Кон Игълдън
Сребърна империя (28)

27.

Байдур и Илугей се движеха с умопомрачаваща скорост. Малко след като Люблин падна, Байдур поведе туманите към Сандомир и Краков. С темпото, с което се движеха, попадаха на колони мъже, отиващи да помогнат на вече превзети градове. Байдур неизменно успяваше да изненада местните благородници и двадесетте му хиляди воини разбиваха по-малките войски, след което преследваха оцелелите. Това бе от онези кампании, на които се бе наслаждавал дядо му и които баща му Чагатай му беше описвал до най-малката подробност. Противникът бе тромав и реагираше бавно срещу забития в земите му нож. Байдур знаеше, че не може да очаква милост, ако се провали — нито от собствените си хора, нито от онези, срещу които се изправяше. Ако им се удадеше възможност, поляците щяха да изтребят туманите му до последния човек. Затова беше разумно да не се среща с тях според техните условия и да не им дава възможност да използват силните си страни. Нямаше подкрепления, които да повика, и затова използваше туманите си внимателно, тъй като трябваше да ги запази, та дори това да означаваше да откаже сражение.

Не знаеше името на мъжа, който водеше частите лъскави рицари и пехотинци срещу него при Краков. Съгледвачите съобщиха за армия от около петдесет хиляди и Байдур изруга, когато научи новината. Знаеше какво би поискал Субодай от него, но той никога не беше гледал на препускането през севера като самоубийство. Поне полският благородник не се бе оттеглил зад дебелите стени и не ги бе предизвикал да обсадят града. Краков беше открит като Москва и също толкова труден за защита. Силата му се намираше в многобройната армия, която се беше установила на лагер пред него и очакваше атаката на монголските тумани.

Байдур приближи опасно близо до града със старшите си мингхан командири, за да огледа войсковите формации и терена. Нямаше представа дали поляците представляват заплаха за Субодай, но точно затова беше изпратен на север. Не биваше да се позволи на тази армия да се присъедини към войските в Унгария, но не беше достатъчно само да бъдат задържани около Краков. Задачата на Байдур бе да направи разрез през цялата страна и да е сигурен, че никаква армия няма да помисли да потегли на помощ на юг, щом на собствената й територия върлуват вълци. Субодай щеше да му отреже ушите, ако пренебрегваше заповедите му.

Изкачи едно ниско възвишение и се загледа към морето мъже и коне. Видя, че са забелязали присъствието му — полски съгледвачи вече препускаха в галоп към него със заплашително извадени оръжия. Други, близо до града, възсядаха конете си, готови да защитават или атакуват, каквото и да означаваше появата му. Какво би направил баща му? Какво би направил дядо му срещу такова множество?

— Този град трябва да е много богат, щом го защитават толкова хора — промърмори стоящият до него Илугей.

Байдур се усмихна и бързо взе решение. Хората му имаха почти шейсет хиляди коня — бе толкова огромно стадо, че не можеше да остане на едно място за повече от ден. Конете опоскваха тревата като скакалци, също както туманите изяждаха всичко по пътя си. Но всеки резервен кон носеше лъкове и стрели, съдове, храна и стотици други неща, от които се нуждаеха в кампанията, дори плетената ракита и плъстта за герите. Ако не друго, Субодай го бе изпратил добре запасен.

— Мисля, че си прав, Илугей — рече Байдур, докато преценяваше шансовете. — Искат да защитят безценния си град и затова са се скупчили около него и ни чакат. — Ухили се. — Ако са така добри да останат на едно място, нашите стрели ще си кажат думата.

Обърна коня и пое назад, без да обръща внимание на вражеските съгледвачи, които се бяха приближили съвсем. Когато един се понесе към него, Байдур с едно плавно движение извади стрела от колчана, постави я на тетивата и я пусна. Изстрелът беше чудесен и съгледвачът се затъркаля по земята. Байдур се надяваше, че това е добра поличба.

Не обърна внимание на виковете и подигравките на останалите — знаеше, че няма да посмеят да го последват. Умът му вече работеше. Със запасите на резервните коне разполагаше с почти два милиона стрели от прави брезови клони, с добри пера, събрани в колчани по трийсет или шейсет. Въпреки това изобилие внимаваше да прибере и възстанови колкото се може повече от тях след сраженията. Стрелите бяха може би най-ценният им ресурс след конете. Погледна към слънцето и кимна. Все още беше рано. Нямаше да пропилее деня.

 

 

Крал Болеслав, велик херцог на Краков, барабанеше с бронираната си ръкавица по кожения лък на седлото, взрян в огромния облак прах, който бележеше движението на приближаващата монголска орда. Беше яхнал едър сив кон от породата, която можеше да тегли плуг през чернозема цял ден, без да се измори. Единадесет хиляди рицари стояха в готовност да унищожат нашественика веднъж завинаги. От лявата му страна бяха френските тамплиери с техните ливреи в червено и бяло върху стоманата. Болеслав чу как гласовете им се извисиха в молитва. Разполагаше с хиляди стрелци и, което бе най-важното, с копиеносци, които трябваше да посрещнат атаката с дългите си пики. Армията му вдъхваше увереност и той държеше вестоносците си наблизо, готови да препуснат към братовчеда му в Лигниц с новината за победата. Може би след като спасеше всички, роднините му най-сетне щяха да го признаят за пълноправен владетел на Полша.

Майката църква обаче щеше да стои на пътя му, кисело си помисли той. Тя предпочиташе полските благородници да пилеят силата си в междуособици и убийства, за да могат духовниците да трупат богатства и сланина. Само преди месец братовчед му Хенрих беше построил манастир за новия орден на доминиканците — бе похарчил за него купища сребро. Болеслав се намръщи при мисълта за бенефициите и индулгенциите, които Хенрих беше получил в отплата. Това бе голямата новина в рода.

Отправи мислена молитва към небето.

„Господи, ако видя победа днес, ще основа манастир в града си. Ще поставя златен потир на олтара и ще намеря мощи, които да привличат поклонници от хиляди мили. Ще поръчам да отслужат тържествена литургия за всички, които ще изгубят живота си. Кълна ти се, Господи, давам думата си. Дари ме с победа и ще бъдеш славен в целия Краков“.

Преглътна и посегна към бутилката вода, вързана с ремък за седлото. Мразеше това чакане и все още се боеше, че докладите на съгледвачите му може да излязат верни. Знаеше, че са склонни да преувеличават, но мнозина от тях се върнаха с разкази за орда, два пъти по-голяма от неговите петдесет хиляди — огромен океан от безчислени коне и ужасни нашественици, въоръжени с лъкове и цяла гора копия. Мехурът му напомни за себе си и Болеслав се намръщи раздразнено. Нека проклетите кучета дойдат. Бог щеше да каже думата си и те щяха да опитат силата на десницата му.

Виждаше как тъмната маса на врага приближава. Изливаха се по земята, твърде многобройни, за да бъдат преброени, макар да не му се вярваше, че това е огромната армия, която описваха съгледвачите. С тази мисъл дойде тревогата, че някъде другаде може да има и още неприятели. Беше получил само един доклад от Русия, но в него се казваше, че били привърженици на коварните номера, много обичали да устройват засади и да нанасят удари по фланговете. Нищо от това не проличаваше сега. Копиеносците бяха на позициите си, а монголите препускаха право напред, сякаш смятаха да се врежат в тях. Болеслав започна да се опасява, че е пропуснал нещо в плановете. Видя тамплиерите да се приготвят за контраатака, макар че засега бяха в безопасност зад копиеносците. Гледаше напрегнато как пиките се насочват напред и дръжките им се опират здраво в земята. Можеха да спрат всичко, да изкормят всеки, независимо колко е бърз или свиреп.

Монголите приближаваха в дълга редица с дълбочина не повече от петдесет души. Докато Болеслав се взираше в тях, те опънаха лъковете и стреляха. Хиляди стрели се издигнаха над копиеносците му и Болеслав за момент се ужаси. Хората му имаха щитове, но ги бяха хвърлили на земята, за да държат пиките срещу атакуващите.

Стрелите изсъскаха, после се посипаха върху бойците му. Последваха писъци. Стотици изпопадаха, а стрелите продължаваха да се изсипват на смъртоносен порой. Болеслав преброи дванайсет удара на сърцето си между всеки колосален залп — но пък сърцето му биеше като обезумяло. Собствените му стрелци отвърнаха също със залп и той зачака напрегнато, но стрелите изпопадаха пред монголските конници. Как бе възможно да стрелят толкова надалеч? Неговите стрелци бяха добри, сигурен беше, но ако не можеха да стигнат до врага, от тях нямаше никаква полза.

Командирите се опитаха да отговорят на атаката и по редиците се понесоха заповеди. Мнозина копиеносци пуснаха тежките оръжия. Някои взеха щитовете си, докато други се опитваха да държат едновременно копие и щит, с което правеха и двете безполезни. Болеслав изруга и погледна над главите им към командира на тамплиерите. Мъжът беше като куче на верига. Тамплиерите бяха готови да препуснат, но копиеносците все още блокираха пътя им. Не можеше да има плавна маневра, при която пехотинците да се дръпнат настрани и да пуснат тамплиерите.

Болеслав изруга задавено. Вестоносците му го погледнаха стреснато, но той не ругаеше тях. Още от съвсем млад беше предвождал армии. Дължеше силата си на сраженията, които бе водил и спечелил, но това, което виждаше в момента, бе подигравка с всичко научено. Монголите сякаш нямаха никакво командване. Не се виждаше спокоен център, който да насочва движението им. Това щеше да е нещо, на което Болеслав би могъл да отговори. В същото време не бяха и безредна тълпа, в която всеки да действа на своя глава. Движеха се и атакуваха, сякаш водени от хиляди насочващи ръце, сякаш всяка група бе напълно независима от останалите. Беше безумно, но те се движеха и нападаха като оси, отговарящи моментално на всяка заплаха.

Отстрани хиляда монголски воини закачиха лъковете на седлата си, вдигнаха копия, понесоха се напред и се врязаха в щитовете на копиеносците. Но още преди офицерите на Болеслав да успеят да реагират, вече се оттегляха и отново опъваха лъковете. Копиеносците ревяха яростно и вдигнаха оръжията си, само за да поемат смъртоносните стрели, които се понесоха с бръмчене към тях.

Болеслав зяпна ужасено, когато видя това да се повтаря навсякъде. Сърцето му подскочи, когато тамплиерите си запробиваха път напред с викове и ритници. Да, те щяха да въведат ред в хаоса. Това беше мисията им.

Не знаеше колко пехотинци е изгубил. В атаката нямаше отдих, нямаше време за прегрупиране и преценяване на тактиката на врага. Дори докато си мислеше това, монголите не спираха — две нови вълни стрели полетяха от близко разстояние: поваляха всеки, който беше предпочел пиката пред щита. Виковете и крясъците на ранените се засилваха, но тамплиерите вече бяха започнали своя бавен и ритмичен тръс, който вдъхваше ужас в сърцата на враговете им. Болеслав сви юмрук, когато тежките рицари минаха през последните замаяни копиеносци и ускориха ход в съвършен строй. Нищо на този свят не можеше да им устои.

Видя как монголите губят кураж, когато рицарите се сблъскаха челно с тях. По-дребните им коне падаха или отскачаха настрани от стоварилата се върху тях тежест. Монголските ездачи скачаха невредими от падащите си коне, но широките мечове ги съсичаха или копитата ги стъпкваха. Врагът започна да отстъпва и Болеслав възликува. Плавното движение на неприятелските части се обърка. Монголите стреляха срещу рицарите, но стрелите отскачаха от тежката броня или дори се пречупваха. Болеслав усети как битката се обръща и изкрещя окуражаващо на рицарите.

Тамплиерите удариха с рев монголския туман. Това бяха мъже, водили сражения чак из калните бойни полета на Йерусалим и Кипър. Очакваха врагът пред тях да се дръпне, пришпориха конете си и препуснаха в галоп. Силата им бе неудържимият удар на чук, който трябваше да разбие врага на две половини, да стигне до центъра и да убие военачалника. Монголите падаха със стотици, обръщаха се и бягаха пред рицарите, задниците на конете им бяха почти в обсега на огромните мечове и тежките копия. Атаката на тамплиерите продължи още половин миля или повече, разпръсквайки всичко пред себе си.

 

 

Байдур вдигна ръка. Мингхан командирите очакваха сигнала му, момента, който той трябваше да избере. Заповедите полетяха по редиците. Двадесет мъже вдигнаха високо жълти знамена и изреваха на ягуните. Стотниците предадоха командите на десетниците. Чрез око или ухо, заповедите се разнесоха мигновено, като огън по слама. За миг хаосът се превърна в ред. Ягуните се отделиха от фланговете и оставиха рицарите да приближат без съпротива. Някои продължаваха да бягат, увличайки ги след себе си, но фланговете набъбваха и все повече и повече воини приготвяха лъковете си.

Тамплиерите се откъснаха далеч от пехотинците и зловещите им пики. Около десет хиляди от тях бяха препуснали напред — огромна сила, свикнала с победите. Бяха се забили дълбоко в монголските тумани, водени от самоувереността и вярата. Гледаха през тесните процепи на шлемовете си хаоса на монголското отстъпление и съсичаха с мечовете си всичко, което се озоваваше в обхвата им. Видяха как отделни части се отклоняват от двете им страни, но въпреки това продължиха напред, за да пробият вражеските редици и да стигнат до водача им, който и да е той.

По фланговете им хиляди монголски стрелци спряха уплашените си викове и поставиха стрели на тетивите. Със спокойна увереност подбраха целите си и насочиха стрелите към шиите на огромните бойни коне. Отпред животните бяха изцяло бронирани. Отстрани обаче вратовете им бяха или голи, или покрити само с развяващ се плат.

Байдур махна с ръка. Всички жълти знамена се смъкнаха като едно. Лъковете избръмчаха, освобождавайки огромната енергия на пълното опъване, и запратиха съскащите стрели в носещите се покрай тях коне. От толкова близо мишените бяха лесни за улучване и още при първите удари конете рухваха с пронизани гърла. Кръв запръска на мощни струи от ноздрите им. Мнозина от монголските воини трепнаха от съчувствие, но след миг извадиха нови стрели от колчаните си.

Рицарите изреваха. Улучените само веднъж пришпориха конете си и се опитаха да се измъкнат от връхлетялата ги от двете страни буря. Конете под тях падаха: стотици животни рухнаха изведнъж, като затиснаха или смазаха ездачите си. Рицарите се озоваха на земята замаяни, мъчещи се да се изправят.

Въпреки загубите тамплиерската атака продължи. Не беше лесно тежките бронирани коне да се обърнат настрани, но рицарите все пак опитаха. Някой зарева заповеди и моментално се превърна в мишена за всички стрелци наблизо. Конят му рухна, набоден като таралеж, а самият рицар падна с щръкнала от забралото на шлема му стрела.

Тамплиерите завиваха наляво и надясно към стрелците от двете им страни. Атаката се разделяше по дължината на колоната, като всеки рицар завиваше в обратната на онзи пред него посока. Беше маневра като за парад, каквато монголите не бяха виждали никога. Байдур беше впечатлен. След малко рицарите се озоваха лице в лице срещу воините, които ги жилеха. Ръкопашният бой бе единственият им шанс да се спасят от клането, в което се беше превърнала атаката им. Бяха изгубили скоростта, но бронята им беше яка и силите им все още бяха свежи. Ужасно дългите им копия смазваха ребрата на воините му, след което огромните мечове започнаха да се вдигат и спускат подобно на касапски сатъри.

Монголските ездачи танцуваха с конете си около тях и запращаха всяка стрела точно в целта — там, където виждаха пролука в доспехите или незащитена плът. Дългите мечове се въртяха над тях или се спускаха там, където се бяха намирали само миг по-рано.

Байдур чуваше гърления смях на хората си и знаеше, че той се дължи отчасти на облекчението им. Само размерът на рицарите и конете им беше достатъчен, за да събуди страх. Беше като прохладен ветрец върху сгорещена кожа да ги гледа как падат. Ала когато ударите на рицарите достигаха целта си, всяка нанесена рана бе смъртоносна. Байдур видя как един рицар в окъсан плащ в червено и бяло стовари меча си с такава сила, че отсече крака на един воин в бедрото и разпра седлото под него. Докато умираше, воинът сграбчи рицаря и го събори със себе си с трясък на метал.

Отмерените залпове от фланговете бяха сменени от меле крещящи хора и цвилещи коне, хиляди индивидуални схватки. Байдур препускаше насам-натам зад хората си и се мъчеше да определи как се справят. Видя как един рицар с мъка се изправи на крака и свали очукания си шлем. Черната му коса бе мокра от пот. Байдур препусна покрай него и го съсече.

Върна се назад и спря коня си. Огледа се, за да усети битката. Знаеше, че не може да се включи в атаката. Ако паднеше, командването щеше да се стовари върху плещите на Илугей. Байдур се изправи в стремената и се загледа в сцената, която знаеше, че никога няма да забрави. Навсякъде по огромното поле рицари в сребриста броня се биеха срещу туманите. Очуканите им щитове падаха от ръцете им, мечовете им отхвърчаваха встрани. Хиляди бяха избити на земята, държани от воините му, докато други вдигаха забралата на шлемовете им и забиваха остриета в лицата им. Други хиляди още бяха на конете си и викаха на другарите си. Байдур видя, че у тях няма страх. Но щеше да има. Скоро. Време беше да се уплашат. Не се изненада, когато ариергардът на атаката започна да се обръща и се превърна в хаотична маса, побягнала обратно към пехотинците и Краков. Даде заповед и осем мингхана препуснаха след рицарите и ги обсипаха със стрели. Малцина от тях щяха да стигнат до убежището зад пиките.

 

 

Болеслав гледаше отчаяно как каймакът на аристокрацията умира пред очите му. Никога не би повярвал, че рицарите могат да бъдат разбити от някакви си дрипави конници, ако не го беше видял със собствените си очи. Тези стрели! Мощта и точността им бяха зашеметяващи. Никога не бе виждал подобно нещо на бойното поле. Никой поляк не се беше сблъсквал с такъв противник.

Надеждата му се върна, когато видя ариергардът да обръща към града. Не беше в състояние да прецени мащабите на унищожението и челюстта му бавно увисна, когато осъзна колко малко са оцелелите, колко окаяни изглеждат в сравнение със сияйното великолепие на онези, които бяха препуснали срещу врага. Монголите продължаваха да ги преследват, пускаха адските си стрели с плавни движения, сякаш рицарите бяха мишени за упражнения на някакво огромно стрелбище.

Болеслав изпрати четири хиляди копиеносци да защитят отстъплението им и те принудиха монголите да спрат. Разбитите остатъци от тамплиерите се върнаха в тръс, покрити с прах и кръв, едва дишаха в сплесканите си брони.

А в следващия миг Болеслав с ужас видя, че монголските тумани приближават. Осъзна, че най-сетне ще използват копията си. Беше изгубил защитата на кавалерията и монголите щяха да ги пометат и да влязат в Краков. Извика да вдигнат пиките, но атака не последва. Вместо това стрелите заваляха отново, сякаш рицарите изобщо не бяха излизали в атака, сякаш монголите разполагаха с цял ден, за да довършат избиването.

Погледна към слънцето, което се снишаваше към далечните хълмове. Ненадейно една стрела улучи коня му и той се изправи на задните си крака. Друга удари щита му и го блъсна в гърдите му със силата си. Заля го противен страх. Не можеше да спаси Краков. Рицарите бяха превърнати в сянка на предишната си мощ и му оставаха само селяците пехотинци. Щеше да му е трудно да спаси дори собствения си живот. Даде знак да свирят отбой.

Светлината вече отслабваше, но монголите продължаваха да стрелят. Копиеносците започнаха да се оттеглят. Изтощените тамплиери се построиха в тънка редица отзад и поемаха стрелите с броните си, опитваха се с всички сили да не допуснат отстъплението да се превърне в пълно поражение.

Болеслав препусна в лек галоп. Свитата му го последва със сведени глави. Сянката на поражението бе надвиснала над всички, също като страха. Вместо да праща писма, известяващи победата му, щеше да тича при брат си Хенрих и да го моли за благосклонност и съжаление. Яздеше сковано, загледан в сенките напред. Монголите бяха унищожили френските тамплиери, най-великата бойна машина на света. До днес. Кой можеше да ги спре, ако военните ордени не бяха в състояние? Тези рицари бяха изклали орди мюсюлмански неверници в и около Йерусалим. Разбиването им на пух и прах само за един ден го беше потресло до дъното на душата му.

Зад тях монголите виеха като вълци, стотици препускаха напред и избиваха онези, които искаха само да се оттеглят. Стрелите продължиха да валят и когато настъпи здрач. Враговете смъкваха от седлата мъжете от последните редици и ги убиваха със смях, като се бутаха кой да нанесе първия ритник или удар.

Когато се стъмни съвсем, Байдур и Илугей най-сетне събраха воините си. Краков лежеше пред тях гол и беззащитен и те влязоха, без да бързат, в него под лъчите на изгряващата луна.

 

 

Лунната светлина бе силна, въздухът — ясен и студен. Пратеникът препускаше с всички сили по прашната пътека. Беше изтощен. Трудно му беше да държи очите си отворени, а болката в кръста беше станала нетърпима. Обзе го внезапна паника, когато изгуби бройката на пътните станции, покрай които бе минал този ден. Каракорум беше далеч назад, но той знаеше, че трябва да предаде на друг чантата с безценното й съдържание. Нямаше представа какво са му връчили — знаеше само, че струва повече от живота му. Човекът от Каракорум се бе появил от мрака и с хриплив глас му бе дал заповедите и чантата. Пратеникът беше препуснал в галоп още преди онзи да слезе от коня.

Стресна се, понеже осъзна, че едва не е паднал от седлото. Топлината на коня, ритмичният тропот на копитата, звънът на звънчетата под него — всичко това притъпяваше сетивата му. Това щеше да е втората му нощ без сън и без никакви другари освен пътя и коня. Отново преброи наум. Беше минал през шест пътни станции, като на всяка бе сменял коня си. Налагаше се да предаде чантата на следващата, в противен случай рискуваше да загине по пътя.

Видя светлините в далечината. Естествено, бяха чули звънчетата. Щяха да го чакат с кон и нов ездач, както и с мях айраг и мед, които да му дадат сили. Щеше да се наложи да използват ездача. Вече се намираше на края на силите си и изтощението му бе пълно.

Когато стигна каменния двор насред нищото, видимия знак на ханската власт и сила, премина в тръс. Докато хората се скупчваха около него, той преметна крак през седлото и кимна на ездача, който бе още почти момче. Наред с чантата имаше и устно послание. Какво беше то? Да, спомни си.

— Убивай коне и хора, ако се наложи. Препускай колкото можеш по-бързо и по-надалеч. Това трябва да бъде предадено лично на Гуюк. Повтори думите ми.

Заслуша как новият ездач повтаря възбудено казаното. Чантата премина с доверие от ръка на ръка и нямаше да бъде отворена, докато не стигне местоназначението си. Пратеникът видя някаква каменна пейка в двора, или може би нещо като легло. Отпусна се на него и загледа как момъкът препусна, преди да си позволи да затвори очи. Никога не бе яздил толкова бързо и толкова далеч и се запита какво ли може да е толкова важно.