Кон Игълдън
Сребърна империя (3)

2.

Толуй галеше разсеяно мократа коса на жена си и гледаше как четиримата му синове се плискат с крясъци във водите на Орхон. Слънцето топлеше приятно, лежаха на брега и само присъствието на стражите му не му позволяваше да се отпусне напълно. Намръщи се при тази мисъл. Нямаше покой в лагера, където всеки се чудеше дали поддържа Чагатай, Угедай или военачалниците — или може би е от онези, които биха доносничили за всеки от тях. Понякога му се искаше двамата му по-големи братя да уредят тихомълком различията си, за да може да се наслади на ден като този, с прекрасната си жена в обятията си и с четиримата си здрави синове, които го умоляваха да им позволи да поплуват до водопада. Веднъж им беше забранил, но видя, че Кублай отново е предизвикал Монгке и двамата се промъкваха все по-близо и по-близо до брега, където една козя пътека водеше нагоре. Толуй гледаше през притворените си очи как двете по-големи момчета хвърлят виновни погледи към родителите си с надеждата, че са заспали под топлите лъчи на слънцето. Естествено, Арик-Боке и Хулегу не оставаха по-назад и кокалестите им момчешки телца почти трепереха от възбуда.

— Виждаш ли ги? — промърмори Сорхатани.

Толуй се усмихна.

— Почти се изкушавам да ги оставя да опитат. И двамата плуват като видри.

Плуването все още бе ново умение за племената от безкрайните степи. За хора, които се научаваха да яздят преди да могат да говорят, реките бяха изворът на живот за стадата или препятствие, когато бяха придошли. Едва неотдавна се бяха превърнали в източник на удоволствие за децата.

— Но не ти ще си онзи, който ще се грижи за раните им, когато си съдерат кожите или си потрошат кокалите — отбеляза Сорхатани и се отпусна в обятията му.

Но все пак не каза нищо, когато Монгке внезапно се втурна към пътеката; голото му тяло блестеше на слънцето. Кублай хвърли последен бърз поглед към родителите си, но те не помръднаха и в следващия миг той също тичаше.

Толуй и Сорхатани се надигнаха веднага щом момчетата изчезнаха. Спогледаха се развеселено, когато Арик-Боке и Хулегу проточиха шии да видят върха на буйния водопад.

— Не знам кой е по-лош, Монгке или Кублай — рече Сорхатани, откъсна стрък трева и го задъвка. Толуй се изкиска и двамата казаха едновременно:

— Кублай. Монгке ми напомня за баща ми — малко тъжно рече Толуй. — Не се страхува от нищо.

Сорхатани тихо изсумтя.

— Помниш какво е казал баща ти, когато трябвало да избира между двама хилядници, нали?

— Бях там, жено — отвърна Толуй и моментално се върна в онзи момент. — Каза, че Усутай не се страхува от нищо, не усеща глад и жажда. И затова е неподходящ за командир.

— Баща ти беше мъдър. Човек трябва да изпитва малко страх, Толуй, пък било то и само за да се гордее, че го е победил.

Силен крясък накара и двамата да погледнат нагоре. Монгке се появи на ръба на водопада и се хвърли непохватно във вира. Височината беше не повече от десет стъпки, но за едно единадесетгодишно момче сигурно бе ужасяваща. Толуй се отпусна и се засмя, когато видя най-големия си син да се появява на повърхността — плюеше вода и пръхтеше, ослепително белите му зъби блестяха на фона на загорялата му от слънцето кожа. Арик-Боке и Хулегу нададоха ликуващи викове с тънките си гласчета и отново погледнаха нагоре в очакване на Кублай.

Той се появи и скочи заднешком, без изобщо да поглежда надолу, и цопна със силен плясък във водата. Толуй трепна и Сорхатани усети как мускулите му се напрягат, докато се готвеше да скочи, но после Кублай изплува с рев на повърхността. Цялото му тяло бе зачервено от едната страна и той излезе от водата с накуцване, но ясно се виждаше, че е задъхан от радост.

— Трябва да им набия малко послушание в главите — рече Толуй.

Жена му сви рамене.

— Ще им кажа да се облекат и ще ти ги пратя.

Той кимна и смътно си даде сметка, че е чакал одобрението й да накаже момчетата. Сорхатани се усмихна, докато той се отдалечаваше. Добър мъж беше. Може и да не беше най-силният между братята си, нито най-безмилостният, но във всичко останало бе най-добрият от синовете на Чингис.

Докато събираше дрехите, разхвърляни от синовете й по храстите наоколо, тя си спомни единствения мъж, който я беше накарал да се страхува. Лелееше спомена за онзи път, когато Чингис беше погледнал на нея като на жена, а не просто съпруга на един от синовете му. Беше станало на брега на едно езеро, на хиляди мили оттук, в друга страна. Беше видяла как очите на хана блясват само за миг при вида на младостта и красотата й. Беше му се усмихнала, ужасена и изпълнена с благоговение.

— Това беше истински мъж — промълви тихо тя и поклати глава с усмивка.

 

 

Хазар стоеше в каруцата, облегнат на бялата плъст на ханския гер — два пъти по-широк и един път и половина по-висок от домовете на народа. Чингис го беше използвал като място за срещи на военачалниците. Угедай така и не бе взел огромната конструкция, която бе толкова тежка, че каруцата трябваше да се тегли от шест вола. След смъртта на великия хан герът остана празен месеци наред, докато Хазар не го присвои. Досега никой не беше посмял да оспори правото му върху него.

Хазар надуши печения мармот, който Хаджиун бе донесъл за обяд, и каза:

— Да хапнем навън. Денят е твърде хубав, за да стоим на тъмно.

Освен димящия поднос Хаджиун носеше и голям мях айраг. Подхвърли го на брат си, остави подноса на края на каруцата, седна, провеси крака и попита:

— Къде са останалите?

Хазар сви рамене.

— Джебе каза, че ще дойде. Пратих вестоносец при Джелме и Субодай. Или ще дойдат, или няма, те си решават.

Хаджиун изпухтя раздразнено. Трябваше сам да прати съобщенията, за да е сигурен, че брат му няма да забрави и че няма да използва неподходящи думи. Нямаше смисъл да гълчи мъжа, който вече беше бръкнал в димящите парчета месо. Хазар си беше Хазар и това беше колкото вбесяващо, толкова и успокояващо на моменти.

— Почти е завършил онзи свой град — рече Хазар и задъвка. — Странно място, с тези ниски стени. Мога направо да ги прескоча с коня.

— Мисля, че точно това е целта му — отвърна Хаджиун. Взе джоб от безквасен хляб от другото гърне и замаха с ръка да разсее дима, докато го пълнеше с месо. Хазар го изгледа объркано и Хаджиун въздъхна.

— Ние сме стените, братко. Той иска народът да разбере, че не му се налага да се крие зад камъните като дзинците. Нали разбираш? Туманите на войската ни са стените.

— Умно — отбеляза с пълна уста Хазар. — Но накрая ще ги издигне, само гледай. Дай му още година-две и ще започне да трупа още камъни. Градовете те карат да се страхуваш.

Хаджиун зяпна брат си, питаше се дали току-що не е изрекъл истинска мъдрост. Хазар забеляза внезапния му интерес и се ухили.

— И сам си го виждал. Ако има злато, човек живее със страх, че някой ще му го отнеме, и затова вдига стени около него. Тогава всички научават къде е златото, идват и го взимат. Винаги става така, братко. Глупаците и златото вървят заедно.

— Така и няма да разбера дали мислиш като дете, или като голям мъдрец — отбеляза Хаджиун и си напълни още един джоб, без да спира да дъвче.

Хазар се опита да каже „мъдрец“ с пълна уста и се задави, така че се наложи брат му да го заудря по гърба. Двамата бяха добри приятели, откакто се помнеха.

Хазар избърса сълзите си, пое дълбоко дъх и отпи глътка айраг от издутия мях.

— Ще му трябват стени по новолуние, струва ми се.

Хаджиун машинално се огледа да види дали някой не ги подслушва. Около тях бе пуста поляна, само конете им пасяха наблизо. По-нататък воините усилено тренираха за голямото състезание, което бе обещал Угедай. Щеше да има сиви коне и брони за борците и стрелците, дори за онези, които спечелят надбягването през равнината. Накъдето и да погледнеха, мъжете се упражняваха по групи, но никой не се мотаеше твърде близко до тях. Хаджиун се отпусна.

— Чул ли си нещо?

— Не, но само глупак може да очаква полагането на клетва да мине като по вода. Угедай не е глупак, не е и страхливец. Изправи се срещу мен, когато полудях след… — Поколеба се и за момент погледът му стана отнесен и студен. — След като Чингис умря. — Отпи отново от силното питие. — Ако беше поискал клетвата им още тогава, никой от племената нямаше да посмее да вдигне ръка срещу него. А сега? Кой знае?

Хаджиун кимна мрачно.

— Сега Чагатай набра сила и половината народ се пита защо той да не е хан.

— Ще се лее кръв, братко. По един или друг начин — отвърна Хазар. — Надявам се само Угедай да знае кога да прощава и кога да прерязва гърла.

— Той има нас — рече Хаджиун. — Именно затова исках да се срещнем тук и да обсъдим плановете си, за да го видим като хан.

— Не бях извикан при белия му град, за да му давам съветите си, нали, Хаджиун? Не знаеш дали се доверява на нас повече, отколкото на всеки друг. А и защо да го прави? Ти самият можеше да си хан, ако искаше. Ти беше наследник на Чингис, докато синовете му пораснат.

Хазар забеляза раздразнението на брат си. В лагера непрекъснато се говореха подобни неща и тези приказки им бяха омръзнали.

— Така или иначе, по-добре ти, отколкото Чагатай. Виждал ли си го как тича с дружинниците си? Толкова млад, така мъжествен.

Наведе се от каруцата и подчертано се изплю на земята. Хаджиун се усмихна.

— Да не би да завиждаш, братко?

— Не на него, макар понякога младостта да ми липсва. Сега винаги ме мъчи някаква болежка. Стари рани, стари колене, онзи път, когато не успя да попречиш да ме прободат в рамото — всичко това боли.

— По-добре е от другото — отбеляза Хаджиун.

Хазар само изсумтя.

Джебе и Субодай вече идваха. Бяха в разцвета на силите си и Хаджиун и Хазар се спогледаха развеселено и заговорнически, докато ги гледаха как уверено крачат през лятната трева.

— Чаят е в чайника, месото е в купата — каза Хазар без никакви церемонии, докато двамата се качваха по стъпалата към гера на стария хан. — Обсъждаме как да запазим Угедай жив достатъчно дълго, за да понесе белите опашки.

Субодай се настани на ръба на платформата, провеси крака и се нахвърли върху месото и хляба. Много добре си даваше сметка, че Хаджиун и Хазар го чакат да каже нещо. Вниманието им не му хареса особено и той яде бавно, след което проми гърлото си с айраг.

Джебе се бе облегнал на плъстената стена и гледаше към града в далечината — приличаше на бяла мараня в топлия въздух. Различаваше златния купол на двореца на Угедай и с изненада установи, че му прилича на жълто око, взиращо се от града.

— Обърнаха се към мен — каза тихо Джебе.

Субодай спря да дъвче, а Хазар, който тъкмо се канеше да отпие глътка айраг, остави меха настрана. Джебе сви, рамене.

— Знаехме, че рано или късно ще се случи с някой от нас. Беше непознат, не носеше никакви отличителни белези.

— Чагатай ли го е пратил? — попита Хаджиун.

Джебе кимна.

— Че кой друг? Но не се споменаха никакви имена. Нямат ми доверие. Беше просто леко докосване, колкото да видят накъде ще скоча.

Субодай се намръщи.

— И ти скочи тук, пред очите на племената. Ясно е, че те следят.

— И какво от това? — наежи се Джебе. — Бях верен на Чингис. Нима настоявам да бъда известен с рожденото си име, като Зургедай? Нося името, което ми даде Чингис, и съм верен на сина, когото той посочи за свой наследник. Какво ме интересува кой ме вижда да говоря с военачалниците му?

Субодай въздъхна и остави последното си парче храна.

— Знаем кои най-вероятно ще осуетят полагането на клетвата. Не знаем обаче как ще го направят и колко мъже ще ги подкрепят. Ако беше дошъл при мен тихомълком, Джебе, щях да ти кажа да се съгласиш с всичко казано от тях, за да научиш плановете им.

— Кой иска да се прокрадва в тъмното, Субодай? — презрително изсумтя Хазар и погледна към брат си за подкрепа, но Хаджиун поклати глава.

— Субодай е прав, братко. Не става въпрос само да покажем, че подкрепяме Угедай и че всички правилно мислещи мъже са на наша страна. Иска ми се да беше така. Народът не е имал ханове преди Чингис и затова няма закони за това как се предава властта.

— Ханът прави законите — отвърна Хазар. — Не видях някой да се оплаква, когато накара всички ни да се закълнем на Угедай като на наследник. Дори Чагатай коленичи пред него.

— Защото изборът му беше да се просне по корем или да умре — рече Субодай. — Сега Чингис го няма и хората около Чагатай шепнат в ухото му. Казват, че единствената причина да не е наследникът е неговата борба с брат му Джучи, а Джучи вече е мъртъв.

Млъкна за момент, спомнил си плисналата по снега кръв. Лицето му беше абсолютно безизразно и другите не можеха да прочетат мислите му.

— Нямаме традиции, които да ни казват как да действаме — уморено продължи Субодай. — Да, Чингис избра наследника си, но умът му беше замъглен от гняв към Джучи. А не са изминали много години от времето, когато предпочиташе Чагатай пред всичките си други синове. Народът само за това говори. Понякога си мисля, че Чагатай може да предяви претенцията си открито и да стане хан. Би могъл да отиде при Угедай с меч в ръка и половината войска няма да го спре.

— А другата половина ще го разкъса — обади се Хазар.

— И за миг ще си имаме размирици, които ще разкъсат държавата на две. Всичко построено от Чингис, цялата ни мощ ще бъде пропиляна в междуособици. Колко време ще мине преди Дзин или арабите да ни нападнат? Ако това е бъдещето, бих предпочел да видя как Чагатай вдига опашките още днес. — Субодай вдигна ръка, когато другите понечиха да възразят. — Това не са думи на предател, не си мислете подобно нещо. Нима не съм показал, че следвам Чингис дори когато всичко в мен крещеше, че постъпва погрешно? Няма да предам паметта му. Ще видя Угедай като хан, това е думата ми.

Отново се замисли за младия мъж, който беше повярвал на обещанието му, че ще бъде пуснат да премине свободно. Субодай знаеше, че думата му не струва нищо, а навремето беше желязо. Това бе стара мъка, но имаше дни, когато раната кървеше като току-що отворена.

— Бях започнал да се тревожа — рече Хазар.

Субодай не се усмихна. Беше по-млад от двамата братя, но те го чакаха търпеливо да говори пръв. Той беше големият военачалник, майсторът, който можеше да замисли всяка атака на всякакъв терен и по един или друг начин да грабне победата. Знаеха, че с подкрепата на Субодай, Угедай има шанс. Тези мисли накараха Хаджиун да се намръщи.

— Няма да е зле да се погрижиш и за собствената си сигурност, Субодай. Твърде ценен си, за да те изгубим.

Субодай въздъхна.

— Ама че времена — да чуя такива думи, докато седя до гера на своя хан. Да, ще внимавам. Аз съм препятствие за онзи, от когото всички се боим. Трябва да сте сигурни, че стражите ви са хора, на които можете да поверите живота си, които не могат да бъдат подкупени или заплашвани, без да ви докладват. Ако жената и децата на някой мъж изчезнат, още ли ще му се доверявате да бди над съня ви?

— Ама че гадна мисъл — рече Джебе и се намръщи. — Наистина ли си мислиш, че сме стигнали дотам? Не ми се вярва, че във всяка сянка се спотайват ножове.

— Ако Угедай стане хан — продължи Субодай, — той може да убие Чагатай или просто да управлява добре или зле четиридесет години. Чагатай няма да чака, Джебе. Ще се опита да уреди смъртта му уж случайно или ще се опита да му отнеме властта със сила. Не го виждам как ще стои кротко, а други ще решават живота и амбициите му. Не е такъв човек, познавам го.

Слънцето сякаш изгуби блясъка си след тези студени думи.

— Къде е Джелме? — попита Джебе. — Каза ми, че ще дойде.

Субодай разтърка тила си и вратът му изпука. От седмици не беше спал добре, макар че нямаше намерение да го споменава на другите.

— Джелме е верен, не се безпокойте за него — промърмори той.

Някои от останалите се намръщиха.

— Верен? Но на кой син на Чингис? — попита Джебе. — В това няма ясен път и ако не намерим такъв, народът ще бъде разкъсан на парчета.

— Тогава по-добре да убием Чагатай — каза Хазар.

Останалите се вцепениха и той им се ухили и сви рамене.

— Вече съм твърде стар, за да си меря думите. Защо трябва да позволяваме всичко да става по неговия начин? Можем да сложим край на това още днес и Угедай ще стане хан по новолуние, без да е заплашен от война. — Видя студените им физиономии и отново се изплю. — Няма да сведа глава пред неодобрението ви, така че не очаквайте подобно нещо от мен. Ако предпочитате да си пазите гърбовете цял месец и да кроите тайни хитроумни планове, ваша си работа. Аз мога да действам още сега и да сложа край на всичко. Какво според вас щеше да направи Чингис, ако сега беше тук сред нас? Щеше направо да отиде при Чагатай и да му пререже гърлото.

— Може би така щеше да направи — призна Субодай, който най-добре от всички знаеше колко безжалостен бе ханът. — Ако Чагатай беше глупак, щях да се съглася с теб. Ако беше изненада — да, би могло да проработи. Бих ти казал да опиташ, но така само ще намериш смъртта си. Затова просто приеми думите ми — Чагатай е готов за подобен ход. Всяка група въоръжени мъже, приближаваща тумана му, се посреща с настръхнали оръжия и готови за атака воини. Той всеки ден планира убийство и затова се страхува от същото.

— Заедно командваме предостатъчно хора, че да се доберем до него — заяви Хазар, макар и не толкова самоуверено.

— Може би. Ако реагират само неговите десет хиляди, бихме могли да се доберем до него, но мисля, че нещата вече са отишли твърде далеч. Каквато и игра да играе Угедай, той даде две години на брат си да шепне в уши и да дава обещания. Без сянката на хана всички ние бяхме принудени да управляваме земите около нас и да действаме така, сякаш единствено нашият глас има значение. Аз лично открих, че това ми харесва. Вие не почувствахте ли същото? — Субодай изгледа останалите и поклати глава. — Народът се разпада на племена от тумани, свързани не кръвно, а от военачалниците, които ги водят. Не, няма да атакуваме Чагатай. Целта ми е да не допуснем междуособици, да не бъдем искрата, която да ги подпали.

— Значи отново се връщаме към въпроса как да запазим Угедай жив — рече малко раздразнено Хазар.

— Не само това — отвърна Субодай. — Отново се връщаме към въпроса как да запазим достатъчна част от народа непокътната за него, за да има на кого да е хан. Надявам се, че не очакваш да намеря отговора само за един ден, Хазар. Можем да победим тук и да видим Угедай с конските опашки, а в същото време да гледаме как Чагатай взема със себе си половината войска и половината държава. Колко време ще мине преди двамата ханове да се изправят един срещу друг на бойното поле с войските си?

— Съвсем ясно се изрази, Субодай — рече Хаджиун. — Но не можем просто да стоим със скръстени ръце и да чакаме катастрофата.

— Не можем — съгласи се Субодай. — Добре, знам достатъчно, за да ви имам доверие. Джелме го няма, защото се среща с двама от военачалниците, които може би са верни на Чагатай. Ще разбера повече, когато си разменим съобщения. Не мога да се срещна отново с него — и да, Хазар, това е точно една от онези тайни игри, които така презираш. Залогът е твърде висок, за да можем да си позволим погрешна стъпка.

— Може би си прав — замислено отвърна Хазар.

Субодай го изгледа твърдо.

— Ще ми трябва и думата ти, Хазар.

— За какво?

— Че няма да действаш на своя глава. Вярно е, че Чагатай тича всеки ден, макар и да не се отдалечава много от воините си. Има известна възможност да разположиш стрелци на тайни места и да го премахнеш, но ако се провалиш, ще съсипеш всичко, за което работеше брат ти, всичко, което струваше живота на толкова много от онези, които обичаше. Целият народ ще потъне в пламъци, Хазар.

Хазар зяпна военачалника, който сякаш беше прочел мислите му. Всички видяха гузното му изражение, преди да успее да надене студената физиономия. Субодай заговори отново, без да му даде възможност да отговори:

— Думата ти, Хазар. Искаме едно и също, но не мога да планирам около теб, без да знам какво ще направиш.

— Имаш я — навъсено рече Хазар.

Субодай кимна, сякаш това бе незначителна подробност от разговора.

— Ще ви държа в течение. Не можем да се срещаме често покрай всички шпиони в лагера, така че ще използваме доверени вестоносци. Не записвайте нищо и никога повече не споменавайте името Чагатай. Наричайте го Счупеното копие, ако трябва да говорите за него. И знайте, че ще намерим някакво решение.

Субодай се изправи плавно и благодари на Хазар за гостоприемството му.

— А сега трябва да тръгвам и да разбера какво са обещали на Джелме в замяна на подкрепата му.

Сведе глава и пъргаво слезе по стъпалата. Само като го гледаха, Хазар и Хаджиун се почувстваха като дъртаци.

— Бъди благодарен за едно — тихо рече Хаджиун, докато военачалникът се отдалечаваше. — Ако той искаше да е хан, нещата щяха да са много по-трудни.