Кон Игълдън
Сребърна империя (15)

14.

Толуй поведе малка група от десетима ездачи към реката, която минаваше покрай лагера. Синът му Монгке яздеше от дясната му страна, лицето му бе бледо и напрегнато. Покрай стремената на Толуй тичаха две робини. На брега той спря, слезе и робините свалиха бронята и дрехите му. Гол, Толуй влезе в студената вода и краката му потънаха в прохладната тиня. Изми се бавно, като изтърка с пясъка мазнината от кожата си, после целият се потопи под водата, за да се изплакне.

Двете му робини също се съблякоха и го последваха в реката. Трепереха, докато почистваха ноктите му с костени инструменти. Бяха нагазили до кръста във водата и гърдите им бяха твърди и с настръхнали зърна. У тях нямаше радост, не се смееха и Толуй не беше възбуден от гледката, макар че всеки друг ден щеше да се заиграе с тях в плитчините и да ги пръска, за да чуе как пискат и се кикотят.

Внимателно и съсредоточено Толуй взе бутилката чисто масло и го втри в косата си. По-хубавата от робините я завърза на черна опашка, която увисна на гърба му. Кожата му беше много бяла на тила, където косата я защитаваше от слънцето.

Монгке стоеше и гледаше баща си. Другите мингхан командири бяха все възрастни мъже, виждали хиляди битки.

Чувстваше се млад и неопитен сред тях, но те не го поглеждаха. Бяха се смълчали от уважение към Толуй и Монгке знаеше, че трябва да запази студената физиономия в чест на баща си. Щеше да е срамно военачалникът да види сина си да плаче, затова Монгке стоеше като изваян от камък, с безизразно лице. И в същото време не можеше да откъсне очи от баща си. Толуй им бе казал решението си и всички бяха потресени от него, безпомощни пред волята му и пред нуждата на хана.

Един от тях тихо подсвирна, понеже видя Хазар да излиза от лагера с друга група мъже. Военачалникът беше спечелил уважението им, но въпреки това бяха готови да му попречат да доближи реката. В ден като този не ги интересуваше, че се изправят срещу брата на Чингис.

Толуй беше стоял с празен поглед, докато връзваха косата му. Изсвирването го изтръгна от унеса и той кимна на Монгке да пуснат Хазар. Чичо му скочи от коня и слезе на брега.

— Ще ти е нужна помощта на приятел за това — рече Хазар.

Погледът на Монгке се заби в тила му, но Хазар не забеляза.

Толуй погледна мълчаливо реката и накрая сведе глава в знак на съгласие и тръгна към брега. Робините излязоха с него и той търпеливо изчака да го изсушат. Слънцето го стопли и напрежението му донякъде намаля. Погледна чакащата го броня — купчина от желязо и кожа. Беше носил броня през целия си живот на възрастен, но изведнъж тази му се стори нещо чуждо. Беше дзинска изработка и не подхождаше на настроението му.

— Няма да слагам бронята — каза той на Монгке, който стоеше в очакване на заповеди. — Прибери я. Може би след време ще я носиш ти.

Монгке се бореше с мъката си, но се наведе да събере частите на бронята. Хазар го погледна с одобрение, доволен от това как синът на Толуй пази достойнството му. Гордостта на баща му блестеше в очите му, макар че Монгке се извърна, без да я види.

Толуй гледаше как жените си намятат дрехи, за да скрият голотата си. Изпрати едната да донесе точно определени гамаши и дел от гера, както и нови ботуши. Тя затича боса по тревата и доста от мъжете се обърнаха да гледат как краката й проблясват на слънцето.

— Опитвам се да повярвам, че това се случва наистина — тихо рече Толуй. Хазар го погледна и стисна рамото му в мълчалива подкрепа, а той продължи: — Когато те видях да идваш, си помислих, че нещо се е променило. Надявах се да е така. Сякаш някаква част от мен ще очаква вик, прекъсване, укор до последния момент. Странно е как сами измъчваме себе си.

— Баща ти би се гордял с теб, знаеш го — отвърна Хазар. Чувстваше се безполезен, неспособен да намери подходящите думи.

Странно, но тъкмо Толуй видя страданието на чичо си.

— Мисля, че е по-добре да остана известно време насаме със себе си, чичо — меко каза той. — Синът ми е моята утеха. Той ще отнесе съобщенията ми у дома. Ще ми трябваш по-късно, по залез. — Въздъхна. — Тогава ще имам нужда да стоиш до мен, не се съмнявам. Сега обаче трябва да пиша писма и да давам заръки.

— Добре, Толуй. Ще се върна, когато слънцето започне да залязва. Само едно ще ти кажа — когато всичко свърши, ще убия онзи шаман.

Толуй се изкиска.

— Не бих очаквал друго, чичо. Ще ми е нужен слуга в отвъдния свят. Морол ще се справи чудесно.

Младата робиня се върна с наръч чисти вълнени дрехи. Голият Толуй обу гамашите и скри мъжеството си. Робинята завърза ремъка на кръста му, докато Толуй стоеше с разперени ръце и се взираше в далечината. Жените се разплакаха, но никой не ги упрекна. Толуй бе поласкан да чуе плача им. Не смееше да помисли за Сорхатани и как ще реагира тя. Гледаше как Хазар мълчаливо яхна коня си, обзет от мъка. После вдигна дясната си ръка за поздрав и пое към лагера.

Толуй седна на тревата и робините коленичиха пред него. Ботушите бяха нови, от мека кожа. Жените увиха краката му в необработена вълна, надянаха му ботушите и ги завързаха с бързи и точни движения. Накрая той стана.

Делът беше най-простият, който имаше, леко подплатена дреха без почти никаква украса освен копчетата, оформени като мънички звънчета. Беше стар, навремето бе принадлежал на Чингис и бе белязан с бродерията на племето на Вълците. Толуй прокара длани по грубата шарка и откри, че тя му действа успокояващо. Баща му бе носил този дел и може би в дрехата беше останал намек от някогашната му сила.

— Разходи се с мен, Монгке — каза той на сина си. — Искам да ти кажа някои неща, които да запомниш.

 

 

Слънцето се спусна към хоризонта на последния ден. Хладната светлина бавно губеше цветовете си и равнините станаха меко сивкави. Седнал с кръстосани крака на тревата, Толуй гледаше как слънцето докосва хълмовете на запад. Беше хубав ден. Бе прекарал част от него с робините и се беше изгубил за известно време в насладите на плътта. Бе посочил заместника си, който да води тумана. Лакота беше добър и верен мъж. Нямаше да посрами паметта на Толуй и след време, когато Монгке набереше повече опит, щеше да му отстъпи поста.

Угедай бе дошъл при него следобед да му каже, че ще посочи Сорхатани за глава на семейството на Толуй с всички права, които е имал съпругът й. Тя щеше да запази богатството му и попечителството над синовете му. При завръщането си у дома Монгке щеше да получи другите жени и робини на Толуй и щеше да ги защитава от онези, които биха се опитали да се възползват от тях. Сянката на хана щеше да запази семейството му в безопасност. Това бе най-малкото, което Угедай можеше да предложи, но Толуй се чувстваше по-леко, след като го чу, не толкова уплашен. Искаше му се само да можеше да поговори със Сорхатани и с другите си синове още един последен път. Диктуването на писма на писарите не беше същото. Силно желаеше да прегърне жена си поне веднъж, да я притисне до себе си и да вдиша аромата на косата й.

Въздъхна. Трудно бе да намери покой, докато слънцето залязваше. Опитваше се да не изпуска нито един миг, но умът му изневеряваше, отнасяше се нанякъде и се връщаше стряскащо в реалността. Времето изтичаше като масло през пръстите му и той не можеше да задържи нито един момент от него.

Туманите се бяха подредили в строй, за да станат свидетели на жертвата му. Пред него на тревата стоеше Угедай с Хазар и Морол. Монгке чакаше малко настрани от тримата. Само той не сваляше нито за миг очи баща си и погледът му бе единственият знак за ужаса и смайването, които го бяха обзели.

Толуй пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на миризмата на коне и овце във вечерния ветрец. Беше доволен, че е избрал простото облекло на пастир. Бронята щеше да го задуши, щеше да се чувства затворен в желязо. А ето че вместо това се чувстваше свободен, чист и спокоен.

Тръгна към малката група мъже. Монгке се взираше в него като зашеметено теле. Толуй привлече сина си за кратка прегръдка и го пусна преди трепетът, който усети в гърдите си, да се превърне в хлипане.

— Готов съм — рече той.

Угедай седна с кръстосани крака от едната му страна, а Хазар — от другата. След кратко колебание Монгке последва примера им.

Имаше определена неприязън, докато всички гледаха как Морол поднася фитил към някакви месингови гърнета. Тънки струйки дим се понесоха през равнината и шаманът запя.

Морол бе гол до кръста, кожата му бе нашарена на червени и тъмносини ивици. Очите му гледаха иззад маска, която почти не приличаше на човешко лице. Четиримата мъже бяха обърнати на запад и докато шаманът изпяваше шестте стиха на песента на смъртта, се взираха в залязващото слънце. Хоризонтът бавно го поглъщаше, докато от него не остана само една дебела златна линия.

Когато завърши посветения на майката земя стих, Морол тропна с крак и замушка с нож във въздуха, призовавайки бащата небе. Гласът му набираше сила — двоен тон от носа и гърлото, един от първите звуци, които Толуй помнеше. Братът на Угедай слушаше разсеяно, неспособен да откъсне поглед от златната нишка, свързваща го с живота.

След като свърши посветените на четирите посоки на света стихове, Морол сложи ножа в събраните длани на Толуй и той се загледа в синьо-черното острие на последните лъчи на слънцето. Намери покоя, от който се нуждаеше. Всичко около него бе рязко очертано и отчетливо. Пое дълбоко дъх и опря върха в кожата си.

Угедай се пресегна и стисна лявото му рамо. Хазар направи същото с дясното. Толуй чувстваше тяхната сила, тяхната мъка и това успокои и последните остатъци от страха му.

Погледна Монгке и видя, че очите на младия му син са пълни със сълзи. Нямаше срам в това.

— Грижи се за майка си, момче — рече Толуй, после сведе поглед и пое дълбоко дъх. — Време е — каза високо. — Аз съм подходяща жертва за хана. Аз съм висок, силен и млад. Аз ще заема мястото на брат си.

Слънцето изчезна на запад и Толуй заби ножа в гърдите си, в сърцето. Целият въздух от дробовете му излезе надълго дрезгаво съскане. Откри, че не може да диша, и се помъчи да овладее паниката си. Знаеше разрезите, които трябваше да направи — Морол му бе обяснил всеки детайл от ритуала. Синът му го гледаше и трябваше да намери сила.

Тялото на Толуй бе станало като от камък, всеки мускул бе стегнат. Той отново пое въздух и заби острието между ребрата си, разрязвайки сърцето. Болката бе като горяща в него главня, но той извади ножа и погледна слисано струята кръв, която шурна след острието. Силата му намаляваше и когато Толуй залитна напред, Хазар се пресегна и хвана ръката му с невъзможно силни пръсти. Толуй го погледна с благодарност, неспособен да издаде нито звук. Хазар насочи ръката му по-нагоре, стискаше пръстите му, за да не изпуснат ножа.

Когато Хазар му помогна да прекара острието през гърлото си, Толуй се отпусна. Беше замръзнал, човек от лед, чиято топла кръв изтичаше в тревата. Не видя как шаманът поднесе купа под гръкляна му. Главата му клюмна напред и Хазар го сграбчи отзад за врата. Толуй усещаше топлото му докосване, докато умираше.

Морол поднесе преливащата купа на Угедай. Ханът бе коленичил със сведена глава, вперил поглед в мрака. Не бе пуснал тялото на Толуй и то седеше изправено между двамата с чичо му.

— Трябва да пиеш, докато приключа, господарю — каза Морол.

Угедай го чу, взе купата с лявата си ръка и я надигна. Задави се от топлата кръв на брат си и част от нея потече по брадичката и шията му. Морол не каза нищо, докато ханът събираше сили и се мъчеше да не повърне. Когато купата се изпразни, Угедай я хвърли в мрака, а Морол отново запя шестте стиха, призовавайки духовете да дойдат и да видят жертвоприношението.

Някъде по средата чу как Угедай повръща на тревата. Вече беше твърде тъмно, за да го видят, така че шаманът продължи ритуала.

 

 

Сорхатани препускаше в галоп през кафявата степ. Синът й беше с нея и заедно с резервните коне и товарните животни оставяха дълга прашна диря. Беше горещо и Сорхатани яздеше с голи ръце, облечена в жълта копринена туника, гамаши от еленова кожа и меки ботуши. Не се бе къпала отдавна и беше мръсна, но ликуваше, докато кобилата я носеше през древната земя на племената.

Тревата беше съвсем суха, долините изгаряха от жажда. Сушата бе пощадила само най-широките реки. За да напълнят меховете, трябваше да копаят в речната глина, докато не стигнат до мътната неприятна на вкус вода. Коприната и тук показваше качествата си — с нея прецеждаха тинята и гърчещите се гадинки от безценната течност.

Докато препускаше, виждаше белите кости на овце и говеда, натрошени на парчета от вълци и лисици. Всеки друг би си помислил, че предоставянето на толкова суха земя не е голяма награда за съпруга й. Сорхатани обаче разбираше, че тук винаги е имало тежки години и че тази земя ражда силни мъже и още по-силни жени. Синовете й вече се бяха научили да попълват запасите им вода и да не я лочат, сякаш наблизо винаги ще има някой поток. През зимата всичко замръзваше, а през лятото изгаряше, но пък свободата беше огромна — а и рано или късно отново идваха дъждове. Спомените й от детството бяха за хълмове като развълнувана зелена коприна, простиращи се във всички посоки до хоризонта. Земята понасяше суши и студове, но след това се прераждаше.

В далечината се издигаше планината Делиун-болдах, почти мистична в легендите на племената. Чингис бе роден някъде в околностите й. Баща му Есугей беше яздил с дружинниците си там, защитавайки стадата си от крадци през най-студените месеци.

Сорхатани не сваляше поглед от една друга канара — червената скала, която Чингис изкачил с братята си, когато светът бил по-малък и всички племена враждували помежду си. Тримата й сина не изоставаха и червеното възвишение растеше пред тях. Там Чингис и Хаджиун намерили орлово гнездо и занесли на баща си две чудесни пиленца. Сорхатани можеше да си представи вълнението им, дори лицата им в лицата на собствените си синове.

Единственото й желание бе и Монгке да беше тук, макар да знаеше, че това е майчинска глупост. Монгке трябваше да се научи да командва, да провежда кампании с баща си и чичовците си. Воините нямаше да уважават командир, който не знае нищо за терена или тактиката.

Запита се дали майката на Чингис е обичала Бехтер така, както тя обичаше първородното си дете. Според историите Бехтер бил сериозен по дух, също като Монгке. Най-големият й син трудно се смееше, нито имаше ослепителните проблясъци на проникновение и чувство за хумор, които бяха така характерни за Кублай.

Гледаше как Кублай препуска и как вързаната му на дзинска опашка коса се мята на вятъра. Беше тънък и жилав като баща си и дядо си. Момчетата й се надпреварваха в прахта и тя се гордееше с тяхната младост и сила, сякаш бяха нейни собствени.

Толуй и Монгке бяха заминали преди много месеци. На Сорхатани й бе трудно да остави Каракорум, но знаеше, че трябва да подготви лагер за съпруга си и да разучи земята. Нейна беше задачата да издигне герите в сянката на Делиун-болдах и да намери добри пасища из речните равнини. Хиляди мъже и жени бяха дошли с нея в родината, но за момента трябваше да я изчакат, докато посети червения хълм.

Може би някой ден Монгке щеше да командва войска като Субодай или да стане влиятелен мъж до чичо си Чагатай. Лесно беше да мечтае в ден като този, когато вятърът караше косата й да се вее като река от копринени нишки.

Погледна зад себе си към дружинниците на съпруга си. Двама от най-свирепите воини под негово командване яздеха недалеч от семейството. Докато ги гледаше, Сорхатани видя как главите им се въртят наляво и надясно в търсене и на най-малкия знак за опасност. Усмихна се. Преди да замине, Толуй бе дал много ясни заповеди да пазят на всяка цена жена му и синовете му. Възможно бе хълмовете и степите на родината им наистина да бяха на практика опразнени от номадски семейства, но той въпреки това се безпокоеше. Великолепен човек, помисли си тя. Ако имаше само частица от амбицията на баща си, Толуй можеше да стигне много далеч. Настроението й не се помрачи от тази мисъл. Не беше тя онази, която да определя съдбата на мъжа си. Той бе най-младият син на Чингис и от най-ранна възраст бе знаел, че братята му ще водят, а той ще ги следва.

Синовете й бяха друго нещо. Дори най-малкият, Арик-Боке, беше обучаван като воин и книжник още откакто проходи. Всички можеха да четат и пишат официалната дзинска писменост. Макар тя да се молеше на Христос и майка му, те бяха учени на религията на Дзин и Сун, където се намираше истинската власт. Каквото и да таеше бъдещето за тях, тя знаеше, че ги е приготвила за него по възможно най-добрия начин.

Спряха в подножието на червената канара и Сорхатани извика от удоволствие, когато видя дребните петънца на кръжащите високо горе орли. Част от нея си мислеше, че слуховете за тях са само пастирски приказки, начин да се почете историята на Чингис. Но ето че те наистина бяха тук и гнездото им трябваше да се намира някъде сред чукарите.

Дружинниците на съпруга й ги настигнаха, поклониха й се дълбоко и търпеливо зачакаха заповедите й.

— Синовете ми ще се изкатерят, за да потърсят гнездото — каза тя, развълнувана като малко момиче. Нямаше нужда да обяснява. И двамата воини присвиваха очи нагоре към кръжащите птици. — Огледайте района за вода, но не се отдалечавайте много.

Мъжете тутакси препуснаха. Бяха се научили, че Сорхатани очаква същото моментално подчинение, каквото очакваше и съпругът й. Беше израснала сред влиятелни хора, бе се омъжила в семейството на великия хан още съвсем млада и знаеше, че мъжете предпочитат да следват заповеди, но и че е нужно усилие на волята, за да водиш. А тя имаше тази воля.

Кублай и Хулегу вече бяха в подножието на червените канари и оглеждаха за гнездото, заслонили очи от слънцето. Бяха малко позакъснели. Ако наистина имаше пиленца, те вече щяха да са силни, може би дори способни да напускат гнездото и да летят. Сорхатани не знаеше дали синовете й няма да останат разочаровани, но това нямаше значение. Беше ги направила част от легендата за живота на Чингис и те никога нямаше да забравят катеренето, независимо дали щяха да донесат малко, или не. Днес тя им даваше спомен, който един ден щяха да разказват на собствените си деца.

Момчетата свалиха оръжията си и започнаха да се катерят по лесната част, а Сорхатани извади торба мека извара изпод седлото на кобилата. Сама беше начукала твърдото сирене на малки парченца, за да не претъркат гърба на кобилата, докато омекваха във вода. Гъстата жълта каша беше горчива и освежаваща и тя много я обичаше. Облиза устни, бръкна в торбата и си облиза пръстите.

Не й отне много време да отиде при товарните животни, да вземе кожена кофа и да ги напои. Когато привърши със задачите си, се разрови из дисагите и намери няколко сладки сушени фурми. Погледна виновно към хълма, докато гризеше едната — знаеше, че синовете й обичат рядкото лакомство. Но пък те не бяха тук. Виждаше ги високо горе, катереха се с лекота със силните си кльощави крака. Щяха да се върнат чак по залез.

От много време Сорхатани за първи път бе останала сама. Спъна кобилата, за да не се отдалечава, постла одеяло на сухата трева и седна.

Прекара следобеда в почивка, наслаждаваше се на спокойствието и самотата. От време на време се захващаше да бродира със сърма един дел за Кублай. Щеше да е чудесен, когато станеше готов, и тя работеше със сведена глава, като късаше от време на време нишката със здравите си бели зъби. Под топлите слънчеви лъчи човек лесно се унася и Сорхатани подремна. Когато се събуди, бе късен следобед и беше започнало леко да се захлажда. Стана и се протегна с прозявка. Страната бе хубава и се чувстваше като у дома си. Беше сънувала Чингис като млад и лицето й бе зачервено. Беше от онези сънища, които не можеше да сподели със синовете си.

Някакво движение в далечината привлече вниманието й. Това бе инстинктивна дарба, развивана поколения — ключът към оцеляването бе пръв да забележиш неприятеля. Намръщи се и заслони очи с длан, после сви ръцете си на тръба, за да фокусира по-добре зрението си. Дори с този стар номер на съгледвачите тъмната фигура бе само малко далечно петънце.

Дружинниците на мъжа й не бяха спали и вече препускаха в галоп, за да пресекат пътя на самотния ездач. Сорхатани усети как чувството за покой отслабва и изчезва, когато стигнаха до него и самотната точица се превърна в по-голямо петно.

— Кой си ти? — промърмори тихо тя.

Трудно бе да не изпита тревога. Самотен ездач можеше да бъде единствено някой от пратениците, които прекосяваха хиляди мили, за да отнесат вести от хана и военачалниците му. Със свежи коне те можеха да изминават по сто мили на ден, а понякога дори повече, ако въпросът бе на живот и смърт. Ханските войски на територията на Дзин се намираха само на десет дни път за такива хора. Видя, че тримата конници се приближават заедно, и утробата й се стегна от внезапно обзелото я лошо предчувствие.

Зад себе си чу момчетата, които се връщаха от катеренето. Гласовете им бяха леки и весели, но не се чуваха ликуващи викове. Малките орлета явно бяха напуснали гнездото или бяха избягали от протегнатите към тях ръце. Сорхатани започна да прибира нещата. Уви безценните игли и макари в парче плат и завърза умело възлите, без почти да им обръща внимание. Предпочиташе да прави това, вместо да стои безпомощно в очакване. После, без да бърза, се зае с дисагите и меховете с вода.

А когато се обърна, ръката й полетя към устата, защото веднага позна ездача между двамата дружинници. Все още бяха далече и дори нямаше да я чуят, ако им извикаше. Когато приближиха, видя как Монгке се олюлява в седлото, на път да припадне от изтощение.

Беше покрит с прах и по хълбоците на коня му имаше спечени струйки — беше изпразвал мехура си, без да слиза от седлото. Знаеше, че пратениците правят това само когато трябва да отнесат вестите по най-бързия начин, и сърцето й прескочи от ужас. Не каза нищо, когато най-големият й син слезе от коня, залитна на несигурните си крака и едва не падна. Накрая погледите им се срещнаха. Не беше нужно Монгке да й казва нищо. Тя вече го знаеше.

Сорхатани не заплака. Макар някаква част от нея да знаеше, че съпругът й си е отишъл, тя стоеше права и мислите й бясно препускаха. Имаше толкова много неща, които трябваше да направи.

— Добре си дошъл в лагера ми, синко — най-сетне рече тя. После, почти в транс, се обърна към дружинниците и им нареди да запалят огън и да направят солен чай. Другите й синове стояха мълчаливи и объркани.

— Седни с мен, Монгке — меко рече тя.

Синът й кимна. Очите му бяха зачервени от умора и мъка. Седна на тревата до нея и кимна и на Кублай, Хулегу и Арик-Боке, които се скупчиха в тесен кръг около майка си. Когато соленият чай беше готов, Монгке изпи първата купа на няколко глътки, за да изчисти прахта от гърлото си. Думите все още чакаха да бъдат изговорени. Сорхатани едва не изкрещя, за да го спре: ако Монгке не го кажеше, нямаше да е напълно истина. Но след като думите излезеха от устата му, животът й, животът на синовете й щеше да се промени и тя щеше завинаги да е изгубила любимия си.

— Баща ми е мъртъв — рече Монгке.

Майка му затвори очи за момент. Последната й надежда беше направена на пух и прах. Пое дълбоко дъх.

— Беше добър съпруг — задавено прошепна тя. — Беше воин, който командваше десет хиляди от името на хана. Обичах го повече, отколкото можете да си представите. — От сълзите очите й станаха огромни и гласът й застърга в стегнатото от мъка гърло. — Кажи ми как се е случило, Монгке. Не спестявай нищо.