Кон Игълдън
Сребърна империя (20)

19.

Вятърът стенеше и шепнеше като живо същество, хапеше дробовете им, когато вдишваха. Снегът валеше непрекъснато, макар да не скриваше пътя. Субодай и хората му водеха конете си по замръзналата река Москва. Ледът беше като кокал, бял и мъртъв в мрака. Град Москва се намираше напред, кулите на храмовете се издигаха високо на хоризонта. Дори в тъмното светлината блестеше зад дървените капаци на прозорците — хиляди свещи бяха запалени, за да отпразнуват раждането на Христос. По-голямата част от града бе затворена и залостена в разгара на зимата, в ужасния студ, който прибираше старите и слабите.

Монголите газеха напред с приведени глави, копитата на конете бяха увити в плат, за да не вдигат шум. Реката, по която вървяха, минаваше през самия център на града. Беше твърде широка, за да се пази или препречи, и представляваше естествено слабо място. Мнозина воини погледнаха нагоре, докато минаваха под един заледен мост от дърво и камък, със сводове, издигащи се от огромни колони. Отгоре не се чу никакъв вик. Градските първенци си мислеха, че е пълно безумие някоя вражеска войска да мине по леда на реката, за да проникне в града.

Само два тумана следваха руслото на реката към Москва. Бату и Монгке бяха на юг, опустошаваха градове и се грижеха никакви сили да не могат да достигнат до монголските войски. Гуюк и Хаджиун бяха на север, за да не допуснат евентуално подкрепление за града. Малко вероятно бе да има такова. Сякаш единствено туманите бяха склонни да излязат в най-студените месеци. Леденият въздух хапеше свирепо. Студът смразяваше лицата, ръцете и краката, изсмукваше силите. Но въпреки това бойците издържаха. Мнозина носеха делове като наметала над броните си. Мажеха с овча мас откритата кожа и се увиваха в пластове коприна, вълна и желязо; краката им измръзваха въпреки напъханата в ботушите вълна. Устните им бяха разранени и залепнали от замръзналата слюнка. Но все пак те оцеляха и когато храната започна да свършва, пускаха кръв на конете си и пиеха горещата течност, която им даваше сили. Конете бяха измършавели, но знаеха как да ровят снега, за да стигнат до замръзналата трева отдолу. Те също бяха израснали в сурова страна.

Съгледвачите на Субодай се движеха по-бързо от основната сила и рискуваха живота на конете си на ледената земя, за да предупредят отрано за евентуална организирана защита. Градът беше неестествено тих, от снега всичко изглеждаше толкова неподвижно, че Субодай можеше да чуе химните, които се пееха в църквите. Не знаеше езика, но далечните гласове сякаш отиваха на студа. Поклати глава. Леденият път бе странно красив, но нямаше място за подобни сантименталности. Целта му бе да смаже всеки, имащ силата да се изправи срещу него. Едва тогава можеше да продължи напред, след като е сигурен, че фланговете и тилът му са безопасни.

Самият град не беше голям. Храмовете му бяха построени на високата земя над реката, а около тях се гушеха къщите на духовниците и богатите семейства. На лунната светлина се виждаше как покриват склоновете и преминават в градче с по-малки постройки, разпръснати безредно наоколо. Реката хранеше всички тях, даваше им живот, а сега щеше да им донесе смърт. Субодай рязко завъртя глава, когато наблизо се разнесе висок уплашен вик. Паниката беше съвсем очевидна. Най-накрая ги бяха забелязали. Единственото, което го изненадваше, бе колко късно стана това. Гласът викаше и викаше, после се задави — някой от съгледвачите покрай брега си беше свършил работата. Вече имаше червена кръв по снега, първата за тази нощ. Но стражът все пак бе чут и не след дълго в града зазвъняха камбани и вдигнаха тревога.

 

 

Катедралата беше смълчана, във въздуха се носеше силната миризма на тамян от кадилницата, изпускаща бял дим. Великият княз Ярослав седеше със сведена глава със семейството си на запазените за тях скамейки и слушаше песнопението, чиито думи бяха написани преди осемстотин години.

— Ако Той не е плът, кого са положили в яслите? Ако Той не е Бог, кого са дошли да възхвалят ангелите небесни?

Князът не изпитваше покой, независимо колко силно се мъчеше да остави настрана грижите за този свят и да намери утеха във вярата. Кой знае къде щяха да нанесат следващия си удар проклетите монголи? Движеха се с невероятна скорост, войските, които бе изпратил срещу тях, бяха като деца. Три хиляди от най-добрите му витязи бяха изклани в началото на зимата. Бяха излезли да открият монголската войска и да съобщят местоположението й, не да я нападат. Не се бяха върнали. Разполагаше единствено със слухове за кървави дири по хълмовете, които вече бяха покрити със сняг.

Княз Ярослав сплете пръстите на ръцете си и вдиша тежкият мирис на тамян изпълнил дробовете му.

— Ако Той не е плът, кого е кръстил Йоан? — пропя отец Дмитрий и силният му глас отекна в просторната църква.

Пейките бяха заети и причината не бе само празнуването на Рождество Христово. Ярослав се запита колко ли от хората тук се боят от вълка с червена муцуна, който ловува из хълмовете и снега. Катедралата бе място на светлина и безопасност, макар да бе достатъчно студено, че да не сваляш тежкия кожух. Къде другаде можеше да отиде човек в нощ като тази?

— Ако Той не е Бог, за кого Отецът е казал: Този е Моят възлюбен Син?

Думите бяха успокояващи и извикваха образа на младия Христос. Ярослав знаеше, че в тази нощ трябва да съсредоточи мислите си върху раждането и прераждането, но вместо това си мислеше за разпятието, за болката и агонията в градината преди повече от хиляда години.

Ръката на жена му докосна неговата и той осъзна, че седи със затворени очи и леко се олюлява, както правят молещите се старици. Трябваше да изглежда спокоен, толкова много погледи бяха вперени в него. Всички го гледаха като закрилник, но самият той се чувстваше безпомощен и объркан. Зимата не беше спряла монголските войски. Ако братята и братовчедите му бяха повярвали, щеше да разполага с достатъчно сила, за да унищожи нашествениците, но вместо това те си бяха помислили, че крои планове да увеличи мощта си, и не бяха обърнали внимание на писмата и посланията му. Какви глупаци го заобикаляха само! Трудно беше да намериш покой, дори в нощ като тази.

— Ако Той не е плът, кого са поканили на сватбата в Кана? Ако Той не е Бог, кой е превърнал водата във вино?

Гласът на свещеника отекваше, следваше свой собствен ритъм, който би трябвало да бъде успокояващ. Нямаше да се четат по-мрачни стихове в нощта на Рождество. Ярослав не знаеше дали монголската войска ще нападне градовете му Владимир и Москва. Дали щяха да стигнат и до самия Киев? Не бяха минали много години, откакто удариха дълбоко в горите и тундрата, избиваха на воля и отново изчезнаха. Имаше много истории и легенди за страховитите „татари“. Те бяха единственото, което монголите бяха оставили след себе си миналия път. Подобно на буря, бяха ударили и после бяха изчезнали.

Не разполагаше с нищо, което да е в състояние да ги спре. Ярослав отново се замоли от все сърце градът и семейството му да бъдат пощадени. Бог е милостив, знаеше го. Но не и монголите.

Някъде отдалеч се чуха слаби викове. Князът вдигна глава. Жена му го погледна объркано. Ярослав чу тичащи стъпки и се обърна. Нима ще го извикат в този час? Не можеха ли командирите му да изкарат една нощ без него, докато търси утеха в лоното на светата Църква? Не искаше да става от трудно затопленото си място. Докато се колебаеше, се чуха още бягащи стъпки, някой се втурна нагоре по стълбите на камбанарията. Стомахът на Ярослав се сви от внезапно обзелия го ужас. Не, не тук, не и в тази нощ.

Камбаната зазвъня над главата му. Половината богомолци погледнаха нагоре, сякаш можеха да видят през дървените греди. Ярослав видя, че отец Дмитрий върви към него, и бързо се изправи. Преди отецът да приближи, той се наведе и заговори в ухото на жена си:

— Веднага вземи децата. Идете с колата до казармата, спасявайте се. Намери Константин, той ще е там с конете ми. Махнете се от града. Ще дойда, когато мога.

Лицето на жена му бе побеляло от ужас, но тя без колебание събра дъщерите и синовете им и ги поведе като някакви сънени патета. Ярослав вече вървеше по пътеката между скамейките. Погледите на всички бяха насочени към него. Отец Дмитрий го настигна и се осмели да хване ръката му. Гласът му бе дрезгав шепот.

— Нападение ли е? Татарите? Можеш ли да задържиш града?

Княз Ярослав внезапно спря и възрастният мъж се блъсна в него. В друга нощ щеше да скастри свещеника за безочието му. Не можеше обаче да излъже в присъствието на родения Христос.

— Ако са тук, не мога да ги задържа, отче, не. Погрижи се за стадото си. Аз трябва да спася собственото си семейство.

Свещеникът залитна назад, сякаш беше ударен, със зяпнала от ужас уста. Камбаната продължаваше да звъни отчаяно над града и снега.

Щом излезе тичешком навън, князът чу писъците в далечината. Колата на семейството му вече тръгваше — черен силует, който се плъзгаше в мрака, съпътстван от плющенето на камшика на кочияша. Чу как тънкият възбуден глас на сина му заглъхва в далечината — като всички деца той изобщо не осъзнаваше опасността.

Отново беше започнало да вали и Ярослав потръпна. Мислеше трескаво. От месеци беше изслушвал донесения за жестокостта на монголите. Град Рязан бе превърнат в димящи развалини, диви животни разкъсваха труповете по улиците. Самият той беше отишъл там с отряд дружинници и двама повърнаха от гледката. Бяха корави, свикнали със смъртта мъже, но онова, което се изпречи пред очите им, бе пълна разруха, унищожение в невиждани мащаби. Този враг нямаше представа за чест, водеше войни и унищожаваше градове, за да смаже волята на противника си. Князът пристъпи към пръхтящия кон на помощника си. Беше жребец, бърз и черен като нощта.

— Слез — заповяда той. — Ще се върнеш в казармата пеша.

Мъжът незабавно прехвърли крак през седлото и скочи в снега.

Князът яхна коня. Седлото бе все още топло. Помощникът му му отдаде чест. Ярослав не го погледна — вече обръщаше. Копитата чаткаха по каменния път. Не можеше да препусне в галоп, тъй като рискуваше да падне и да убие както себе си, така и коня. Чу викове наблизо и звън на стомана — един-единствен удар, долетял през ледения въздух Бог знае откъде.

Хората излизаха навън и викаха. Никой не знаеше какво става.

Казармата не беше много далеч. Ярослав почти очакваше да види семейството си отпред. Кочияшът можеше да подкара конете по-бързо заради тежестта на колата и намиращите се в нея. Князът се замоли тихо на Богородица да се погрижи за малките му деца. Не беше в състояние да запази града от дошлите по снега вълци. Можеше единствено да избяга. Казваше си, че това е правилното тактическо решение, но срамът го изгаряше въпреки студа.

Яздеше, без да обръща внимание на викащите към него. Малцина щяха да са оцелелите, тъй като врагът бе дошъл в разгара на зимата. А никой не го очакваше. Князът беше събрал основната си армия край Киев в очакване на пролетта. Войниците бяха на зимен лагер зад огромни дървени палисади на почти триста мили на югозапад. В Москва разполагаше само с две хиляди души, при това не от най-добрите му бойци. Мнозина бяха ранени и зимуваха удобно в града вместо в лагерите, където дизентерията и холерата бяха постоянна заплаха. Князът прие с твърдо сърце съдбата им. Трябваше да се бият, да му дадат време да се измъкне. Можеше само да се надява, че монголската войска вече не е затворила изходите от града. Поне един от пътищата трябваше да е все още отворен за семейството му.

Луната блестеше през падащия сняг. Князът стигна до дървения мост над замръзналата река. Когато копитата зачаткаха по старото дърво, погледна надолу и се вцепени. Белият лед беше покрит с коне и хора, които вече плъзваха по бреговете като пролята в нощта черна кръв. Чуха се още писъци, когато първите монголи нахлуха в домовете край реката. Ярослав сведе глава и продължи напред. Извади украсения параден меч от ножницата. С ужас видя как някакви тъмни фигури прескачат дървения парапет на моста. Двама… не, четирима. Бяха чули коня му. Нещо избръмча покрай лицето му — толкова бързо, че той не успя дори да трепне. Пришпори коня, вече без да го е грижа за хлъзгавата земя. Някакъв човек изникна от дясната му страна. Ярослав го изрита и го прониза болка — май си бе изкълчил коляното. Човекът падна мълчаливо, със смазани от ритника гърди. Князът стигна до края на моста и белият път се откри пред него.

Усети удара на стрелата като потръпване под себе си. Конят изцвили от болка и тичането му се забави и Ярослав го пришпори, за да изстиска всичко от него. И наистина почти чувстваше как животът изтича от жребеца, който продължаваше да се препъва напред, гонен от паниката и дълга. На ъгъла сърцето на животното вече не издържа и предните му крака се подгънаха. Ярослав скочи от седлото, свил глава между раменете си, и се опита да се претърколи встрани. Въпреки снега земята беше твърда като желязо и той остана да лежи без дъх, зашеметен, макар да осъзнаваше, че трябва по някакъв начин да се изправи, преди онези от моста да стигнат до него. Замаян и безпомощен, той се надигна и трепна, когато коляното му изпука и се огъна. Не изкрещя. Чуваше гърлените гласове на враговете зад завоя.

Запрепъва се напред, воден от инстинкта за оцеляване. Коляното му гореше и трябваше да прехапе устна, за да не изкрещи от болка. Колко оставаше до казармата? Можеше само да влачи ранения си крак. Очите му се напълниха със сълзи, докато прехвърляше тежестта си върху него, залиташе напред и правеше поредната крачка. Болката ставаше все по-силна и накрая той си помисли, че може да изгуби съзнание. Не, трябваше да издържи.

Бе видял изгорените трупове в Рязан. Насили се да направи още няколко крачки, но после кракът му се подгъна и той вече не можеше да го контролира. Рухна на земята и си прехапа езика. Устата му се напълни с кръв.

Изплю я. Виеше му се свят. Коляното го болеше ужасно. Допълзя до близката стена и се надигна, използвайки я за опора. Всеки момент очакваше да чуе тичащите стъпки на монголските зверове, привлечени сигурно от миризмата на кръвта му. Обърна се да ги посрещне. Вече не можеше да бяга.

В плътните сенки покрай стената видя трима монголи. Вървяха пеша и водеха конете си по стъпките му. Изстена. Снегът продължаваше да вали, но отпечатъците му щяха да се виждат още час, ако не и повече. Все още не го бяха забелязали, но и малко дете можеше да проследи дирите му. Огледа се отчаяно за някаква дупка, в която да се свре. Болезнено осъзнаваше, че всичките му войници са в казармата. Семейството му вече трябваше да пътува на югозапад към Киев. Доколкото познаваше Константин, опитният стар войник щеше да изпрати сто от най-добрите му хора с жена му и децата.

Не знаеше дали другите ще останат да се бият, или просто ще се стопят в мрака и ще оставят жителите на града на произвола на съдбата. Вече надушваше миризмата на пушек във въздуха, но не можеше да откъсне очи от хората, които вървяха по дирите му. Бяха само на петдесет-шейсет крачки. И сочеха в неговата посока.

По пътя откъм моста се появи конник и Ярослав видя как преследвачите му веднага се изправиха. Приличаха на кучета пред вълк и стояха със сведени глави. Новодошлият рязко им заповяда нещо и тримата веднага яхнаха конете си. Последният се загледа в сенките към княза, сякаш можеше да го види, и Ярослав несъзнателно затаи дъх. Накрая монголът тръсна сърдито глава и обърна коня си към моста.

Князът едва можеше да повярва, че е останал жив. Но пък бе открил, че монголите имат дисциплина, рангове и тактика. Някой висшестоящ им бе наредил да овладеят моста. Краткото преследване ги беше отдалечило от поста им, но структурата на нещо като редовна армия ги беше намерила и ги бе върнала. Той беше оцелял, но се налагаше отново да се изправи срещу тях на бойното поле. Изведнъж тази задача започна да му изглежда много по-трудна.

Отново се запрепъва към казармата. Можеше само да се моли някой все още да го очаква там.

 

 

Субодай стоеше сам в каменната кула и гледаше замръзналия град. За да стигне до прозорците, трябваше да се промъкне покрай тежката, тъмнозелена от годините бронзова камбана. Нощта долу бе раздрана от трептящи златни пламъци.

Мястото беше идеално за наблюдение. На светлината на далечните пожари можеше да види резултатите от внезапния си удар по ледения път. Долу монголските воини вече се развилняваха. Чуваше смеха им, докато рушаха всичко, чуваше звъна на свещници и потири по каменния под. Наред със смеха се чуха и писъци.

Съпротива почти нямаше. Малкото войници бяха изклани бързо и монголите се пръснаха по улиците. Завладяването на един град винаги бе кървава работа. Воините не получаваха злато или сребро от Субодай или военачалниците си. Вместо това от тях се очакваше да грабят и да поробват там, където ги поведеше. Това ги караше да гледат жадно градските стени, но след като влезеха вътре, командирите трябваше да не се месят.

След падането на града никой не можеше да контролира мингханите. Тяхно право бе да гонят жените и мъжете по улиците, да се напиват и да вилнеят. Субодай се възмущаваше, когато виждаше воините си в подобно състояние. Като главнокомандващ той трябваше да задържи няколко мингхана трезви в случай на евентуална контраатака или появата на нов враг на следващата сутрин. Туманите бяха определили с жребий кои ще са нещастниците, които ще трябва да стоят и да мръзнат цяла нощ, да слушат писъците и веселбите и да си мечтаят и те да участват.

Сви раздразнено устни. Градът трябваше да изгори, в това отношение нямаше никакви скрупули. Изобщо не се интересуваше за съдбата на жителите му. Те не бяха негови сънародници. И все пак това му се струваше… ненужно разточително, недостойно. Чувството му за ред се възмущаваше, че трябва да остави туманите да вилнеят веднага щом градската стена рухне. Усмихна се уморено при мисълта как щяха да реагират, ако им предложи редовна заплата и сол вместо грабежите. Чингис веднъж му бе казал, че никога не бива да дава заповед, на която няма да се подчинят. Никога не биваше да им позволява да видят границите на властта му. Истината бе, че той би могъл да ги изкара от града. Щяха да се построят по негова заповед, да захвърлят всичко и да тръгнат, било то пияни или трезви. Със сигурност щяха да го направят. Но само един път.

Чу груб смях, приближаваше се. Изплака жена и Субодай изпъшка раздразнено, когато си даде сметка, че някой се качва при него. След малко видя двама воини да дърпат след себе си млада жена в търсене на по-спокойно местенце. Първият замръзна, щом видя орлока. Бе зверски пиян, но погледът на Субодай имаше свойството да прорязва дори мъглата на пиянствата. Изненадан, мъжът се опита да се поклони и се спъна. Другарят му на стъпалото под него изруга.

— Ще ви оставя на мира, орлок — каза воинът, като заваляше думите. Другарят му чу и се смълча, но жената продължи да се съпротивлява.

Субодай я погледна и се намръщи. Дрехите й бяха добре ушити, от хубав плат. Несъмнено бе дъщеря на някое богато семейство, което сигурно беше избито пред очите й. Тъмнокафявата й коса бе прибрана със сребърна шнола, но сега беше разчорлена и висеше на дълги кичури. Момичето погледна към Субодай и той видя ужаса й. Почти се обърна, за да остави воините да се оттеглят. Не бяха чак толкова пияни, че да посмеят да помръднат, преди да ги е освободил. Самият Субодай нямаше живи деца, нямаше дъщери.

— Оставете я тук — рязко заповяда той и още докато го казваше, се изненада от самия себе си. Та той беше леденият военачалник, човекът без чувства. Разбираше слабостите на другите, но не ги споделяше. Но въпреки това катедралата беше прекрасна по свой начин с огромните си, покрити с канелюри каменни сводове. Каза си, че именно тези неща докосват чувствата му, а не животинската паника на момичето.

Воините я пуснаха и изчезнаха забързано надолу, доволни, че са се отървали без наказание или някакви допълнителни поръчения. Когато стъпките им затихнаха, Субодай отново се обърна и се загледа към града. Пожарите вече бяха станали повече и отделни части на Москва бяха червени от пламъците. До сутринта по-голямата част от града щеше да е пепел, камъните така щяха да се нагорещят, че да се напукат.

Чу тежкото дишане на момичето и лекото шумолене на дрехата й, когато тя се отпусна покрай стената.

— Можеш ли да ме разбереш? — попита я той на дзински.

Момичето го изгледа с празен поглед и Субодай въздъхна. Руският нямаше почти нищо общо с езиците, които знаеше. Беше научил няколко думи, но не и такива, с които да й каже, че е в безопасност. Тя се взираше в него и той се запита как ли би се почувствал един баща в подобно положение. Тя знаеше, че не може да избяга. В църквата и по улиците беснееха пияни мъже. Нямаше да стигне далеч. В камбанарията беше по-спокойно и Субодай отново въздъхна, когато тя започна тихо да хлипа и прибра колене до гърдите си като малко дете.

— Млъкни — рязко нареди той, внезапно раздразнен, че е нарушила краткия момент на покой. Забеляза, че е изгубила обувките си. Краката й бяха боси и почервенели от студ. Беше се смълчала от острия му тон и той продължи да я гледа, докато тя не вдигна очи към него. Субодай протегна ръцете си напред, за да покаже, че са празни.

— Меня завут Субодай — бавно каза той и тикна пръст в гърдите си. Не знаеше как да я попита за името й. Зачака търпеливо и напрежението й донякъде намаля.

— Аня — рече тя. Последва порой звуци, които Субодай не можеше да разбере. Почти беше изчерпал запаса си от думи.

— Остани тук — продължи той на родния си език. — Тук си в безопасност. Аз си тръгвам.

Понечи да мине покрай нея и отначало тя трепна уплашено. Когато осъзна, че се кани да слезе по каменните стъпала, извика уплашено и заговори отново. Очите й бяха широко отворени, умоляващи.

Субодай въздъхна.

— Добре. Ще остана. Субодай остане. Докато изгрее слънцето, разбираш ли? Тогава ще си тръгна. Войниците ще си тръгнат. После ще можеш да намериш близките си.

Тя видя, че той се връща при прозореца, запълзя към него и седна в краката му.

— Чингис хан — промърмори Субодай. — Чувала ли си това име?

Видя как очите й се разширяват. На лицето й се изписа странна мъка.

— Ще говорят за него и след хиляда години, Аня. Че и повече. А ето, че Субодай е неизвестен. Човекът, който спечели сраженията за него, който следваше заповедите му. Името на Субодай е просто дим на вятъра.

Тя не можеше да го разбере, но гласът му беше успокояващ и тя прибра още по-плътно крака до гърдите си. Изглеждаше съвсем мъничка в краката му.

— Той вече е мъртъв, момиче. Отиде си. Аз останах, за да изкупя греховете си. Мисля, че вие, християните, разбирате това.

Тя отново го изгледа неразбиращо и това освободи думите, които толкова отдавна бяха заседнали в гърдите му.

— Моят живот вече не е мой — тихо рече Субодай. — Думата ми е без стойност. Но дългът продължава, Аня, до последния дъх. Той е всичко, което ми е останало.

Въздухът бе леден и той видя, че тя трепери. Свали с въздишка наметалото си и я зави. Загледа я как се сгушва в него, докато не остана да се вижда само лицето й. Без топлата дреха му стана по-студено, но той посрещна с радост неудобството. Духът му бе неспокоен. Субодай опря длани на каменния парапет и зачака настъпването на утрото.