Кон Игълдън
Сребърна империя (18)

17.

Сорхатани гневно вървеше по коридора, следвана от синовете си и от няколко слуги. Та тя беше член на семейството на хана по силата на брака си! Беше си мислила, че той може и да не се върне от земите на Дзин. Сякаш цяла вечност нямаше никаква вест за завръщането му, сякаш бяха погълнали цялата му войска. А когато той най-сетне си дойде, не я повика, не й прати абсолютно никаква вест. Тя нямаше да приеме каквито и да било забавяния от някакви дребни надути чиновници. Вестоносците и слугите й биваха пренебрегвани и връщани, без дори някой да си направи труда да измисли някакво извинение. Накрая се наложи лично да дойде в Каракорум.

Но вместо просто да й позволят да се види с хана и да поговорят за общата си мъка и загуба, я спря някакъв дзински чиновник с двойна гуша и меки ръце. Какво си мислеше Угедай, че използва подобни напарфюмирани придворни в собствения си дворец? Що за послание за сила би пратило това на онези, които са по-малко любезни от Сорхатани?

Придворният я беше спрял веднъж, но днес и четиримата й синове бяха с нея. Щеше да види Угедай, още сега! Каквато и да бе мъката му, можеше да я сподели. Ханът бе изгубил брат, но за нея той бе съпруг, бащата на синовете й. Ако имаше време, когато Угедай да може да бъде убеден за нещо, то беше сега. Идеята бе опияняваща. Човек с власт, каквато бе имал Чингис, да лежи в тези стаи като прекършена тръстика. В двореца се носеха слухове, че почти не говорел и не се хранел. Онези, които успявали да стигнат до него, със сигурност можели да получат онова, което искат, но той бил дал заповед да не се допускат посетители. Е, тя щеше да му каже колко я бе оскърбила тази заповед и с това щеше започне преговорите. Отпред имаше още един последен завой в лабиринта от коридори. Мина под някакви стенописи, без да ги погледне — вниманието й бе насочено към по-важни неща.

Последният коридор бе дълъг. Стъпките им отекваха от каменния под и стени. Макар че пред полираната медна врата имаше хора, Сорхатани продължи енергично напред, като принуди синовете си да ускорят крачка. Ханът беше неин девер, болен и слаб в мъката си. Как смееше някакъв си дзински евнух да й пречи да види собственото си семейство?

Докато приближаваше, се огледа напразно за пъстроцветните коприни, които предпочиташе онзи тип, и едва не се препъна, когато видя на неговото място Яо Шъ. Нямаше и следа от човека, с когото бе спорила същата тази сутрин. Яо Шъ я гледаше. Нагласата му ясно личеше от стойката му. Сорхатани промени плана си в движение: освобождаваше се от гнева си на всяка стъпка, подобно на сменяща кожата си змия.

Когато стигна блестящата метална врата, вече ходеше с нормална крачка и се усмихваше най-сладко на ханския съветник. Въпреки това кипеше, че още един дзински чиновник ще я спре на вратата, особено човек с такова силно влияние. Яо Шъ не можеше да бъде скастрен и нямаше да позволи да го заплашват. Не беше нужно да поглежда по-малките си синове, за да разбере, че ги е страх от мъжа, който ги бе обучавал. В един или друг момент Яо Шъ бе пердашил и четиримата за различни простъпки. Беше натупал Кублай като черга, когато момчето бе сложило скорпион в ботуша му.

Сега той я гледаше, а лицето му бе строго като това на гвардейците от двете му страни.

— Ханът не приема посетители днес, Сорхатани. Съжалявам, че се е наложило да минеш през целия град. Изпратих вестоносец по зазоряване, за да те предупреди да не идваш.

Сорхатани скри раздразнението си зад усмивка. Фактът, че й бяха дали къща доста далеч от двореца, бе друг знак, че в това нещо имат пръст други хора, а не Угедай. Ханът щеше да й даде покои в двореца, ако знаеше, че е дошла. Сигурна беше.

Изобщо не се поколеба да предизвика Яо Шъ с безизразното му лице.

— Що за заговор е това? — изсъска му. — Да не би да си убил хана, Яо Шъ? Как така оставам с впечатлението, че по коридорите на Каракорум в последно време се срещат само дзински служители?

И докато смаяният Яо Шъ си поемаше въздух, тя заговори на синовете си, без да откъсва очи от съветника.

— Монгке, Кублай, извадете сабите си. Вече нямам доверие на този човек. Той твърди, че ханът няма да приеме жената на любимия си брат.

Чу изсвистяването на метал зад себе си, но по-важното бе, че видя съмнението, появило се внезапно на лицата на монголските гвардейци от двете страни на Яо Шъ.

— Ханът има цяла армия слуги, писари, държанки и съпруги — продължи тя. — А къде е жена му Торогене? Защо не е тук, за да се грижи за него в неразположението му? Как така не мога да намеря никой, който да може да потвърди, че го е виждал жив през последните дни и дори седмици?

Заслужаваше си тръпката да види как свръхестественото самообладание на Яо Шъ се пречупва. Беше шашардисан, изваден от равновесие от словесната й атака.

— Ханът беше много болен, както сама казваш — отвърна той. — Помоли за тишина и спокойствие в двореца си. Аз съм негов съветник, Сорхатани. Не ми е работа да казвам къде е отишло семейството му, нито да обсъждам това в коридорите.

Сорхатани видя, че Яо Шъ наистина се измъчва от трудните заповеди, които е получил, и продължи да натиска в най-слабата му точка: характерната за него добрина.

— Казваш, че семейството му го няма ли, Яо Шъ? Гуюк е със Субодай. Не познавам дъщерите на Угедай, нито децата му от другите му жени. Значи Торогене не е тук? При този прост въпрос очите му проблеснаха.

— Разбирам — продължи тя. — Значи най-вероятно е в летния дворец на река Орхон. Да, точно там бих я пратила аз, ако смятах да заграбя властта в града, Яо Шъ. Ако имах намерението да убия хана в постелята му и да го заместя с… с кого? С брат му Чагатай ли? Той моментално би се появил тук. Това ли е планът ти? Какво има зад тази врата, Яо Шъ? Какво си направил?!

Беше повишила глас, говореше все по-силно и по-високо. Яо Шъ трепна от острия й тон, но се бе видял в чудо. Не можеше да накара гвардейците да я отведат насила, особено след като синовете й бяха готови да я защитят. Първият, който посегнеше към Сорхатани, щеше да изгуби ръката си, нямаше съмнение в това. Монгке отдавна вече не беше някогашното начумерено момче, което познаваше навремето. Яо Шъ нарочно не сваляше поглед от Сорхатани, но усещаше как Монгке се взира студено в него и го предизвиква да го погледне в очите.

— Трябва да изпълнявам заповедите, които са ми дадени, Сорхатани — отново опита Яо Шъ. — Никой не бива да минава през тази врата. На никого не се разрешава среща с хана. Той няма отговор за теб, аз също нямам. А сега, моля, отиди си, почини си и се нахрани. Може би ханът ще те приеме утре.

Сорхатани се напрегна, сякаш щеше да го нападне. Яо Шъ обаче не беше станал слаб покрай задълженията си. Синовете й бяха разказали как грабнал стрела от опъната тетива в дворцовия парк. Сякаш бе преди цяла вечност, когато съпругът й бе все още жив. Тя усети напиращите в очите й сълзи и примигна, за да ги махне. Време беше за гняв, не за мъка. Знаеше, че ако се остави да се разплаче, днес няма да мине през вратата.

Пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Убийство! Ханът е в опасност! Бързо насам!

— Няма никаква опасност! — опита се да я надвика Яо Шъ. Тази жена беше полудяла! Какво се надяваше да постигне, като крещеше като попарена котка в коридорите му? Чу да приближават тичащи стъпки и изруга под нос. Нощта преди Угедай да стане хан все още бе болезнен спомен за гвардейците и те реагираха моментално на всяка потенциална заплаха.

— Стана грешка… — започна той.

— Няма грешка, Алхун — рязко го прекъсна Сорхатани, говореше на най-старшия.

Яо Шъ мислено изстена. Естествено, че тя знаеше името на командира. Сорхатани имаше безподобна памет за подобни неща — а може би специално бе проверила кои командири са на стража днес. Съветникът затърси думи, които да спасят положението, и каза:

— Господарката се е объркала.

Мингхан командирът не му обърна внимание, а заговори направо със Сорхатани.

— Какво е станало?

Сорхатани сведе поглед и поклати глава. Яо Шъ с раздразнение видя, че в очите й има сълзи.

— Този дзински чиновник твърди, че ханът не можел да приеме никого. Вече дни наред от него няма нито вест. Говори подозрително, Алхун, нямам вяра на думите му.

Войникът кимна. Имаше бърза мисъл и не се колебаеше да действа, както всъщност би трябвало да се очаква от човек с неговия ранг. Обърна се към Яо Шъ.

— Ще трябва да се дръпнеш, съветник. Трябва да проверя как е ханът.

— Той заповяда… — започна Яо Шъ, но командирът го прекъсна:

— Ще го видя. Дръпни се. Веднага!

Двамата стояха абсолютно неподвижно и се гледаха кръвнишки, сякаш бяха сами в коридора. Яо Шъ бе поставен в невъзможно положение и Сорхатани разбираше, че всеки момент може да последва кратка и кървава схватка. И за да не се стигне дотам, каза:

— Яо Шъ, ти ще дойдеш с нас.

Съветникът я изгледа вбесено, но тя му бе дала възможност, така че той се възползва.

— Добре. — Обърна се към Алхун. — Загрижеността ти е похвална, мингхан командир. Не бива обаче да позволяваш въоръжени мъже като тези младежи да влизат при хана. Всички трябва първо да бъдат претърсени.

Сорхатани понечи да възрази, но Яо Шъ бе непреклонен.

— Настоявам — каза той. Вече отново се бе овладял.

— Те ще останат тук — заяви Сорхатани, която не искаше да изпуска момента. Всъщност нямаше нищо против синовете й да останат отвън с броните и сабите си. Вече си бяха свършили работата, като я подкрепиха при вратата. Не искаше да научават всичко, което предстоеше да стане.

Намръщен, Яо Шъ вдигна малкото месингово резе на главната ключалка. Тя бе богато украсена, оформена като дракон, навит в центъра на вратата. Пореден знак за дзинското влияние върху хана, помисли си Сорхатани, докато вратата се отваряше. Докато влизаше след Яо Шъ и Алхун, я посрещна студен полъх на вятър.

Нямаше запалени лампи, но от отворения прозорец влизаше слаба светлина. Капаците бяха отлетели назад с такава сила, че единият висеше накриво на счупената си панта. Дългите копринени завеси се вееха в стаята, шумяха и плющяха в стените.

В помещението бе невероятно студено и от устата им веднага започна да излиза пара. Вратата зад тях се затвори и Сорхатани потръпна, когато погледът й се спря върху фигурата на дивана в центъра на стаята. Как можеше Угедай да издържа на такъв студ, облечен само в тънка копринена туника и гамаши? Ръцете му бяха голи, а краката му бяха станали синкави. Лежеше по гръб и се взираше в тавана.

Изобщо не се обърна към тях и за момент Яо Шъ бе обхванат от ужас при мисълта, че са намерили хана мъртъв. После видя парата от устата на неподвижната фигура. Дишаше.

Отначало никой не бе сигурен какво да направи. Мингхан командирът беше видял, че ханът е жив. Задачата му беше приключила, но достойнството му не му позволяваше просто да си тръгне, поне не и преди да се извини за нахлуването. Яо Шъ също мълчеше, терзан от чувството за вина, че не е изпълнил заповедите. Сорхатани ги бе изработила всички.

Естествено, тя бе първата, която заговори.

— Господарю хане — рече тя. Беше повишила глас, та Угедай да я чуе през шума на вятъра, но той не реагира. — Дойдох при теб в мъката си, господарю.

Отново не последва нищо и Яо Шъ загледа с интерес как тя стисна зъби, за да овладее раздразнението си. Направи знак на командира да я отведе и той понечи да я хване за ръката.

Сорхатани се дръпна.

— Съпругът ми даде живота си за теб, господарю. Как ще използваш неговия дар? По този начин ли? Като чакаш смъртта в някаква ледена стая?

— Спри! — обади се ужасеният Яо Шъ.

Хвана твърдо Сорхатани за ръката и я обърна към вратата, но и тримата замръзнаха, когато чуха зад себе си скърцане. Ханът се беше надигнал. Обърнаха се към него. Кожата му бе болнаво жълта, очите — кървясали.

Под студения му поглед старшият мингхан командир на гвардейците коленичи и дълбоко сведе глава.

— Стани, Алхун — изхриптя Угедай. — Защо сте тук? Не казах ли, че искам да бъда оставен сам?

— Господарю, съжалявам. Накараха ме да помисля, че може да си болен или да умираш.

За негова изненада Угедай се усмихна безрадостно.

— Всъщност и двете, Алхун. Е, вече ме видя. А сега се махай.

Командирът забърза към изхода. Угедай се загледа в съветника си. Още не беше погледнал към Сорхатани, макар че тъкмо нейният глас го бе събудил.

— Излез, Яо Шъ — каза Угедай.

Съветникът се поклони дълбоко, хватката му върху ръката на Сорхатани се стегна и той я помъкна към вратата.

— Господарю! — извика тя.

— Достатъчно! — рязко каза Яо Шъ и я дръпна силно. Ако я беше пуснал, тя щеше да падне, но вместо това Сорхатани се извъртя към него, безпомощна, но свирепа като котка.

— Пусни ме! — изсъска му. — Угедай! Как можеш да гледаш как ме нападат и да не направиш нищо? Нима не стоях до теб в нощта на ножовете, в същия този дворец? Съпругът ми би отговорил на подобно оскърбление. Къде е той сега? Угедай!

Беше вече на прага, когато ханът отговори.

— Свободен си, Яо Шъ. Остави я да се приближи.

— Господарю — започна той. — Тя…

— Остави я да се приближи.

Сорхатани изгледа отровно съветника, докато разтъркваше ръката си и изправяше снага. Яо Шъ отново се поклони и излезе, без да поглежда назад, лицето му беше студено и безизразно. Вратата тихо се затвори зад него и Сорхатани бавно издиша, като се постара да скрие задоволството си. Беше вътре. Ситуацията бе станала напрегната и дори опасна, но тя бе успяла да се срещне на четири очи с хана.

Угедай я гледаше как приближава. Чувстваше вина, но не извърна поглед от нея. Преди тя да успее да заговори отново, се чуха стъпки и подрънкване на стъкло и метал и влезе ханският прислужник Барас агур, носеше поднос.

— Имам посетител, Барас — промърмори Угедай.

Слугата погледна Сорхатани с неприкрита враждебност.

— Ханът не е добре. Трябва да дойдеш друг път.

Говореше със самочувствието на доверен човек, чиито заслуги към хана са неоспорими. Сорхатани му се усмихна и се запита дали не е влязъл в по-майчинска роля, откакто ханът беше болен. Определено изглеждаше щастлив да се суети около Угедай. Не помръдна.

Барас агур сви устни, остави с тих звън подноса до господаря си и се обърна към нея.

— Ханът не се чувства добре и не иска посетители — настоя той с малко по-висок тон от допустимото.

Сорхатани видя растящото му възмущение и затова също повиши тон.

— Благодаря, че донесе чая, Барас агур. Аз ще обслужа хана вместо теб. Помниш мястото си, нали?

Слугата за момент като че ли щеше да запръска слюнки. Погледна към Угедай, но понеже ханът не каза нищо, се поклони, изгледа Сорхатани с ледена неприязън и излезе.

Сорхатани добави в димящата златиста течност щипка кафява сол, която бе така ценна за живота, наля и мляко от мъничката каничка, така приятна и гладка на допир. Движенията й бяха бързи и уверени.

— Обслужи ме — рече Угедай.

Тя грациозно коленичи пред него и му подаде чашата с наведена глава.

— На твоите заповеди, господарю.

Потръпна леко от докосването му, докато вземаше чашата. Пръстите му бяха като от лед в тази стая, в която непрекъснато духаше. Изпод спуснатите си клепачи виждаше, че лицето му е потъмняло и на петна, сякаш имаше дълбоки натъртвания. Краката му бяха нашарени от вените като мрамор. Бледожълтите му очи я гледаха. Той отпи глътка чай. Течението издухваше парата.

Коленичила в краката му, Сорхатани го погледна в очите и каза:

— Благодаря, че изпрати сина ми при мен. Беше утеха да науча най-лошото от него.

Угедай извърна поглед. Премести чашата в другата си ръка, тъй като изгаряше измръзналите му пръсти. Запита се дали Сорхатани осъзнава колко е прекрасна, коленичила така с изправен гръб и с развявана от вятъра коса. Косата й изглеждаше като жива и той я гледаше мълчаливо, почти омагьосан. От завръщането си в Каракорум не беше говорил за смъртта на Толуй. Знаеше, че Сорхатани е дошла да повдигне темата, и се сви в ниския диван. Не можеше да обясни отпадналостта и изтощението, които го бяха обзели напоследък. Месеците отлитаха, без да ги забележи, а предизвикателствата на управлението оставаха без отговор. Той чакаше смъртта и проклинаше, че е толкова бавна и не идва.

Сорхатани не можеше да повярва колко се е променил Угедай. Беше напуснал Каракорум изпълнен с живот и смях, непрекъснато пиян. Все още ликуващ, че е станал хан, бе заминал с елитните си тумани да утвърди дзинските граници и се бе представил великолепно на бойното поле при тази трудна задача. Да си спомня онези дни бе като да гледа назад към младостта. Човекът, който се бе върнал, бе видимо състарен, на челото, около очите и устата му се бяха появили дълбоки бръчки. Бледите му очи вече не й напомняха за Чингис. В този кротък поглед нямаше искра, не се долавяше никаква заплаха. Така не биваше.

— Съпругът ми бе в добро здраве — неочаквано каза тя. — Можеше да живее още дълги години, да види как синовете му се превръщат в чудесни мъже. Може би щеше да има още деца, да си вземе още жени. След време щеше да стане дядо. Харесва ми да си мисля за радостта, която щеше да изпита през тези години.

Угедай се сви, сякаш го беше нападнала, но тя продължи без колебание. Говореше с твърд и ясен глас, така че той да чуе всяка нейна дума.

— Той имаше чувство за дълг, което днес се среща твърде рядко, господарю. Вярваше, че държавата е по-важна от здравето и живота му. Вярваше в съществуването на нещо по-голямо от самия него, от моето щастие и дори от живота на синовете му. У него имаше прозрението на баща ти, господарю, че от степните племена може да се роди държава и народ, който може да намери своето място в света. Че заслужава подобно място.

— Аз… аз казах, че той… — започна Угедай.

Сорхатани го прекъсна и за момент в очите му проблесна гняв, но бързо избледня.

— Той хвърли бъдещето си на вятъра, но не само за теб, господарю. Обичаше те, но не го направи само от обич. А също и заради волята и мечтите на баща си. Разбираш ли?

— Разбира се, че разбирам — уморено рече Угедай.

Сорхатани кимна, но продължи:

— Той ти даде живот, стана твой втори баща. Но не само заради теб. А и за онези, които ще дойдат след теб, онези от рода на баща му, за бъдещата държава, за воините, които са още деца, за децата, които те ще родят.

Угедай вдигна ръка, за да я спре.

— Уморен съм, Сорхатани. Може би ще е по-добре да…

— И как използва ти този безценен дар? — прошепна Сорхатани. — Отпращаш жена си, оставяш съветника си да броди из пустия дворец. Гвардейците ти са оставени да създават неприятности в града, без никакъв контрол. Двама от тях бяха обесени вчера — знаеш ли това? Убили касапин за един говежди бут. Къде е дъхът на хана във вратовете им, чувството, че са част от държавата? Нима е в тази стая, в този леден вятър, докато седиш сам тук?

— Сорхатани…

— Ти ще умреш тук. Ще те намерят вцепенен и изстинал. И дарът на Толуй ще бъде пропилян. Кажи ми тогава как аз ще оправдая онова, което е сторил за теб.

Лицето му се изкриви и Сорхатани с изумление видя, че се мъчи да не заплаче. Това не беше Чингис, който би скочил вбесен от думите й. Това пред нея бе един пречупен човек.

— Не биваше да му позволявам да го прави — рече Угедай. — Колко още ми остава? Месеци? Дни? Не мога да знам.

— Що за глупост е това? — Сорхатани бе изгубила търпение и съвсем се беше забравила. — Ще живееш още четиридесет години и из цялата огромна държава ще те обичат и ще се страхуват от теб. Безброй деца ще се родят с твоето име, в твоя чест, ако излезеш от тази стая и загърбиш слабостта си.

— Не разбираш — каза Угедай.

Само двама души знаеха за слабостта, която го измъчваше. Ако кажеше на Сорхатани, рискуваше това да се разчуе в лагерите и туманите, но в същото време двамата бяха сами и тя бе коленичила пред него и го гледаше с огромните си очи в сумрака. Нуждаеше се от някого.

— Сърцето ми е слабо — едва чуто промълви той. — Наистина не зная колко време ми остава. Не биваше да му позволявам да се жертва за мен, но бях… — Запъна се, неспособен да намери подходящите думи.

— О, съпруже мой — промълви Сорхатани, когато най-сетне разбра. Внезапно надигналата се мъка я задави. — Ох, любов моя.

Погледна го, очите й блестяха от сълзи.

— Той знаеше ли? Толуй знаеше ли?

— Мисля, че да — отговори Угедай и извърна очи.

Не беше сигурен как да реагира. Беше научил, че шаманът е обсъдил слабостта на тялото му с брат му и с чичо му, но самият той не беше помолил Толуй за това. След като бе излязъл на повърхността от черната река, давейки се и мъчейки се да си поеме дъх, Угедай беше готов да сграбчи всяко нещо, което му подадат. Тогава беше готов на всичко, само и само да си осигури още един ден под слънцето. Сега му бе трудно да си спомни тази жажда за живот, сякаш я беше изпитвал някой друг. Студената стая с развяващите се коприни някак пропъждаше спомените. Огледа се и примигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Ако е знаел, жертвата му е била още по-голяма — рече тя. — И това е още една причина да не губиш нито ден повече. Ако Толуй можеше да те види сега, Угедай, дали щеше да си помисли, че е дал живота си за нещо, което си заслужава? Или ще се засрами от теб?

Думите й го жегнаха и гневът му се събуди отново.

— Как смееш да ми говориш по такъв начин?

Беше спрял да примигва като еднодневно агне. В погледа, с който я гледаше, се долавяше нещо от стария хан. Сорхатани го прие с радост, макар все още да беше замаяна от чутото. Ако Угедай умреше, кой щеше да поведе народа? Отговорът не закъсня нито за миг. Чагатай щеше да се появи триумфално в Каракорум само няколко дни след смъртта му, за да приеме благосклонната воля на бащата небе. Стисна зъби само при мисълта за удоволствието, което би изпитал.

— Ставай — каза тя. — Ставай, господарю. Дори и да не ти остава много време, има много неща за вършене. Не бива да пропиляваш нито един ден, нито една сутрин! Вземи живота си в двете си ръце и го задръж при себе си, господарю. Няма да получиш друг на този свят.

Той понечи да каже нещо, но тя се пресегна, придърпа главата му към себе си и го целуна по устата. Дъхът и устните му бяха хладни, с вкус на чай. Когато го пусна, Угедай залитна назад, после скочи на крака и я загледа невярващо.

— Какво беше това? — попита той. — Имам достатъчно жени, Сорхатани.

— Исках да се уверя, че си все още жив, господарю. Съпругът ми даде живота си за тези безценни дни, независимо колко много или малко са те. Ще ми се довериш ли в неговото име?

Той все още беше замаян и Сорхатани го знаеше. Беше събудила нещо в него, но мъглата на отчаянието, може би предизвикана от дзинските лекарства, все още бе тежка и притъпяваше ума му. И въпреки това тя видя блясъка на интереса в очите му, когато я погледна, коленичила пред него. Угедай призова волята си като патерица, вдигната високо в наводнение — вижда се само за миг, а след това изчезва в дълбините.

— Не, Сорхатани, нямам ти доверие.

Тя се усмихна.

— Това и трябваше да се очаква, господарю. Но ще видиш, че съм на твоя страна.

Стана и затвори прозореца и стоновете на вятъра най-сетне спряха.

— Ще повикам слугите ти, господарю. Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш добра храна.

Той се взираше в нея, докато тя заливаше Барас агур с порой заръки. Барас погледна към Угедай над рамото й, но ханът просто примирено сви рамене. Беше облекчение да има някой, който да знае от какво има нужда. Тази мисъл събуди друга.

— Трябва да наредя жена ми и дъщерите ми да бъдат върнати в двореца, Сорхатани. Те са в летния дом на Орхон.

Сорхатани се замисли за момент.

— Все още не се чувстваш добре, господарю. Мисля, че на твое място бих изчакала няколко дни, преди да върна семейството и прислугата. Нека не бързаме.

Така за известно време тя щеше да е единствената приближена до хана. С неговия печат можеше да уреди синът й Монгке да постъпи при Субодай, да се присъедини към великия поход, с който се пишеше бъдещето. Не беше готова така бързо да се отказва от подобно влияние.

Угедай кимна. Не можеше да й противоречи.