Кон Игълдън
Сребърна империя (2)

1.

Във въздуха се виеше мраморна прах и блещукаше под лъчите на залязващото слънце. В какофонията на чуковете и извикваните заповеди се долавяше напрежение и настойчивост. Угедай яздеше по главната улица и очите му попиваха всяка гледка, очите му — всеки звук. Сърцето му бе изпълнено с радост.

Монголските тумани се бяха събрали извън града. Военачалниците му и народът бяха призовани тук да видят плода на двегодишния труд — град насред пустошта до река Орхон, която бе усмирена и се подчиняваше на волята му.

Спря за момент, за да погледа как неколцина работници разтоварват каруца. Изнервените от погледа му мъже използваха въжета, лостове и груба сила, за да натоварят блоковете на ниски шейни, които потегляха към работилниците. Всеки млечнобял блок имаше едва видими светлосини жилки, които неимоверно харесваха на Угедай. Притежаваше кариерата, от която идваше камъка, на стотици мили на изток. Тя бе само една от стотиците покупки, които бе направил през последните години.

Нямаше съмнение, че се държеше екстравагантно и пилееше злато и сребро, сякаш нямаха никаква стойност. Усмихна се при тази мисъл и се запита какво ли би казал баща му за белия град, издигащ се в пустошта. Чингис презираше човешките мравуняци, но това тук не бяха древните камъни и гъмжащите улици на врага. Това бе ново и принадлежеше на народа.

Никога не бе имало съкровище като наследеното от него, натрупано от богатството на Дзин и Хорезъм, но така и непохарчено от хана. Само с данъка от Йенкин Угедай можеше да облицова всеки нов дом с бял мрамор или дори нефрит, стига да го поискаше. Беше изградил паметник на баща си в степите, както и място, където той самият да бъде хан. Беше издигнал дворец с кула, която се издигаше над града подобно на бял меч, така че всички да видят колко далеч е стигнал народът от простите гери и стадата.

Милион души бяха дошли да работят за златото му. Бяха прекосили равнини и пустини с животните и инструментите си, идваха чак от земите на Дзин или от Самарканд, Бухара и Кабул. Зидари и дърводелци от Корио се бяха устремили на запад, водени от слуховете за нов град, строящ се върху река от монети. Българи докарваха редки глини, въглища и дървесина от горите си. Градът се изпълни с търговци, строители, грънчари, продавачи на храна, крадци и мошеници. Надушилите печалба селяни пътуваха по цели дни с каруците си — и всичко това за нанизите метални монети. Угедай им даваше злато и сребро от земята, стопено и излято във форма. В замяна те му дадоха града и сделката не му се виждаше неизгодна. Сега в града му имаше пъстроцветни тълпи, говорещи хиляда езици и приготвящи хиляда различни ястия и подправки. На някои от тях щеше да им бъде позволено да останат, но той не строеше заради тях.

Бояджии със зелени ръце и червени тюрбани се долепяха до стените и свеждаха почтително глави. Гвардейците му разчистваха пътя, за да може синът на Чингис да премине почти като в сън. Той беше направил този град от лагера гери, който познаваше баща му. Беше го направил истински, от камък.

Градът все още го изумяваше. Не беше платил с работниците му да дойдат и жени, но те бяха пристигнали със съпрузите и бащите си. Известно време се бе чудил как ще уреди търговията и производствата, нужни за процъфтяването на всеки град, но търговците сами се бяха обърнали към първия му съветник, предлагаха коне или още сребро, за да развиват дейностите си. Градът бе нещо повече от просто струпване на къщи. Той вече имаше свой живот, извън контрола му.

Но не напълно. Поради някакъв странен каприз на плановете в южната част се бе появил район с тесни улички. Там бяха започнали да процъфтяват различни банди, докато Угедай не разбра. Заповяда да сринат осемстотин постройки и целият район беше проектиран и построен наново. Личната му гвардия ръководеше бесенето на престъпниците.

Докато минаваше, улицата се смълчаваше, работниците и майсторите свеждаха глави пред човека, който имаше власт над живота, смъртта и златото на всички тях. Угедай вдиша дълбоко прашния въздух: наслаждаваше се на вкуса му и на мисълта, че буквално диша творението си. Напред се издигаха кулите на двореца му, коронован с купол, покрит със златни листа, по-тънки и от хартията на писарите му. Сърцето му трепна, когато го видя — сякаш самата светлина на слънцето беше уловена и задържана в града му.

Улицата стана по-широка, с излъскани каменни канавки. Тази част от града бе завършена преди месеци и тълпите работници останаха зад него. Докато яздеше напред, Угедай не се сдържа да погледне към ограждащите стени, които така бяха объркали дзинските му архитекти и строители. Дори от скромната височина на седлото на моменти можеше да види зелените степи отвъд тях. Знаеше, че стените на Йенкин не бяха спасили града от пожар и обсада. Неговите стени бяха ханските воини, племената, които бяха накарали дзинския император да падне на колене и бяха опустошили градовете на шаха.

Угедай вече обичаше творението си, от огромния централен плац до червените керемиди на покривите, облицованите с павета канавки, храмовете, църквите и джамиите, пазарите и хилядите домове, повечето все още празни и очакващи да се изпълнят с живот. Степният вятър развяваше на всеки ъгъл ивици син плат в почит към бащата небе, който се извисяваше над всички. На юг зелените хълмове и планини се простираха в далечината, въздухът бе топъл и прашен, а Угедай се наслаждаваше на Каракорум.

Когато подаде юздите на слугата и изкачи стъпалата на двореца си, здрачът се бе сгъстил до мек сумрак. Преди да влезе, погледна още веднъж назад към напиращия да се роди град. Дори оттук долавяше във вечерния въздух миризмата на прясно изкопана пръст и печената храна на работниците. Не беше планирал стадата добитък, оттатък стените, нито кудкудякащите кокошки на всеки ъгъл. Помисли си за пазара на вълна, който беше изникнал до западната порта. Не биваше да очаква търговията да замре само защото градът не е довършен. Беше избрал да го построи на място на стар търговски път, който да му вдъхне живот — и животът течеше с пълна сила, макар цели улици и райони все още да представляваха само купчини дъски, керемиди и каменни блокове.

Погледна към залязващото слънце и се усмихна на огньовете в степта около града. Народът му беше там и го очакваше. Войските му щяха да се хранят с тлъстото месо на овцете, угоени от лятната трева. Мисълта събуди глада му и Угедай облиза устни, докато минаваше през каменната порта, която не отстъпваше на портата на който и да е дзински град.

Спря за момент в отекващата зала до най-екстравагантния си жест. В центъра се издигаше дърво от плътно сребро — стигаше до самия купол на покрива, който имаше отвор като тавана на всеки гер. На бижутерите от Самарканд им бе потрябвала цяла година да леят и полират, но резултатът от усилията им изиграваше ролята си добре. Всеки, който влезеше в двореца, оставаше зашеметен от такова богатство. Някои виждаха в дървото образ на сребърните хора, на монголските племена, превърнали се в един народ. А по-мъдрите разбираха, че монголите ги е грижа толкова малко за среброто, че го използват като обикновен метал.

Угедай прокара ръка по ствола му, усещаше как металът изстудява пръстите му. Клоните се простираха настрани като пародия на живот и блестяха подобно на бяла бреза под лунна светлина. Той кимна доволно. Протегна се, докато роби и слуги палеха лампите около него. Пламъците им хвърляха черни сенки и изведнъж вечерта навън сякаш стана още по-тъмна.

Чу забързани стъпки и видя приближаващия прислужник Барас агур. Намръщи се на деловата му физиономия и купчината документи в ръцете му.

— След като се нахраня, Барас. Днес беше дълъг ден.

— Както кажеш, господарю, но имаш посетител — чичо ти. — Да му кажа ли да изчака, докато благоволиш да го приемеш?

Угедай разкопчаваше бойния си колан, но спря. И тримата му чичовци бяха дошли по негова заповед в степите около Каракорум и бяха разположили туманите си на огромни лагери. Беше им забранил да влизат в града и се зачуди кой ли се е осмелил да не му се подчини. Подозираше, че е Хазар, който гледаше на заповедите и законите като на инструменти, отнасящи се за другите, но не и за самия него.

— Кой от тях, Барас? — тихо попита Угедай.

— Господарят Темуге, господарю. Изпратих слуги да се погрижат за него, но чака много отдавна.

Барас агур направи жест с ръка, за да покаже колко се е придвижило слънцето в небето, и Угедай раздразнено сви устни. Братът на баща му много добре разбираше нюансите на гостоприемството. Само с идването си в отсъствието на хана вече правеше племенника си длъжен да го приеме. Угедай реши, че нарочно е постъпил така. Човек като Темуге беше твърде ловък, за да не се възползва и от най-малкото предимство. Но въпреки това имаше заповед военачалниците и първенците да останат в степите.

Въздъхна. Вече две години гласеше Каракорум за перлата на империята си. Живееше в блестяща изолация и бе направил всичко по силите си да я запази, но враговете и приятелите винаги са непредвидими. Знаеше, че положението няма да се запази дълго. Събра сили, докато вървеше след Барас агур към първата и най-пищна зала за аудиенции.

— Погрижи се незабавно да ми донесат вино, Барас. И храна. Нещо просто, като онова, което ядат воините в степта.

— Както заповядаш, господарю — отвърна прислужникът му, без да го слуша: мислите му бяха изцяло насочени към предстоящата среща.

Стъпките на двамата отекваха високо в смълчаните пусти коридори. Угедай дори не погледна картините, които обикновено му доставяха такова удоволствие. Двамата с Барас агур минаваха покрай най-добрите произведения на ислямските художници. Едва към края Угедай погледна към разкоша от цветове и се усмихна на образа на Чингис, водещ атаката при прохода Гърлото на язовеца. Художникът бе поискал цяло състояние за едногодишния си труд, но Угедай го удвои, когато видя резултата. Баща му продължаваше да живее на стената, както и в паметта му. Племената не владееха изкуството на рисуването и подобни произведения все още го караха да ахва и да се изпълва с благоговение. Темуге обаче чакаше, така че Угедай само кимна на образа на баща си, след което влезе в залата.

Годините не бяха пощадили брата на баща му. Навремето Темуге беше тлъст като угоено теле, но после бързо отслабна, така че кожата на гърлото му висеше и той изглеждаше много по-стар от истинската си възраст. Угедай погледна студено чичо си, докато онзи ставаше от покрития с коприна стол, за да го приветства. Беше истинско усилие да се държи любезно с човека, който бе сложил край на уединението му. Угедай нямаше илюзии. Народът го очакваше с нетърпение и Темуге бе само първият, пробил защитата му.

— Изглеждаш добре, Угедай — рече Темуге.

Приближи, сякаш се канеше да прегърне племенника си, и Угедай с мъка потисна изблика на раздразнение. Обърна се към Барас, с което принуди чичо си да отпусне протегнатите си ръце.

— Вино и храна, Барас. Или ще продължаваш да стоиш и да зяпаш като овца?

— Да, господарю — незабавно отвърна Барас агур и се поклони. — Ще изпратя писар да запише срещата.

Напусна тичешком и двамата се заслушаха в отдалечаващото се шляпане на сандалите му.

— Посещението ми не е официално, Угедай. Няма нужда от писари и записи.

— Значи си тук като мой чичо? А не защото племената са те избрали да се обърнеш към мен? И не защото ученият ми чичо е единственият човек, на когото всички фракции се доверяват достатъчно, че да се съгласят да ги представлява?

Темуге се изчерви от тона и точността на думите. Угедай вероятно имаше толкова шпиони в лагерите, колкото бяха и неговите собствени. Това бе едно от нещата, които народът беше научил от дзинците. Опита се да прецени настроението на племенника си, но задачата не беше от леките. Угедай дори не му беше предложил солен чай. Темуге преглътна на сухо, докато се мъчеше да разбере степента на неодобрение и раздразненост на по-младия мъж.

— Знаеш, че войските говорят само за това, Угедай — каза Темуге и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Под погледа на светложълтите очи на Угедай не можеше да се отърси от усещането, че говори на някакво ехо на Чингис. Телом племенникът беше по-мек от великия хан, но в него имаше някаква хладина, която изнервяше. На челото на Темуге изби пот.

— Вече две години пренебрегваш империята на баща си… — започна той.

— Това ли мислиш, че правя? — прекъсна го Угедай.

Темуге го зяпна.

— Какво друго да мисля? Остави семействата и туманите навън и се захвана да строиш град, докато те пасат овце. Цели две години, Угедай! — Гласът му се сниши почти до шепот. — Някои започват да говорят, че духът ти се е пречупил от мъка по баща ти.

Угедай горчиво се усмихна наум. Дори споменаването на баща му беше като да изчоплиш коричката на рана. Знаеше всички слухове. Самият той бе пуснал някои от тях, за да кара враговете си да скачат на сенки. Но все пак той беше избраният наследник на Чингис, първия хан на народа. Воините почти боготворяха баща му и Угедай бе сигурен, че няма защо да се страхува от клюките в лагерите. Роднините му обаче бяха друго нещо.

Вратата се отвори и се появи Барас агур с дузина дзински слуги, които веднага се засуетиха около двамата, поставиха бронзови чаши и храна върху бялата покривка пред тях. Угедай направи знак на чичо си да седне с кръстосани крака на плочките и загледа с интерес как кокалите на стареца пукат и го карат да се мръщи от болка. Барас агур отпрати слугите и поднесе чай на Темуге, който прие с облекчение купата с дясната си ръка и отпи церемониално, както щеше да направи във всеки гер в степите. Угедай гледаше с нетърпение, докато наливаха червено вино в неговата чаша. Изпразни я бързо и я поднесе за още, преди Барас агур да успее да се отдалечи.

Угедай видя как погледът на чичо му се стрелна към доведения писар, който стоеше почтително до стената. Знаеше, че Темуге много добре разбира силата на писаното слово. Именно той беше събрал историите за Чингис и основаването на държавата. Угедай притежаваше един от първите томове, грижливо преписан на издръжлива козя кожа. Книгата бе едно от най-ценните му притежания. Но пък има моменти, когато човек предпочита да не бъде записван.

— Остави ни насаме, Барас — рече Угедай. — Остави каната, но вземи писаря със себе си.

Миг по-късно с Темуге отново бяха сами. Угедай пресуши чашата си и се оригна.

— Защо дойде при мен тъкмо сега, чичо? След месец можеше да влезеш свободно в Каракорум с хилядите ни сънародници за празника и пиршеството, за които ще се говори години наред.

Темуге изгледа преценяващо младия мъж. Лицето му изглеждаше уморено и напрегнато. Угедай си беше избрал странен товар с този град. Темуге знаеше, че само шепа мъже от лагерите дават повече от пукнат грош за Каракорум. За монголските военачалници, които познаваха Чингис, градът представляваше колосална приумица от бял мрамор и дзински вкус. Прииска му се да можеше да каже на младежа колко много харесва творението му, без това да прилича на мазно ласкателство. Наистина му харесваше. Самият той навремето бе мечтал да построи такъв град — място с широки улици, площади и дори с библиотека, с хиляди дъбови лавици, очакващи съкровищата, които някой ден щяха да се настанят по тях.

— Не си глупак, Угедай. Неслучайно баща ти предпочете теб пред по-големите ти братя — рече той. Угедай го изгледа остро и Темуге кимна. — Понякога се питам дали не си стратег като военачалника Субодай. Вече две години народът е без водач, без път, но въпреки това няма нито вътрешни разпри, нито борба между първенците.

— Може би защото виждат личния ми туман да язди сред тях, и писарите и шпионите ми — меко отвърна Угедай. — Винаги има мъже в червено и черно, които следят и за най-малкия намек за предателство.

— Сдържа ги не страхът, а объркването — изсумтя Темуге. — Не разбират какво си замислил и затова не предприеха нищо. Ти си наследник на баща си, но не ги призова да положат клетва пред теб. Никой не разбира това, затова чакат и гледат. Все още чакат да видят какъв ще е следващият ти ход.

Видя, че устните на Угедай потрепват, сякаш искаше да се усмихне. Копнееше да прочете мислите на племенника си, но кой знае какво мислеше това ново поколение?

— Построи своя град в степите, Угедай. Войските се събраха по твоя заповед, но вече са тук и мнозина виждат за първи път това величествено място. Нима очакваш от тях просто да ти се закълнат? Само защото си син на баща си? Той има и други живи синове, Угедай. Замислял ли си се изобщо за тях?

Угедай се усмихна на чичо си. Развеселяваше го начинът, по който го гледаше старецът, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в тайните му. Една от тях нямаше да открие, независимо колко настойчиво се взираше. Усети как виното разлива топлината си в тялото му и облекчава болката му като милувка.

— Ако това е било намерението ми, чичо — да си спечеля две години мир и да си построя града, — успях, нали така? Може пък да не искам нищо друго.

Темуге разпери ръце.

— Нямаш ми доверие. — Горчивината в гласа му бе съвсем искрена.

Угедай се засмя.

— Имам ти доверие толкова, колкото и на всеки друг, бъди сигурен.

— Умен отговор — хладно отбеляза Темуге.

— Като за умен човек. Заслужаваш си го — рязко отвърна Угедай.

Цялата му непринуденост изчезна, когато се наведе напред. Чичо му сам не усети как се дръпна.

— По новолуние — продължи Угедай — ще поискам всеки военачалник и първенец на народа да положи ханската си клетва. И те ще го направят. Не защото съм син на баща си, а защото съм избраният от него наследник и водач на народа.

Спря, сякаш иначе щеше да каже твърде много неща, и Темуге видя как захлопва кепенците пред чувствата си. Ето един син, който отрано се беше научил да надява студената физиономия.

— Не ми каза защо си дошъл, чичо — продължи Угедай.

Темуге въздъхна. Моментът бе отлетял.

— Дойдох, за да се уверя, че разбираш опасността, Угедай.

— Плашиш ме — каза с усмивка Угедай.

Темуге пламна.

— Не те заплашвам.

— Тогава откъде може да изникне тази огромна опасност в моя град на градовете?

— Подиграваш ми се, макар че бих път дотук, за да ти помогна и да видя нещата, които си построил.

— Прекрасен е, нали? — попита Угедай.

— Великолепен — отвърна Темуге така искрено, че Угедай се загледа по-замислено в чичо си.

— Честно казано, мислех си за човек, който да наглежда библиотеката ми и да събира свитъци от всички краища на света, докато учените хора по цялата земя не чуят името Каракорум — рече Угедай. — Глупава мечта.

Темуге се поколеба. Идеята беше завладяваща, но той още бе изпълнен с подозрения.

— Още ли ми се подиграваш? — Гласът му беше съвсем тих.

Угедай сви рамене.

— Само когато блееш предупрежденията си като някоя дърта овца. Само ти можеш да събереш учени хора, така си мисля. Ти ще направиш Каракорум прочут. Искам да бъде известен от море до море.

— Щом наистина цениш толкова ума ми, Угедай, ще ме изслушаш, поне този път — рече Темуге.

Угедай въздъхна.

— Говори тогава, чичо. Щом мислиш, че трябва.

— Две години светът те чакаше. Никой не смееше да премести и един войник от страх, че ще го накажеш, та да послужи за пример за останалите. Дори Дзин и Сун бяха кротки. Държаха се като елен, надушил спотайващ се наблизо тигър. Но това вече приключва. Ти призова войските и след месец, ако доживееш, ще бъдеш хан.

— Ако доживея? — повтори Угедай.

— Къде са гвардейците ти сега, Угедай? Извика ги при себе си и вече никой не усеща подозрителните им погледи из лагерите. Да не мислиш, че ще е лесно? Ако през нощта паднеш от покрива и си счупиш главата във всички тези камънаци, кой ще стане хан по новолуние?

— Брат ми Чагатай е в най-добра позиция — безгрижно отвърна Угедай. — Освен ако синът ми Гуюк не бъде оставен, жив. Толуй също е потомък на баща ми. Синовете му пораснаха силни — Монгке и Кублай, Арик-Боке и Хулегу. След време всички те могат да бъдат ханове. — Усмихна се, сякаш развеселен от нещо, което Темуге не можеше да разбере. — Както изглежда, семето на Чингис е силно. Всички имаме синове, но все още гледаме към Субодай. Който разполага с непобедимия военачалник на баща ми, държи цялата войска, не мислиш ли? Без него щеше да има междуособици. Това ли са всички, имащи влияние? Не споменах баба си. Зъбите и очите й вече ги няма, но въпреки това може да е страховита, ако се ядоса.

Темуге впери поглед в него.

— Надявам се действията ти да не са безгрижни като думите ти. Поне засили охраната си, Угедай.

Угедай кимна. Не си направи труда да спомене, че в пищно украсените стени се крият зорки очи. Точно в момента в гърдите на Темуге бяха насочени два арбалета от различни посоки. Достатъчно бе Угедай само да направи определен жест и чичо му щеше да се пресели в света на духовете.

— Изслушах те. Ще обмисля думите ти. Може би ще е по-добре да не се заемаш с библиотеката и школата ми, преди да е минало новолунието. Ако не оцелея дотогава, наследникът ми може да не прояви чак такъв интерес към Каракорум.

Млъкна, за да може чичо му да осмисли думите му. Знаеше, че вече поне един от влиятелните мъже ще направи всичко по силите си, за да го запази жив. Всеки си имаше цена, но тя почти никога не бе в злато.

— А сега трябва да поспя, чичо — рече Угедай. — Всеки ден е изпълнен с нови планове и работа. — Понечи да се надигне, но спря и продължи: — Ето какво ще ти кажа. Не съм бил сляп и глух през последните години. Народът на баща ми спря завоеванията за известно време, но какво от това? Хората се хранеха с мляко и кръв и са готови да бъдат поведени със свежи сили срещу света. И построих града си. Не се бой за мен, чичо. Зная всичко, което ми е нужно, за военачалниците и тяхната преданост.

Изправи се с пъргавината на младеж, докато чичо му трябваше да приеме протегнатата му ръка и се намръщи, когато кокалите му изпукаха.

— Мисля, че баща ти би се гордял с теб, Угедай — рече Темуге.

За негова изненада, Угедай се изкиска.

— Едва ли. Взех копелето на Джучи и го направих първенец и мингхан командир. Ще издигна Бату още повече, за да почета паметта на брат си. Чингис никога не би ми простил това. — Усмихна се при тази мисъл. — И не би харесал моя Каракорум, в това съм абсолютно сигурен.

Повика Барас агур да изпрати Темуге през тъмния град до задушаващата атмосфера на предателство и подозрения, която се бе настанила така удобно в големите лагери.

После взе каната, напълни бокала още веднъж и излезе на каменния балкон да погледа осветените от луната улици. Затвори очи и остави подухващия ветрец да охлади кожата му. Сърцето го заболя и той стисна ръката си, когато болката се разля по тялото му. Усети как по кожата му избива пот, вените му затуптяха и запулсираха с плашеща скорост, главата му се замая. Пресегна се слепешком и се подпря на каменния парапет, задиша бавно и дълбоко. Моментът на слабост отмина и сърцето му отново заби бавно. От огромното налягане в главата му проблясващите светлини се превърнаха в точици и всичко потъна в сенки, които можеше да вижда единствено той. Погледна с горчилка към студените звезди в небето. Под него имаше друга зала, изсечена в камъка. Понякога, когато болката идваше с такава сила, че го оставяше треперещ и немощен, не очакваше дори да я завърши. А ето че беше успял. Гробницата му беше готова, а той все още бе жив. Изпразни каната чаша по чаша, докато всичко около него не се завъртя.

— Колко още ми остава? — пиянски си прошепна той. — Дни? Или години? — Представяше си, че говори на духа на баща си, и махна с ръка. Виното се плисна. — Бях в мир, татко. В мир, когато си мислех, че времето ми е към края си. Какво ме интересуват твоите военачалници и техните… дребнави кавги? А ето че градът ми е издигнат и народът се събра, а аз още съм тук. Какво да правя сега?

Вслуша се в тъмнината за отговор, но отговор нямаше.