Кон Игълдън
Сребърна империя (23)

22.

През следващата пролет и лято Субодай бавно се движеше на запад. Руските княжества останаха зад него и той стигна до границата на познатия му свят. Съгледвачите се бяха пръснали пред туманите, обхождаха непознатите територии месеци наред и отбелязваха долини, градове и езера, сглобяваха обща картина на онова, което лежеше пред него. Онези, които можеха да четат и пишат, си водеха бележки за силата на войските, на които попадаха, както и за колоните бегълци, спасяващи се от него. Онези, които бяха неграмотни, връзваха снопове от по десет пръчки, като всеки сноп означаваше хиляда души. Системата беше груба, но Субодай се задоволяваше с това да се движи през лятото и да се бие всяка зима, залагайки на силите на хората си. Господарите и благородниците в тези нови земи губеха сили от този подход към войната. Засега не му бяха показали нищо, което би могло да застраши конните му воини.

Субодай смяташе, че в крайна сметка ще се сблъска с армии, равностойни на онези, които командваше дзинският император. В някой момент тукашните благородници щяха да обединят усилията си срещу него. Чуваше слухове за войски като облаци скакалци, но не знаеше дали това не са преувеличения. Ако чуждоземните господари не се обединяха, щяха да бъдат победени един по един и той нямаше да спре, изобщо нямаше да спре, докато не види морето.

Препусна до началото на колоната, за да провери продоволствията, които бе обещал да прати Монгке. Дори само поддържането на толкова много хора го принуждаваше да се движи непрекъснато. Конете се нуждаеха от огромни равнини със сладка трева, а огромният брой опърпани пешаци с всеки ден се превръщаше във все по-голям проблем. Изпълняваха предназначението си, когато се използваха безжалостно. Туманите на Субодай ги изпращаха първи напред, та врагът да използва всичките си стрели за арбалети и лъкове по тях, преди да се сблъска с основните монголски сили. По този начин те бяха достатъчно ценни, но за изхранването им трябваше да избиват всичко живо, което се изпречваше на пътя им — не само стадата говеда и овце, но и елени, зайци и диви птици. Опоскваха земята и не оставяха почти нищо след себе си, дори вълци и лисици. Унищожаването на селата донякъде му се струваше като акт на милосърдие. По-добре бърза смърт, отколкото да останеш да гладуваш, без зрънце зърно и парче месо за наближаващата зима. Неведнъж туманите на Субодай се натъкваха на изоставени села, места, обитавани от духове от години, понеже чумата или гладът бяха принудили хората да се махнат. Нищо чудно, че се събираха в големите градове. Там можеха да се преструват, че са в безопасност, и да намерят утеха в числеността си и във високите стени. Все още не знаеха колко слаби са тези укрепления за туманите му. Той беше превзел Йенкин, с дзинския император зад стените. Нищо от видяното на запад не можеше да се сравнява с онзи каменен град.

 

 

За пореден път видя Гуюк заедно с Бату и стисна зъби. Монгке и Байдур бяха на стотици мили оттук, иначе сигурно и те щяха да са с тях. Четиримата принцове се бяха сприятелили, което можеше да е достатъчно полезно, стига Бату да не бе онзи, който ги обединяваше. Може би защото бе най-големият, или пък защото Гуюк се водеше по него, но Бату като че ли командваше останалите. Демонстрираше огромно уважение, когато Субодай говореше с него, но на лицето му винаги можеше да се долови онази подигравателна полуусмивка. Никога не бе достатъчно явна, за да накара орлока да реагира, но въпреки това я имаше. Усещаше я като трън в гърба си — там, където не можеше да го стигне и да го извади.

Стигна началото на колоната и дръпна юздите. Зад него туманът на Бату яздеше редом с този на Гуюк. Нямаше го обичайното грубо съревнование между воините — те сякаш бяха възприели поведението на военачалниците си. При вида на стройните редици Субодай изсумтя. Не можеше да ги критикува, но се дразнеше, че Гуюк и Бату си приказват по цял ден, сякаш отиват на сватбено пиршество, а не се движат из вражеска територия.

Беше напрегнат и раздразнителен. Не бе ял нищо и бе изминал близо двайсет мили от сутринта, проверявайки колоните.

Бату му се поклони в седлото и извика:

— Нови заповеди ли имаш, орлок?

Гуюк също вдигна поглед и Субодай приближи коня си до техните. Не си направи труда да отговори на безсмисления въпрос, а попита:

— Стадото говеда от Монгке пристигна ли вече? — Знаеше, че е пристигнало, но трябваше да зачекне темата. Гуюк незабавно кимна.

— Малко преди зазоряване. Двеста глави, при това едри добичета. Заклахме двайсет бичета, а останалите са в стадата отзад.

— Пратете шейсет на Хаджиун. Той няма — отсечено им нареди Субодай. Не искаше дори да изглежда, че ги моли за услуга.

— Може би защото седи в каруца, вместо да препусне да намери месо — измърмори Бату.

Гуюк едва не се задави, докато се мъчеше да не се изсмее. Субодай ги изгледа студено. Сякаш не беше достатъчно синът на самия хан да се държи като глупак. Безочието на Бату бе нещо, срещу което в крайна сметка трябваше да се изправи и което да смаже. Надяваше се Бату да престъпи линията, преди да се стигне до убийство. Той бе млад и твърдоглав. Щеше да направи грешка, Субодай бе сигурен в това.

Един съгледвач препусна към тях и Субодай автоматично се обърна към него, но мъжът го подмина, продължи към Бату, спря пред него и докладва:

— Селото до реката вече е близо, военачалнико. Нали нареди да бъдеш уведомен.

— А самата река? — попита Бату. Знаеше, че Субодай я е разузнал още преди дни за бродове и мостове. Полуусмивката отново играеше на лицето му. Беше доволен, че Субодай може да чуе всяка дума.

— Два плитки брода пред нас, военачалнико. По-добрият е на север.

— Добре. Ще минем по него. Покажи на дружинниците ми къде е, после ни поведи.

— Да, господарю — отвърна съгледвачът. Поклони се на Бату, после и на Субодай, смуши коня си и препусна към воините.

— Има ли нещо друго, орлок? — невинно попита Бату. — Или да си върша работата?

— Разположете се на лагер веднага щом прекосите реката, а по залез-слънце и двамата елате при мен.

Видя ги как се споглеждат и извръщат очи, за да не се разсмеят. Стисна зъби и ги остави. Разполагаше с новини за два града оттатък планините, които според съгледвачите били пълни с бегълци, спасяващи се от монголските тумани. А ето че вместо да се подготвя за кампания срещу Буда и Пеща, трябваше да се занимава с военачалници, които се държат като деца. Запита се дали да не дръпне Гуюк настрани, да го смъмри и да му набие в главата нещо като чувство за дълг или достойнство. Намръщи се още повече. След благополучната атака в сърцето на руската войска Бату подяждаше авторитета на орлока. Ако продължаваше по този начин, щеше да има трупове. Май беше време да сграбчи проблема, че дори и човека, за гърлото. В този поход нямаше място за предизвикателства срещу авторитета му, дори от хански синове и внуци.

 

 

По залез-слънце военачалниците потеглиха към гера на Субодай. Туманите почиваха около тях в океан от светли гери, простиращи се докъдето стигнат очите. Сред герите беше скупчена една по-тъмна маса бойци. Огромното мнозинство от тях бяха руси, оцелели при унищожаването на градчетата и селата им. Имаше и други, по-малко на брой, които бяха дошли за плячка — следваха войската през долините и предлагаха оръжията и силата си. Повечето от тях бяха направени командири на останалите, тъй като различаваха дръжката на меча от върха му. Бяха въоръжени и екипирани кой с каквото намери, а тъй като най-добрата храна отиваше за туманите, бяха мършави и винаги гладни.

Павел бе един от тях, мършав като вълк и вечно уморен от тренировките. Не разбираше и половината от онова, което го караха да прави, но го правеше. Сутрин бягаше по десет мили зад туманите. Беше изгубил ръждивия си меч в единствената битка през живота си и се отърва на косъм да не изгуби и живота си с него. Ударът, който го бе повалил, беше откъснал парче кожа от скалпа му и го бе зашеметил. Когато най-сетне дойде на себе си, укреплението гореше, а туманите се бяха разположили на огромен лагер. Мъртвите лежаха там, където бяха съсечени, някои от телата бяха ограбени. Лицето му бе покрито със собствената му кръв, замръзнала на пластове от косата до брадичката. Не смееше да я докосне, макар че беше затворила като плътна маса дясното му око.

Може би щеше да се измъкне тихомълком, ако не беше мъжът с гнилите зъби, който бе минал покрай него с мях с някаква гадна течност. От една глътка Павел повърна, а мъжът се изсмя по гадния си начин и каза, че името му било Алексей и че трябвало да се държат заедно. Именно Алексей го поведе през лагера, където монголските воини се бяха изпонатръшкали пияни и повечето спяха, и отидоха при някакъв човек, който имаше такива отвратителни белези, че Павел трепна.

— Полска кръв — каза Алексей. — Просто селско момче, но не побягна.

Мъжът с белезите изсумтя, след което каза на Павел на руски, че не биха се отказали от още един меч. Павел протегна празните си ръце. Нямаше представа къде е изчезнало оръжието му, а и светът все още се въртеше около него. Помнеше, че мъжът спомена нещо за пукнат череп, преди отново да изгуби съзнание.

Новият му живот беше тежък. Храната бе оскъдна, макар да му бяха дали хубав меч — не нащърбен и ръждясал като предишния. Тичаше с туманите и стискаше зъби, докато сърцето му не започваше да бие така, сякаш всеки момент ще се пръсне. Мъчеше се да не мисли за дома, за майка си и дядо си, които беше оставил. Те щяха да се грижат за малкото стопанство, да гледат как расте пшеницата и да се готвят за жътва. Нямаше да може да им помогне тази година.

Видя тримата мъже, яздещи към големия гер в центъра на лагера. Знаеше, че високият с жестокото лице е Бату, внук на Чингис. Павел научаваше всички имена, които можеше. Това бе единственият начин да установи някакъв ред в новия хаос в живота си. Не познаваше онзи, който се ухили тъпо, когато Бату каза нещо. Опипа дръжката на меча си в тъмното. Искаше му се да има достатъчно сила да отиде при тях и да ги съсече. Не беше видял да убиват княза, макар че останалите мъже поклащаха глави и извръщаха поглед, когато ги питаше. Като че ли въпросът не ги интересуваше толкова, колкото него.

Павел приближи гера, без да го забележат. Знаеше името на водача им, макар да му бе трудно да накара устата си да го произнесе. Субодай. Той бе човекът, отговорен за опожаряването на Москва. Павел проточи шия да го зърне, но не можа да надникне във вътрешността на гера. Въздъхна. Можеше да тича повече, отколкото бе вярвал, че е възможно. Изкушаваше се да избяга, когато няма луна, макар да бе видял участта на малцината, които опитаха. Върнаха ги на парчета и ги хвърлиха на останалите, като на кучета. Не бе видял с очите си, но си мислеше, че гладуващите му другари са изяли кървавите парчета. Гладът правеше ужасни неща с хората.

Полъх на вятъра донесе до него миризмата на чай и печено агне и устата му се напълни със слюнка. Откакто бе напуснал дома си, бе вечно гладен, но нямаше да има никаква храна до сутринта, и то едва след като е тичал и е товарил каруци, докато не капне. При тази мисъл разтърка схванатия си гръб и усети новите мускули. Не бяха големи, просто твърди от работата. Мълчаливо си каза, че може и да избяга при следващото новолуние. Дори да го хванеха, поне щеше да е опитал, но щяха доста да се озорят, докато го пипнат.

 

 

Бату се наведе да влезе в гера, после се изправи и поздрави намиращите се вътре. Беше довел Гуюк и Байдур и остана доволен, че Монгке вече е пристигнал. Бату му кимна, но Монгке само го изгледа и продължи да пълни устата си с овнешко. Бату си припомни, че Монгке също е изгубил баща си. Може би имаше някакъв начин да споделят тази мъка. Фактът, че чувстваше единствено омраза към собствения си баща, не беше препятствие, стига да подходи внимателно към младежа. Всички те бяха принцове, с кръвна връзка с Чингис, каквато Субодай никога не би могъл да има. Бату се наслади на идеята, на чувството за идентичност, на мисълта, че е част от тази група. Не — че те бяха неговата група хора, които щеше да води. Той бе най-големият, макар че Монгке имаше мускулестото телосложение и киселите обноски на опитен мъж. „Той ще се повлияе най-трудно“, помисли Бату. Гуюк и Байдур бяха само момчета в сравнение с него, млади и посрещащи всичко с ентусиазъм. Лесно беше да си представи как управлява империя с тях.

Преди да седне, поздрави с кратки поклони Хаджиун, Джебе и Чулгетай. Още старци. Забеляза, че бедрото на Хаджиун е ужасно подуто, много по-зле отпреди. Военачалникът седеше на нисък сламеник, протегнал болния си крак настрани. Бърз поглед към лицето му му показа уморени очи и пожълтяла от неразположението кожа. Бату си помисли, че дядо му няма да преживее следващата зима, но такъв бе редът на нещата. Старите умираха, за да дадат път на младите. Не си позволи да се безпокои с подобни мисли.

Субодай наблюдаваше със студени очи и чакаше Бату да заговори пръв. Бату се погрижи да се усмихне широко. Мислите му го бяха размекнали.

— Чудесна вечер, орлок. Хората ми казват, че това са най-добрите пасища, откакто напуснахме родината. Конете са натрупали толкова сланина, че не е за вярване.

— Сядай, Бату. И добре дошъл — рязко отвърна Субодай. — Гуюк, Байдур, чаят е в котела. Слуги няма, така че си налейте сами.

С дрънчене и кикот двамата младежи се заеха със задачата да налеят врящия чай от огромния железен котел на печката в центъра на гера, под дупката за пушека. Субодай гледаше как Байдур подаде на Бату купата с димяща солена течност. Жестът бе естествен, но подобни дребни неща винаги бяха свързани с властта. Бату като че ли за съвсем кратко време си беше намерил още един последовател. Субодай сигурно щеше да се възхити на лидерската му дарба, стига да не се месеше в собствения му контрол над войската. Баща му Джучи беше имал същия талант. Субодай знаеше името, което Бату беше дал на войската. През годините на кампанията „Златната орда“ бе станало почти общоприето название, както става с подобни неща. Половината от хората като че ли си мислеха, че Бату е главнокомандващ, и той не беше направил нищо, за да разсее заблуждението им. Тази мисъл накара Субодай да стисне зъби.

Угедай бе почел копелето на Джучи с титли и авторитет съвсем преднамерено, въпреки възраженията на Субодай. Всъщност Бату не се беше опозорил. Никак даже. Беше странно огорчаващо да види, че Бату е един от най-добрите. Но хора като него винаги бяха опасни. Трудността беше в справянето с тях, в насочването на енергията им, стига вече да не е станало твърде късно.

— Маджарите от Унгария са конници — започна Субодай. Нарочно говореше съвсем тихо, за да накара останалите да се наведат напред и да напрегнат слух. — Имат огромни стада и използват централните равнини почти по същия начин като нас. Само че не са номади. Построили са два града на бреговете на река Дунав, Пеща и Буда. Не са добре укрепени, макар че Буда е разположен на хълмове. Пеща е на равнина.

Спря за въпроси.

— Защита? — незабавно се обади Бату. — Стени? Оръжия? Продоволствени пътища?

— Пеща няма стени. Съгледвачите докладват за каменен дворец на един от хълмовете на Буда, вероятно на краля им. Името му е…

— Не е важно — прекъсна го Бату. — Мисля, че не е кой знае колко трудно да превземем тези градове. Защо изобщо да чакаме зимата?

— Името му е Бела Четвърти — продължи Субодай с потъмнели от гняв очи. — Ще изчакаме зимата, защото ще можем да пресечем реката, когато замръзне. Подобно на Москва, тя ще ни послужи за път между градовете, направо в сърцата им.

Гуюк усети напрежението между двамата и постави длан върху ръката на Бату, но той се дръпна раздразнено.

— Туманът ми е готов да препусне още днес, орлок. Съгледвачите ми казват, че планините на запад са проходими преди зимата. Можем да сме в онези градове преди падането на първия сняг. Ти си онзи, който твърдеше, че скоростта е важна. Да не би вече предпазливостта да е станала по-важна?

— Затваряй си нахалната уста, момче — изведнъж се озъби Джебе.

Погледът на Бату се стрелна към възрастния мъж. Джебе бе яздил с Чингис из афганистанските възвишения. Беше тъмен и строен, годините и опитът бяха оставили отпечатъка си върху лицето му. Бату изсумтя презрително.

— Не е необходимо да оставяме големите цели за зимата, военачалнико. И съм сигурен, че орлокът го знае. Някои от нас биха желали да видят края на завоеванията преди да остареем. Естествено, за другите вече е твърде късно за подобно нещо.

Джебе понечи да скочи, но Субодай вдигна ръка пред него и той не помръдна от мястото си. Бату се изкиска.

— Изпълнявах всички заповеди на Субодай — рече той. Огледа се, докато говореше, като нарочно спря поглед върху принцовете. — Превземах градове и градчета, защото великият стратег казваше: „Иди там. После там“. Не съм възразил на нито една негова заповед.

Замълча и в гера се възцари пълна тишина. Никой нямаше да заговори, ако не го направеше Субодай, а той запази мълчание. Бату сви рамене, сякаш не е станало нищо, и продължи:

— Но в същото време не забравям, че бях издигнат от самия хан, а не от орлока. Аз съм първият човек на хана, каквито сме и всички ние. Нещо повече, аз съм от кръвта, от линията на Чингис, също както Гуюк, Байдур и Монгке. Не е достатъчно да следваш сляпо някого и да се надяваш, че това е правилно. Ние сме онези, които водят, които оспорват дадените ни заповеди, не е ли така, орлок Субодай?

— Не — отвърна Субодай. — Не е така. Ти се подчиняваш на заповеди, защото ако не го правиш, не можеш да очакваш хората ти да го правят. Ти си част от вълка, а не целият вълк. Мислех си, че си научил това още като момче, но явно не си. Вълкът не може да има повече от една глава, военачалнико, защото ще се разкъса на части.

Пое дълбоко дъх и млъкна. Бату беше избрал лош момент да се наложи. По-възрастните мъже бяха смаяни от думите му, а принцовете изобщо не бяха готови да свалят Субодай багатур, не и през този сезон. Скри задоволството си и заговори отново:

— Недоволен съм от теб, Бату. Остави ни. Утре сутринта ще получиш нови заповеди.

Бату се обърна към Гуюк за подкрепа. Стомахът му се сви, когато синът на хана не отвърна на погледа му. Бату се намръщи, кимна и рече сковано:

— Добре, орлок.

Никой не каза нито дума, докато излизаше. В настъпилата тишина Субодай отново напълни чашата си и отпи от горещия чай.

— Планините пред нас не са просто хребет или няколко хълма — рече той. — Съгледвачите ми твърдят, че ще трябва да изминем шейсет или седемдесет мили през чукарите. Самите те са успели, но без местни хора няма как да знаем кои са основните проходи. Бих могъл да пусна няколко мингхана да направят карта на долините, без каруци и със запаси за няколко седмици. За останалите, за обсадните машини, каруците, семействата и ранените, преходът ще бъде бавен и труден. Трябва да знаем къде са проходите, за да оцелеем. Сигурно ще се наложи да строим пътища и мостове. И въпреки всичко трябва да напредваме с добра скорост. В противен случай ще изгубим мнозина, когато дойде зимата. Не можем да позволим тя да ни свари в планината. Там горе няма пасища.

Огледа събралите се военачалници. Трябваше да направи един от тях силен, да го отдели от останалите. Това обаче не беше Бату.

— Гуюк. Ти ще си пръв. Тръгни утре с два мингхана. Вземи инструменти за прокарване на път, дървен материал, всичко, което сметнеш, че може да ти потрябва. Направи път, който да е подходящ за колите. Поддържай контакт със съгледвачите и ни води.

Гуюк не бе пропуснал да забележи демонстрацията на власт над Бату и не се поколеба нито за миг.

— Твоя воля, орлок — рече и сведе глава. Беше доволен от тази отговорност. Знаеше, че оцеляването на останалите зависи от намирането на добър път. В същото време се очертаваше тежък труд и щеше да се наложи да открие и отбележи всяко задънено дере.

— Съгледвачите ми казват, че отвъд планините започва открита земя — каза Субодай. — Не можели да й видят края. Ще принудим живеещите там да се изправят срещу нас на бойното поле. В името на хана ще вземем градовете им, жените им и земите им. Това е великият поход, най-далечният удар в историята на народа на Чингис. Никой няма да ни спре.

Джебе изсумтя доволно, вдигна мях айраг и го метна на Субодай, който го вдигна и го стисна. Течността потече на струйка в гърлото му. Герът вонеше на мокра вълна и овнешко — сладка миризма, която бе познавал през целия си живот. Като видяха орлока така въодушевен и уверен, Гуюк и Байдур се спогледаха. Монгке пък наблюдаваше всички с безизразна физиономия.

 

 

Павел тичаше, както не бе тичал никога. Мътните светлини на монголските огньове избледняха на хоризонта зад него. На няколко пъти пада, като на третото падане се удари лошо и започна да куца. В тъмнината беше блъснал главата си в нещо, но болката бе нищо в сравнение с онова, което щяха да му направят монголите, ако го хванат.

Беше сам в нощта, без спътник, но и без да чува тропот на преследващи го коне. Мнозина от другите мъже бяха изгубили домовете си през годините на войната. Някои едва помнеха предишния си живот, но Павел не бе изгубил спомените си. Надяваше се, че майка му и дядо му все още се грижат за малкото стопанство някъде на север. Щеше да е в безопасност, когато стигне при тях, и си каза, че вече никога няма да ги напусне. Тичаше и си представяше как другите младежи ще го гледат със завист заради нещата, които бе видял. Селските момичета щяха да виждат в него кален войник, различен от другите момчета. Никога нямаше да им спомене за телата, натрупани като купчини дърва, нито за това как изпускаш мехура си от страх. Нямаше да говори за такива неща. Мечът му тежеше и той знаеше, че го забавя, но сърце не му даваше да го изхвърли. Щеше да влезе в двора и майка му със сигурност щеше да се разплаче, като го види да се връща от войната. Щеше да стигне до дома. Мечът го спъна и докато залиташе, Павел го изпусна и се поколеба, преди да продължи нататък. Чувстваше се много по-лек без него.