Кон Игълдън
Сребърна империя (22)

21.

Хаджиун чу смеха много преди да види групата. Трепна, когато болният му крак го прободе. Една стара рана в бедрото беше забрала и гнойта трябваше да се изстисква два пъти на ден, ако се вярваше на лечителя мюсюлманин на Субодай. Това обаче като че ли не помагаше. Раната го мъчеше от месеци, при това се обаждаше изведнъж, без предупреждение. И сега трябваше да отиде при младите командири, накуцвайки като сакат, и това го караше да се чувства много стар. Беше стар, разбира се. Куц или не, те щяха да усетят годините му.

Чу гласа на Гуюк да се извисява над останалите. Отново разказваше някаква история за победите на Бату. Хаджиун въздъхна тихо, докато минаваше покрай последния гер. Гуюк го забеляза и спря. Останалите се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му.

— Водата току-що кипна, военачалнико — весело извика Гуюк. — Добре си дошъл да пиеш чай с нас. Или нещо по-силно, ако предпочиташ.

Останалите се разсмяха, сякаш беше казал голяма шега. Хаджиун потисна гримасата си. Напомни си, че също е бил млад. Навремето. Много отдавна.

Четиримата се бяха излегнали като млади лъвове и Хаджиун изпъшка, докато се настаняваше върху плъстената постелка и внимателно изпъваше крака си. Естествено, Бату забеляза подутото бедро. Този не пропускаше нищо.

— Как е кракът ти, военачалнико?

— Пълен с гной — сопна се Хаджиун.

От тона му лицето на Бату стана безизразно и Хаджиун се наруга наум. Малко болка и изпотяване — и ето го, зъби се на момчетата като някакво дърто зло псе. Огледа малката група и кимна на Байдур, на когото определено му бе трудно да скрие вълнението си, че участва в похода. Младият воин беше нервен и ококорен, че е в такава компания и че се държат с него като с равен. Хаджиун се запита дали тези младежи знаят за коварните номера на бащите си и ако знаят, дали това изобщо ги интересува.

Взе купата чай с дясната си ръка и се опита да се отпусне, докато отпиваше. Познаваше бащите на всичките тези младежи, да не говорим за самия Чингис. При тази мисъл годините го налегнаха тежко. Можеше да види Толуй в Монгке и това го натъжаваше. Силните черти на Чагатай напираха на лицето на Байдур, в линията на скулите и издадената челюст. Времето щеше да покаже дали е наследил и упоритата му издръжливост и сила. Хаджиун виждаше, че момъкът все още трябва да се докаже по някакъв начин в тази компания. В никакъв случай не беше от водачите в групата.

Това насочи мислите му към Бату и той го погледна и видя, че младият мъж го наблюдава с нещо като усмивка, сякаш четеше мислите му. Останалите се отнасяха почтително с него, това бе очевидно, но Хаджиун се запита дали новооткритото им приятелство ще издържи на предизвикателствата на времето. Когато станеха съперници за ханствата, нямаше да са толкова спокойни заедно, помисли си той и отново отпи от чая.

Гуюк се усмихваше открито. Той бе онзи, който очакваше да стане наследник. Не беше имал за баща Чингис, който да го кали и да го накара да разбере опасностите от лесното сприятеляване. Може би Угедай се бе държал твърде меко с него или пък младежът бе просто нормален воин, без онази безмилостна жилка, която открояваше хора като Чингис.

„И като мен“ — помисли си Хаджиун, спомнил си собствените си мечти и минала слава. Да вижда бъдещето в тези младежи беше горчиво и сладко едновременно. Проявяваха уважение към него, но той не вярваше, че разбират дълга, който дължаха. Чаят изведнъж му се видя горчив от тази мисъл, но пък задните му зъби отдавна гниеха и всичко вече имаше лош вкус.

— Имаш ли някаква причина да ни посещаваш в тази студена утрин? — неочаквано попита Бату.

— Дойдох да кажа добре дошъл на Байдур в лагера — отвърна Хаджиун. — Нямаше ме, когато доведе бащиния си туман.

— Своят собствен туман, военачалнико — незабавно го поправи Гуюк. — Всички сме произведени в командващи от бащите си.

Не забеляза как Бату се стегна. Неговият баща Джучи не бе направил нищо за него, но ето че той седеше с останалите; негови братовчеди и принцове, силен и може би по-твърд от тях. Хаджиун не пропусна мимолетната емоция, която се мярна на лицето на младия мъж. Мислено пожела късмет на всички.

— Е, не мога да пропилявам цялата сутрин в киснене тук — рече Хаджиун. — Казаха ми, че трябва да разтъпча този крак, да карам кръвта да се движи.

Надигна се с мъка, без да използва протегнатата ръка на Гуюк. Глупавият крак отново пулсираше в синхрон с ударите на сърцето му. Трябваше пак да иде до лечителя и да изтърпи поредното ровичкане с нож в месото, за да излезе кафявата мръсотия. Намръщи се, кимна на младежите и си тръгна.

— Доста неща е видял през живота си — замислено рече Гуюк, докато гледаше след него.

— Той е просто един старец — отвърна Бату. — Ние ще видим още повече. — Ухили се на Гуюк. — Като за начало, дъното на няколко меха айраг. Извади от личните си запаси, Гуюк. Не мисли, че не съм чувал за пратките от баща ти.

Гуюк се изчерви, че е в центъра на вниманието. Останалите се развикаха бързо да донесе пиенето и той се втурна към гера.

— Субодай ми каза да се явя при него по залез — с разтревожен тон каза Байдур.

Бату сви рамене.

— Същото се отнася и за нас. Но пък не ни каза, че трябва да сме трезви. Не се безпокой, братовчеде, ще изнесем представление за дъртия дявол. Може би е време да разбере, че ние сме принцовете на държавата. Той е само занаятчия, когото сме наели, същото като сарач… или тухлар. Добър е в работата си, Байдур, но това е всичко.

Байдур се чувстваше неудобно. Беше дошъл във войската след сраженията край Киев и знаеше, че тепърва трябва да се доказва пред братовчедите си. Бату беше първият, който го поздрави, но Байдур беше достатъчно схватлив, за да види проклетията му. Отнасяше се предпазливо към тях, тъй като всички бяха негови братовчеди и принцове на една и съща държава. Предпочете да премълчи и Бату се отпусна отново на купчината чували със зърно. След малко Гуюк се върна с два големи меха айраг на раменете.

 

 

Яо Шъ беше положил много усилия да е готов за срещата на Сорхатани и жената на хана. Летният дворец на река Орхон бе само на ден яздене за вестоносец, но Торогене никога не бе пътувала с подобна скорост. Въпреки привидната й припряност превозването на целия й багаж и хора й отне близо месец. Яо Шъ се наслаждаваше на тайното удоволствие да гледа как напрежението на Сорхатани се засилва с всеки ден, да я вижда как бърза из двореца и града, как проверява документите на съкровищницата и се занимава с хиляди неща около грижите й за хана, за които можеше да бъде укорена.

През това време, само чрез писма и вестоносци, Яо Шъ отново бе спечелил свободата си на действие. Вече не го тормозеха постоянните запитвания и искания на Сорхатани за вниманието му и за отпускане на средства. Вече не го викаха по всяко време на денонощието да обяснява някакъв политически въпрос или аспект на титлите и правомощията, които тя бе получила вместо съпруга си. Реши, че това е идеалното приложение на властта — да постигнеш желания резултат с минимални усилия.

През предишните два дни коридорите на двореца бяха излъскани от цяла армия дзински слуги. Всичко, направено от плат, беше изнесено на двора и изтупано, след което внимателно бе върнато на мястото му. Свежи плодове бяха сложени в бъчви с лед и прибрани в избите под земята, навсякъде бяха поставени толкова много цветя, че цялата сграда се изпълни с тежкия им аромат. Жената на хана се връщаше у дома и не биваше да остане разочарована.

Яо Шъ крачеше из проветривия коридор и се наслаждаваше на слабите лъчи на слънцето в студения ясен ден. Хубавото на поста му бе, че никой не можеше да възрази на личния съветник на хана, ако реши да е тук при завръщането на Торогене. Беше всъщност негово задължение да я посрещне и Сорхатани нищо не можеше да направи по въпроса.

Чу звука на рог в покрайнините на града и се усмихна. Кортежът най-сетне се бе появил. Имаше време да отиде до кабинета си и да облече най-официалните си дрехи. Делът му бе мърляв и той го поизтупа, докато бързаше към стаи си. Едва забеляза слугата, който се просна край прага, докато влизаше. Имаше чисти дрехи в един сандък. Може би бяха малко мухлясали, но пък кедровото дърво би трябвало да държи молците далеч от тях. Мина бързо през стаята и тъкмо се наведе над сандъка, когато чу вратата зад гърба му да се затваря. Докато се обръщаше изненадан, се чу изщракване на резе, последвано от стърженето на ключ в ключалка.

Яо Шъ забрави за сандъка. Отиде до вратата и натисна дръжката, макар да знаеше, че вратата няма да се отвори. Заповед на Сорхатани, естествено. Почти му идеше да се усмихне на нечуваното й нахалство да го заключи в собствените му стаи. Още по-дразнещото бе, че именно той бе наредил да сложат ключалки на вратите в двореца — поне на онези стаи, в които се пазеха ценни неща. Уроците от дългата нощ, когато Чагатай беше изпратил хората си в двореца да сеят ужас и разруха, бяха научени. Единствено здравата врата беше спасила хана тогава. Яо Шъ прокара длан по дървото и промърмори:

— Сериозно ли го мислиш, Сорхатани?

Потисна безполезното желание да заблъска по вратата или да завика за помощ. В целия дворец цареше суматоха. Отвън може би щяха да минат слуги, но достойнството му щеше да е сериозно накърнено, ако се стигнеше дотам да го спасяват от собствения му кабинет.

Потупа вратата с длан, за да провери здравината й. От дете беше калявал тялото си. Години наред започваше всеки ден с хиляда удара по ръцете си. По костите му се бяха образували малки пукнатини, които се запълваха и ставаха по-плътни, така че той можеше да отприщи цялата си сила, без да се страхува, че ще си счупи китките. Вратата обаче изглеждаше потискащо здрава. А той вече не беше млад. С горчива усмивка загърби младежкото желание да реагира със сила.

Вместо това ръцете му продължиха към пантите. Те представляваха прости железни щифтове, пъхнати в железни пръстени, но вратата можеше да се извади от тях само ако е отворена. Сега рамката не му позволяваше да я повдигне. Огледа се, но не намери нищо подходящо. Сандъкът бе твърде тежък, за да го запрати по вратата, а останалите неща — мастилницата, писалките и свитъците — бяха твърде леки, за да са му от полза. Изруга под нос. Прозорците на помещението бяха с железни решетки, а и бяха малки, за да не замръзне от зимните ветрове, докато работи.

Всичките му опити да намери разумно решение се проваляха и той усети как гневът му отново се надига. Налагаше се да приложи сила. Разтърка кокалчетата на дясната си ръка. От дългогодишните удари по стълбове върху кожата се бяха образували дебели мазоли, но костите отдолу бяха като мрамор, пукани и заздравявали, докато не се бяха превърнали в плътна маса.

Свали сандалите си и се разтъпка. Краката му бяха твърди и здрави. Е, след малко щеше да види дали още е в състояние да разбие врата без инструменти.

Избра най-слабото място, където една плоскост бе закрепена към основната рамка. Пое дълбоко дъх и се подготви.

 

 

Сорхатани стоеше при главната порта на Каракорум. Известно време се беше чудила къде точно да посрещне жената на Угедай. Дали нямаше да изглежда като предизвикателство да я кара да мине през целия град, докато застанат една срещу друга? Не познаваше достатъчно добре Торогене, за да е сигурна. Основният й спомен за нея бе като за грижовна съпруга и майка, която бе запазила спокойствие в дългата нощ, когато Угедай беше нападнат в покоите си. Сорхатани си повтаряше, че не е направила нищо лошо, че не може да бъде укорявана, че се е грижила за хана. И в същото време много добре знаеше, че чувствата на една съпруга към по-младите жени не са от най-рационално естество. Както и да минеше, срещата щеше да е, меко казано, деликатна. Сорхатани се беше подготвила по най-добрия възможен начин. Останалото беше в ръцете на бащата небе и майката земя, както и на самата Торогене.

Кортежът беше впечатляваща гледка — конниците и каруците се бяха проточили почти цяла миля по пътя. Сорхатани беше наредила да отворят градските порти, за да не обиди Торогене, но в същото време се страхуваше, че жената на хана ще мине покрай нея, сякаш тя не съществува. Гледаше нервно как първите редици конници минаха под арката, а след тях изтрополи най-голямата каруца. Теглена от шест вола, тя се движеше бавно и скърцаше толкова силно, че се чуваше надалеч. Жената на хана седеше под балдахин от четири брезови кола, поддържащи копринен покрив. Завесите бяха вдигнати и Сорхатани се напрегна, когато видя прибиращата се при съпруга си Торогене. Усети как тя я търси с очи — а когато погледът й се спря върху нея, Торогене сякаш бе очарована. Сорхатани знаеше какво вижда — стройна и красива жена в дзинска дреха от зелена коприна, с коса, прибрана със сребърна шнола с размерите на мъжка длан.

Колата спря само на няколко крачки от нея. Положението беше сложно и през изминалите дни Сорхатани не бе успяла да намери решение. Разбира се, Торогене беше жената на хана. При последната им среща тя стоеше по-високо от Сорхатани. Оттогава обаче Сорхатани бе получила всичките титли и цялата власт на съпруга си. В късата история на държавата нямаше подобен прецедент. Определено никоя друга жена не беше имала правото да поведе туман, ако реши да го направи. Това бе израз на уважение на хана към саможертвата на съпруга й.

Сорхатани пое дълбоко и бавно дъх, когато видя как Торогене се премества до ръба на колата и протяга ръка, за да й помогнат да слезе. Беше на години и вече бе побеляла, но макар да бе жена на хана, би трябвало да се поклони на Толуй, ако той стоеше на мястото на Сорхатани. И би трябвало да заговори първа. Сорхатани не знаеше какво ще направи Торогене, но нямаше намерение да си създава враг в лицето на тази жена.

Моментът за вземане на решение изтичаше, но изведнъж вниманието и на двете беше отвлечено от звука на тичащи стъпки. Сорхатани и Торогене се обърнаха едновременно към Яо Шъ, който тъкмо минаваше през портата. Лицето му бе сковано от гняв, очите му проблясваха. Сорхатани зърна за миг окървавените му кокалчета, но той скри ръце зад гърба си и направи дълбок официален поклон пред жената на хана, за да я приветства с добре дошла.

Може би това беше пример от негова страна? Сорхатани загърби своето новопоявило се достойнство и когато Торогене се обърна към нея, също се поклони дълбоко и когато се изправи, каза:

— Добре дошла, господарке. Ханът е на път да оздравее и се нуждае от теб повече от всякога.

Торогене едва забележимо се отпусна, намекът за напрежение в стойката й изчезна. Яо Шъ ги гледаше с очакване. По-възрастната жена се усмихна и съветникът се вбеси, когато видя как Сорхатани имитира изражението й.

— Сигурна съм, че ще ми кажеш всичко, което е нужно да зная — топло рече Торогене. — Много тъгувах, когато научих за съпруга ти. Той бе най-храбрият мъж, когото съм познавала.

Сорхатани се изчерви. Заля я вълна на облекчение, че ханската жена не се отнася високомерно с нея и не се държи враждебно. Отново се поклони, този път съвсем импулсивно.

— Ела при мен в колата, скъпа — рече Торогене и хвана Сорхатани под ръка. — Така ще можем да разговаряме по пътя до двореца. Яо Шъ ли виждам там?

— Господарке — смотолеви Яо Шъ.

— Ще искам да видя сметките, съветнико. Донеси ми ги в покоите на хана по залез.

— Разбира се, господарке — отвърна той.

Що за игра беше това? Беше се надявал двете да съскат една срещу друга като котки заради Угедай, а вместо това те сякаш се бяха преценили една друга и се бяха харесали от пръв поглед и само след няколко разменени думи. Помисли си, че никога няма да разбере жените. Те бяха великата мистерия на живота. Ръцете го боляха и пулсираха от блъскането на вратата. Изведнъж го налегна умора. Искаше единствено да се върне в стаите си и да седне с нещо горещо за пиене. Загледа с вцепенено отчаяние как Сорхатани и Торогене се качват в колата и се настаняват една до друга, вече бъбрейки като птички. Колоната потегли сред виковете на каруцарите и воините от ескорта и скоро Яо Шъ остана сам на прашния път. Хрумна му, че сметките са в такова състояние, че само той може да се оправи с тях. Чакаше го много работа до залез-слънце, преди да има възможност да си почине.

 

 

Каракорум изобщо не можеше да се нарече тих. Личните гвардейци на хана бяха изкарани от казармата да охраняват пътя и да удържат тълпите, които държаха да зърнат Торогене. На жената на хана се гледаше като на майка на народа и на гвардейците им се отвори доста работа. Торогене се усмихваше приветливо, докато минаваха по улиците към златния купол и кулата на ханския дворец.

— Бях забравила колко много хора има тук — рече Торогене и поклати глава в почуда. Мъже и жени вдигаха деца към нея с напразната надежда, че ще ги благослови с докосването си. Други викаха името й или благославяха хана и семейството му. Гвардейците едва удържаха човешкия прилив.

Торогене заговори отново и Сорхатани забеляза как бузите й леко се изчервиха.

— Разбрах, че Угедай е доста привързан към теб.

Раздразнена, Сорхатани за момент затвори очи. Яо Шъ.

— Грижите за него ми създадоха някакво занимание, докато се справя със собствената си мъка — отвърна тя. В очите й не се четеше вина и Торогене я изгледа с интерес. Сорхатани беше красавица. Самата тя не беше толкова хубава дори като млада.

— Изглежда, си оскърбила съветника на съпруга ми, меко казано. Това говори нещо за теб.

Сорхатани се усмихна.

— Той смята, че желанията на хана следва да бъдат уважавани. Аз… не ги уважих. Мисля, че раздразних Угедай, като го накарах отново да се заеме със задълженията си. Все още не се е възстановил напълно, господарке, но мисля, че ще видиш промяна у него.

Жената на хана потупа коляното си, успокоена от приказките на Сорхатани. В името на духовете, тази жена си беше осигурила титлите на мъжа си с цената само на няколко разрошени пера! И ако това не беше достатъчно, под грижите й ханът бе започнал да се възстановява, а преди това не искаше да види нито жена си, нито съветника си. Всъщност тя знаеше, че Угедай беше решил да умре сам в двореца. Беше я отпратил със студена примиреност, която Торогене не бе в състояние да пробие. Беше си помислила, че ако откаже да се подчини, той ще се пречупи окончателно пред очите й. Той не я бе допуснал в мъката си. Това все още болеше.

Сорхатани бе направила онова, което тя не бе успяла, и Торогене мислено благодари на по-младата жена, независимо как го е постигнала. Дори Яо Шъ бе принуден да признае, че Угедай е в по-добро разположение на духа. От друга страна, бе добре да знае, че Сорхатани може да е нервна като малко момиче. Това я правеше по-малко страшна.

Сорхатани погледна благата жена до себе си. Беше минало много време, откакто някой бе показвал подобна привързаност към нея, и тя откри, че Торогене й харесва още повече. Трудно можеше да изрази облекчението си, че помежду им няма напрежение и неприязън. Торогене не беше толкова глупава, че да се върне у дома с гръм и трясък. Ако Угедай имаше поне усета на мармот, щеше да я държи близо до себе си от момента на завръщането си от Дзин. Щеше да се излекува в обятията й. А вместо това беше избрал да чака смъртта в онази ледена стая. Сега Сорхатани знаеше, че е гледал на постъпката си като на отказ да трепне пред лицето на смъртта. Беше се измъчвал с минали грехове и грешки, докато накрая не бе в състояние да спаси дори себе си.

— Радвам се, че си била с него, Сорхатани — рече Торогене.

Внезапно се изчерви още повече и Сорхатани се подготви за въпроса, който знаеше, че ще последва.

— Не съм младо момиче и изчервяваща се девица — продължи Торогене. — Съпругът ми си има много жени… а също робини и прислужнички, които да се грижат за всяка негова нужда. Няма да се засегна, но искам да знам дали си го утешавала по всякакъв начин.

— Не и в леглото — с усмивка отвърна Сорхатани. — Веднъж едва не ме награби, докато се къпех, но го ударих с четката за крака.

Торогене се изкиска.

— Точно това е начинът да се справиш с тях, когато се разгорещят, мила. Ти си много красива, нали разбираш. Мисля, че щях да ревнувам, ако му се беше отдала.

Усмихнаха се една на друга и всяка от тях осъзна, че е намерила приятелка. И, и двете се запитаха дали другата цени това откритие колкото самата нея.