Кон Игълдън
Сребърна империя (16)

15.

Субодай спря на ръба на отвесната скала и се наведе напред в седлото, за да погледне към долината. Цял ден се беше катерил по кози пътеки, за да стигне дотук, но от тази височина можеше да вижда на двадесет мили наоколо и погледът му обхващаше възвишения и села, реки и градчета. Широката Волга течеше на запад, но не представляваше сериозна преграда. Вече беше изпратил хора по плитчините й да разучат островите и отсрещния бряг. Вече беше нападал тези земи. Усмихна се, когато си спомни как бе превел воините си през замръзналите реки. Русите не бяха вярвали, че някой би могъл да издържи зимите им. Бяха сгрешили. Само Чингис можеше да го призове обратно онзи път. И когато великият хан му нареди да се върне у дома, Субодай се подчини, но това нямаше да се случи отново. Угедай му бе дал свобода на действие. Дзинските граници на изток бяха сигурни. Ако успееше да смаже враговете на запад, народът щеше да държи централните равнини от море до море и да се превърне в империя с невъобразими размери. Субодай жадуваше да види земите отвъд руските гори чак до легендарните студени морета и призрачно белите народи, които никога не бяха виждали слънце.

С тази гледка пред себе си не беше трудно да си представи нишките на влияние, достигащи обратно до него. Субодай стоеше в центъра на паяжина от вестители и шпиони. На стотици мили около мястото, на което се намираше, имаше свои мъже и жени на всеки пазар, във всяко село, градче и крепост. Някои от тях нямаха представа, че монетите, които получават, идват от монголските войски. Имаше съгледвачи и доносници от тюркските племена, които нямаха дръпнатите очи, издаващи неговите воини. Други бяха от онези, които Субодай и Бату вече бяха привлекли на своя страна или ги бяха принудили насила да им съдействат. Излизаха, залитайки, от пепелищата на всяко градче, останали без дом и отчаяни, готови да се съгласят на всичко, което им предлагаха завоевателите в замяна на живота им. Среброто на хана течеше като река през ръцете на Субодай и той купуваше информация, както купуваше месо и сол — и я ценеше далеч повече.

Обърна се, когато Бату излезе от последния завой, спря до него, слезе от коня и се взря към долините с изражение на отегчено негодувание. Субодай леко се намръщи. Не можеше да промени миналото, както не можеше и да оспори правото на хан Угедай да издигне навъсения младеж до командир на десет хиляди. Зелен младок с войска на свое разположение можеше да направи купища поразии. Странното бе, че Субодай упорито го обучаваше да стане колкото се може по-ефективен унищожител. Само времето обаче можеше да му даде далновидност и мъдрост — нещата, които в момента липсваха на Бату.

Дълго време мълчаха, но накрая търпението на Бату се изчерпа, както и очакваше Субодай. В сърцето на гневния млад воин нямаше спокойствие, нямаше вътрешен мир. Вместо това в него кипеше непрекъсната ярост и всички около него я усещаха.

— Дойдох, Субодай багатур. — Каза го така, че „доблестен“ да прозвучи като подигравка. — Какво е онова, което могат да видят само твоите очи?

Субодай отговори, сякаш не бе усетил нищо: гласът му бе толкова вбесяващо спокоен, колкото успя да го направи.

— Когато продължим нататък, хората ти няма да могат да виждат терена, Бату. Могат да се изгубят или да бъдат спрени от някакво препятствие. Виждаш ли онези ниски хълмове там?

Бату се загледа в посоката, в която сочеше Субодай.

— Оттук можеш да видиш как вървят почти заедно, а между тях има долина, широка около… миля, може би две. Четири или пет ли, ако използваме дзинските мерки. Можем да скрием два мингхана от едната и от другата страна и да устроим засада. Ако завържем сражение с русите на няколко мили по-нататък, едно лъжливо отстъпление ще ги домъкне до тези хълмове и те няма да могат да се измъкнат.

— Нищо ново — каза Бату. — Знам за лъжливите отстъпления. Мислех си, че ще имаш нещо по-интересно, което да си заслужава да моря коня си дотук.

Субодай го изгледа студено, но Бату отвърна на погледа му с безочлива самоувереност.

— Да, орлок Субодай? — рече той. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Важно е да избереш терена и да го разучиш добре за скрити препятствия — отвърна Субодай.

Бату се изкиска и отново се загледа надолу. Въпреки цялата му опърничавост и арогантност Субодай видя, че не пропуска нито една подробност от земята — очите му се стрелкаха напред-назад, докато запомняше всичко. Беше неприятен ученик, но умът му беше неимоверно остър. Трудно бе понякога да не се сети за баща му и спомените за него пропъждаха раздразнението му.

— Кажи ми какво виждаш в нашите тумани — продължи Субодай.

Бату сви рамене. Точно под тях виждаше петте колони — яздеха бавно. Трябваше му само един поглед, за да ги прецени.

— Пътуваме отделно и атакуваме заедно. Пет пръста, покриващи колкото се може по-голяма територия. Вестоносците поддържат контакт между тях и осигуряват бърза реакция на всяка изпречила ни се сила. Мисля, че дядо ми е започнал тази практика. Работила е чудесно още оттогава.

Ухили се, без да поглежда към Субодай. Знаеше, че военачалникът е създател на формацията, която позволяваше на относително малка войска да покрие огромни площи, да напада села и градове и да оставя зад себе си димящи развалини. Частите се събираха заедно само когато се появяваше силен враг — тогава вестоносците караха туманите да се свият в юмрук, който смазваше съпротивата и след това продължаваха нататък.

— Очите ти са зорки; Бату. Кажи ми какво друго виждаш.

Гласът на Субодай бе влудяващо спокоен и Бату лапна въдицата, твърдо решен да покаже на стареца, че не се нуждае от уроците му. Заговори бързо, като разсичаше въздуха с ръка.

— Пред всяка колона има съгледвачи на групи по десет. Яздят на осемдесет мили напред и се оглеждат за враг. В центъра са семействата, багажът, герите, воловете, камилите, барабанчиците и прибраните гери за хилядните. Има подвижни ковачници на каруци с колела със спици, подсилени с желязо. Мисля, че ти си ги измислил, военачалнико. Момчетата и пехотинците също са там, те са последната ни защита в случай, че воините ни бъдат победени. Около тях са стадата овце, кози, както и резервните коне, разбира се, по три или повече на човек. — Заговори по-бързо, наслаждаваше се на шанса да покаже познанията си: — Отвъд тях е тежката кавалерия на тумана, разделена на мингхани. Още по-нататък е леката кавалерия, която първа трябва да посрещне всяка атака със стрелите си. И накрая са онези от ариергарда, които се мъкнат последни и им се иска да бяха по-близо до предните редици, вместо да газят в лайната на всички. Да продължа ли с изреждането на командирите? Ти си орлокът, главнокомандващият, както научавам. Нямаш именито потекло, така че аз съм принцът, от чието име се раздават заповедите, внук на Чингис хан. Странно положение, но ще го обсъждаме друг път. Аз водя туман, както и военачалниците Хаджиун, Джебе, Чулгетай и Гуюк. Мингхан командирите по старшинство са…

— Достатъчно, Бату — тихо рече Субодай.

— Илугей, Мукали, Дегей, Толон, Онгур, Борокул…

— Достатъчно! — рязко заповяда Субодай. — Знам имената им.

— Ясно. — Бату повдигна вежда. — В такъв случай не разбирам какво искаше да науча, като изгубя половин ден в катерене из тоя чукар с теб. Ако съм направил грешки, трябва да си способен да ми ги посочиш. Сгреших ли някъде, военачалнико? Оставих ли те недоволен по някакъв начин? Трябва да ми кажеш, за да поправя недостатъците си.

Погледът му се впи в Субодай и за момент в очите му пролича стаената горчилка. Субодай овладя гнева си, стисна го здраво, преди да е съсипал младежа, който бе виновен единствено с проклетията и арогантността си. Прекалено много приличаше на Джучи и Субодай знаеше, че недостатъците му си имат причини.

— Не спомена помощните войски — спокойно каза Субодай след дълго мълчание.

В отговор Бату се изкиска неприятно.

— Да, и няма да го направя. Нашите парцаливи наборници се добри единствено в това да поемат стрелите на враговете ни. Връщам се при тумана си, военачалнико.

Стана и понечи да яхне коня си, но Субодай се пресегна и хвана юздите. Бату го изгледа свирепо, но намери достатъчно здрав разум да не посегне към сабята на кръста си.

— Още не съм ти дал разрешение да си тръгнеш — каза Субодай.

Лицето му продължаваше да е все така безизразно, но гласът му бе станал по-твърд и очите му бяха ледени. Бату се усмихна и Субодай видя, че се кани да каже нещо, което щеше да сложи край на напрегнатата любезност помежду им. Именно затова предпочиташе да има вземане-даване с по-възрастни мъже, които имаха известна представа за последствията и нямаше да пропилеят целия си живот заради някаква необмислена постъпка. Така че заговори бързо и твърдо, за да попречи на младежа да се съсипе сам.

— Ако изпитам и най-малкото съмнение относно способността ти да изпълняваш заповедите ми, Бату, ще те върна в Каракорум. — Бату пое дъх и лицето му се изкриви, но Субодай продължи неумолимо: — Можеш да отнесеш оплакванията си на чичо си, но вече няма да яздиш с мен. Ако ти дам да превземеш някой хълм, ще унищожиш целия си туман, но не бива да се провалиш. Ако ти кажа да заемеш позиция, ще съсипеш конете си, но ще стигнеш навреме. Разбираш ли? Провалиш ли се в каквото и да било, няма да имаш втори шанс. Това не е игра и изобщо не ме интересува какво мислиш за мен. А сега, ако имаш да ми казваш нещо, казвай.

Почти на двадесет, Бату бе съзрял през годините след победата на конните надбягвания в Каракорум. Овладя се с бързина, която изненада Субодай, укроти емоциите си и ги натика дълбоко в себе си, така че очите му да не изразяват нищо. Личеше си, че вече е повече мъж, отколкото дете, но това го правеше много по-опасен противник.

— Можеш да ми имаш вяра, Субодай багатур — каза Бату, този път без никаква подигравка в гласа. — А сега, с твое позволение, ще се върна при колоната си.

Субодай кимна и Бату яхна коня си и заслиза по козята пътека. Субодай гледаше намръщено подир него. Трябваше да го върне в Каракорум. Ако беше някой друг командир, щеше да заповяда да го бичуват и да го завържат за кон, за да го върнат опозорен у дома. Само спомените за бащата на Бату — и за дядо му, естествено — сдържаха ръката му. Те бяха мъже, които можеше да последваш. Може би Бату също щеше да стане като тях, освен ако не намереше смъртта си преди това, разбира се. Той трябваше да бъде изпитан, душата му да придобие онази тежест, която идва единствено от истинското познание и умение, а не от младежката самонадеяност. Субодай кимна замислено и пак загледа земите пред себе си. Щеше да има много възможности да кали с огън младия принц.

 

 

Руските земи бяха широко отворени за атаките, които предпочиташе Субодай. Дори благородниците имаха домове и градчета, защитени само с дървена палисада. Някои от тях бяха удържали десетилетия и дори столетия, но монголската военна машина беше преодолявала подобни препятствия на дзинска територия. Катапултите им правеха на трески старите дънери и смазваха онези, които се криеха зад тях. Вярно, че монголските стрелци трябваше да се справят с най-гъстите гори, които бяха виждали, гори, които се простираха на хиляди мили и можеха да крият големи конни отряди. Изминалото лято беше горещо и силните дъждове често правеха земята твърде мека, за да напредват с подобаваща скорост. Субодай ужасно мразеше тресавищата, но вече започваше да си мисли, че ако не бяха те, Чингис е направил грешка, че е нападнал на изток. Земите на запад бяха богати и въпреки това Субодай все още не беше виждал войска, достойна да се изправи срещу туманите му. Походът откара монголите на стотици мили на север и зимата носеше благословено облекчение от мухите, дъждовете и болестите.

През първата година се беше придържал към източния бряг на Волга и предпочиташе да смаже всяка възможна заплаха от района, който щеше да остане зад него и да се превърне в част от пътя за подкрепления от Каракорум. Макар разстоянията да бяха огромни, по този път вече имаше постоянен поток ездачи. Зад туманите се издигаха първите пътни станции, укрепени не по-зле от всичко друго на руска територия. Субодай изобщо не се интересуваше от сградите, но те пазеха жито, седла и най-бързите коне от стадата, готови за всеки, който трябваше да препусне през земите на империята.

Една пролетна утрин Субодай събра най-старшите си командири на една поляна близо до езеро с много пернат дивеч. Съгледвачите бяха наловили хиляди птици с мрежите си или ги сваляха със стрелите си за забавление. Жените в лагерите ги скубеха, за да ги опекат вечерта, а тревата се губеше под безбройните пера.

Бату гледаше с внимателно прикрит интерес как Субодай извиква един от най-силните си воини. Лицето на мъжа не се виждаше зад шлема от полирано желязо. Всичко по него беше заграбено по време на похода на запад. Дори конят му беше чудовище, черен като нощта и един път и половина по-висок и от най-едрия монголски кон. Подобно на ездача, конят бе покрит с желязо от пластините около очите до покривалото от твърда кожа и метал, пазещо задницата му от стрели.

Някои от мъжете гледаха алчно коня, но Бату се отнесе с презрение към животното. Беше сигурен, че с тези размери и с цялата броня по себе си ще е бавно, особено в битка.

— Ето срещу какво ще се изправим, докато се движим на запад — каза Субодай. — Мъже като този в железни клетки са най-страховитата сила на бойното поле. Според християнските монаси в Каракорум атаката им е неудържима и дори само с тежестта си от метал и кожа те могат да смажат всичко, с което разполагаме.

Мъжете се размърдаха неспокойно, неспособни да решат дали да повярват на подобно шантаво твърдение. Загледаха с интерес как Субодай приближава коня си до много по-едрото животно. Изглеждаше съвсем дребен до мъжа и коня, но използваше поводите си с лекота и ги обиколи в тесен кръг.

— Вдигни ръка, когато ме виждаш, Тангут — рече той.

Не мина много време, преди да разберат какво има предвид. Полезрението на мъжа в желязо се оказа съвсем тясна ивица отпред.

— Дори с вдигнато забрало той не може да вижда нищо отстрани или зад себе си, а с това желязо трудно може да се обърне бързо.

Субодай се пресегна и потупа нагръдника на воина. Той изкънтя като камбана.

— Гърдите му са добре защитени. Под това нещо има ризница, подобна на метална дреха. Върши подобна работа като нашите копринени туники, но е предназначена да издържи по-скоро на удара на брадви и ножове, отколкото на стрели.

Субодай даде знак на едно момче с дълго копие и то изтича до бронирания воин и му го подаде, като потупа крака му, за да привлече вниманието му.

— Ето как се използват — продължи Субодай. — Подобно на нашите тежки коне, препускат право срещу врага. При атака в бронята им няма абсолютно никаква пролука.

Кимна на Тангут и всички загледаха как воинът подкара коня. Тромавата му метална черупка дрънчеше при всяка стъпка.

Щом се отдалечи на двеста крачки, мъжът обърна тежкото животно, което се изправи на задни крака и сви уши, смушка го в хълбоците и животното полетя напред, дебелите му крака забиха земята. Бату видя как свеждането на главата на коня събира бронята на гърдите и черепа в едно цяло и образува непробиваема черупка. Копието се сниши, върхът му преряза въздуха на кръгове и се насочи право към гърдите на Субодай.

Бату усети, че е затаил дъх, и издиша, раздразнен, че се е вързал на представлението на Субодай. Загледа хладно как воинът лети в галоп с насочено напред смъртоносно оръжие. Копитата думкаха и Бату внезапно си представи цяла редица подобни мъже, летящи по бойното поле. Преглътна нервно.

Субодай смуши коня си и той се стрелна настрани. Бронираният воин се опита да промени посоката, но не успя да се завърти при тази скорост и прелетя покрай него.

Субодай се изправи, извади с плавно движение лъка си и се прицели небрежно. Предната част на коня бе бронирана не по-зле от ездача. Броня имаше дори върху гривата му, но под огромната шия всичко бе открито и голо.

Стрелата на Субодай се заби точно там и конят изцвили, от ноздрите му бликна кръв.

— Отстрани са уязвими за добър стрелец — извика Субодай. Говореше без гордост — всеки от наблюдаващите можеше да направи подобен изстрел. Командирите се усмихнаха при мисълта, че такива мощни врагове могат да бъдат свалени със скорост и стрели.

Конят цвилеше и мяташе глава от болка. После бавно падна на колене и воинът стъпи на земята, пусна копието, извади дългия си меч и тръгна към Субодай.

— За да победим подобни бронирани мъже, трябва първо да убием конете им — продължи Субодай. — Бронята им е замислена така, че да отклонява изстреляните отпред стрели. Всичко е направено за атаката, но когато са на земята, те са тромави и бавни като костенурки.

И за да демонстрира казаното, извади дебела стрела с дълъг стоманен връх.

Приближаващият воин го видя и се поколеба. Не знаеше докъде е готов да стигне Субодай, за да потвърди думите си, но пък военачалникът би се отнесъл съвсем безжалостно с изгубил кураж мъж. Моментът на нерешителност отмина и воинът забърза напред, вдигнал застрашително меча си.

Субодай — управляваше коня си само с колене — лесно излезе извън обхвата му. Отново опъна тетивата и усети огромната сила на лъка, докато издърпваше дългата три стъпки стрела до ухото си. Пусна я само от няколко крачки разстояние и тя мина през страничните плочи.

Воинът рухна сред дрънчене на метал. Субодай се ухили.

— Те имат само една сила — в редица, обърнати напред. Ако им позволим да използват тази сила, ще ни пометат, както косата жъне пшеница. Ако се пръснем и им устроим засада, инсценираме фалшиви отстъпления и ги заобикаляме, ще са безпомощни като малки деца.

Бату гледаше как слугите на Субодай отнасят умиращия воин настрани — потяха се и напрягаха мускули под тежкия товар. Счупиха стрелата, за да свалят бронята и да я върнат на Субодай.

— Според онези фукащи се християни, които искаха да ни подплашат, тези тежко бронирани конници не са имали равни на себе си на бойното поле цели сто години. — Субодай вдигна металната броня и всички видяха как слънчевият лъч проблесна през дупката. — Не можем да оставим никаква по-значителна военна сила или град зад нас или по фланговете си, но ако това е най-доброто, с което разполагат, май ще ги изненадаме.

Всички вдигнаха лъковете си и завикаха името на Субодай. Бату се присъедини към тях — внимаваше да не е единственият, останал извън групата. Видя как погледът на Субодай се стрелна към него и на лицето на военачалника се изписа задоволство. Бату се усмихна при мисълта, че поддържа самочувствието му. Така трябваше. Засега. Войската бе силна, но се нуждаеха от Субодай да ги поведе на запад срещу огромните армии от конници и по-нататък, при онези железни мъже. За Бату хора като Субодай бяха стари и времето им клонеше към края си. Шансът му щеше да дойде по естествения си ред. Нямаше нужда да насилва нещата.

 

 

Чагатай си беше построил летен дворец на брега на река Амударя, на западния край на империята си, която се простираше чак до Кабул на юг. Беше избрал висок хълм, където дори през най-горещите месеци духаше прохладен ветрец. Слънцето на ханството му го беше направило слаб и тъмен, сякаш бе изпарило цялата течност от тялото му и го беше оставило твърд като стар кирпич. Владееше градовете Бухара, Самарканд и Кабул с всичките им богатства. Жителите на тези градове се бяха научили да се справят с лятната жега, като пиеха студени напитки и спяха следобед, преди да продължат да се занимават с работата си. Чагатай си беше избрал близо сто нови жени само от градовете и много от тях вече му бяха родили синове и дъщери. Беше приел буквално заповедта на Угедай да му създаде нова войска и се радваше на тънките писъци в детските стаи на харема си. Дори беше научил новата дума за колекцията си красиви жени, тъй като на родния му език нямаше подобно нещо.

Имаше обаче времена, когато му липсваха замръзналите равнини на родината. Зимата беше мимолетно нещо в тези земи, винаги с обещание за завръщане към изпълнения със зеленина живот. Макар да се случваше да има студени нощи, хората от новото му ханство нямаха представа за безкрайния смазващ студ, който беше оформил монголския народ, за безплодните плата, където трябваше да се бориш за всеки залък, за живота, вървящ редом с вечно дебнещата смърт. А тази страна имаше горички, даващи фурми и плодове, зелени хълмове и реки, които се разливаха на всеки няколко години и никой не помнеше някога да са пресъхвали.

Летният му дворец беше построен по същите планове и пропорции като двореца на Угедай в Каракорум, но внимателно намален като размери. Чагатай съвсем не беше глупак, за какъвто го смятаха някои. Никой велик хан нямаше да се зарадва да чуе за постройка, съперничеща на негово собствено творение, и Чагатай внимаваше да остане съюзник, вместо да го възприемат като евентуална заплаха.

Чу, че слугата му се приближава по мраморния коридор, водещ към залата за аудиенции с изглед към реката. Единствената отстъпка на Сунтай пред местния климат бяха отворените сандали с железни нитове, които тракаха и отекваха много преди да го видиш. Чагатай стоеше на балкона и се наслаждаваше на гледката. Ято патици се спускаше да кацне сред тръстиките покрай брега, а високо в небето бе застинал самотен орел с бяла опашка, безмълвен и смъртно опасен.

Когато Сунтай влезе, Чагатай се обърна и посочи бутилката арак на масата. Двамата бяха започнали да харесват анасоновата напитка, така популярна сред персийските граждани. Чагатай отново се обърна към реката, докато Сунтай напълни чашите и добави малко вода, така че питието стана бяло като кобилешко мляко.

Чагатай взе чашата, без да откъсва поглед от орела над реката. Присви очи срещу залязващото слънце, когато птицата внезапно полетя надолу към водата и се издигна отново с гърчеща се риба в ноктите. Патиците се разлетяха в безмозъчна паника и Чагатай се усмихна. Беше започнал да се привързва към новия си дом. Страната бе добра за онези, които щяха да дойдат след него. Угедай наистина се бе оказал щедър.

— Чу новината — рече Чагатай. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Всяка вест, стигнала до летния му дворец, рано или късно минаваше през ръцете на Сунтай.

Сунтай кимна и зачака да чуе мислите на господаря си. За онези, които не го познаваха, той приличаше на всеки друг воин, който беше оставил по бузите и брадичката си дебели белези от нож. Някои го правеха, за да се отърват от нуждата да се бръснат по време на кампаниите. Сунтай винаги беше мърляв и косата му бе сплъстена, пропита със старо вонящо масло. Отнасяше се с презрение към навика на персите да се къпят редовно и бе сред онези, които най-силно страдаха от циреи и обриви. С тъмните си очи и слабата си фигура приличаше на жесток убиец. Всъщност умът зад внимателно създадения външен образ бе много по-остър дори от скритите из дрехите му ножове.

— Не очаквах да изгубя още един брат толкова скоро — тихо рече Чагатай, пресуши чашата си на един дъх и се оригна. — Двама си отидоха. И останахме само двама.

— Господарю, не бива да стоим при прозореца и да обсъждаме подобни неща. Винаги ще се намерят любопитни уши.

Чагатай сви рамене и направи знак с празната си чаша. Сунтай тръгна с него и сръчно грабна бутилката арак, докато минаваха покрай масичката. Седнаха един срещу друг на богато украсена маса от абанос, инкрустиран със злато — навремето бе принадлежала на някакъв персийски владетел. Нямаше никакъв символизъм в това, че се намираше в самия център на помещението: Сунтай знаеше, че тук не могат да бъдат чути и от най-внимателните подслушвачи, долепили уши до външните стени. Подозираше, че Угедай е настанил шпиони в новия летен дворец, също както Сунтай беше внедрил такива при Субодай и Угедай, Хазар и Хаджиун, при всички високопоставени мъже, до който можеше да се добере. Лоялността бе сложна игра, но той я харесваше.

— Имам съобщения за пристъпа на хана — каза Сунтай. — Не мога да кажа колко близо е бил до смъртта, без да разпитам шамана, който се е грижил за него. За съжаление, той не е от моите хора.

— Знаеш, че трябва да съм готов за тръгване веднага щом пристигне първият вестоносец.

Въпреки разположението на масата Чагатай не се сдържа и се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. После се наведе напред и продължи съвсем тихо:

— Нужни бяха четиридесет и девет дни, за да науча това, Сунтай. Това е много време. Ако искам да стана велик хан, трябва да получавам по-подробни и по-бързи новини. Следващия път, когато Угедай падне, искам да съм там, преди да е изстинал, разбираш ли?

Сунтай докосна с върховете на пръстите си челото, устата и сърцето си — използва арабския жест, изразяващ уважение и подчинение.

— Твоята воля е заповед за мен, господарю. Един от най-добрите ми служители беше изкормен при лов на глигани. Отне ми време да го заместя в свитата на великия хан. Разполагам обаче с други двама, готови за издигане сред приближените му. Само след няколко месеца ще станат членове на най-тесния му кръг.

— Направи го, Сунтай. Ще имаме само един шанс да поемем юздите. Не искам слабият му син да събере племената, преди да съм в състояние да действам. Служи ми добре в това и ще се издигнеш заедно с мен. Държавата на баща ми е твърде силна за човек, който не може да владее дори собственото си тяло.

Сунтай се усмихна и потърка грозните белези по дясната си буза. Създаденият през годините инстинкт не му позволяваше да се съгласи с измяната, нито дори да кимне. Беше се занимавал твърде дълго с шпиони и доносници и никога не говореше, преди да претегли внимателно думите си. Чагатай беше свикнал с мълчанието му, така че просто напълни отново чашите, доля вода, за да премахне горчивината на питието, и каза:

— Да пием за брат ми Толуй.

Сунтай се вгледа в него. В очите на Чагатай се четеше истинска мъка. Главният шпионин на хана вдигна чашата и сведе поглед.

— Баща ми би се гордял с подобна саможертва — продължи Чагатай. — Било е безумие, но, в името на бащата небе, славно безумие.

Сунтай пи. Даваше си сметка, че господарят му е прекарал по-голямата част от деня в пиене. Личеше си по кървясалите му очи и непохватните движения. За разлика от него, Сунтай само опитваше от питието си. Едва не се задави, когато Чагатай го тупна по рамото и се разсмя. Бялата течност се разля по лакираната маса.

— Семейството е всичко, Сунтай. Никога не си помисляй, че съм забравил това… — Гласът му замря и за момент той се зарея в спомени. — Но изборът на баща ми беше аз да го наследя. Имаше време, когато съдбата ми бе изписана върху камък и издълбана дълбоко. А сега трябва сам да я осъществя. Но това означава само да сбъдна мечтите на стареца, нали?

— Разбирам, господарю — рече Сунтай и отново напълни чашата на Чагатай. — Това е достойна цел.