Кон Игълдън
Сребърна империя (32)

31.

Гуюк препускаше в галоп през гората след сръбския конник. Битката беше приключила преди дни, но двамата с Монгке продължаваха да преследват бягащите противници с туманите си, препускаха с все сили и гледаха да не оставят нито един жив, за да не могат да заминат в подкрепа на унгарския крал. Отново си помисли за многото маджари, които бе открил от тази страна на границата. Субодай бе прав да го прати на юг, където многобройните села щяха да се отзоват на призива на Бела. Е, вече не можеха да го направят — походът му през земите им се беше погрижил за това.

Чу далечния зов на тръба и изруга. Беше толкова близко до сърбина, че го виждаше как поглежда ужасено назад, но се отнасяше сериозно към отговорностите си. Спря коня и загледа как сърбинът изчезва между дърветата. Сигналът прозвуча отново, после за трети път. Гуюк се намръщи и се запита какво ли според Монгке е толкова спешно.

Докато се връщаше, видя, че хората му вече се събират. Излизаха от зеления сумрак и си подвикваха, хвалеха се с победите си. Един размахваше някакви златни верижки и Гуюк се усмихна на щастливото му изражение.

Когато Субодай ги бе пратил тук, Гуюк се беше уплашил, че това е нещо като наказание. Повече от ясно бе, че Субодай отстранява най-близките приятели на Бату. Походът на юг не обещаваше кой знае колко слава. Но ако този призив бе сигнал да се върнат при Субодай, Гуюк знаеше, че спомените му за тези няколко седмици ще са му скъпи и приятни. Двамата с Монгке работеха добре заедно и се бяха научили да се доверяват един на друг. Уважението му към Монгке определено се беше засилило. Братовчед му бе неуморен и вещ и макар да нямаше блестящите хрумвания на Бату, винаги беше там, където имаше нужда от него. Гуюк си спомни какво облекчение беше изпитал само преди няколко дни, когато Монгке разби сръбската част, която беше направила засада на мингханите му сред хълмовете.

След гората имаше скали и Гуюк предпазливо заслиза през тях, докато не стигна до равното. Вече виждаше как туманът на Монгке се строява, както и собствените си хора, които се стичаха от всички посоки и заемаха местата си. Препусна в лек галоп през равнината.

Отдалече чу звъна на звънчетата. Беше дошъл вестоносец. Сърцето му заби възбудено. Какви ли бяха новините? Много лесно беше да се почувстваш изолиран от основната войска и да ти се стори, че светът се изчерпва само с твоите битки и нападения. Насили се да се отпусне. Сигурно Субодай ги свикваше за някаква последна атака на запад. Бащата небе определено беше благословил начинанието му и Гуюк нито веднъж не бе съжалил, че е толкова далеч от родните степи. Беше млад, но можеше да си представи годините пред себе си, когато всички, участвали във великия поход, щяха да са обвързани един с друг по особен начин. Вече усещаше тази връзка, чувството на споделена опасност, дори на братска привързаност. Каквото и друго да бе възнамерявал Субодай, походът бе сплотил военачалниците, които яздеха с него.

Докато приближаваше, забеляза, че Монгке е зачервен и ядосан. Повдигна мълчаливо вежда и Монгке сви рамене и каза малко сърдито:

— Казва, че ще говори само с теб.

Гуюк погледна изненадано младия вестоносец. Беше мръсен, което си бе съвсем нормално след такъв път. Нямаше доспехи. Свали кожената чанта от гърба си, подаде му я и каза:

— Беше ми заръчано да предам съобщението лично на Гуюк, господарю. Не исках да те обидя. — Говореше всъщност на Монгке, който го гледаше кръвнишки.

— Сигурно орлок Субодай има причини за подобно решение — рече Гуюк, докато вземаше чантата и я отваряше.

Умореният конник се чувстваше неудобно в присъствието на такива високопоставени мъже, но поклати глава.

— Господарю, не съм виждал орлок Субодай. Съобщението идва от Каракорум.

Гуюк замръзна. После бръкна в чантата и извади единственото съобщение. Всички го видяха как пребледня, докато оглеждаше печата. Счупи го бързо и отвори съобщението, което бе пропътувало почти пет хиляди мили, за да стигне до него.

Прехапа устна, докато четеше, очите му се връщаха отново и отново към началото, докато се опитваше да осъзнае съдържанието. Накрая Монгке не издържа напрегнатата тишина и попита:

— Какво пише, Гуюк?

Гуюк поклати глава.

— Баща ми е мъртъв — замаяно рече той. — Ханът е мъртъв.

За миг Монгке остана неподвижен в седлото, после слезе от коня, коленичи в тревата и сведе глава. Мъжете около него последваха примера му, вестта се разпространи и след малко и двата тумана бяха на колене. Гуюк ги гледаше объркано, все още неспособен да проумее случващото се.

— Стани, Монгке — рече той. — Няма да забравя това, но сега трябва да се върна у дома. Трябва да тръгна към Каракорум.

Монгке се изправи и преди Гуюк да успее да го спре, докосна с чело ботуша му в стремето.

— Нека положа клетва пред теб. Позволи ми тази чест.

Гуюк впери поглед в него. Монгке го гледаше отдолу със свирепа гордост.

— Добре, военачалнико — тихо отвърна той.

— Ханът е мъртъв. Предлагам ти сол, мляко, коне, гери и кръв — каза Монгке. — Ще те следвам навсякъде, господарю. Давам ти думата си, а думата ми е желязо.

Гуюк потръпна, когато коленичилите мъже около него започнаха да повтарят думите, докато не ги казаха всички. Мълчанието се проточи и Гуюк загледа над тях към града отвъд хоризонта, който можеше да види единствено той.

— Заклехме се, господарю — рече Монгке. — Вече сме твои.

Яхна коня си и започна да раздава заповеди на най-близките мингхан командири.

Гуюк продължаваше да държи жълтия пергамент, който сякаш го изгаряше. Чу Монгке да нарежда на туманите да потеглят на север, към Субодай.

— Не. Трябва да замина още тази вечер — каза Гуюк. Погледът му бе стъклен, кожата му приличаше на восък под лъчите на слънцето. Едва забеляза как Монгке приближи коня си до неговия и почти не усети докосването му по рамото си.

— Ще имаш нужда и от другите тумани, приятелю — рече Монгке. — От всичките.

 

 

Субодай чуваше как реката тече съвсем наблизо. Носеше се силна миризма на мъже и коне — мокри дрехи, пот, овче месо и тор, всичко това смесено в нощния въздух. Беше вбесен, защото бе гледал как цял мингхан воини бе избит до крак, докато удържаше моста по негова заповед. Войниците бяха изпълнили задачата си и нощта настъпи, без маджарската войска да прекоси реката. Крал Бела беше прехвърлил само хиляда тежки конници да установят предмостие за утре сутринта. Те нямаше да спят, щом монголските лагерни огньове горяха навсякъде около тях. Жертвата си струваше, помисли си Субодай. Крал Бела беше принуден да чака до сутринта, преди да мине по моста и да продължи да преследва монголската войска.

Уморено разкърши схванатия си врат. Не беше нужно да говори на хората си, нито дори да им дава нови заповеди. Те също бяха гледали отпора на мингхана. Слушали бяха виковете на умиращите и плясъка на падащите във водата тела. Река Шайо течеше пълноводна и бърза и воините бързо се издавиха — тежките доспехи ги влачеха към дъното.

Луната не бе пълна, но осветяваше терена достатъчно. Реката блестеше като сребристо въже, което се губеше в сумрака, докато туманите минаваха през плиткия брод. Той беше ключът на плана на Субодай, открит при разузнаването след слизането от планините. Всичко, което Бела бе видял дотук, го беше накарало да вярва, че монголите бягат. Начинът, по който бяха удържали моста, му беше показал, че той е важен за тях. След това Субодай използва тъмните часове, преди луната да се издигне над равнината. Беше риск, при това голям, но орлокът бе толкова уморен от бягането, колкото и хората му.

Сега само парцаливите наборници държаха територията от другата страна на реката. Седяха около хилядите огньове под лунната светлина и се местеха от един на друг, за да създадат впечатлението за огромен лагер. Субодай пък беше повел туманите на три мили на север. Бяха превели конете през брода, без врагът да се усети. Субодай не беше оставил нито един туман в резерва. Ако планът му се провалеше, унгарският крал щеше да прекоси реката по зазоряване и парцаливите пехотинци щяха да бъдат унищожени.

Субодай шепнешком заповяда да ускорят темпото. Нужни бяха часове за преминаването на толкова много хора, особено когато се опитваха да не вдигат шум. Час по час поглеждаше към луната и преценяваше времето, което оставаше до зазоряване. Армията на крал Бела беше огромна. На Субодай щеше да му е нужен цял ден, за да отмъсти достатъчно за загубите си.

Туманите най-после се събраха. Конете пръхтяха и воините закриваха ноздрите им с мърлявите си длани. Шепнеха си и се смееха тихо в мрака, предвкусваха ужаса, който щеше да изпита уж преследващият ги враг. Бяха бягали цели пет дни. Най-сетне беше дошъл моментът да спрат и да ударят.

Субодай видя в сумрака, че Бату се приближава за заповеди. Беше се ухилил. Орлокът запази суровата си физиономия.

— Бату, твоят туман ще удари предната част на лагера, където е кралят им. Изненадайте ги, докато спят, и ги унищожете. Ако успеете да стигнете стените от чували, съборете ги. Приближете колкото можете по-тихо, после оставете стрелите и мечовете да крещят вместо вас.

— Както заповядаш, орлок — отвърна Бату. Като никога при изговарянето на титлата не се долавяше подигравка.

— Аз ще препусна с туманите на Джебе и Чулгетай и ще ги ударя отзад. Те са сигурни къде се намираме и няма да ни очакват. Стените им са безполезни, че и по-лошо — защото се чувстват в безопасност зад тях. Искам да се паникьосат, Бату. Всичко зависи от това да ги разбием бързо. Не забравяй, че са много повече от нас. Ако имат добри командири, могат да се прегрупират. Тогава ще сме принудени да се бием до последния човек и загубите ще са огромни. Не пропилявай войската ми, Бату. Разбираш ли?

— Ще се държа с воините, сякаш са ми синове — рече Бату.

Субодай изсумтя, но каза:

— Тръгвай тогава. Утрото наближава.

Загледа как Бату изчезва безмълвно в мрака. Нямаше сигнални тръби и барабани — врагът беше съвсем наблизо и не биваше да заподозре нищо. Туманът на Бату се построи бързо и пое в тръс към унгарския лагер. Монголските каруци, герите и ранените бяха оставени оттатък реката и трябваше да се оправят сами. Туманите бяха без багаж, можеха да препускат бързо и да нанесат тежки удари.

Субодай кимна отсечено на самия себе си. Трябваше да измине по-голямо разстояние от Бату, а времето бе съвсем малко. Усети, че сърцето му се разтупква по-силно. Рядко му се случваше да изпитва възбуда, но запази физиономията си безизразна, докато поведе последните два тумана на запад.

 

 

Крал Бела се събуди внезапно. Беше плувнал в пот. Разтърка очи да прогони кошмара и стана. Беше сънувал, че ги нападат. Примигна, когато започна да осъзнава, че това не е сън, а истина. Обхванат от внезапен страх, той подаде глава от командния павилион. Беше все още тъмно, но видя Конрад фон Тюринген на коня си, вече в пълно бойно снаряжение. Крещеше някакви заповеди. Хора тичаха във всички посоки, а оттатък стената зареваха бойни рогове. След миг Бела чу характерния грохот на барабани — с всеки миг ставаше все по-силен и ясен.

Изруга, върна се в палатката и затърси пипнешком дрехите си. Слугите бяха изчезнали. Препъна се в някакъв стол и изсъска от болка. Обу се и се облече, но всичко това му отнемаше ценно време. Грабна бродирания си жакет, наметна го на раменете си и изтича навън. Вече бяха довели коня му и той го яхна и се огледа.

Небето на изток избледняваше и Бела с ужас видя, че войската му е в пълен хаос. Чувалите с пясък бяха съборени и собствените му хора нахлуваха през отвора, гонени от дивите ездачи и стрелите им. Чу фон Тюринген да реве заповеди на рицарите си, които препускаха да подсилят отбраната, и в сърцето му пламна отчаяна надежда.

Чу грохот на още барабани и завъртя коня си. По някакъв начин монголите се бяха оказали зад него. Как бяха пресекли реката? Беше невъзможно, но ето че барабаните бяха зад гърба му и приближаваха.

Зашеметен, Бела препусна през лагера. Умът му все така отказваше да приеме случващото се. Неговите маджари бяха пробили очертанията на собствения си лагер на две места и се изливаха през отворите в търсене на спасение. Не можеше да си представи загубите, които би трябвало да са понесли, за да отстъпват по такъв начин.

Пред очите му отворите се разшириха и все повече хора се натъпкаха зад чувалите с пясък. Зад тях монголите продължаваха да нападат обърканите му хора, надупчваха ги със стрели и копия. Изглеждаха безброй и Бела се запита дали по някакъв начин не са успели да скрият резервна войска.

Помъчи се да запази спокойствие, въпреки че хаосът ставаше все по-ужасен. Знаеше, че трябва да си възвърне периметъра, да възстанови лагера и да събере хората си зад стените. След това можеше да прецени загубите и евентуално дори да предприеме контраатака. Изрева заповед на вестоносците и те препуснаха през суетящите се конници, като крещяха: „Възстановете стените! Дръжте стените!“ Ако успееше с това, може би щеше да се размине с катастрофата. Офицерите му щяха да въведат ред в хаоса. И той щеше да даде отпор на туманите.

Рицарите под командването на Йозеф Ландау го чуха. Строиха се и препуснаха в плътна маса през лагера. Междувременно монголите бяха стигнали стените и върху лагера се изсипа порой стрели. От това разстояние и с тази мощ на лъковете нямаше нужда да се прицелват. Бела не можеше да повярва на загубите, но рицарите продължиха напред като обсебени: също като него разбираха, че стените са единственото им спасение. Фон Тюринген поведе още сто от своите бронирани мъже — огромният маршал лесно се различаваше по брадата и дългия си меч.

И рицарите доказаха стойността си. Ландау и фон Тюринген пръснаха монголите, които се бяха осмелили да влязат в лагера, и ги отблъснаха към широките дупки в стената. Сражаваха се с праведна ярост. Сърцето на Бела се беше качило в гърлото му, докато гледаше как тевтонските рицари запушват отвора с конете си, вдигнали щитове, за да се предпазят от стрелите, които продължаваха да се изсипват отгоре им. Нещо удари Ландау и Бела видя как главата му клюмна, а конят му се понесе настрани. За момент рицарят се опита да се задържи в седлото, после размаха ръце и се сгромоляса в калта почти в краката на краля. Заклещен и задушаващ се в бронята си, Ландау умря бавно, блъскан и тъпкан от множеството.

Войниците възстановяваха стената с цялата бързина, на която бяха способни. Монголите приближиха отново, препускаха до самата стена, след което скачаха от конете и се претъркулваха от вътрешната страна. Един по един падаха — поваляше ги същият отряд стрелци, който бе атакувал моста предишната вечер. Бела задиша малко по-леко, когато заплахата от неминуемо поражение отмина. Стените бяха възстановени, врагът виеше отвън. Монголите бяха понесли тежки загуби, макар и много по-малки от неговите. Благодари на Бога, че е построил лагера си достатъчно голям, та хората му да се съберат в него.

Впери поглед в купчините мъртви войници и коне. Бяха надупчени със стрели, някои все още потръпваха. Слънцето се беше издигнало високо в небето. Бела не можеше да повярва, че е минало толкова време от първите сигнали за тревога.

Монголите продължаваха да нападат. Лагерът имаше само една порта и той изпрати стрелци, които да я пазят срещу нова атака. Видя как фон Тюринген събира рицарите си в колона. Тевтонците свалиха забралата и наведоха копията си. Фон Тюринген изрева да отворят портата. Почти шестстотин рицари пришпориха конете си и препуснаха в галоп навън. Бела си помисли, че няма да ги види отново.

Сети се да изпрати при всяка стена стрелци с пълни колчани. От всички страни забръмчаха тетиви, и той задиша по-бързо, когато чу гърлените викове отвън. Тевтонските рицари бяха в стихията си, врязаха се в монголските ездачи, като използваха тежестта и скоростта си да ги пометат, а враговете ревяха и пищяха. Бела едва сдържаше ужаса си. Вътре в лагера беше гмеж от хора и коне, но огромна част от армията му беше изклана в съня си. Не можеше да избяга. Бяха го хванали в капан и щеше да умре тук. Всички щяха да умрат.

Сякаш мина цяла вечност, преди фон Тюринген да се върне през портата. Блестящата колона рицари беше сведена до не повече от осемдесет, в най-добрия случай сто души. Мнозина се олюляваха в седлата, а от броните им стърчаха стрели. Огромната брада на фон Тюринген беше изцапана с кръв и той приличаше на някакъв мрачен бог. Яростните му сини очи се спряха върху унгарския крал.

 

 

Задъханият Бату спря коня си до Субодай. Орлокът стоеше на един нисък хълм и гледаше хода на сражението. Бату очакваше, че военачалникът ще е бесен от начина, по който се беше развила атаката, но вместо това Субодай се усмихна, когато го видя. Бату изчисти полепналата по врата му кал, усмихна се колебливо и каза:

— Рицарите са страховити воини.

Субодай кимна. Беше видял как брадатият гигант помете хората му. Монголските воини бяха твърде близо и не можеха да маневрират, когато рицарите излязоха. Внезапната им атака го изнерви с дисциплината и жестокостта си. Рицарите си пробиваха път през хората му като някакви неуморни касапи и веднага затваряха празнините в собствените си редици, когато другарите им падаха. Но всеки паднал отнасяше със себе си на оня свят по двама или трима воини, преди да успеят да го съсекат.

— Вече не са чак толкова много — отвърна Субодай, макар че атаката беше разклатила увереността му. Не беше забравил опасността от рицарите, но може би бе подценил силата им в подходящото време и място. Онзи брадат маниак беше напипал момента и бе изненадал тумана му точно когато воините виеха победоносно. Въпреки това само малка част от рицарите успя да се оттегли.

За момент Субодай се замисли за нова атака срещу стените, но цената щеше да е твърде висока. Беше натикал маджарите в укреплението им, което бе по-слабо от която и да било дзинска крепост. Съмняваше се, че разполагат с достатъчно вода за толкова много хора, натъпкани на едно място.

Загледа се към равнината и купищата тела, някои все още пълзяха. Атаките бяха смачкали унгарската армия и най-малкото бяха направили на пух и прах самоувереността на врага. Беше доволен, но прехапа устна, когато се замисли как да довърши започнатото.

— Колко време могат да издържат? — неочаквано попита Бату. Буквално беше прочел мислите му и Субодай го погледна изненадано.

— Най-много няколко дни. Докато им свърши водата. Но няма да чакат дотогава. Въпросът е колко хора и коне, колко стрели и копия са им останали. И колко са проклетите им рицари.

Трудно беше да направи точна преценка. Равнината бе осеяна с трупове, но той нямаше представа колко са оцелели и са стигнали до краля си. Затвори очи за момент и си представи района, сякаш летеше над него. Парцаливите му пехотинци все още бяха от другата страна на реката и сигурно гледаха кръвнишки малкия контингент, който беше минал по моста и бе заел позиция от другата страна. А лагерът на краля се намираше между Субодай и реката. Бату отново прочете мислите му.

— Да пратя ли вестоносец при пехотинците да прекосят реката?

Субодай не отговори. Все още не знаеше колко монголски воини са убити и ранени тази сутрин. Ако кралят беше спасил дори половината от армията си, разполагаше с достатъчно сили да започне сражение на равни начала — сражение, което Субодай можеше да спечели единствено ако хвърли всичките си тумани в касапницата. Безценната войска, която беше довел на великия поход, щеше да се стопи в боя с враг със същата сила и воля. А това не го устройваше. Мислеше трескаво и оглеждаше района около лагера. Накрая бавно кимна и този път Бату не успя да се досети какво е решил.

— Какво реши, орлок? Да пратя ли вестоносец през брода?

— Да. Кажи им да избият хората на краля от другата страна на реката. Трябва да си върнем моста, Бату. Не искам кралят да праща хора до реката за вода.

Помълча и добави:

— Щом овладеем моста, ще отдръпна туманите на една миля. Жаждата ще свърши работа вместо нас.

Бату го погледна объркано, а Субодай се озъби — а може би така се усмихваше?