Кон Игълдън
Сребърна империя (17)

16.

Дъждът нямаше да продължи дълго, Субодай бе почти сигурен в това. Силата обаче, с която се изсипваше върху туманите му, беше зашеметяваща. Небето бе черно като катран и проблясващите от време на време светкавици очертаваха с резки образи бойното поле. Субодай никога не би се решил да се сражава в такъв ден, ако врагът не настъпваше в мрака. Беше дързък ход дори за конници, въоръжени почти като собствените му воини.

Волга беше зад тях. Беше им отнело цяла година да въдворят властта си в земите отвъд реката — втората година от напускането на Каракорум. Субодай бе избрал тактиката систематично да жили владетелите, да атакува укрепените им градчета и градове на широк фронт, за да ги принуди да се обединят срещу него. Така туманите му можеха да ги унищожат всичките, вместо да губят дълги години в преследване на всеки княз и дребен благородник, както и да се наричаха. В продължение на месеци Субодай бе виждал съгледвачи да наблюдават колоните му от върховете на хълмовете, но те изчезваха във влажните гори при първото предизвикателство. Изглежда, господарите им си нямаха доверие един на друг и за известно време той беше принуден да се справя с тях поотделно. За да покрие територията, която възнамеряваше, не смееше да остави голяма войска или град недокоснати. Всичко бе сложна мрежа от проучване на терена и събиране на информация и с всеки следващ месец управлението й ставаше все по-трудно. Клинът му се забиваше все по-навътре и по-навътре, ресурсите му се разтягаха в дълга нишка. Трябваха му повече хора.

Съгледвачите му както винаги излизаха на постоянните си смени. Преди няколко дни някои от тях изненадващо се завърнаха и Субодай бе готов за атаката почти два дни преди появата на врага.

В мрака под студения дъжд прозвучаха рогове. Разделените на мили монголски колони се бяха събрали. Нямаше отделен лагер за онези, които не можеха да се бият. Субодай бе предпочел да премести всички, от малките деца до стариците, в каруците, под закрилата на основната войска. Леката му кавалерия зае позиции по краищата. Всеки воин беше скрил лъка си и се ужасяваше от момента, когато ще му се наложи да стреля в дъжда. Всички имаха резервни тетиви, но водата бързо ги съсипваше и лишаваше стрелите от пробивната им сила.

Сивата утрин настъпи почти незабелязано. Земята беше разкаляна и каруците щяха да затъват, така че Субодай нареди да останат назад. През цялото време продължаваше да събира информация. Много от съгледвачите му бяха свалени, но други успяваха да стигнат до туманите с новини. Някои бяха ранени, един дори беше със забита стрела между лопатките. Още преди да се развидели съвсем, Субодай разполагаше с преценка за числеността на противника. Врагът се движеше бързо към него, рискуваше живота на хора и коне, за да изненада монголските колони, да ги свари неподготвени за сражението.

Усмихна се при тази мисъл. Не беше някакъв дивак, че да го изненадат по изгрев-слънце. Хората му нямаше да бъдат изтребени с внезапна атака. Руските благородници реагираха като мравки, мъчещи се да прогонят натрапника от мравуняка си, без изобщо да спрат и да помислят.

Туманите гладко се подредиха във формация, всеки ягун от сто души зае мястото си до следващия, командирите подвикваха, за да запазят строя. Петимата военачалници докладваха последователно на Субодай, той без колебание им даде заповеди и те препуснаха в галоп, за да предадат нарежданията му.

Субодай имаше навика да разпитва пленниците, ако златото не можеше да му осигури онова, от което се нуждаеше. Някъде напред се намираше Москва, центърът на властта в този регион. Пленниците знаеха местоположението й на брега на едноименната река. Сега Субодай също го знаеше. Русите бяха изумително арогантни, щом се мислеха за господари на централните равнини. Субодай отново се усмихна.

Пороят беше започнал, след като вражеските конници предприеха атаката, но не им беше наредено да се оттеглят. Калта щеше да ги спъва толкова, колкото и собствените му воини. Русите имаха числено превъзходство, но пък това се отнасяше за всеки друг враг досега. Помощните части, към които Бату се бе отнесъл с такова презрение, бяха достатъчни за удържането на фланговете и нямаше да позволят туманите да бъдат обкръжени. Субодай беше пратил някои от най-добрите си хора при тях и те вече не бяха сбирщина селяни. Той също вече нямаше да ги пожертва просто така, без основателна причина. За опитното му око формациите пехотинци изглеждаха парцаливи и безредни в сравнение с дисциплинираните тумани, но пък за сметка на това бяха многобройни и стояха в калта с брадви, мечове и щитове.

Субодай беше дал заповедите и останалото зависеше от отделните командири. Хората му знаеха, че плановете могат да се променят за миг, ако се появи нещо извънредно. Новите заповеди отново щяха да преминат като вълна и воините му щяха да реагират много по-бързо, отколкото би могъл да предположи противникът.

Под черния облак светлината си оставаше слаба. Дъждът изведнъж стана по-силен, макар че гръмотевиците утихнаха за известно време. Междувременно Субодай можеше да различи конниците, които се движеха като петно през хълмовете. Той самият яздеше с туманите си и проверяваше всяка подробност, а вестоносците непрекъснато препускаха през полето. Ако не беше дъждът, щеше да раздели войската и да изпрати Бату да удари врага във фланг или да го заобиколи в гръб. Но при сегашното положение бе предпочел да изглежда бавен и тромав, обща маса воини, препускащи сляпо срещу врага. Точно това щяха да очакват русите от бронирани конници.

Субодай погледна през полето към тумана на Бату. Позицията на младежа бе отбелязана в третия ред от гора знамена, но Субодай знаеше, че самият той не се намира там. Това също бе нововъведение. Армиите насочваха стрелите си най-вече към командирите и владетелите. Субодай беше наредил тези места да се разкриват чрез знамената, но самите военачалници да са на достатъчно разстояние от тях. Знаменосците носеха тежки щитове и бойният им дух беше висок от мисълта, че измамват по такъв начин противника.

Студена кал, изхвърчала изпод копито, се лепна за бузата на Субодай и той я избърса. Русите бяха на не повече от миля и умът му пресмяташе, докато разстоянието между двете войски се скъсяваше. Какво друго би могъл да направи? Намръщи се. Голяма част от плана зависеше от това Бату да изпълнява заповедите му, но дори младият военачалник да се провалеше или да откажеше да се подчинява, Субодай беше готов. Нямаше да даде на Бату втори шанс, независимо кои бяха баща му и дядо му.

Дъждът внезапно спря и утрото изведнъж се изпълни със звуци, приглушените досега заповеди зазвучаха ясно и силно. Руският принц бе разширил редицата, когато бе видял числеността им, и се приготвяше да ги обкръжи. Един от фланговете се мъчеше да не изостава на калния терен, конете затъваха в размекнатата почва. Това бе слабост и Субодай прати вестоносци до военачалниците, за да е сигурен, че са го забелязали.

Оставаха осемстотин крачи, а той продължаваше да държи колоните заедно. Разстоянието бе твърде голямо за стрели, а се наложи да изоставят оръдието, тъй като щеше да затъне в калта. Субодай видя, че руските воини носят копия и лъкове. Не виждаше огромните коне, яхнати от мъже в желязо. Руските благородници като че ли предпочитаха леката броня и скоростта пред силата, подобно на самия него. Ако врагът наистина разбираше тези качества, щеше да е много трудно да бъде победен, но русите не показваха подобно разбиране. Бяха видели по-малката му войска, мъкнеща се напред като накуп. Който и да ги водеше, беше избрал простата монолитна формация, за да смаже жалките диви пастири.

На четиристотин крачки разстояние високо във въздуха полетяха първите стрели, пуснати от млади глупаци от двете страни, които явно трябваше да се учат още. Нито една руска стрела не достигна хората му — повечето от тях пазеха тетивите си покрити до последния момент. Повечето умели воини бяха изработили лъковете си сами и не биха рискували да ги съсипят, като скъсат тетива. Оръжията бяха твърде ценни и понякога бяха единственото стойностно нещо, което притежаваха, ако не се брои конят и седлото.

Субодай видя руския княз, който командваше. Подобно на лъжливата позиция на Бату, той бе заобиколен от знамена и гвардейци, но нямаше начин да се сгреши при вида на огромния кон в центъра на армията. Ездачът му беше облечен в броня, която блестеше като сребро в дъжда. Главата му бе непокрита и от разстояние двеста крачки все още зорките очи на Субодай можеха да различат русата му брада. Субодай изпрати нов вестоносец до Бату, за да е сигурен, че е набелязал своя човек, но се оказа ненужно. Още щом вестоносецът препусна, Бату посочи напред и даде заповеди на мингхан командирите си.

Над главите им отново проблесна светкавица и за миг Субодай видя хилядите светли лица на враговете, които погледнаха нагоре. Много от тях бяха брадати. В сравнение с монголците, по чиито лица растяха малко косми, тези приличаха на огромни тромави мечки. Полетяха стрели, пуснати високо във въздуха от леката му кавалерия. За първите изстрели всеки десети воин използваше връх с пищялка, която надаваше вой във въздуха. Тези стрели нанасяха малко поражения, но звукът им беше злокобен и ужасяващ. Субодай се ухили, когато чу тътена на барабаните накара — те сякаш отговаряха на отминаващата на изток буря.

Стрелите се извисиха и полетяха стремглаво надолу. Субодай забеляза начина, по който дружинниците защитиха светлокосия си предводител с щитовете си, като пренебрегнаха собствената си безопасност. Някои паднаха, но след това неотклонното настъпление на русите като че ли набра скорост и разстоянието бързо започна да се скъсява. Леките монголски ездачи пуснаха още един облак стрели и се оттеглиха в последния момент, за да направят място на копиеносците. Това беше моментът на безумие на Бату, точно както беше наредил Субодай. Внукът на Чингис щеше лично да атакува светлокосия водач. Покритият с желязо конник би очаквал подобно предизвикателство.

Барабаните ревяха, момчетата на камилите ги удряха като луди. Мингханите на Бату се понесоха в клиновидна формация пред туманите и воините нададоха пронизителен дюдюкащ вик, от който лицата на противника побеляха от ужас.

Русите изстреляха рояци стрели, най-вече по знаменосците в третата редица на основната формация и техните плющящи флагове. Те обаче вдигнаха щитове над главите си и издържаха на смъртоносния порой. Намиращият се пред тях Бату поведе три хиляди в атака срещу самия център на руската войска.

Субодай наблюдаваше хладнокръвно, доволен, че младежът има достатъчно кураж. Клинът имаше конкретна задача. Субодай гледаше как воините пробиват със стрелите си дупка в руските редици и проникват все по-дълбоко и по-дълбоко. Светлокосият командир ги сочеше и крещеше на хората си, докато мингханите на Бату хвърляха изпочупените копия и вадеха кривите си саби. Коне и хора падаха, но останалите продължаваха напред. Преди да ги изгуби от поглед в мелето, Субодай видя Бату на кървавия връх на клина — пробиваше си път все по-навътре във вражеските редици.

Бату съсече някакво ревящо лице — прекара сабята през устата на мъжа така, че долната му челюст увисна. Дясната ръка го болеше, но кръвта му бе пламнала и се чувстваше така, сякаш може да се бие цял ден. Знаеше, че Субодай го гледа — безмилостният тактик, орлокът багатур, който хвърляше хората си в атака така, сякаш не представляваха нищо за него. Е, нека старецът да види как се правят нещата.

Ударните му мингхани се врязаха в русите, право към княза и дългите му знамена. Имаше моменти, в които Бату успяваше да зърне светлокосия воин в бляскавите доспехи. Князът знаеше, че идват към него и рискуват всичко за един-единствен удар в гърлото. Самата руска войска също би предприела подобна атака.

Бату знаеше истинския план. Субодай го беше споделил с него, преди да го отпрати. Трябваше да удари силно, докато хората му не бъдат притиснати отвсякъде. А тогава щеше да си пробие с бой път назад. Усмихна се горчиво. На този етап нямаше да е трудно да се престорят на уплашени. Лъжливото оттегляне щеше да огъне монголския център и бързо да се превърне в разгром, когато туманите отстъпят. Вражеските конници щяха да бъдат увлечени все по-напред и по-напред от крилата пехотинци, докато не се разтеглят в тънък строй. После челюстите щяха да се затворят. Ако някои успееха да се измъкнат от капана, резервът на Хаджиун, скрит на две мили назад в гъстата гора, щеше да ги удари от двете страни. Планът беше добър, стига помощните войски да успееха да удържат фланговете — и стига Бату да оцелееше. Докато нанасяше удар отдолу по бузата на нечий кон, той си спомни предизвикателството в очите на военачалника, когато му бе дал заповедта. Бату с нищо не беше издал яростта, която го изпълни. Разбира се, че Субодай щеше да избере него. Та нима не беше трън в задника му от толкова месеци? Когато научиха, мингхан командирите му се спогледаха примирено, но въпреки това всички пожелаха да участват. Никой не искаше да остане назад, вместо да препусне с внука на Чингис.

При мисълта за пропиляната им вярност яростта отново изпълни Бату. Колко навътре беше проникнал във вражеските редици? На двеста крачки? Триста? Или повече? Русите бяха навсякъде около него, мечовете им проблясваха, щитовете поемаха ударите му. Стрели свистяха покрай лицето му. Противниците носеха кожени доспехи и сабята му беше достатъчно остра, за да ги пробие при намушкване и дори да ги среже, докато той прелиташе покрай тях и ги оставяше да гледат с изумление окървавените си ребра. Нямаше представа колко време продължава напред, все по-напред и по-напред, все по-далеч от безопасността и туманите. Знаеше само, че трябва добре да подбере момента. Ако избързаше, русите щяха да усетят капана и просто да затворят редиците си зад него. Ако закъснееше, нямаше да останат достатъчно очукани воини, които да инсценират бягството. Хората му бяха избрали да влязат в пастта на звяра. Не заради Субодай, а заради него.

Усети как атаката му губи скорост — натискът върху монголските воини се засили. С всяка стъпка напред все повече руски войници се изправяха срещу фланговете му и правеха клина все по-тънък и по-тънък, подобно на забита в плът игла. Бату усети как страхът се надига в гърлото му като киселина. Сграбчи някакъв щит от кожа и дърво с лявата си ръка, дръпна го към себе си и нанесе удар над ръба към мъжа зад него. Заби острието с цялата си ярост и после бутна още напред, така че врагът да падне с лице, превърнато в кървава каша.

Трима воини бяха редом с него, докато пришпори коня си още четири крачки напред и уби един от враговете, за да отвори място. Изведнъж един от другарите му беше улучен от стрела в гърлото и полетя назад от седлото, конят му изпръхтя панически и зарита. Време беше. Моментът определено бе настъпил. Бату се огледа. Достатъчно ли беше направил? Агонията на избора го загриза. Не можеше да се върне твърде рано и да се изправи пред суровото лице на Субодай. По-добре да умре, отколкото онзи да реши, че е изгубил хладнокръвие.

Откакто се помнеше, му беше трудно да гледа в очите човек, който е познавал Чингис. Как изобщо би могъл да се мери с подобни спомени? Дядото, който бе създал държавата и който никога не бе чувал за Бату. Бащата, който бе предал народа и бе убит като куче в снега. Време беше.

Бату пое удар на меч с бронирания си ръкав — остави острието да се плъзне безполезно по него, докато съсичаше ръката, която го държеше. Оплиска го още кръв. Отвсякъде се чуваха писъци. Русите срещу него бяха бледи от ярост или страх, държаха тежки щитове, от които стърчаха множество монголски стрели. Бату се обърна да започне отстъплението и за миг видя през редиците врагове светлокосия водач, който седеше и го гледаше спокойно, с огромен меч напряко на седлото.

Субодай изобщо не беше очаквал, че клинът ще се забие толкова дълбоко. Бату видя, че хората му са готови да си пробият път назад. Макар да нямаше никакви отличителни белези за ранг, които да го направят мишена за всеки руски стрелец, воините му го следяха, рискуваха собствения си живот, за да погледнат към него. Повечето руси все още бяха обърнати напред, където туманите се сблъскваха с тях. Щяха да нададат вой и да се втурнат да ги преследват, когато монголите се обърнеха да бягат, но Бату си помисли, че хората му могат да успеят и да положат началото на разгрома. Беше толкова близо. Кой би помислил, че клинът му може да достигне чак до руския княз?

Пое дълбоко дъх и изрева на хората си:

— Никакво отстъпление!

Смуши коня си и той изрита с предните си крака и изби щита от ръката на някакъв руснак. Бату се хвърли в образувалия се отвор, размахваше сабята си като обезумял. Нещо го удари отстрани и го заля вълна от болка, но изчезна, преди да разбере дали не е пострадал сериозно. Видя как светлокосият водач вдига меча и щита си и как огромният му кон изпръхтя. Руският княз бе решил да не чака, кръвта му бе кипнала от предизвикателството. Бойният му кон препусна напред.

Бату изкрещя възбудено и засипа свирепи ругатни. Допреди малко не знаеше дали ще успее да пробие последните плътни редици, но ето че самият княз идваше да съсече наглите диваци. Бату видя как мечът му се издига зад рамото. Двата коня летяха един срещу друг, но конят на Бату бе изтощен от постоянното блъскане и безбройните драскотини и порязвания, докато бе препускал през враговете.

Бату вдигна високо сабята си; мъчеше се да си спомни думите на Субодай за слабостите на бронираните конници. Мъжът с русата брада изглеждаше великан отблизо, целият в стомана, неудържим. Обаче не носеше шлем, а Бату беше млад и бърз. Докато руският меч се спускаше с достатъчно сила, за да го съсече на две, Бату дръпна коня си надясно, далеч от летящото острие. Собственото му острие се стрелна като змийски език напред и се задържа само колкото да целуне гърлото на мъжа под брадата.

Но остърга метал и Бату изруга. Част от брадата бе срязана, но самият мъж бе останал невредим, макар да ревеше в шок. Конете се разминаваха в пресата, неспособни да се отдалечат много, а двамата мъже бяха един до друг, уязвимите им леви страни бяха оголени. Грамадният меч отново се вдигна нагоре, но князът бе бавен и тежък. Преди да успее да нанесе удар, Бату го удари три пъти в лицето, по бузите и зъбите, като отсече част от челюстта. Руският княз залитна, когато Бату блъсна с все сили бронята му и огъна металния лист, защитаващ гърдите му.

Лицето на княза бе кървава пихтия, с избити зъби и увиснала долна челюст. Със сигурност щеше да умре от тези ужасни рани, но очите му изведнъж се проясниха и той замахна с лявата си ръка като с боздуган. Ударът попадна в гърдите на Бату, който управляваше коня си само с колене, и той залитна и се изви в неестествен ъгъл. Високото седло обаче го задържа. Сабята му беше изчезнала, а не си спомняше кога е отлетяла от ръката му. В пристъп на дива ярост той извади ножа от канията на прасеца си, заби го в кървавата рана на мястото на челюстта и продължи да ръга, докато русата брада не стана яркочервена от кръв.

Князът рухна и щитоносците и свитата му нададоха ужасени викове. Бату вдигна ръце високо във въздуха и изрева с пълна сила, че е жив и е излязъл победител. Не знаеше какво прави Субодай, нито какво ще си помисли. Решението беше негово и князът се бе изправил срещу него. Беше победил могъщ враг и за момента изобщо не го беше грижа, че русите могат да го убият. Това беше мигът на Бату и той му се наслаждаваше с пълна сила.

Отначало не видя вълната, която пробяга през редиците на русите, когато вестта се разнесе. За половината войска това се бе случило зад гърба им и новината за смъртта на княза се предаваше с викове от част на част. Още преди Бату да свали ръцете си, някои от намиращите се най-отпред благородници обърнаха конете си и започнаха да се оттеглят, като повличаха хиляди конници след себе си. Онези, които се опитаха да продължат сражението, ги видяха, закрещяха яростно и надуха рогове. Князът бе мъртъв и войските му бяха потресени от внезапната лоша поличба. Това нямаше да е техният ден, тяхната победа. И от решителни бойци те се превърнаха в уплашени хора, които заотстъпваха от туманите на Субодай, очакваха някой да ги окуражи, да поеме командването.

Това не се случи. Субодай прати мингхани да препуснат покрай фланговете. Изпод копитата на жилавите коне полетя кал и заваля като дъжд. Върху руските редици отново се изсипаха стрели и тежкият кон на Субодай полетя напред, а зад него се оформи клин като онзи на Бату, който бе стигнал до сърцето на врага. Три отделни удара се забиха в обърканите редици, но дори сега русите останаха нерешителни. Бяха видели как благородниците им бягат и другите части се оттеглят. Беше твърде много да се иска от тях да останат, за да бъдат изклани. Все повече и повече руси напускаха бойното поле, като само малцина поглеждаха назад към стопяващото се ядро на армията, където другарите им все още препускаха и умираха. Бяха дотук. Князът бе мъртъв и те бяха направили достатъчно.

 

 

Субодай наблюдаваше спокойно как руската армия се разпада. Запита се как ли щяха да я карат собствените му тумани, ако го бяха видели да пада мъртъв, но знаеше отговора. Щяха да продължат. Щяха да издържат. В туманите воините почти не виждаха орлока или собствените си военачалници. Познаваха водача на десятката, тъй като го избираха сами. Познаваха командира на стотната, може би можеха да разпознаят дори мингхан командира. Те бяха онези, които говореха с авторитет, а не някакъв далечен командващ. Субодай знаеше, че ако падне, хората му ще си свършат задачата и ще издигнат друг на неговото място. Това бе суров обичай, дори жесток, но алтернативата беше да видиш унищожаване на войската, предизвикано от смъртта само на един човек.

Разпрати вестоносци до военачалниците, за да ги поздрави за победата и да даде нови заповеди. Запита се дали онези, които бяха напуснали бойното поле, очакват да бъдат пуснати да си идат. Понякога не можеше да разбере чуждите войници, с които се сблъскваше, макар да научаваше всичко, до което можеше да се добере. Знаеше, че някои от тях очакват да се завърнат по домовете си, но това бе глупаво. Защо да оставяш живи хора, които един ден отново ще се изправят срещу теб? Това беше война и Субодай знаеше, че предстои продължителен лов, който щеше да се проточи седмици и може би месеци, преди хората му да убият и последния враг. Разтърка очи, изведнъж обхванат от умора. Трябваше да се срещне с Бату, ако младежът бе все още жив. Не се беше подчинил на заповедите му. Зачуди се дали може да заповяда да бичуват военачалник, който му е поднесъл такава победа.

Мъжете наблизо нададоха радостни викове и той погледна натам. Устните му се свиха раздразнено, щом видя Бату в центъра им. Половината руска армия бе все още на бойното поле, а неговите мингхани вече си подаваха мехове с вино и крещяха като деца.

Обърна коня си и бавно тръгна към групата. Онези, които го видяха, се смълчаха. Знаменосците му развяха дългите копринени ивици и те заплющяха на вятъра.

Бату долови или чу приближаването му. Вече беше започнал да усеща боя, който беше изял. Едното му око и бузата се бяха подули и лицето му бе станало несиметрично. Беше покрит с кръв и пот и вонеше на мокри коне. Люспи от бронята му висяха скъсани и имаше дълга плитка рана, започваща от ухото и изчезваща под туниката му. Но въпреки всичко ликуваше и киселата физиономия на Субодай не можеше да развали настроението му.

— Военачалнико, пропиляваш сутринта — каза Субодай.

Виковете около Бату се задавиха и започнаха да утихват. Когато замлъкнаха съвсем, Субодай продължи студено:

— Преследвай врага, военачалнико. Никой от тях не бива да се измъкне. Намери обоза и лагера им и гледай да не бъде разграбен.

Внезапно смълчалият се Бату го зяпна.

— Какво? — продължи Субодай. — Да не би да искаш да се изправиш отново срещу тях утре, след като не си се възползвал от предимството си? Ще им позволиш ли да намерят закрила зад стените на Москва или Киев? Или ще ги преследваш заедно с останалите тумани под мое командване?

Воините около Бату наведоха глави като момчета, хванати насред кражба. Не смееха да погледнат Субодай. Единствено Бату не отмести поглед от него. Субодай очакваше някакво възражение, но се оказа, че е преценил погрешно младежа.

Друга група конници препусна през редиците. Клането започваше, копиеносците и стрелците поваляха русите почти на място. Субодай видя, че групата се води от ханския син Гуюк, който не сваляше очи от Бату, докато приближаваше. Сякаш изобщо не забеляза Субодай.

— Бату багатур! — извика Гуюк, щом спря коня си до него. — Беше великолепно, братовчеде. Видях всичко. В името на бащата небе, мислех си, че с теб е свършено, но тогава ти стигна до командира им! — Останал без думи, той потупа с възхищение Бату по гърба. — Ще спомена това в доклада до баща ми. Какъв подвиг!

Бату погледна Субодай, за да види как приема подобна похвала. Гуюк забеляза това и се обърна към стария воин.

— Поздравления за тази победа, Субодай. — Беше прям и радостен, явно без да си дава сметка, че е прекъснал напрегнат момент. — Какъв удар само! Видя ли го? Сърцето ми щеше да изскочи, когато видях как князът препусна към него.

Субодай кимна в знак на съгласие и каза сухо:

— Въпреки това на русите не бива да им бъде позволено да се прегрупират. Време е да ги подгоним, да ги преследваме чак до Москва. Твоят туман също ще се включи, военачалнико.

Гуюк сви рамене.

— Е, значи тръгваме на лов. Денят е чудесен.

И без изобщо да осъзнава ситуацията, тупна още веднъж Бату по рамото и препусна с хората си. Тишината се възцари отново и Бату се ухили, чакаше. Субодай не каза нищо и Бату кимна сякаш на себе си, обърна коня и отиде при мингхан командирите си. Субодай остана да гледа след него.