Кон Игълдън
Сребърна империя (27)

26.

Скърцането на пода изтръгна Сорхатани от съня. Тя се събуди и се стресна, като видя Кублай да стои намръщен до леглото й. Очите му бяха зачервени и тя изведнъж се изплаши от онова, което щеше да й каже. Макар да бяха минали години, споменът за смъртта на Толуй си оставаше болезнено пресен. Надигна се рязко, придърпа одеялото около себе си и попита остро:

— Какво има?

— Изглежда, синовете ти са проклети да носят лоши новини, майко — отвърна Кублай. Извърна се, когато тя стана и свали нощницата си, за да облече дрехите от предишния ден.

— Кажи ми — каза тя, докато закопчаваше туниката си.

— Ханът е мъртъв. Угедай е мъртъв — отвърна Кублай загледан през прозореца към нощния град. — Гвардейците му го открили. Научих от тях и отидох да го видя.

— Кой друг знае? — попита Сорхатани. Цялата й съненост се изпари.

Кублай сви рамене.

— Изпратиха човек да каже на Торогене. Дворецът е все още тих, поне засега. Открили са го в градината, майко. Без никакви признаци, че някой му е посегнал.

— Слава Богу поне за това. Сърцето му беше слабо, Кублай. Онези, които знаехме, се бояхме дълго време от този ден. Видя ли трупа му?

Кублай трепна от въпроса и спомена, който извика той.

— Видях го. После дойдох право при теб.

— Правилно си постъпил. Сега слушай. Има неща, които трябва да направиш още сега, Кублай, тъй като новината скоро ще плъзне. В противен случай още преди лятото ще видиш чичо си Чагатай да минава през портите на Каракорум, за да вземе онова, което му се полага по рождение.

Синът й впери поглед в нея, неспособен да проумее внезапното й хладнокръвие.

— Как бихме могли да го спрем? — попита той. — Как някой би могъл да го спре?

Сорхатани вече вървеше към вратата.

— Той не е наследникът, Кублай. Гуюк е следващият поред и има пълното право да го наследи. Трябва да пратиш вестоносец до войската на Субодай. От този момент Гуюк е в опасност, докато не бъде обявен за хан на големия съвет, също като баща му.

Кублай зяпна.

— Имаш ли представа колко далеч са те?

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Няма значение, ако ще и да е на края на света, синко. Гуюк трябва да научи. Пътните станции, Кублай. Има достатъчно коне между нас и Субодай, нали?

— Майко, ти не разбираш. Дотам са повече от четири хиляди мили, може би дори пет хиляди. Ще са нужни месеци, за да му съобщим новината.

— И какво? Напиши му я — отсече тя. — Нали сега нещата стават по този начин? Изпрати ездач със запечатано съобщение лично до Гуюк. Могат ли вестоносците да предадат лично писмо на такова разстояние?

— Да — отвърна смаяният Кублай. — Да, разбира се.

— Тогава тичай, момче! Тичай в стаите на Яо Шъ и напиши новината. Прати я час по-скоро на онзи, който трябва да я научи.

Сорхатани енергично смъкна един пръстен от пръста си и го пъхна в дланта му.

— Запечатай писмото с пръстена на баща си и прати вестоносеца. Накарай го да разбере, че никога не е имало по-важна вест от тази. Ако изобщо е имало причина за създаването на тези пътни станции, ето я.

Кублай се втурна по коридорите. Сорхатани го изпрати с поглед, прехапала устна, после тръгна в обратната посока, към покоите на Торогене. Новината не можеше да се опази само в града. По изгрев-слънце щеше да се разлети от Каракорум във всички посоки. Мисълта за Угедай я изпълни с мъка, но тя я пропъди и стисна юмруци. Не беше време за скърбене. Светът никога нямаше да е същият след настъпването на деня.

 

 

Докато сядаше зад писалището на Яо Шъ, Кублай си помисли, че има причина да благодари на майка си. Вратата към работните стаи на съветника беше сменена, но дупките за новата ключалка все още зееха празни. Вратата се отвори само с едно побутване и Кублай потръпна в студа, докато вземаше дзинската кутийка с прахан и чаткаше с огнивото, та да изкара искра. Лампата бе малка и той я скри добре, но из двореца вече се чуваха гласове и се движеха хора. Огледа се за вода, но не намери, така че плю върху багрилния камък и размаза плюнката с пръсти. Яо Шъ поддържаше набора си четчици от козина на язовец чист. Кублай избра най-тънката и започна да изписва дзинските знаци върху тънкото парче козя кожа, толкова тънко, че приличаше на жълта коприна.

Беше почти готов с краткото съобщение и посипваше няколкото реда с пясък, когато вратата изскърца и той нервно вдигна поглед. Яо Шъ стоеше по нощница на прага.

— Нямам време да обяснявам — отсечено рече Кублай, докато ставаше.

Нави кожата. Редовете, които щяха да променят държавата, бяха скрити и преди Яо Шъ да може да каже нещо, Кублай накапа восък върху пергамента и притисна отгоре му пръстена на баща си. Обърна се с напрегната физиономия към съветника на Угедай. Яо Шъ се взираше в малкия свитък и блестящия восък, докато Кублай го размахваше във въздуха, за да изсъхне по-бързо. Не можеше да разбере напрежението, което виждаше у младежа.

— Видях светлината. Изглежда, половината дворец е на крак — каза Яо Шъ, като нарочно препречи изхода, когато Кублай тръгна към него. — Какво е станало?

— Нямам право да ти казвам, съветнико — отвърна Кублай. — Тук съм по работа на хана.

Гледаше Яо Шъ твърдо, право в очите.

— Боя се, че трябва да настоя за обяснение за това… нахлуване, преди да те пусна — каза Яо Шъ.

— Не можеш да настояваш. Това не е твоя работа, съветнико. А семеен въпрос.

Ръката на Кублай не посегна към меча на кръста му. Знаеше, че съветникът не може да бъде сплашен с оръжие. Гледаха се в очите. Кублай чакаше мълчаливо.

Яо Шъ намръщено отстъпи настрани и го пусна да мине. Погледът му спря объркано върху още мокрия багрилен камък и пръснатите пособия за писане. Отвори уста да зададе още един въпрос, най-важния, но Кублай вече беше изчезнал, само стъпките му отекваха все по-слабо в коридора.

Централната пътна станция, от която започваше мрежата, простираща се на изток чак до земите на Дзин и отвъд тях, не беше далеч. Кублай профуча тичешком покрай пристройките на двореца, през двора и по галерията около една градина, където вятърът го настигна и задмина със студения си дъх. Видя факлите в парка — още хора се бяха събрали около тялото на хана. Яо Шъ съвсем скоро щеше да научи ужасната новина.

Излезе от двореца и затича по улицата, която бе станала сива във вълчата зора. Изпързаля се по калдъръма на ъгъла и видя светлините на ям станцията. Във всеки час от денонощието там имаше дежурен. Извика, докато тичаше под каменната арка към просторния двор с конюшни от двете страни. Спря задъхан и чу как един кон изпръхтя и удари с копито. Може би животното бе усетило възбудата му.

На двора излезе едър мъж, началникът на станцията. Беше еднорък — явно назначаването му тук бе компенсация за това, че е изгубил възможността да се сражава.

— Говоря от името на Сорхатани и Торогене, съпругата на Угедай хан — каза Кублай. — Това писмо трябва да стигне войската на Субодай по възможно най-бързия начин. Убивайте коне и хора, ако се наложи, но това трябва да стигне до наследника Гуюк. Не до някой друг, а до Гуюк. Да му се предаде лично. Разбра ли?

Старият воин го зяпна.

— Какво е толкова спешно, че…

Явно вестта все още не бе стигнала до онези, които разнасяха вестите. Кублай взе решение. Искаше началникът да се задейства бързо и да не губи нито миг повече.

— Ханът е мъртъв — с възможно по-спокоен глас каза той. — Наследникът му трябва да научи. А сега действай или напусни поста си.

Мъжът вече се беше обърнал и викаше дежурния. Кублай остана да гледа как мълчаливият млад ездач извежда коня си. Пратеникът се стресна, когато чу заповедта да убива коне и хора, но разбра важността на поръчението и кимна. Посланието изчезна дълбоко в кожената чанта, която пратеникът завърза здраво на гърба си. Слугите донесоха седло, от което висяха десетки звънчета.

При звука им конят изпръхтя и размърда уши. Знаеше, че звънчетата означават, че ще препуска бързо и надалеч.

 

 

Торогене плачеше. Сорхатани нямаше проблеми да влезе в покоите й — гвардейците пред вратата я пуснаха веднага щом видяха изражението й.

— Научи ли? — попита Торогене.

Сорхатани разпери ръце и двете се прегърнаха и се притиснаха една в друга.

— Тъкмо отивах към градината — каза Торогене. Тресеше се от мъка, всеки момент можеше да припадне. — Гвардейците стоят… при него… и ме чакат.

— Първо трябва да говоря с теб — каза Сорхатани.

Торогене поклати глава.

— После. Не мога да го оставя сам там.

Сорхатани прецени шансовете си да я спре и се отказа.

— Нека тогава дойда с теб.

Забързаха по коридорите. Торогене се давеше в ридания и това наруши самообладанието на Сорхатани. Тя също беше изгубила съпруг и раната бе още прясна, отворена отново от новината за смъртта на хана. Имаше неприятното усещане, че нещата излизат извън контрола й. Колко време щеше да мине, преди Чагатай да научи, че брат му най-сетне е умрял? И колко време щеше да мине, преди да дойде в Каракорум и да предяви претенциите си за ханството? Ако действаше бързо, можеше да доведе войската си тук много преди Гуюк да се върне.

Изгуби броя на завоите, преди най-после да усетят вятъра по лицата си и да видят градината. Факлите на гвардейците още осветяваха мястото, макар вече да се бе съмнало. Торогене извика задавено и се затича натам. Сорхатани затича след нея. Знаеше, че не може, че не бива да я спре.

Стигнаха до каменната пейка и Сорхатани спря и остави Торогене да измине последните няколко крачки до съпруга си сама. Гвардейците стояха мълчаливо и се мръщеха — не можеха да видят никакъв враг, но бяха гневни, че са се провалили в изпълнението на задълженията си.

Онзи, който бе открил Угедай, го беше обърнал с лице към небето. Очите му бяха затворени и той лежеше така неподвижно, както може да лежи единствено мъртвец; кожата му бе толкова бяла, сякаш и капка кръв нямаше в него. Сорхатани избърса сълзите си, Торогене коленичи до него и приглади косата му с длан. Не каза нищо и не заплака. Просто го гледаше. Ветрецът продължаваше да духа и градината около тях шумолеше. Някъде наблизо се обади птица. Торогене не помръдваше.

Дойде и Яо Шъ, по нощница, пребледнял почти като мъртвия си господар. Сякаш се състари и смали, като видя трупа. Не каза нищо. Тишината бе твърде дълбока за думи. Стоеше нещастно, още една бдяща сянка в градината. Слънцето бавно изгря и мнозина от присъстващите го погледнаха едва ли не с омраза, сякаш светлината и животът, които носеше, не бяха добре дошли тук.

Когато слънцето окъпа града в златисто кървавите си лъчи, Сорхатани най-сетне пристъпи напред и нежно докосна Торогене по рамото.

— Ела — каза й тихо. — Нека ги оставим да го приберат.

Торогене поклати глава и Сорхатани се наведе и зашепна в ухото й:

— Остави мъката си настрана засега. Трябва да мислиш за сина си, за Гуюк. Чуваш ли ме, Торогене? Трябва да си силна. Трябва да пролееш сълзите си за Угедай някой друг ден, ако искаш синът ти да оцелее.

Торогене бавно премигна и поклати глава — веднъж, два пъти. Сълзите бликаха изпод затворените й клепачи. Наведе се, целуна Угедай по устните и потръпна от ужасната им студенина. Никога вече нямаше да почувства топлотата му, прегръдката му. Погали ръцете му, новите мазоли и мехурите по дланите му. Те вече нямаше да заздравеят. Накрая се изправи.

— Ела с мен — меко й рече Сорхатани, сякаш успокояваше уплашено животинче. — Ще ти направя чай. Трябва да хапнеш нещо. Трябва да си силна, Торогене.

Торогене кимна и Сорхатани я поведе към покоите си. Обръщаше се назад почти на всяка крачка, докато градината не скри Угедай от очите й. Слугите изтичаха пред тях да направят чая.

Влязоха в покоите й и Сорхатани видя, че гвардейците заемат позиция пред вратата й. Осъзна, че те също са останали без водач. Смъртта на хана бе сложила край на установения ред и те изглеждаха едва ли не като изгубени.

— Имам заръка за вас — импулсивно каза тя и мъжете се изпънаха. — Изпратете вестоносец при командира си Алхун. Кажете му незабавно да дойде тук.

— Както заповядаш, господарке — каза един гвардеец, сведе глава и тръгна да изпълни нареждането.

Сорхатани каза на слугите да излязат. Чаят вече завираше и тя трябваше да остане насаме с жената на Угедай.

Торогене седеше и се взираше в нищото, зашеметена от мъка. Сорхатани зашета, като нарочно затрака с чашите. Чаят не беше съвсем станал, но щеше да свърши работа. Никак не й се искаше да се намесва в скръбта на друг, но се налагаше. Умът й работеше трескаво от мига, когато се беше събудила и бе видяла Кублай да стои до леглото й. Някаква част от нея знаеше какво се е случило още преди синът й да отвори уста.

— Торогене? Изпратих вестоносец до Гуюк. Чуваш ли ме? Наистина съжалявам. Угедай…

Задави се, когато собствената й скръб я заля. Тя също беше обичала хана, но пропъди мъката си, натика я някъде дълбоко в себе си, за да може да продължи.

— Той беше добър човек, Торогене. Синът ми Кублай изпрати писмо на Гуюк по пътните станции. Казва, че ще са нужни месеци, за да стигне до него. Не мисля обаче, че Гуюк ще се върне бързо.

Торогене рязко вдигна глава. Очите й бяха ужасни.

— Защо да не се върне у дома, при мен?

— Защото ще се сети, че чичо му Чагатай може вече да е пристигнал в града с туманите си, Торогене. Чагатай ще научи новината по-бързо и е много по-близо от войските на Субодай. Когато Гуюк се върне, Чагатай може вече да е хан. Чуй ме. Стане ли това, не бих заложила и една медна монета, че синът ти ще остане жив. Такъв е залогът, Торогене. Забрави засега мъката си и слушай.

Стъпки отвън накараха и двете да се обърнат. Старшият мингхан командир на ханската гвардия влезе в стаята. Беше в пълно бойно снаряжение. Поклони се отсечено на двете жени, без да крие раздразнението си, че са го повикали.

Сорхатани го изгледа студено.

Алхун може и да не беше осъзнал накъде се е изместила властта с настъпването на деня, но това не се отнасяше за нея.

— Не желая да се натрапвам в мъката ви — рече Алхун. — Разбирате, че мястото ми е при гвардейския туман, за да поддържам реда. Кой знае как ще реагира градът, когато новината се разчуе. Може да избухнат безредици. Ако разрешите…

— Млъквай! — остро го прекъсна Сорхатани. Алхун я погледна, но тя не му даде време да помисли и да осъзнае грешката си. — Нима би влязъл при хана дори без да почукваш на вратата? Тогава защо се отнасяш с по-малка почит към нас? Как смееш да ни прекъсваш?

— Аз… нали ме повикахте… — Лицето на Алхун пламна. Бяха минали много години, откакто някой му бе повишавал глас. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да прави.

Сорхатани заговори бавно и самоуверено:

— Аз се разпореждам със земите на прадедите, мингхан командир. Има само един човек в държавата, който е над мен. Тя. И тя седи тук. — Сорхатани видя, че Торогене я е зяпнала объркано, и продължи: — Докато Гуюк не пристигне в Каракорум, управлява неговата майка. Ако това не е очевидно поне за шепа хора, казвам го сега, за да се знае.

— Аз… — започна Алхун, но млъкна и се замисли.

Сорхатани нямаше нищо против да чака. Наля още чай, като се надяваше, че никой от двамата не забелязва треперещите й ръце.

— Права си, разбира се — каза Алхун. В гласа му се долавяше едва ли не облекчение. — Съжалявам, че наруших покоя ти, господарке. Господарке. — Поклони се отново на Торогене, този път много по-дълбоко.

— Ядосаш ли ме отново, ще ти взема главата, Алхун — продължи Сорхатани. — А сега осигури реда в града, както сам каза. Ще ти съобщя подробностите около погребението допълнително.

— Да, господарке — отвърна Алхун. Светът беше престанал да се върти лудо, поне в тези стаи. Не знаеше дали чувството за хаос няма да се върне, когато излезе в коридора.

— По залез-слънце доведи деветимата ти мингхан командири в главната зала за аудиенции. Тогава ще имам нови заповеди за вас. Не се съмнявам, че Чагатай хан ще обмисли атака срещу Каракорум, Алхун. Не бива кракът му да стъпи в този град, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Алхун.

— Тогава ни остави. — Сорхатани махна заповеднически с ръка.

Алхун излезе, като внимателно затвори вратата, и Сорхатани въздъхна дълбоко. Торогене я гледаше ококорено.

— Дано всичките ни битки минат така гладко — малко сърдито рече Сорхатани.

 

 

Байдур препускаше на север, преизпълнен с гордост. Подозираше, че Илугей ще докладва всяко негово действие, но мисълта за внимателното наблюдение не го плашеше. Баща му Чагатай го бе обучил на всяка дисциплина и тактика — а баща му бе син на Чингис хан. Байдур не бе дошъл тук неподготвен. Надяваше се само да има възможност да използва някои от нещата, които бе натоварил на резервните коне. Субодай му бе позволил да остави каруците. Огромното стадо, което следваше тумана, можеше да носи почти всичко без гредите на тежките катапулти.

Трудно му бе да прикрие радостта си, докато яздеше с двата тумана през земи, за каквито не бе и помислял. Според преценките изминаваха около шейсет мили на ден. Скоростта бе важна, Субодай го бе казал достатъчно ясно, но Байдур не можеше да остави вражески войски след себе си. Именно затова беше поел почти право на север от Карпатите. След като стигнеше на позицията си, щеше да продължи на запад успоредно на Субодай и да смазва всичко по пътя си. Хората му вече бяха започнали да прочистват земята. Краков се намираше на запад, а град Люблин — точно пред тях…

Байдур дръпна юздите и загледа кисело стените на Люблин. Земята около него бе пуста през зимата, нивите — черни и голи. Слезе от коня да провери почвата и смачка една черна буца между пръстите си. Земята беше добра. Само плодородната почва и конете можеха да събудят истинска алчност в него. Златото и дворците не означаваха нищо — баща му го бе научил и на това. Байдур никога не бе чувал за Краков, докато Субодай не спомена това име, но жадуваше да завладее полските княжества в името на хана. Дори беше възможно Угедай да награди такъв успешен военачалник с негово собствено ханство. И по-странни неща се бяха случвали.

Субодай му бе дал пергаменти с всичко, което му беше известно за земята пред тях, но Байдур все още не беше имал възможност да ги прочете. Нямаше значение. Който и да се изправеше пред него, щеше да бъде прегазен.

Яхна коня и препусна към града. Наближаваше залез-слънце и портите вече бяха затворени. Когато приближи, забеляза, че стените са стари и на места порутени, виждаха се множество кръпки и следи от направени през пръсти ремонти. На някои места имаше само прегради от натрупано дърво и камък. Усмихна се. Субодай очакваше бързина и разрушения.

Обърна се към Илугей, който седеше на коня си и наблюдаваше безстрастно.

— Ще изчакаме да се стъмни. Един ягун ще изкатери стената от другата страна, за да привлече вниманието на стражите. Други сто ще влязат и ще отворят портата отвътре. Искам това място да посрещне изгрева с пожар.

— Ще бъде направено — отвърна Илугей и препусна да предаде заповедите му.