Кон Игълдън
Сребърна империя (30)

29.

Субодай гледаше как армията на крал Бела започва да пресича реката. Мостовете почерняха от хора и коне. Бату и Джебе бяха спрели конете си до него и също гледаха, преценяваха хората, срещу които им предстоеше да се изправят. Конете спокойно пощипваха трева. Пролетта бе настъпила рано в равнините и само тук-там на зеления килим се виждаха бели участъци сняг. Въздухът все още беше студен, но небето бе светлосиньо и светът се изпълваше с нов живот.

— Доста добри конници са — отбеляза Джебе.

Бату сви рамене, но Субодай каза тихо и замислено:

— Твърде много са. И през реката има прекалено много мостове. Но пък именно затова ще ги накараме да се озорят.

Бату ги погледна. Както винаги си даваше сметка, че двамата споделят разбиране, от което той е изключен. Това бе вбесяващо: несъмнено нарочно се държаха така. Извърна се, тъй като знаеше, че и двамата с лекота могат да разпознаят гнева му.

През целия си живот бе принуждаван да се бори за всичко, което беше постигнал. После ханът го бе измъкнал от калта и го беше издигнал до командващ туман в името на баща му. Бату бе почетен пред всички и на мястото на омразата му към света дойде нова борба, почти толкова мъчителна, колкото и предишната. Трябваше да докаже, че е способен да води, че има уменията и дисциплината, които хора като Субодай приемаха за даденост. В желанието си да се докаже никой друг не би могъл да работи по-здраво и да постигне повече от него. Беше млад, енергията му бе почти безкрайна в сравнение с тези старци.

Разкъсваше се, докато гледаше орлока. Една мъничка слаба част от него бе готова да даде всичко за едно потупване по рамото от Субодай, за одобрение, просто за одобрението му като мъж и водач. Останалото му същество мразеше тази слабост с такава страст, че тя нямаше как да не се излее навън като гняв. Нямаше съмнение, че баща му навремето се е възхищавал на Субодай. Нямаше съмнение, че му е имал доверие.

Смазването на подобни нужди бе част от възмъжаването и Бату го знаеше много добре. Никога нямаше да спечели доверието на Субодай. Никога нямаше да получи одобрението му. Затова смяташе да се издигне в държавата и когато Субодай остарее съвсем и остане без зъби, да разбере, че е преценил неправилно младия военачалник, който някога е бил под опеката му. Да разбере, че е изпуснал единствения, който би могъл да поеме завещаното от Чингис и да го направи златно.

Въздъхна. Не беше глупак. Дори фантазията за стария Субодай, осъзнаващ огромната си грешка, беше момчешка мечта. Ако беше научил нещо при съзряването си, то бе, че няма значение какво мислят другите за теб — дори онези, които уважаваш. В крайна сметка сам щеше да си съшие живота с всичките му горчиви грешки и триумфи, подобно на всеки друг. Опита се да не слуша вътрешната си нужда, която искаше двамата старци да слушат жадно всяка негова дума. Бе твърде млад за това, а и те бяха съвсем различни хора.

— Нека около половината минат през Дунава — тъкмо казваше Субодай на Джебе. — Имат… колко? Осемдесет хиляди?

— Мисля, че са повече. Не стоят неподвижно, така че не мога да съм сигурен.

— Два пъти повече конници, отколкото имаме ние — кисело отбеляза Субодай.

— Ами онези, които се махнаха? — попита Бату.

Субодай раздразнено поклати глава. Той също се беше питал защо десетки хиляди ездачи най-неочаквано се отделиха от армията на крал Бела точно преди той да тръгне напред. Миришеше му на някаква измама, а Субодай не обичаше да го правят на глупак.

— Не знам. Може да са резерва или част от някакъв друг план. Не ми харесва идеята толкова много войници да са извън погледа ми, докато се оттегляме. Ще пратя хора да ги потърсят. Ще пресекат реката по-надолу и ще разузнаят района.

— Значи смяташ, че са нещо като резерва? — попита Бату, доволен, че взема участие в разговора.

Субодай сви равнодушно рамене.

— Стига да не пресекат реката, не ме интересува какви са.

Пред тях армията на крал Бела се точеше по широките мостове над Дунава. Идваха на ясно разграничени части, разкриващи много за структурата и нападателните им способности. Именно затова Субодай наблюдаваше с такъв интерес. Различните групи веднага се събираха на брега и създаваха предмостие в случай на неочаквана атака. Субодай поклати глава, загледан във формациите им. Крал Бела имаше почти три пъти повече обучени войници от него. За да могат три тумана да постигнат победа над подобно множество, се искаха късмет, умения и многогодишен опит. Орлокът се усмихна замислено. Разполагаше с изобилие от тези неща. Още по-важното бе, че цял месец бе разузнавал територията около Буда и Пеща в търсене на най-доброто бойно поле. То със сигурност не беше на брега на Дунава — линията на сражението бе толкова дълга и разнообразна, че нямаше как да я контролира. Съществуваше само един отговор срещу превъзхождащ те по численост противник — да му отнемеш възможността да маневрира. И най-голямата армия на света се превръща в колона от само няколко души, ако й се наложи да мине през някой тесен проход или по мост.

Тримата военачалници наблюдаваха с мрачна съсредоточеност как унгарската армия се строява от тяхната страна на реката. Това отне цяла вечност и Субодай не пропусна нито една подробност. Беше доволен, че не вижда по-добра дисциплина от тази на другите армии, срещу които се беше изправял. Докладите от Байдур и Илугей бяха добри. От север нямаше да дойде втора армия. На юг Гуюк и Монгке бяха разорали ивица земя с ширината на самата Унгария и бяха разбили всички, които бяха сметнали за евентуална заплаха. Фланговете му бяха осигурени, както беше планирал и както се бе надявал, че ще стане. Беше готов да тръгне срещу краля. Субодай разтърка уморените си очи. След години, десетилетия, столетия сънародниците му щяха да яздят през зелените земи на Унгария, без да подозират, че навремето той е стоял тук и цялото им бъдеще е било на везните. Надяваше се, че ще капнат капка айраг за него, когато пият. Това бе всичко, за което можеше да мечтае човек — да си спомнят за него от време на време, наред с всички други духове, пролели кръвта си тук или другаде.

Ясно се виждаше как крал Бела язди пред войниците си и ги окуражава. Субодай чу рева на стотици тръби из плътните редици, развяваха се знамена. Гледката беше впечатляваща дори за хора, виждали армиите на дзинския император.

Бату беше стиснал зъби. Субодай би трябвало да сподели плановете си с него, още повече че тъкмо той щеше да рискува живота си и да се вреже в огромното множество на врага. Гордостта не му позволяваше да попита, а Субодай не бе разкрил нищо през дългите дни внимателно маневриране и разузнаване. Туманите и наборниците чакаха търпеливо с Чулгетай на две мили от реката.

Маджарските съгледвачи вече ги бяха забелязали и един малък отряд препусна към тях.

— Добре, видях достатъчно — каза Субодай и се обърна към Бату. — Туманите ще отстъпят. Бавно. Поддържай… две мили разстояние от врага. Пехотинците да тичат с конете. Кажи им, че могат да се държат за стремената или да яхнат резервните коне, ако започнат да изостават. Кралят също има пехотинци, така че няма да може да ни принуди да приемем сражение.

— Да отстъпят? — повтори Бату, но запази спокойна физиономия. — Смяташ ли да ми кажеш какво си замислил, орлок багатур?

— Разбира се! — ухили се Субодай. — Но не днес. Днес ще отстъпим пред превъзхождащата ни сила. Няма да е зле някои хора да се научат на малко смирение.

 

 

Сорхатани стоеше на стените на Каракорум и гледаше как слънцето изгрява. Докъдето й стигаше погледът, дзински работници издигаха стените: добавяха варовикови плочи върху хоросана, слагаха още хоросан и редяха още камъни над все още засъхващите долни пластове. Кандидати за работата не липсваха, строежът започваше рано сутрин и завършваше чак когато ставаше твърде тъмно, за да виждат какво правят. Всички, чийто живот бе свързан с града, разбираха, че трябва да очакват пристигането на Чагатай хан. Не биваше да му се позволи да влезе и нямаше съмнение какво щеше да последва. Туманите му щяха да атакуват стените на столицата на собствената си държава.

Сорхатани въздъхна. Стените изобщо нямаше да го спрат. Откакто Чингис се беше изправил срещу първия град, туманите бяха усъвършенствали катапултите си, а сега разполагаха и с онзи барут, който можеше да нанася невероятни поражения. Не знаеше дали майсторите на Чагатай вървят по същия път, но най-вероятно знаеха всяка подробност за най-новите оръдия и катапултите, изстрелващи бъчви с барут. Отляво на нея изграждаха оръдейна платформа — ниска яка кула, способна да побере мощното оръдие и да спре отката му.

Когато Чагатай дойдеше, нещата нямаше да са както ги иска, беше се погрижила за това. Градът щеше да бълва пламъци по него и може би някой огнен език щеше да сложи край на заплахата, преди братът на хана да разбие стените и да влезе вътре.

Почти по навик Сорхатани преброи дните от смъртта на Угедай. Дванайсет. Беше затворила пътната станция в града веднага след като съобщението за Гуюк бе заминало, но системата си имаше своите недостатъци. Друга верига пътни станции се простираше на запад от Каракорум към ханството на Чагатай на хиляда и петстотин мили, че и повече. Достатъчно бе някой от града да стигне само до една брънка от тази верига. Това щеше да е достатъчно конниците да препуснат и Чагатай щеше да научи за смъртта на хана. Отново се замисли за разстоянията. При най-добрата скорост новината щеше да стигне до него след шест дни. Двамата с Яо Шъ бяха започнали да правят тези сметки веднага щом се заеха с укрепването на града. Дори да потеглеше незабавно, ако веднага изтичаше за коня си и туманите му бяха в пълна готовност, щеше да му е нужен месец, за да стигне дотук, а по-вероятно два. Щеше да е принуден да следва ям станциите покрай пустинята Такламакан.

Това означаваше, че ще пристигне в най-добрия случай към средата на лятото.

Заслони очи и се загледа в работата по стените. Лицата и ръцете на дзинците бяха сиви от мократа вар. Когато дойдеше лятото, Каракорум щеше да е защитен от оръдия, качени на достатъчно широки за тях стени.

Наведе се, взе изсъхнала бучка вар, стри я на прах и изтупа длани. Още много работа имаше дотогава. Двете с Торогене държаха империята единствено с властните си заповеди и самоувереността си. Докато Гуюк не се върнеше в родината и не заемеше мястото на баща си, докато народът не се събереше да положи клетва пред него, Каракорум щеше да си остане уязвим. Щеше да им се наложи да издържат два, може би дори три месеца обсада. Сорхатани се ужасяваше от мисълта да види червена или черна шатра пред стените на столицата.

По някакъв странен начин Угедай бе постигнал триумф, като бе направил града си толкова важен. Чингис щеше да призове народа при себе си, някъде далеч от белите стени. Тази мисъл накара Сорхатани да замръзне. Не, Чагатай нямаше въображението на баща си, а Каракорум наистина бе станал важен символ за възкачването на трона. Който искаше да е хан, трябваше да контролира града. Кимна. Да, Чагатай щеше да дойде.

Погледна широката платформа, която щеше да позволи на стрелците да се съберат и да стрелят надолу към нападателите, и слезе по стъпалата от вътрешната страна на стената. На равни разстояния бяха вдигнати дървени навеси, под които щяха да се пазят колчани със стрели, вода, железни и глинени гърнета, пълни с барут. Градските стражи трупаха запаси храна с цялата бързина, на която бяха способни, препускаха на стотици мили във всички посоки, за да реквизират произведеното от селяните. Пазарите и кошарите бяха опразнени, а собствениците получаваха само бележките на Темуге, че ще бъдат обезщетени по-късно. В града вече се усещаше страх и никой не беше посмял да протестира. Сорхатани знаеше, че по пътищата на изток има бегълци. Някои семейства се изнасяха с надеждата да избегнат предстоящата разруха. В по-мрачните си моменти се съгласяваше със заключенията им. Йенкин беше издържал срещу великия хан цяла година, но пък стените му бяха яки, строени поколения наред. Каракорум изобщо не беше замислен да издържа на обсади. Не беше такъв планът на Угедай за белия град в пустошта.

Видя Торогене заедно с Яо Шъ и Алхун. И тримата я гледаха с очакване. Нищо в града не се случваше, без да е минало през ръцете й. Сърцето й се сви при мисълта за поредните стотици проблеми и трудности, но в същото време част от нея неимоверно се наслаждаваше на новия й авторитет. Значи такова беше усещането! Точно това бе познал съпругът й — другите да гледат теб и само теб. Изкиска се, когато си представи как Чингис научава, че създадената от него държава се управлява от жена. Помнеше думите му, че в бъдеще хората му ще носят по-хубави дрехи, ще ядат изтънчена храна и ще забравят какво му дължат. Отново надяна сериозна физиономия, преди да стигне до Яо Шъ и Торогене. Още не беше забравила онзи свиреп дърт дявол с жълтите очи, но имаше и други грижи, а Каракорум беше в опасност. Не вярваше, че правото й върху земите на предците ще се задължи дълго след като Чагатай стане хан на хановете. Синовете й можеше да бъдат убити при чистката на новия владетел, който щеше да постави свои хора начело на войските на държавата.

Бъдещето зависеше от това да забавят Чагатай достатъчно дълго, за да може Гуюк да се върне. Нямаше друга надежда и друг план. Сорхатани се усмихна на онези, които я очакваха. По лицата им бяха изписани собствените й тревоги. Сутрешният вятър разроши косата й и тя я приглади с длан и отсече:

— Е, да почваме. Какво имаме за тази сутрин?

 

 

Докато препускаше, Кисрут ругаеше бащата небе. Опипа охлузената си шия. Изобщо нямаше представа, че крадците по пътищата са станали толкова дръзки. Още потръпваше, като си спомнеше как онзи изскочи иззад дървото и сграбчи чантата на гърба му. Едва не го бе смъкнал от седлото. Е, щеше да каже на стария Гурбан и щяха да видят те! Никой нямаше право да заплашва вестоносците.

Вече виждаше гера, който бележеше двайсет и петата миля от прехода, и както винаги се опита да си представи някоя от големите пътни станции. Беше чувал разкази на минаващи ездачи, макар понякога да си мислеше, че преувеличават, като го гледат как поглъща всяка дума. Отделна кухня, специална храна само за ездачите. Запалени фенери през цялото денонощие, конюшни от полиран дъб, безброй прекрасни коне, готови да препуснат в степта. Казваше си, че един ден ще види всичко това и ще бъде уважаван сред събратята си. Често си мечтаеше така, докато яздеше напред-назад между двете станции, които бяха толкова малки и бедни, че се състояха само от по няколко гера и оградено за конете място. Градските вестоносци сякаш донасяха със себе си и великолепието на Каракорум.

На неговия пост нямаше нищо подобно. Той се управляваше от Гурбан и други двама сакати с жените им и това, изглежда, напълно ги задоволяваше. Кисрут беше мечтал да пренася важни съобщения и сърцето му още туптеше от думите на изтощения ездач. „Убивай хора и коне, ако се наложи, но стигни до Гуюк, до наследника. Това е лично за него“. Кисрут не знаеше какво носи, но със сигурност бе нещо важно. С нетърпение чакаше да го предаде на брат си и да повтори думите пред него.

С раздразнение видя, че не го чака никой. Гурбан сигурно спеше, наквасен с айрага, който жена му беше направила миналата седмица. Типично за стария пияница — да проспи най-важното послание в живота си. В живота им. Кисрут нарочно дрънна звънчетата още веднъж, докато слизаше от седлото, но герите си останаха все така притихнали, само от единия се издигаше струйка дим. Да не би всички да бяха решили да отидат на риба? Беше ги оставил преди три дни, за да отнесе няколко маловажни съобщения до другата станция.

Ритна вратата на гера, но не влезе. Писмото му вдъхваше самоувереност.

— Какво има? — обади се сънено брат му. — Кисрут? Ти ли си?

— Че кой друг? Аз съм! — рязко отвърна Кисрут. — Пристигам с много спешно писмо от Каракорум. И те заварвам да спиш!

Вратата се отвори и брат му излезе, търкаше очи. Рогозката, върху която беше спал, се бе отпечатала на лицето му. Кисрут се помъчи да овладее гнева си.

— Е? Тук съм, нали? — каза брат му.

Кисрут поклати глава.

— Знаеш ли какво? Аз ще го отнеса. Кажи на Гурбан, че по пътя за насам има крадци. Едва не ме свалиха от коня.

Брат му се ококори, както и трябваше. Никой не смееше да напада вестоносци.

— Ще му кажа, разбира се. Искаш ли аз да продължа с тази чанта? Тръгвам веднага, щом е толкова важно.

Кисрут вече беше взел решение, а и, честно казано, не искаше вълнуващото преживяване да приключи толкова бързо.

— Връщай се да спиш. Аз ще отнеса съобщението до следващия пост.

Изведнъж му се прииска да е далече оттук.