините му едва се удържаха, тъй като знаеха, че господарят им и семейството му са в града — и че може би вече не са сред живите.

Един по един всички военачалници доведоха хората си при градските стени, които се губеха в мрака. Повече от сто хиляди воини стояха готови за бой, ако се наложи, но в тях нямаше бойна настървеност. Поне докато командирите им стояха и само се гледаха студено.

Синът на Джучи Бату беше застанал на страната на Хаджиун и Хазар. Беше само на седемнадесет, но водеше своите хиляда души с високо вдигната глава. Беше принц въпреки младостта си и участта на баща си. Угедай се беше погрижил за това и го бе издигнал така, както Чингис никога не би направил. Но въпреки това Бату беше избрал да застане срещу най-могъщия човек от племената. Хаджиун изпрати вестоносец, за да му благодари.

Умът на Хаджиун работеше много по-бързо, отколкото можеше да се предположи по спокойния му вид. Смяташе, че Джелме още е верен на Угедай, въпреки че Чагатай го беше приел на своя страна. Не беше малко една шеста от войската му да се обърне срещу него в решаващия момент. Но въпреки това двете страни бяха равностойни. Хаджиун мислено видя как войската се нахвърля срещу самата себе си и се топи, докато не останат живи само стотици, после десетки, а накрая единици. Какво щеше да стане тогава с великата мечта, която им бе завещал Чингис? Той самият никога не би подкрепил подобно прахосване на живот и сила — не и сред собствените си сънародници.

Вълчата зора изпълзя на изток и земята едва забележимо посивя. Вече нямаше нужда от факли. Чагатай бъбреше с дружинниците си и се смееше отривисто: наслаждаваше се на новия ден и на всичко, което щеше да донесе той.

Щом златната ивица на изгряващото слънце се появи на изток, първият помощник на Чагатай го потупа по гърба и мъжете около него нададоха радостни викове. Звукът бързо се поде от другите тумани на негова страна. Воините на Хазар и Хаджиун мълчаха навъсено. Не бе нужен ум като на Субодай, за да се разтълкува удоволствието на Чагатай. Хаджиун гледаше с присвити очи как хората на Чагатай започват да се спешават, за да коленичат пред него като пред хан. Сви устни, яростта му растеше. Трябваше да спре това, преди да тръгне като вълна през туманите и Чагатай да стане хан в море от клетви още преди участта на Угедай да е известна.

Подкара коня си напред и вдигна ръка да спре мъжете, които понечиха да го последват. Хазар също излезе напред и двамата поеха сами през редиците воини към Чагатай.

Племенникът им беше готов още когато направиха първата си стъпка в негова посока, както беше готов цялата нощ. Изтегли сабята си с явно заплашителен жест, но все пак се усмихна и направи знак на хората си да ги пуснат. Изгряващото слънце освети войската и броните заблестяха като море от желязна плът, покрито с люспи, застрашително.

— Настъпи нов ден, Чагатай — каза Хаджиун. — Ще видя брат ти Угедай сега. Ще отвориш града.

Чагатай погледна още веднъж на изток и кимна замислено.

— Изпълних дълга си, чичо. Защитих града от онези, които можеха да създадат безредици в него в навечерието на полагането на клетвата. Ела, препусни с мен към двореца на брат ми. Трябва да съм сигурен, че е в безопасност.

Ухили се, докато изговаряше последните думи, и Хаджиун извърна поглед — не искаше да го гледа. Портите се отвориха и всички видяха пустите улици на Каракорум.

 

 

Субодай вече не беше млад, но бе в пълно бойно снаряжение и беше войник повече години, отколкото бе възрастта на повечето от нападателите. Когато налетяха във вихър от остриета, той бързо се хвърли шест крачки назад, после рязко се извъртя, замахна и посече най-близкия преследвач в гърлото. Следващите двама засякоха безразборно люспестата му броня, оставяха ярки белези по тъмния метал. Умът на Субодай бе кристално ясен и много по-бърз от движенията им. Беше възнамерявал пак да отстъпи, но забързаните им удари му показваха тяхната умора и отчаяние. Замахна отново, този път странично, и стоманата мина през челото на единия, разряза кожата и кръвта го ослепи. Това беше грешка. Двама сграбчиха дясната ръка на Субодай. Трети го подкоси и той рухна на пода.

Изпадна в безумна ярост. Махаше с ръце и риташе, използваше бронята си като оръжие и непрекъснато се движеше, за да бъде по-трудна мишена. Металните пластини на крака му отвориха дълбок разрез в нечие бедро, после чу рев и още хора се изсипаха в стаята — много повече, отколкото можеше да задържи. Бореше се отчаяно, макар да знаеше, че е изгубил и че Угедай също е изгубил. Чагатай щеше да стане хан. Усети вкуса на собствената си кръв в гърлото си, горчив като яростта му.

Зад барикадата Угедай и Толуй чакаха рамо до рамо. Сорхатани стоеше с лъка, но не можеше да стреля, докато Субодай бе все още жив. Щом той падна, тя пусна две стрели между съпруга си и брат му. Ръцете й не бяха силни за пълно опъване на лъка, но едната стрела все пак улучи един от нападателите, докато се хвърляше напред; другата се отплесна от тавана. Угедай застана пред нея, докато тя се мъчеше с треперещи пръсти да сложи трета стрела. Гледката отвъд барикадата бе закрита от пресягащи се ръце, остриета и окървавени лица и в първия миг той не разбра какво става. Трепна от рева, когато във външната стая нахлуха още мъже. Сорхатани видя как от гърлото на обърнат към нея воин се подаде острие, сякаш изведнъж му беше поникнал дълъг кървав език. Мъжът падна и се загърчи. После изведнъж всичко стихна.

Угедай и Толуй бяха запъхтени като кучета. В предната стая група бронирани мъже довършваха нападателите с бързи и ефективни удари.

Сред тях стоеше Джебе. Изобщо не обърна внимание на оцелелите и дори на Угедай. Беше видял лежащия на земята Субодай и коленичи до него точно когато военачалникът с мъка се надигна. Субодай клатеше глава. Беше замаян и покрит с рани, но жив.

Джебе стана и поздрави Угедай със сабята си и с усмивка.

— Радвам се да видя, че си добре, господарю.

— Как така се озова тук? — рязко попита Угедай, все още обхванат от гняв и страх.

— Чичовците ти ме изпратиха, господарю, начело на четиридесет души. Наложи се да убием много хора, за да стигнем до теб.

Толуй потупа радостно брат си по гърба, обърна се и прегърна Сорхатани. Кублай и Монгке се заудряха игриво по раменете, после се сборичкаха.

— Субодай? — каза високо Угедай.

Видя как изцъкленият поглед на Субодай се проясни.

Един от воините понечи да го подкрепи, но военачалникът избута раздразнено ръката му. Все още беше потресен от разминаването на косъм със смъртта в краката на нападателите. Изправи се и Джебе се обърна към него, сякаш докладваше.

— Счупеното копие затвори градските порти. Всички тумани са отвън. Може вече да се бият.

— Тогава как си успял да влезеш в града ми? — остро попита Угедай. Огледа се за Хуран и си спомни с болка, че той беше жертвал живота си при вратата.

— Прекатерихме стените, господарю — отвърна Джебе. — Военачалникът Хаджиун ни изпрати преди да препусне и да се опита да мине през портите. — Видя изненаданата физиономия на Угедай и сви рамене. — Не са много високи, господарю.

Угедай осъзна, че в стаите е по-светло. Зората бе дошла и денят обещаваше да е чудесен. Сепна се, като се сети, че това е денят на полагането на клетва. Как щеше да продължи след нощ като тази? Това, че вече имаше „след“, бе повече, отколкото беше очаквал в последните моменти от нападението. Чувстваше се замаян, изгубен в събитията, които не бяха под контрола му.

Откъм коридора се чуха тичащи стъпки. В стаята влетя вестоносец и рязко спря, смаян от купищата трупове и нападали по пода оръжия. В покоите едва се дишаше от вонята на разпрани черва и урина.

— Докладвай — заповяда Джебе.

Младежът се овладя и се обърна към него.

— Портите са отворени, военачалнико. Тичах по целия път. Насам идва въоръжена сила.

— Разбира се, че идва — обади се Субодай и дълбокият му глас стресна присъстващите. Всички погледнаха към него и Угедай изпита облекчение, че старият воин е тук. — Всички, които са били извън стените през нощта, ще дойдат да видят кой е оцелял.

Обърна се към Угедай.

— Господарю, имаме съвсем малко време. Трябва да си чист и преоблечен, когато те видят. Покоите ти трябва да се запечатат. Най-малкото за днес.

Угедай кимна и Субодай бързо зараздава заповеди. Джебе излезе пръв, като остави шестима воини да охраняват бъдещия хан. Угедай и Торогене го последваха заедно с Толуй и семейството му. Докато бързаха по дългия коридор, Угедай видя, че ръката на Толуй все посяга към жена му или синовете му, сякаш той още не можеше да повярва, че всички са в безопасност.

— Децата, Угедай — каза Торогене.

Той я погледна и видя, че лицето й е пребледняло и изпито от тревога. Прегърна я през рамо, за да я успокои — и да успокои и себе си. Огледа се, но не видя никой, който да познава добре двореца. Къде се беше дянал прислужникът му Барас агур? Обърна се към Джебе.

— Трябва да знам дали синът ми Гуюк е жив. Дъщерите ми също. Нека някой от хората ти отиде в покоите им — да попита слугите. Искам отговор колкото се може по-бързо. И намерете съветника ми Яо Шъ, а също и Барас агур. Да се размърдат. Да се разбере кой е останал жив.

— Както заповядаш, господарю — бързо отвърна Джебе и сведе глава. Угедай изглеждаше превъзбуден и бе трудно да прецени настроението му. Беше нещо повече от възбудата след битка, когато животът тече по-буйно в жилите ти.

Угедай забърза напред и жена му трябваше да подтичва, за да не изостане. Някъде отпред се чуха приближаващи стъпки и той сви по друг коридор, по-далеч от звука. Трябваха му нови дрехи и искаше да измие кръвта и мръсотията от себе си. Трябваше му и време, за да помисли.

 

 

Яздеха към двореца на Угедай. Хаджиун бе пребледнял. По улиците се търкаляха трупове, локви потъмняваща кръв бяха оцапали каменните канавки. Не всички мъртъвци носеха отличителните белези на гвардейците на Угедай — мнозина бяха с тъмни делове или опушена на лампи броня, безцветна и мръсна на светлината на изгрева. Кървавата нощ бе свършила, но Хаджиун тръпнеше от ужас от онова, което го чакаше в двореца.

Чагатай яздеше небрежно и клатеше глава при вида на клането с такова неодобрение, че Хазар обмисляше дали да не му пререже гърлото и да изтрие противната физиономия от лицето му. Присъствието на тримата телохранители на Чагатай обаче го възпираше. Те не зяпаха мъртъвците. Погледите им не се откъсваха нито за миг от двамата мъже, които яздеха с господаря им — човека, който щеше да стане хан, преди денят да е свършил.

Улиците бяха пусти. Дори някои работници да бяха излезли от домовете си след сблъсъците и писъците през нощта, гледката на толкова много трупове ги беше пропъдила и ги беше накарала да се приберат и да залостят вратите си. Шестимата конници стигнаха до стъпалата към портите на двореца. Върху светлия мрамор лежаха трупове, кръвта им се беше разтекла по жилките на камъка.

Чагатай не слезе от коня си, а го подкара нагоре по стъпалата. Цъкаше с език, докато конят му предпазливо стъпваше покрай труповете. Главната порта към първия двор зееше отворена и нямаше никой, който да оспори правото му да влезе. Грачеха гарвани, в небето вече кръжаха соколи и лешояди, привлечени от миризмата на смърт. Хаджиун и Хазар се спогледаха мрачно, докато минаваха под сянката на вратата към двора. Сребърното дърво сияеше в светлината на утрото, прекрасно и безжизнено.

Военачалниците добре разчитаха случилото се тук. Не бе имало сражение с редици повалени мъже: труповете лежаха хаотично, убити отзад или повалени от стрели, които така и не са могли да видят. Почти усещаха изненадата на защитниците, когато облечените в тъмно мъже са се появили и са започнали да ги избиват, преди те да успеят да организират някакъв отпор. Чагатай най-сетне спря коня си и слезе от седлото. Изглеждаше някак унесен. Завърза изнервения от миризмата на кръв кон за един стълб и каза високо:

— Започвам да се боя за брат си.

Хазар се напрегна и един от телохранителите вдигна ръка към него, за да му напомни за присъствието им. Хилеше се, наслаждавайки се на представлението на господаря си.

— Не е нужно да се боиш — разнесе се глас, от който всички подскочиха.

Чагатай моментално се извъртя и сабята му светкавично излезе от ножницата. Хората му реагираха с почти същата бързина, готови да посрещнат евентуалната атака.

Субодай стоеше под един украсен варовиков свод. Не носеше броня. Утринният ветрец още не беше изсушил петната пот по копринената му туника. Лявата му ръка беше превързана и Чагатай видя петното кръв под плата. Лицето на Субодай бе уморено, но строго, а очите му бяха свирепо впити в мъжа, отговорен за цялата смърт и разруха около тях.

Чагатай отвори уста да иска някакво обяснение, но Субодай продължи:

— Моят господар Угедай те чака в залата за приеми. Поздравява те с добре дошъл в дома си. Гарантира, че си в безопасност.

Произнесе последните думи така, сякаш засядаха в гърлото му.

Чагатай извърна поглед пред яростта в очите му. Разбра, че е победен. Беше заложил всичко на тази нощ. Не погледна нагоре, когато чу стъпки и се появиха стрелците. Прехапа устна и кимна замислено. Все пак беше син на баща си. Изправи се и прибра сабята, сякаш изпълняваше ритуал. На лицето му не се забелязваше дори следа от изумление или разочарование. Усмихна се криво на Субодай и каза:

— Слава на духовете, че е оцелял. Води ме при него.