Кон Игълдън
Сребърна империя (24)

23.

Бату изруга. Пак се потеше. Знаеше, че потта може да замръзне под дрехите в такъв студ, да направи човек отпуснат и сънен, докато накрая той просто не легне и не умре в снега. Изсумтя и се запита дали постоянният му кипящ гняв ще му помогне да остане жив. Всеизвестно бе, че изпотяването трябва да се избягва, но няма как да го направиш, когато буташ тежка каруца с още осем мъже, напрягаш се и напъваш мускули, докато проклетото нещо най-сетне не помръдне още няколко стъпки напред. Пред колата имаше изпънати въжета, стигащи до група мъже, които теглеха като добичета; навъсени, тежко стъпващи руси, които никога не поглеждаха назад и трябваше да бъдат удряни или бити с камшик, за да ги накараш да ти обърнат внимание. Беше влудяваща работа, която трябваше да се повтаря отново и отново, а колите се обръщаха и изсипваха товара си. Първия път, когато видя как една се откъсна и се понесе надолу по стръмнината, Бату едва не се разсмя. После видя един мъж с окървавено лице там, където го беше шибнало въжето. Друг пък си беше счупил китката. Всеки ден се случваха злополуки, а в този студ и най-малката рана изсмукваше силите и ставаше по-трудно да продължиш на следващата сутрин. Всички бяха схванати и натъртени, но Субодай и безценните му военачалници ги ръчкаха всеки ден напред, все по-високо и по-високо в Карпатите.

Небето бе станало по-ниско и ослепително бяло, цяла сутрин се канеше да завали сняг. Когато това най-сетне се случи, мнозина от мъжете изстенаха. Колите бяха достатъчно тежки за придвижване и на твърда земя. На кишата хората се подхлъзваха и падаха на всяка крачка, дишаха тежко, а нямаше кой да ги смени. Всички бяха заети с прекарването и Бату се запита как е станало така, че да натрупат толкова коли и снаряжение. Беше свикнал да препуска напред с тумана си и да оставя повечето от награбеното назад. Понякога си мислеше, че могат да построят град насред нищото с инструментите и материалите, които мъкнеха със себе си. Субодай беше домъкнал в планините дори огромни дънери, за чието пренасяне бяха нужни стотици мъже. Това означаваше, че имаха огън за през нощта, когато нямаше какво да горят, но вятърът прогонваше цялата топлина или едната ти страна измръзваше, а другата се опичаше. Бату кипеше от ярост заради начина, по който принцовете се бяха отнесли с братовчед си, а това, че Гуюк не се беше застъпил за него, само наливаше допълнително масло в огъня. Единственото, което бе направил, бе да подложи на съмнение абсолютната власт на Субодай над тях, а не да откаже заповед. Гордееше се с това, но беше наказан почти по същия начин, по който Субодай щеше да го накаже и за неподчинение.

Отново приклекна и опря рамо под напречната греда с останалите мъже, готови да повдигнат колата.

— Едно, две, три…

Пъшкаха от усилие, докато отмерваше ритъма. Субодай не беше успял да попречи на хората му да се спешат, за да му помогнат. Може би отначало това бе само израз на вярност на воина към неговия военачалник, но Бату си мислеше, че след многото дни съсипващ труд хората му са толкова отвратени от Субодай багатур, колкото беше и самият той.

— Едно, две, три… — отново изстена Бату.

Колата се повдигна тежко. Кракът на Бату се хлъзна и той се вкопчи в канатата, за да не падне. Дланите му бяха увити във вълна и овча кожа, но го боляха, бяха ожулени до месо. Използва момента да премести тежестта на другата си ръка, за да може кръвта да стигне до върховете на пръстите и да ги спаси от измръзване. Твърде много от хората имаха бели петна по носовете и бузите. Това обясняваше избледнелите белези на по-възрастните, които вече бяха минавали през подобни изпитания.

Субодай имаше правото да му възложи всяка задача, но Бату знаеше, че авторитетът на орлока е доста по-крехък, отколкото си мисли. Правото му да командва му бе дадено от хана, но дори при поход не всичките им действия бяха чисто военни. Щеше да има моменти, когато трябваше да се вземат политически решения, а те бяха отговорност на принцовете, не на воините. С подкрепата на Гуюк решенията на орлока можеха да се отхвърлят, дори самият той можеше да бъде отстранен, Бату бе сигурен в това. Само трябваше да издебне удобен момент, когато авторитетът на Субодай да не е толкова ясно изразен. Беше склонен да чака, но откриваше, че с всеки ден търпението му се изчерпва все повече и повече. Субодай не беше от кръвта. Принцовете щяха да изковат бъдещето, а не някакъв очукан стар военачалник, който отдавна би трябвало да е загърбил походите и да се грижи за козите си. Вложи гнева си в мускулите си и му се стори, че може да вдигне колата сам, да я бута напред и нагоре.

 

 

Угедай се качи бавно в седлото. Усещаше как бедрата му протестират. Кога се беше сковал толкова? Мускулите на краката и кръста му бяха станали изумително слаби. Потръпваха, докато се вдигаше на стремената, както потръпва кон, за да пропъди мухите.

Забеляза, че Сорхатани нарочно не го гледа. Вместо това се суетеше около синовете си. Кублай проверяваше подпругата на коня си, а Арик-Боке и Хулегу съвсем се бяха смълчали в присъствието на хана. Угедай беше виждал по-малките само един-два пъти, но Сорхатани водеше Кублай при него да разговарят вечер. Беше го направила така, че да изглежда като благоволение от негова страна, но Угедай постепенно бе започнал да чака разговорите им с нетърпение. Момчето имаше остър ум и сякаш безкраен интерес към историите за минали битки, особено ако в тях е участвал Чингис. Угедай беше открил, че преживява отново славните моменти от миналото през очите на Кублай, и всеки ден прекарваше част от времето си в планиране какво да разкаже на младежа вечерта.

Отново провери крадешком краката си и погледна надолу, когато Торогене се изкиска зад него. Обърна коня си към нея. Знаеше, че е слаб и блед от прекалено дългото стоене на закрито. Ставите го боляха и така копнееше за вино, че устата му пресъхваше само при мисълта за глътчица. Беше обещал на Торогене, че ще пие само по няколко чаши на ден. Всъщност дори нещо повече — тя го беше накарала да се закълне съвсем сериозно, че ще намали пиенето. Не й беше казал за огромните чаши, които се изработваха по негова поръчка. Думата му беше желязо, но виното бе едно от малкото останали му удоволствия.

— Не се застоявай навън, ако усетиш, че започваш да се уморяваш — каза Торогене. — Командирите ти могат да изчакат още ден, ако е нужно. Трябва да възстановяваш силите си бавно.

Угедай се усмихна на тона й и се запита дали всички съпруги в един момент се превръщат в майки на мъжете си. При тази мисъл не се сдържа и погледна към Сорхатани, която бе все още стройна и силна като пастирче. Тази жена определено не заслужаваше да спи сама в студено легло. Не можеше да си спомни кога за последно беше изпитвал истинска страст, ако не се броят сънищата. Чувстваше тялото си износено, отслабнало и старо. Но пък слънцето грееше слабо и есенното небе бе синьо. Щеше да язди покрай канала да види как вървят новите работи. Може би дори щеше да се изкъпе в реката, стига да събереше кураж да влезе в ледената вода.

— Гледай да не подпалиш града ми, докато ме няма — грубо рече той.

— Не мога да обещая, но ще опитам — отвърна Торогене и се усмихна. Хвана крака му в стремето, достатъчно силно, за да усети натиска. Угедай нямаше нужда да говори за любовта, която изпитваше към нея; просто се наведе и докосна бузата й, след което смуши коня и изтрополи през портата.

Синовете на Сорхатани тръгнаха с него. Кублай държеше поводите на три коня, натоварени с провизии. Угедай гледаше как младежът им зацъка с език. Беше толкова пълен с живот, че това почти му причиняваше болка. Не беше разказал на Кублай за смъртта на Толуй. Все още не бе готов за тази история с цялата й мъка, която продължаваше и до днес.

Отне им половината сутрин да стигнат до реката. След толкова много месеци бездействие издръжливостта му се беше стопила. Ръцете и краката му бяха станали тежки като олово и когато дойде време да слязат от конете, бедрата му се схванаха и той едва не извика. Вече чуваше далечните гърмежи в долината, а в далечината беше увиснал дим, подобен на сутрешна мъгла. Във въздуха се долавяше онази сярна горчилка, която помнеше от границата със Сун. Изненадващо, но изпита едва ли не удоволствие да вдиша малко гадната миризма.

Сорхатани и синовете й издигнаха малък гер на сухата земя до брега и сложиха вода за чай. Докато тя завираше, Угедай отново се качи на коня. Цъкна с език, за да привлече вниманието на Кублай, и младежът скочи в седлото с грейнало от вълнение лице.

Двамата заедно поеха по огряната от слънцето равнина към мястото, където Хазар подготвяше артилеристите за преглед. Още отдалеч можеше да се види гордостта на стария военачалник от новите оръжия. Той също беше на границата със Сун и бе видял унищожителния им потенциал. Угедай яздеше бавно. Не изпитваше чувство за неотложност или нужда да бърза. Срещата му с онази непрогледна нощ беше променила начина, по който гледаше на нещата. Просто вече бе по-трудно да го е грижа за дреболии. Кублай до него му послужи като напомняне, че не всички споделят нагласата му — направо се беше изпотил при вида на полираните бронзови оръдия.

Угедай изтърпя формалностите с чичо си. Отклони поканата за чай и храна и накрая даде знак на артилеристите да започнат.

— Няма да е зле да слезеш от коня си и да го държиш за юздите, господарю — каза Хазар.

Изглеждаше отслабнал и уморен, но очите му горяха от ентусиазъм. Угедай не беше впечатлен от настроението на чичо си. Усещаше краката си слаби и не искаше да залита пред толкова хора. Припомни си, че отново е пред очите на народа. Едно залитане и всички щяха да научат за слабостта му.

— Конят ми е бил на границата със Сун — отвърна той. — Няма да се уплаши. Кублай, ти по-добре слез от твоя.

— Добре, господарю — официално каза Хазар, сплете пръсти зад гърба си и кимна отсечено на артилеристите. Те бяха на групи по четирима и носеха торби с барут, както и някакво друго странно оборудване. Кублай поглъщаше гледката с очи като омагьосан.

— Покажете ми — каза Угедай.

Хазар даде заповеди и Угедай загледа от седлото как първият екип провери дали обкованите с желязо колела на оръдието са застопорени. Един от воините постави тръстика в дупката и запали фитил от фенера си. Щом пламъкът докосна тръстиката, се появи искра. Последва експлозия, от която оръдието подскочи назад така, че опорите на колелата едва издържаха. Угедай не видя излетялото гюле, но кимна; нарочно запази спокойна физиономия. Ушите на коня му трепнаха, но после животното проточи шия да откъсне стрък трева. Кублай трябваше да плесне своя през муцуната, за да го успокои, после му изръмжа нещо. Не искаше да се посрами, като позволи на коня си да се отскубне и да побегне пред очите на хана. В същото време бе повече от благодарен, че не е на седлото.

— Стреляйте едновременно с другите — каза Угедай.

Хазар кимна гордо и осемте екипа вкараха тръстиките в дупките и запалиха фитилите.

— По моя команда, артилеристи. Готови! Огън!

Трясъкът беше неописуем. Екипите се бяха упражнявали седмици наред извън града и оръдията стреляха почти едновременно, със съвсем слабо забавяне. Този път Угедай видя как размазаните петна изчезват през долината, едно или две паднаха на земята и отскочиха. Усмихна се при мисълта какво ще се случи с коне или хора, попаднали под ударите на тези оръжия.

— Отлично — рече той.

Хазар го чу и се изкиска, възхитен, че може да контролира гръмотевиците.

Погледът на Угедай се насочи към редицата тежки катапулти зад оръдията. Те можеха да изстрелват бъчви с барут на стотици стъпки. Инженерите му бяха научили трика от дзинците, но бяха усъвършенствали барута, така че той гореше по-бързо и по-силно. Угедай не разбираше процеса, но пък и не го беше грижа. Важното беше, че оръжията действаха.

До катапултите също имаше мъже, застанали мирно и готови за действие. Угедай внезапно си даде сметка, че не се чувства уморен. Експлозиите и лютивият дим го бяха съживили. Може би именно затова забеляза, че раменете на Хазар са отпуснати. Възрастният мъж не можеше да скрие изтощението си.

— Да не си болен, чичо?

Хазар сви рамене и се намръщи.

— Имам бучки по раменете. Заради тях си движа трудно ръката, това е.

Прежълтялото му лице издаваше, че лъже, и Угедай се намръщи, а чичо му продължи:

— Шаманите казват, че трябва да ги изрежа, но не искам онези касапи да се докопат до мен. Още не. Половината от хората, които срязват, ако не и повече, така и не стават от постелята.

— Трябва да го направиш — меко каза Угедай. — Все още не искам да те изгубя, чичо.

— Аз съм като хълмовете, момче — изсумтя Хазар. — Няколко бучки няма да ме спрат.

Угедай се усмихна и рече:

— Надявам се. Покажи ми още, чичо.

 

 

Когато Угедай и Кублай се върнаха в малкия лагер до реката, беше почти пладне и чаят отдавна беше преварен и не ставаше за пиене. Артилерийската стрелба зад тях продължаваше, прахосваха се огромни количества барут за обучаването на хората, които щяха да играят основна роля в бъдещите сражения. Хазар беше в стихията си.

Ханът и Кублай воняха на сяра. Арик-Боке и Хулегу ги гледаха с неприкрита завист. Сорхатани нареди на синовете си да приготвят нов чай и отиде при Угедай.

Ханът стоеше на брега на реката и гледаше отвъд нея, прикрил с длан очите си от слънцето. Шумът на водопада заглушаваше стъпките на приближаващата Сорхатани.

— Кублай така бъбри, че не можеш да му затвориш устата — рече тя. — Предполагам, че демонстрацията е минала добре.

Угедай сви рамене.

— По-добре, отколкото предполагах. Хазар е сигурен, че с новия барут оръдията ни ще имат същия обхват като оръдията на Сун. — Сви ръката си в юмрук и лицето му стана свирепо. — Това ще промени нещата, Сорхатани. Един ден ще ги изненадаме. Иска ми се да можехме да пратим няколко и на Субодай, но ще са нужни години, за да ги замъкнем толкова далече.

— Силите ти се възвръщат — усмихнато отбеляза тя.

— От виното е — отвърна той.

Сорхатани се разсмя.

— Не е от виното, пияница такъв, а от сутрешната езда като тази и следобедните упражнения с лъка. Вече изглеждаш различен от човека, когото намерих в онази студена стая. — Замълча и наклони глава настрани. — Освен това си и понапълнял. Присъствието на Торогене ти се отразява добре.

Угедай се усмихна, но възбудата от оръдията вече избледняваше и сърцето му бе другаде. Понякога мислеше за страховете си като за черна тъкан, която се увиваше около него и го задушаваше. Беше умрял по време на онази кампания и макар че слънцето светеше и сърцето все още биеше в гърдите му, беше трудно да изкара поредния ден. Беше си мислил, че саможертвата на Толуй може да му даде някаква нова цел, но вместо това чувстваше загубата като поредния товар, който бе твърде тежък, за да се понесе. Тъканта продължаваше да го увива въпреки всичко, което беше направила Сорхатани. Почти не можеше да го обясни и част от него искаше тази жена да го остави сам, за да намери някакъв спокоен път напред.

Под зоркия поглед на Сорхатани Угедай седна със семейството, пи чай и яде студената храна, която бяха донесли. Никой не му донесе вино, така че се наложи да рови в багажа и пи направо от меха. Пренебрегна изражението на Сорхатани, когато червената течност възвърна цвета на бузите му. Очите й бяха като от кремък, затова Угедай заговори, за да я разсее:

— Синът ти Монгке се справя отлично. В докладите си Субодай се изказва много добре за него.

Другите й синове изведнъж наостриха уши, а Угедай избърса устни и млясна, за да усети вкуса на виното. Днес то му се струваше по-горчиво и бе възкисело на езика, сякаш бе развалено. За негова изненада, пръв се обади Кублай.

— Господарю, превзели ли са Киев? — попита той с изпълнен с уважение тон.

— Да. Брат ти е участвал в сраженията.

Кублай като че ли едва сдържаше нетърпението си.

— Значи вече са стигнали Карпатите? Знаеш ли дали ще успеят да ги преминат тази зима?

— Ще умориш хана с бърборенето си — обади се Сорхатани, но Угедай забеляза, че тя също очаква отговора, и каза:

— Според последните съобщения смятат да опитат да пресекат планините още тази година.

— Това е трудна планина — тихо промърмори Кублай.

Угедай се зачуди как един младеж може да знае нещо за планини на четири хиляди мили оттук. Светът бе станал много по-голям, отколкото в детството му. С мрежата съгледвачи и пътни станции познанията за него непрекъснато се изливаха в Каракорум. Ханската библиотека вече имаше произведения на гръцки и латински, пълни с чудеса, на които трудно можеше да повярва. Чичо му Темуге се беше заел сериозно да направи библиотеката прочута и харчеше цели състояния за най-редките книги и свитъци. Щеше да е нужно цяло поколение, за да бъдат преведени на разбираем език, но Темуге вече беше осигурил дузина християнски монаси, които работеха върху задачата. Угедай усети, че се е унесъл, и се върна в реалността, за да обмисли думите, които бяха накарали ума му да се зарее. Запита се дали Кублай не се тревожи за безопасността на брат си.

— С пристигането на Байдур, Субодай има седем тумана и четиридесет хиляди наборници — рече той. — Планините няма да ги спрат.

— А след планините, господарю? — Кублай преглътна, притеснен да не раздразни най-могъщия човек в държавата. — Монгке казва, че ще продължат да яздят чак до морето.

По-малките братя зачакаха отговора. Угедай въздъхна. Предполагаше, че далечните битки са вълнуващи в сравнение с ученето и спокойствието в Каракорум. Синовете на Сорхатани нямаше да останат дълго в каменното гнездо, личеше им.

— Заповедите ми са да умиротвори запада, да ни осигури мирна граница без врагове, които да искат да нахлуят в земите ни. Как Субодай смята да направи това, зависи от него. Може би след година-две ще заминеш при него. Би ли искал?

— Да. Монгке ми е брат — сериозно отвърна Кублай. — А и бих искал да видя повече от света, а не само карти в книгите.

Угедай се изкиска. Спомняше си как навремето и на него светът му изглеждаше безграничен и му се искаше да го види целия. Някак си обаче беше изгубил онази неутолима жажда и за момент се запита дали Каракорум не му я е отнел. Може би това беше проклятието на градовете — задържаха народите на едно място и ги правеха слепи. Мисълта не беше от приятните.

— Бих искал да поговоря на четири очи с майка ви — каза той, когато осъзна, че няма да му удаде по-добър момент от този.

Кублай скочи пръв, подбра братята си към конете и ги поведе към артилеристите на Хазар, които продължаваха да се упражняват под следобедното слънце.

Сорхатани погледна Угедай с любопитство и отсече:

— Ако смяташ да ми се обясняваш в любов, Торогене ми каза какво да отвърна.

За нейно удоволствие той се разсмя.

— Не се съмнявам, че го е направила, но бъди спокойна, Сорхатани. С мен си в безопасност.

Поколеба се и тя се наведе напред. С изненада откри, че се е изчервил.

— Ти си все още млада жена, Сорхатани — започна той.

Тя предпочете да си затвори устата и да не отговори, макар че очите й проблясваха. Угедай направи още два опита да продължи, но все се запъваше.

— Добре, дотук установихме, че съм млада — рече тя.

— Имаш титлите на съпруга си — продължи той.

Доброто настроение на Сорхатани се изпари. Единственият човек, който можеше да премахне необичайната власт, която имаше, нервно се опитваше да й каже какво е намислил. Тя заговори отново, този път с по-твърд глас.

— Спечелени чрез жертва и смърт, господарю. Да, спечелени, а не дадени като дар.

Угедай примигна и поклати глава.

— Титлите ти също са в безопасност, Сорхатани. Думата ми е желязо и ти ги получи от моята ръка. Няма да ти ги отнема.

— Тогава какво ти е заседнало в гърлото и не ти дава да го кажеш?

Угедай пое дълбоко дъх.

— Трябва да се омъжиш отново.

— Господарю, Торогене ми каза да ти напомня…

— Не за мен, жено! Казах ти вече. А за сина ми. За Гуюк.

Зашеметена, Сорхатани впери поглед в него. Гуюк беше наследникът на хана. Тя познаваше твърде добре Угедай, за да си помисли, че предложението му е прибързано. Умът й заработи трескаво в опит да разбере какво всъщност цели той. Торогене вероятно знаеше, че ще й направи подобно предложение. Угедай никога не би се сетил сам за това.

Ханът се извърна, за да й даде време да реши. Докато той се взираше някъде в далечината, циничната част на Сорхатани се запита дали това не е начин ханството да си върне огромните територии на съпруга й. С един удар бракът с Гуюк щеше да отмени прибързаното предложение на Угедай към Толуй. Ефектите от онова уникално решение все още бяха осезаеми и тя не знаеше как ще свърши всичко това. Първоначалните земи на Чингис хан бяха управлявани от жена и дори самата тя все още едва свикваше с този факт.

Замисли се за собствените си синове. Гуюк бе по-голям от Монгке, но само малко. Дали синовете й щяха да я наследят, или щяха да видят как наследството им се отнема при такъв съюз на семействата? Потръпна и се замоли Угедай да не го е забелязал. Той беше ханът и можеше да й заповяда да се омъжи, също както й беше дал титлите на съпруга й. Властта му над нея бе абсолютна, стига да решеше да я използва. Погледна го, без да обръща глава, преценяваше човека, за когото се бе грижила по време на пристъпите му, някои от тях толкова дълги и ужасни, че си беше мислила, че няма да излезе от тях. Животът му бе крехък като порцелан, но въпреки това той все още бе владетелят и думата му беше желязо.

Усещаше, че търпението му се изчерпва. Някакво мускулче на врата му затрепери и тя се загледа в него, търсейки подходящите думи.

— Оказваш ми огромна чест с това предложение, Угедай. Твоят син и наследник…

— Значи приемаш? — рязко попита той. Очите му обаче издаваха, че е разбрал отговора от тона й.

— Не мога — меко отвърна Сорхатани. — Мъката ми по Толуй си е все така голяма. Няма да се омъжа повторно, господарю. Сега моят живот са синовете ми и нищо друго. Не искам нищо повече от това.

Угедай се намръщи и мълчанието отново се настани помежду им. Сорхатани се страхуваше, че следващите му думи ще са заповед, пренебрегване на волята й. Ако ги изречеше, нямаше друг избор освен да се подчини. Съпротивата бе все едно да залага на кости бъдещето на синовете си, да види как ги лишават от авторитет и власт още преди да са се научили да ги използват. Беше бърсала кожата на хана, когато се беше изпускал, без да усети. Беше го хранила със собствената си ръка, когато стенеше и молеше за покой и смърт. Но въпреки това той бе син на баща си. Съдбата на една съпруга, на една жена, означаваше малко за него и тя не знаеше какво ще каже той. Зачака мълчаливо с наведена глава. Ветрецът подухваше помежду им.

Измина цяла вечност, но накрая той кимна.

— Добре, Сорхатани. Длъжен съм да уважа свободата ти, щом това е желанието ти. Няма да настоявам за подчинение по този въпрос. Не съм казал на Гуюк. Само Торогене знае, че съм се замислял за подобно нещо.

Вълна на облекчение заля Сорхатани и тя инстинктивно се просна на тревата и опря чело в крака му.

— Ох, я ставай — рече той. — Ама че смирена си се извъдила.