Кон Игълдън
Сребърна империя (14)

13.

Земята около хана беше подгизнала и червена. Кръвта на дузината кобили се просмукваше в почвата, но накрая тя вече не можеше да я поема и се образуваха локви. Тлъсти черни мухи бръмчаха навсякъде, полудели от миризмата. Комари се бяха събрали на облаци в топлия влажен въздух. Морол бе целият в кръв, делът му бе натежал от нея. Накрая небето изсветля и угасиха факлите. Шаманът бе изтощен, но ханът продължаваше да лежи неподвижно на сламеника с хлътнали, подобни на дупки очи.

Воините спяха на тревата в очакване на новини. Не бяха взели кобилите за месо и телата им лежаха на купчина с разперени тънки крака, а коремите им започваха да се надуват от натрупалите се газове. Никой не знаеше дали жертвоприношението няма да изгуби силата си, ако изядат месото, така че то щеше да остане да гние недокоснато, когато вдигнеха лагера.

По изгрев-слънце Морол коленичи в мократа трева и коленете му потънаха в меката почва. Беше убил дванадесет кобили и се чувстваше натежал, натоварен със смърт. Твърдо не искаше да показва отчаянието си. Ханът продължаваше да лежи безпомощен, с лице, изписано със засъхнала кръв. Морол зашепна древните заклинания и молитви, повтаряше ги отново и отново, докато думите не се сляха в монотонен поток.

— Ханът е окован — изграчи той. — Изгубен и сам в затвора на плътта. Покажете ми как да скъсам веригите му. Покажете ми какво трябва да сторя, за да го върна. Ханът е окован…

Усещаше слабата светлина на изгряващото слънце върху затворените си клепачи. Беше отчаян, но му се струваше, че долавя шепота на духовете около лежащия Угедай. През нощта бе хванал китката на хана да провери пулса му, толкова неподвижен бе той. И в същото време се случваше внезапно да трепне и да се раздвижи, устата му се отваряше и затваряше, за миг в очите му проблясваше нещо като съзнание. Отговор имаше, Морол бе сигурен в това. Само трябваше да го открие.

— Тенгри синьо небе, Ерлик, владетелю на подземния свят, господарю на сенките, покажете ми как да скъсам веригите — прошепна със стържещ глас Морол. — Нека той види душата си огледало във водата, нека види душата си сянка в слънчевата светлина. Дадох ви реки кръв, чудни кобили проляха живота си в земята. Дадох кръв на деветдесет и деветте богове на бялото и черното. Покажете ми веригите и аз ще ги скъсам. Направете ме ковашки чук. В името на деветдесет и деветте, в името на трите души, покажете ми пътя. — Вдигна дясната си ръка към слънцето и разпери пръстите, които бяха неговият белег и неговото призвание. — Това е вашата древна земя, духове повелители на Дзин. Ако чувате гласа ми, покажете ми как ще бъдете удовлетворени. Прошепнете исканията си в ушите ми. Покажете ми веригите.

Угедай изстена и главата му се завъртя. Морол моментално се озова до него, като продължаваше да припява. След нощ като тази, с все още сивото утро и полузамръзналата роса върху червената трева, той усещаше духовете около хана. Чуваше ги как дишат. Устата му бе пресъхнала от горчивата паста, която бе оставила черна коричка по устните му. Беше се издигнал с нейна помощ в мрака, но нямаше отговори, нямаше проблясък на светлина и разбиране.

— Какво ви е нужно, за да го оставите? Какво искате? Тази плът е затворът за хана. Ще получите всичко, което поискате. — Пое дълбоко дъх, бе на път да припадне. — Моя живот ли желаете? Ще го дам. Кажете ми как да скъсам веригите. Кобилите ли не бяха достатъчно? Мога да ви дам още хиляда, за да бележат кожата му. Мога да изтъка паяжина от кръв около него, чиле от черни нишки и черна магия. — Задиша по-бързо, задъха се, повиши топлината на тялото си, та това да го доведе до по-силни видения. — Да доведа ли девици? Роби или врагове? — Сниши глас, за да не го чуят другите. — Да доведа ли деца, които да умрат за хана? Ще ви отдадат с радост живота си. Покажете ми веригите, които да поразя. Направете ме ковашки чук. От роднина ли се нуждае? Семейството му би дало живота си за хана.

Угедай се размърда. Замига бързо и докато Морол го гледаше поразен, ханът понечи да се надигне, но залитна обратно в постелята, понеже дясната му ръка се подгъна. Шаманът го хвана, отметна глава и нададе ликуващ вълчи вой.

— Негов син ли искате? — продължи отчаяно Морол, без да пуска хана. — Или дъщерите му? Чичовците му? Или приятелите му? Дайте ми знак, скъсайте веригите!

Воините се сепнаха от воя му и наскачаха. Стотици се събраха тичешком от всички посоки. Новината се разнесе и щом я научаваха, мъже и жени вдигаха ръце и ликуваха, блъскаха гърнета и мечове, вдигаха шум с всичко, което им бе подръка. Нададоха оглушителни радостни крясъци и Угедай трепна и се надигна.

— Донесете ми вода — със слаб глас каза той. — Какво става?

Отвори очи и видя кървавото поле и трупа на последната кобила. Не можеше да разбере какво става. Разтърка сърбящото го лице и зяпна объркано люспите засъхнала кръв по дланите си.

— Вдигнете нов гер за хана — нареди Морол. Гласът му беше хриплив, но набираше сила от изпълнилото го ликуване. — Да бъде чист и сух. Донесете храна и чиста вода.

Издигнаха гера около Угедай, който вече можеше да седи. Слабостта в ръката му си отиваше бавно. Когато плъстта скри изгряващото слънце, той вече пиеше вода и викаше за вино, но Морол не искаше и да чуе. Авторитетът на шамана се беше издигнал неимоверно след успеха му и ханските слуги не можеха да пренебрегнат суровия му поглед. За кратко време шаманът бе в състояние да се наложи над собствения си хан. Морол се изпъчи, изпълнен с ново достойнство и неспособен да скрие гордостта си.

Като най-важни мъже в лагера, Хазар и Толуй влязоха при Угедай в новия гер. Ханът все още бе блед, но се усмихна слабо на загрижените им физиономии. Очите му бяха хлътнали и тъмни и ръката му трепереше. Морол му подаде купа солен чай и му каза да я изпие цялата. Ханът се намръщи и облиза устни, когато си помисли за вино, но не възрази. Беше усетил как смъртта го притиска и се беше уплашил, колкото и да си мислеше, че е подготвен за нея.

— Имаше моменти, когато можех да чуя всичко, но не и да отговоря — рече Угедай с немощен като на старец глас. — Мислех си, че съм мъртъв, че духовете ми говорят. Беше…

Погледът му помръкна. Отпи отново и не им каза за ужаса, който беше изпитал, уловен в собственото си тяло, как губеше съзнание и отново идваше на себе си. Баща му го беше учил никога да не говори за страховете си. Хората са глупци, бе казал Чингис, винаги си въобразяват, че другите са по-силни и по-бързи, че се страхуват по-малко. Макар да бе слаб, Угедай помнеше. Ужасът от онзи мрак го беше потресъл, но той все още бе ханът.

Слугите постлаха груба плъст върху окървавената земя около него. Дебелите постелки моментално подгизнаха, станаха тежки и червени. Донесоха още топове и ги натрупаха върху долните пластове, докато не покриха целия гер. Морол коленичи до Угедай и понечи да прегледа очите и венците му.

— Справи се добре, Морол — рече Угедай. — Не очаквах, че ще се върна.

Морол се намръщи.

— Още не е свършило, господарю. Жертването на кобилите не беше достатъчно. — Пое дълбоко дъх и замълча, загриза нокътя си и усети вкуса на кръв. — Духовете на тази земя са пълни със злоба и омраза. Пуснаха душата ти едва когато заговорих за друг на твоето място.

Угедай погледна замаяно шамана, мъчеше се да скрие страха си.

— Какво искаш да кажеш? Главата ми сякаш е пълна с оси, Морол. Говори ясно, като на дете. Тогава ще те разбера.

— Има цена за завръщането ти, господарю. Не зная с колко време разполагаш, преди да те грабнат отново в мрака. Може да стане след ден или само след няколко вдишвания, не мога да кажа.

Угедай се вцепени.

— Не мога да мина отново през това, разбираш ли, шамане? Не бих могъл… — Очите го засърбяха и той яростно ги разтърка. Собственото му тяло бе слаб съсъд, открай време. — Донеси ми вино, шамане.

— Още не, господарю. Имаме съвсем малко време и трябва да мислиш ясно.

— Направи каквото трябва, Морол. Ще платя всяка цена.

Угедай бе видял мъртвите кобили и поклати уморено глава, загледан сякаш през стените на гера към мястото, където продължаваха да лежат труповете. — Разполагаш със стадата ми, с колачите, с каквото ти трябва.

— Конете не са достатъчни, господарю, съжалявам. Ти се върна при нас…

Угедай го изгледа остро.

— Говори! Никой не знае колко време имам!

Този път шаманът заекна. Никак не му се искаше да казва онова, което трябваше.

— Друго жертвоприношение, господарю. Трябва да е някой от твоята кръв. Това бе предложението, което те изкопчи от смъртта. Това беше причината да се върнеш.

Толкова съсредоточено следеше за реакцията на Угедай, че не усети как Хазар се приближи до него, докато той не го вдигна във въздуха и не го обърна към себе си.

— Ах ти, дребно… — В яростта си Хазар запръска слюнки в лицето на Морол. Държеше шамана и го разтърсваше, както куче разтърсва уловен плъх. — Чувал съм тези игри и преди от такива като теб. Счупихме гръбнака на последния и го оставихме на вълците. Мислиш, че можеш да уплашиш семейството ми? Моето семейство? Мислиш, че можеш да искаш кръв за нищожните си заклинания и песнички? Е, след теб, шамане. Ти ще умреш пръв, пък после ще видим.

Вече беше извадил къс нож от колана си и го държеше ниско до бедрото си. Преди някой да успее да отвори уста, завъртя рязко китка и наръга Морол в слабините. Шаманът изпъшка и Хазар го пусна да падне по гръб. Изтри кръвта от ножа, но го държеше в готовност да удари отново. Морол се гърчеше, притиснал раната си с длани.

Угедай бавно се надигна от сламеника. Беше отслабнал и немощен, но погледът му бе свиреп. Хазар го погледна хладно, без никакъв страх.

— Убиваш собствения ми шаман в лагера ми, така ли, чичо? — изръмжа Угедай. — Забравяш къде се намираш. Забравяш кой съм аз.

Хазар вирна непокорно брадичка, но прибра ножа.

— Виж го добре, Угедай… господарю — отвърна той. — Този тук иска смъртта ми и затова ти прошепва, че трябва да е човек от твоята кръв. Тези като него са затънали до гуша в игрите на власт и причиниха на семейството ми — на твоето семейство — достатъчно болка. Не бива да се вслушваш в нито една негова дума. Да изчакаме няколко дни и да видим как се оправяш. Ще бъдеш отново силен, залагам собствените си кобили.

Морол се претърколи на колене. Притиснатата към слабините му длан беше червена от прясната кръв. Повръщаше му се и се тресеше от болка. Изгледа кръвнишки Хазар.

— Още не зная името. Не избирам аз. Иска ми се да можех да го направя.

— Шамане — тихо рече Угедай. — Няма да получиш сина ми, дори собственият ми живот да зависи от това. Нито пък жена ми.

— Жена ти не е от твоята кръв, господарю. Позволи да врачувам отново и да разбера името.

Угедай кимна и се отпусна на сламеника. Дори това малко напрягане на силите го беше докарало почти до припадък. Морол се изправи като старец, прегърбен от болката. Хазар му се усмихна студено. Между краката на шамана капеше кръв и моментално изчезваше в плъстта.

— Действай бързо — каза Хазар. — Нямам търпение към такива като теб, особено днес.

Морол сведе очи. Беше уплашен от този мъж, който прилагаше насилие със същата лекота, с която дишаше. Не можеше да разтвори робата си и да прегледа раната, докато Хазар го гледаше така насмешливо. Чувстваше се зле, разрезът туптеше и пареше. Тръсна глава в опит да я проясни. Той бе шаманът на хана и предсказанието трябваше да е правилно. Запита се какво ли ще стане, ако духовете му кажат името на Хазар. Едва ли щеше да остане жив дълго.

Под презрителния поглед на Хазар Морол изпрати слугите си да донесат благовонни фитили. Скоро въздухът в гера се изпълни с пушек и Морол добави още билки в горящата купа и вдиша. Прохладата, която усети, превърна болката в слабините му в някаква далечна дребна досада. След малко дори това усещане избледня и изчезна.

Угедай се разкашля от пушека, който влезе в дробовете му. Един от слугите най-сетне се престраши и в краката на хана се появи мях с вино. Угедай започна да пие като умиращ от жажда и бузите му отново се зачервиха. Очите му блестяха от интерес и ужас, когато Морол хвана костите за гадаене, повдигна ги към четирите посоки на света и призова духовете да водят ръката му.

После шаманът взе гърне с лепкава черна паста и натърка езика си с нея. Беше опасно да пуска толкова скоро духа си за втори път, но той събра сили, без да обръща внимание на това как сърцето запърха в гърдите му. От горчилката на очите му избиха сълзи и те заблестяха в сумрака. Зениците му станаха огромни, също като на умиращите кобили.

Кръвта бавно се просмукваше в слоевете плъст и миризмата й беше противна. Изтощените мъже едва я търпяха в комбинация с упойващите благовония, но Морол сякаш се чувстваше идеално в натежалия въздух — пастата даваше сила на плътта му. Гласът му се извиси в припяване, докато вдигаше костите на север, изток, юг и запад отново и отново и призоваваше духовете да го водят.

Накрая хвърли костите — толкова силно, че жълтите парчета се пръснаха по плъстта. Поличба ли бе, че подскочиха и се затъркаляха далеч от него? Морол изруга на глас и Хазар се разсмя, когато шаманът се опита да разчете начина, по който бяха паднали.

— Десет… единайсет… къде е последната? — попита Морол, без да се обръща към никого.

Никой не бе забелязал, че Толуй е пребледнял почти колкото самия хан. Шаманът не бе видял жълтия ашик, който бе спрял в ботуша на Толуй и докосваше меката кожа.

Толуй обаче го видя. Беше потискал противния страх, който изпита, когато чу, че жертвата трябва да е от кръвта на Угедай. От този момент беше обхванат от вцепенена безпомощност, бе се примирил със съдба, която нямаше начин да избегне. Изплашената кобила беше съборила именно него, не друг. Помисли си, че го е разбрал още тогава. Част от него искаше да забие ашика дълбоко в плъстта, да го скрие с крака си, но с усилие на волята той не го направи. Угедай бе ханът, човекът, когото баща му беше избрал да управлява. Ничий живот не бе по-ценен от неговия.

— Тук е — прошепна Толуй и след като никой не го чу, повтори по-високо: — Тук.

Морол го погледна и погледът му блесна от внезапното досещане.

— Кобилата те събори — шепнешком рече шаманът. Очите му бяха черни, но на лицето му имаше нещо като съчувствие.

Толуй кимна безмълвно.

— Какво? — намеси се Угедай и погледна остро Морол. — Не си го и помисляй, шамане. Толуй няма работа в това.

Говореше твърдо, но ужасът от гроба още не го беше пуснал и чашата с вино трепереше в ръцете му — Толуй го виждаше съвсем ясно.

— Ти си моят по-голям брат, Угедай — рече той. — Нещо повече, ти си ханът, човекът, когото избра баща ни. — Усмихна се и се почеса по бузата и за момент заприлича почти на момче. — Веднъж той ми каза, че аз трябва да съм онзи, който да ти припомня нещата, които си забравил. Че аз трябва да те водя, докато си хан, и да бъда дясната ти ръка.

— Това е лудост — обади се Хазар. Гласът му трепереше от едва сдържана ярост. — Нека първо да пролея кръвта на шамана.

— Добре, военачалнико — изведнъж се озъби Морол и пристъпи към Хазар с разперени ръце. — Ще заплатя тази цена. Ти вече проля кръвта ми тази сутрин. Вземи и останалата, щом искаш. Няма да променя поличбите. Това няма да промени онова, което трябва да се направи.

Хазар докосна дръжката на ножа, скрит под мърлявите му дрехи, но Морол не се извърна от него. Пастата бе пропъдила страха му и вместо него той видя любовта на Хазар към Угедай и Толуй, а също и безсилието му. Старият военачалник можеше да се изправи срещу всякакъв враг, но беше изгубен и объркан от подобно решение. Морол отпусна ръце и търпеливо зачака Хазар да разбере неизбежното и да го приеме.

Накрая Толуй бе онзи, който наруши мълчанието.

— Имам много неща за вършене, чичо. По-добре ме остави. Трябва да видя сина си и да пиша на жена си.

Лицето му бе сковано от болка, но гласът му остана спокоен.

— Баща ти нямаше да се предаде — мрачно рече Хазар. — Повярвай ми, познавах го по-добре от всеки друг.

Не беше толкова сигурен обаче. Понякога Чингис изпадаше в настроения, в които би жертвал живота си, без да се замисли, даже наслаждавайки се на величествения жест. В други моменти пък щеше да се бори ожесточено до последния си дъх, независимо дали е обречен, или не. Хазар с цялото си сърце искаше брат му Хаджиун да беше тук. Хаджиун щеше да намери отговор, да покаже пътя през трънаците. За лош късмет, той яздеше със Субодай и Бату на север. Като никога, Хазар беше сам.

Усещаше напрежението на по-младите мъже, които го гледаха с надежда да нанесе някакъв удар, с който да пресече решението. Единственото, за което се сещаше, бе да убие шамана. Осъзна, че това също е безсмислена постъпка. Морол вярваше в собствените си думи, а и доколкото Хазар знаеше, говореше самата истина. Затвори очи и се напрегна да чуе гласа на Хаджиун. Какво би казал той? Някой трябваше да умре за Угедай. Хазар вдигна глава и отвори очи.

— Аз ще бъда твоята жертва, шамане. Вземи моя живот срещу живота на хана. Мога да направя това в памет на брат ми, за сина на брат ми.

— Не — отвърна Морол и му обърна гръб. — Не си ти избраният, не и днес. Поличбите са ясни. Изборът е колкото прост, толкова и труден.

Толуй се усмихна уморено, пристъпи към Хазар и двамата се прегърнаха за момент под погледите на Угедай и шамана.

— По залез, Морол — рече Толуй на шамана. — Дай ми един ден да се подготвя.

— Господарю, знаците са дадени. Не знаем колко време му остава на хана, преди да отнемат духа му.

Угедай не каза нищо. Толуй го погледна и стисна зъби, явно водеше вътрешна борба. После прошепна:

— Няма да избягам, братко. Но не съм готов за ножа. Още не. Дай ми този ден и ще те благословя от другата страна.

Угедай кимна слабо. Лицето му бе измъчено. Искаше да отвори уста, да викне на Морол да се разкара и да предизвика злите духове отново да се върнат за него. Не можа да го направи. Споменът за собствената му безпомощност отново се събуди. Не би могъл отново да понесе подобно нещо.

— По залез, братко — най-сетне промълви Угедай.

Без да каже нито дума повече, Толуй закрачи към изхода, наведе се, за да мине през ниската врата на гера, и излезе на чистия въздух и слънцето.

Около него огромният лагер се бе разпрострял във всички посоки, забързан и изпълнен със звуците на коне и жени, деца и воини. Сърцето на Толуй се сви от болка при тази приятна, напълно нормална гледка. Жегна го отчаяние при мисълта, че това е последната му сутрин. Нямаше да види друг изгрев. Известно време просто стоя загледан в издигащото се в небето слънце, заслонил очи от ослепителния му блясък.