Кон Игълдън
Сребърна империя (12)

11.

Когато видя огромната армия на границата със Сун, Хазар не повярва на очите си. За разлика от северната, южната държава не беше водила своята битка при Гърлото на язовеца. Нейният император не беше изпращал армии само за да ги види разбити, унищожени и изклани. Войниците му никога не бяха бягали в ужас от монголските ездачи. Хазар ги мразеше заради великолепието им и отново му се прииска Чингис да беше тук — ако не за друго, то поне за да види как гневът на брат му пламва.

Сунските редици се простираха на цели мили и в сравнение с тях маршируващите карета на дзинските им братовчеди изглеждаха нищожни. Хазар видя, че темпото им към границата се забавя. Запита се дали на дзинския император ще му бъде позволено да се измъкне, или ще бъде върнат. Тази мисъл му даде известна надежда и тя бе единствената малка утеха на фона на яростта и възмущението му. Та той беше спечелил битката! Дзинските части дни наред се бяха мъчили да го държат на разстояние, но нито веднъж не бяха предприели контраатака. Нападаха единствено когато хората му разкъсваха редиците им. Туманът му беше напоил земята с кръвта им, беше понесъл експлозии и порои нагорещен метал. Хората му бяха умирали, разкъсани на парчета, осакатени. Бяха спечелили победата си, а сега тя щеше да им бъде открадната.

Резервът му от две хиляди души все още бе свеж. Хазар даде знак с флаг на камиларите и момчетата заудряха барабаните накара, вързани от двете страни на животните. При сигнала бронираните коне препуснаха напред и воините бавно свалиха тежките си копия и ги насочиха небрежно, показвайки силата и уменията си. Стената ездачи отвърна на барабаните с крясък, от който кръвта на врага се смразяваше.

Двете хиляди на Хазар достигнаха пълна скорост само на двайсет крачки от потресените дзинци. Военачалникът успя да види как някои от тях забиват дългите си щитове в земята, но само щитове не можеха да спрат атаката му. За целта командирите трябваше да смесят щитоносци и копиеносци в неразрушима преграда. Изпълнените с ужас войници на императора обаче трябваше да продължат марша си към границата.

Монголските коне носеха броня, която покриваше главите и гърдите им. Самите воини бяха облечени в люспеста броня и шлемове и носеха копия и саби, както и пълни с провизии дисаги. Изсипаха се върху дзинските редици като лавина.

Хазар видя как най-близките редици рухват, смазани от копия и копита. Някои от конете се запънаха и зацвилиха и ездачите им ги заудряха яростно и закрещяха, за да ги накарат да продължат напред. Други се хвърлиха право през дзинците и копията на воините се прекършиха от силата на удара. Бойците захвърляха ненужните дръжки и продължаваха със сабите, заякналите от две десетилетия стрелба с лък мускули се свиваха и разгъваха неуморно, оръжията посичаха неумолимо озъбените лица на дзинците.

Топли червени капки опръскаха Хазар, когато убиха коня му, но той успя навреме да скочи от него. Усети кръв по устните си и се изплю с отвращение, без да обръща внимание на протегнатата ръка на дружинника, който се опитваше да го хване и да го качи на седлото. Яростта му от предстоящото измъкване на императора замъгляваше преценката му. Тръгна дебнешком към вражеските войници, държеше сабята си ниско, докато не се счепкаха. Ударите му бяха свирепи и точни и докато крачеше напред с хората си, дзинците предпочетоха да се отдръпнат, вместо да го атакуват.

Усещаше начумерените погледи на императорските войници, гледаше ги как мълчаливо се отдалечават от него. Изсумтя, когато сабята му се хлъзна по нечий щит, вдигна я пак и посече войника, след това повали още един. Едва тогава се качи на коня зад телохранителя си, за да види какво става.

В далечината предните редици на дзинската войска бяха стигнали до армията на Сун.

— Намери ми кон — извика Хазар.

Воинът обърна и препуснаха навън от дупката, която бяха изрязали в дзинската войска. Тя се затвори зад тях и очуканите щитове отново се вдигнаха.

Хазар се огледа за Угедай. Кръвта му се поуспокои и той обмисли положението. Дори дете можеше да разбере, че положението е безнадеждно. Изправени пред подобна армия, туманите можеха само да отстъпят. Ако сунските полкове атакуваха, монголите щяха да бъдат принудени да се изтеглят, щяха да бъдат прогонени от границата. Единственият избор бе между достойното отстъпление и бягството, сякаш вълци ги гонеха по петите. Хазар стисна зъби. Нищо не можеше да се направи.

 

 

Съпровождан от трима генерали с пищна броня и наметала, Сюан подкара коня си в тръс към сунските редици. Всички бяха прашни и уморени, но Сюан яздеше, сякаш нямаше начин да бъде върнат. Знаеше, че трябва да е първият, който стигне до армията. Разбира се, братовчедите му нямаше да позволят на простите войници да навлязат в териториите им. Единствено Сюан като император можеше да определя правилата относно себе си. Той бе Син на небето. Това бе титла без държава, той беше император без градове, но въпреки това запази достойнство, когато стигна първата редица войници.

Те не помръднаха и Сюан изчисти някаква прашинка от ръкавиците си. Не показа никакви признаци на неудобство, докато се взираше над главите на сунските войници. Чуваше как монголите разкъсват собствените му хора, но не се обърна, за да го види. Имаше вероятност братовчед му Лидзун да позволи армията му да бъде унищожена, докато всички те чакаха. При тази мисъл Сюан кипна, но нямаше какво да направи. Беше дошъл като молител в земите на Сун. Ако императорът избереше да премахне силата му по този начин, той не можеше да направи нищо. Това бе дързък ход, който едва ли не заслужаваше аплодисменти. Нека разбитият дзински император да влезе, но нека преди това да види как от армията му остава само шепа хора. Нека падне на колене и моли за спасение.

Всички избори, всички планове и стратегии се бяха свели само до един-единствен начин на действие. Беше стигнал до редиците. Ако се отвореха да го пропуснат, щеше да е в безопасност с онези от войската му, които бяха останали живи. Опита се да не мисли какво ще стане, ако коварните сунски братовчеди са решили да го изкарат от играта. Не беше под достойнството им да го примамят да дойде точно тук и да чака, чака и чака. Можеше да седи на коня си пред тях, докато монголите не избият армията му и не дойдат и за него. Имаше вероятност Лидзун дори тогава да не помръдне пръст, за да го спаси.

Лицето на Сюан бе напълно безизразно. Каквото и да станеше, такава беше съдбата му и нямаше да я отрече. Някъде дълбоко в него се таеше бялата искрица на яростта, но тя си остана скрита. Възможно най-небрежно той се обърна към един от генералите си и го попита за оръдието, използвано от сунската армия.

Генералът видимо се потеше, но отговори така, сякаш се намираха на военен преглед.

— Полеви модел, твое императорско величество, подобно на онези, които използваме на градските стени. Бронзът се излива в калъп, след което се полира. Барутът гори с огромна сила, запраща топката към врага и всява ужас в него.

Сюан кимна, сякаш бе впечатлен. В името на предците, колко трябваше да чака?

— Такова голямо оръдие би трябвало да е много тежко — сковано отбеляза той. — Сигурно е трудно да бъде придвижвано по неравен терен.

Генералът кимна, доволен, че господарят му е завързал разговор с него, макар да разбираше не по-зле от всички останали какъв е залогът.

— Качено е на каруца, твое императорско величество. На колела е, но да, нужни са много мъже и волове, за да бъде замъкнато на позиция. Още хора са нужни за пренасянето на каменните топки, торбите с барут, шомполите и фитилите. Може би ще имаш възможност да огледаш някое по-подробно, след като влезем на територията на Сун.

Сюан го изгледа укорително заради липсата му на тактичност.

— Може би, генерале. А сега ми кажи за сунските полкове. Всички тези знамена са ми непознати.

Човекът започна да изрежда имената и историите. Беше експерт в тази област и Сюан много добре го знаеше. Наклони глава и заслуша монотонния глас, но през цялото време не сваляше поглед от сунските редици. Накрая някакъв офицер на великолепен жребец пресече граничната линия и Синът на небето се помъчи да не покаже как сърцето му трепна.

Трудно му беше да остави генерала да завърши дългата поредица имена, но се застави да слуша, та на сунския офицер да му се наложи да ги изчака. Скъпоценната му армия мреше, докато той кимаше на досадните подробности, но лицето на Сюан бе спокойно и на него дори бе изписан интерес.

Накрая генералът се усети и млъкна. Сюан му благодари и се престори, че едва сега забелязва сунския офицер. Човекът се спеши веднага щом погледите им се срещнаха, пристъпи напред и се просна на прашната земя, след което докосна с чело стремето на генерала. Заговори, без да поглежда към Сюан.

— Нося съобщение за Сина на небето.

— Кажи го на мен, войнико. Аз ще му го предам — отвърна генералът.

Човекът отново се просна, после се изправи.

— Негово императорско величество те приветства с добре дошъл в своите земи, Сине на небето. Да живееш десет хиляди години.

Сюан не можеше да се принизи дотам, че да отговори на някакъв си войник. Съобщението трябваше да му бъде предадено от някой високопоставен и той се запита как да разбира тази изтънчена обида. Почти не слушаше, докато генералът приключваше с формалностите. Сюан подкара коня си, без да погледне назад. По гърба му се стичаха струйки пот, както и под мишниците. Бельото му бе подгизнало.

Сунската войска се разтвори пред него — вълнообразно движение, което продължи половин миля. По този начин последната дзинска армия можеше да мине между редиците, а границата си оставаше все така недостъпна за общия им враг. Сюан и генералите му пресякоха невидимата линия, без да показват никакви чувства пред онези, които ги наблюдаваха. Дзинските части се изляха подир тях като гной от спукал се цирей.

 

 

Угедай гледаше невярващо, обхванат от ярост. Видя как сред сунските редици се издигат шатри — огромни правоъгълници от коприна с цвят на праскова. На вятъра се вееха знамена, отбелязващи частите стрелци, пиконосци и копиеносци. Видът на свежата кавалерия бе онова, което обузда бойното му безумие. Полкове конници се взираха към неравното бойно поле с неговата ивица мъртъвци. Дали сунските войници щяха да се въздържат от внезапна атака веднага щом дзинският император се окаже в безопасност? Единствено залязващото слънце би могло да ги спре, а може би дори то нямаше да го направи. Монголските коне бяха препускали дни наред. Бяха уморени колкото ездачите си и този път самият хан бе на бойното поле, изправен пред многократно превъзхождаща го сила и лишен от всякакво преимущество. Угедай поклати глава. Беше видял изригналия пушек, който издаде наличието на тежки оръдия. Не беше време да го мисли сега, но не виждаше как самият той ще успее да изкара подобни оръжия на бойното поле. Бяха прекалено бавни и тежки за войска, чиято основна сила винаги е била в скоростта и подвижността. В далечината видя малка група на коне да минава през сунските редици. Дзинският император беше успял да премине границата.

Усети как вълната от изтощение измества завладяващата енергия на битката. Почти не можеше да повярва, че се е хвърлил в боя без капка страх. Беше се изправил срещу враговете и бе останал абсолютно невредим. За един съвсем кратък миг се изпълни с гордост.

Но въпреки всичко се беше провалил. Ремъците около главата му отново напомниха за себе си и започнаха да се стягат. Във всяко загрижено лице му се привиждаше подигравка. Почти чуваше шепота на воините си. Чингис не би се провалил. Баща му все някак щеше да измъкне победата и в това катастрофално положение.

Даде нови заповеди и трите тумана се дръпнаха от отстъпващите дзински редици. Хората му очакваха тази команда и мингханите бързо и с лекота се строиха в карета, обърнати към границата със Сун.

Внезапната тишина беше като преса. Угедай бавно подкара коня си покрай редиците воини, зачервен и потен. Ако сунските генерали наистина искаха да се доберат до него, изобщо нямаше да чакат останалите дзинци да прекосят границата. Половината сунска армия можеше да се хвърли в атака още сега. Угедай преглътна и езикът му обходи устата — беше толкова пресъхнала, че можеше да се задави. Направи знак на един вестоносец и той му подаде мях червено вино. Напитката накваси устните му и той загълта, засука жадно от кожената цицка. Болката в главата му растеше непрекъснато и той осъзна, че вижда размазано. Отначало си помисли, че е заради потта, но картината не се проясняваше, колкото и свирепо да търкаше очи.

Монголските тумани се строяваха, но стотици все още бяха задъхани или превързваха рани. Угедай видя как Толуй подкара кобилата си към него през разровената земя. Двамата братя се спогледаха примирено и Толуй обърна коня си, за да види още веднъж как дзинският император им се измъква.

— Този човек има страшно много късмет — тихо рече той. — Но ние разполагаме със земята и градовете му. Унищожихме всичките му армии с изключение на онази шепа оцелели.

— Достатъчно — рязко каза Угедай и разтърка слепоочията си. — Не е нужно да слагаш мед в горчилката. Сега трябва да вкарам войска в земите на Сун. Те дадоха убежище на враговете ми и знаят, че съм длъжен да отговоря. — Намръщи се и засмука отново от меха. — Ще има и други дни, за да отмъстим за мъртвите. Приготви хората да се връщат на север. Бързо, но не прекалено явно, разбираш ли?

Толуй се усмихна. Никой командващ не обича да го виждат как се оттегля, но воините щяха да го разберат. Нали и те виждаха стената сунски войници. Никой монголски воин не гореше от желание да е първият, блъснал се в онази непоклатима граница.

Докато Толуй обръщаше коня, в далечината се чу трясък. Той рязко завъртя глава и видя облака пушек, издигащ се над редицата сунски оръдия. Само едно беше стреляло. Двамата видяха как нещо кръгло се извиси за момент във въздуха, след което падна на земята и отскочи.

Нещото спря само на няколкостотин крачки от хана и брат му. За момент никой не помръдна, после Толуй сви рамене и смуши коня си към него; яздеше изправен. Знаеше, че го наблюдават много повече мъже, отколкото присъстващите на празника в Каракорум.

Върна се с някаква торба. Хазар вече беше препуснал пред туманите да види какво става. Кимна на племенниците си и посегна към торбата. Толуй поклати едва забележимо глава и я подаде на Угедай.

Ханът само я гледаше и примигваше. Виждаше двойно. Толуй зачака заповед, но понеже брат му не каза нищо, сряза въжето на торбата и изсумтя от отвращение, когато измъкна за косата отрязана глава с изцъклени очи.

Хазар и Толуй я гледаха неразбиращо. Главата се клатеше и леко се завърташе ту на едната, ту на другата страна. Угедай присви очи и се намръщи, когато позна администратора от сутрешното посещение. Нима наистина го бе виждал днес? Изглеждаше му невъзможно. Тогава в земите на Сун нямаше армия, макар че тя би могла да се движи буквално по петите им. Посланието бе толкова ясно, колкото и мълчаливите редици, които стояха на границата, без да я пресичат дори една крачка. Нямаше да му позволят да стъпи на територията на Сун по каквато и да било причина.

Угедай отвори уста да заговори и внезапна болка пламна в главата му. Бе по-лоша от всичко, което бе изпитвал досега. Изпъшка безпомощно — тих гърлен звук. Толуй видя страданието му, пусна кървавата глава и приближи коня си до брат си.

— Зле ли ти е?

Брат му се олюля в седлото и Толуй се уплаши, че може да падне пред туманите. Ханът никога не би се възстановил от подобна поличба, не и пред погледа на врага. Толуй притисна коня си в коня на Угедай и го прегърна през рамо, за да го подкрепи. Разтревоженият Хазар застана непохватно от другата страна. Стъпка по стъпка поведоха хана към монголските редици и слязоха от конете веднага щом зяпналите ги воини ги заобиколиха.

Угедай се бе вкопчил с мъртва хватка в седлото. Лицето му бе някак изкривено, лявото му око сълзеше. Дясното бе широко отворено и изпълнено с болка, но той не се пусна, докато Толуй не започна насила да маха пръстите му от седлото. После изведнъж омекна и се свлече в ръцете на брат си. Тялото му бе отпуснато като на спящо дете.

Толуй стоеше втрещен и се взираше в бледото лице на брат си. Погледна Хазар и видя собствената си физиономия, отразена на лицето му.

— Имам добър шаман в лагера — каза Толуй. — Прати ми и твоя, заедно с най-добрите дзински и мюсюлмански лечители, които познаваш.

Като никога Хазар не възрази. Погледът му се върна към племенника му — в съзнание, но напълно безпомощен. Участ, която накара Хазар да потръпне.

— Добре, военачалнико — рече той. — Но трябва да наберем известно разстояние между себе си и онази армия, преди да са решили да изпитат силата ни.

— Води туманите, чичо. Аз ще взема брат си.

Направи му знак и Хазар му помогна да вдигнат Угедай на коня на Толуй. Животното изпръхтя от двойната тежест. Толуй хвана брат си през гърдите, за да го задържи, и потегли в тръс. Краката на Угедай се клатеха във въздуха, главата му висеше.

По залез-слънце воините на хана все още яздеха бавно към лагера си, намиращ се на повече от сто мили на север. Зад тях сунските войници запалиха факли по цялата редица — лъжлив хоризонт, който се виждаше от много мили.

 

 

Чагатай дръпна поводите на върха на хълма, потупа кобилата по врата и я почеса зад ушите. Двата тумана спряха зад него. Синовете и жените му чакаха търпеливо с тях. Беше избрал възвишението нарочно — искаше да види ханството, завладяно от Чингис и предадено му от Угедай. Оттук можеше да вижда на много мили и дъхът му секна при вида на огромните пространства, които притежаваше. Земята бе единственото истинско богатство.

Много години бяха изминали, откакто войските на Чингис бяха нахлули в този край. Белезите от свирепото им преминаване нямаше да зараснат поколения наред. Усмихна се при тази мисъл. Баща му беше старателен човек. Някои градове завинаги щяха да останат в развалини, засипвани с прах и пусти, обитавани единствено от духове. Но въпреки това дарът на Угедай не беше фалшив. Жителите на Самарканд и Бухара бяха възстановили своите стени и пазари. От всички други народи те най-добре знаеха, че сянката на хана е дълга, а отмъщението му — безмилостно. Под неговата закрила се бяха разраснали и бяха заложили на мира.

Чагатай присви очи към залязващото слънце и видя в далечината черни редици — кервани с каруци, волове и камили, проточили се на изток и запад. Пътуваха към Самарканд, който бе бяло петно на хоризонта. Чагатай не го бе грижа за търговците, но знаеше, че пътищата поддържат градовете живи и ги правят силни. Угедай му бе дал страна с добра почва, реки и чудесни стада. Гледката пред него беше достатъчна да се запита за собствените си амбиции. Достатъчно ли беше да управлява подобни земи, напоявани обилно и със сочна трева? Усмихна се. За син и наследник на Чингис — не, не беше достатъчно.

Горещ полъх мина по хълма. Чагатай затвори очи и се обърна към залязващото слънце, наслаждаваше се на вятъра, който развяваше дългата му черна коса. Щеше да си построи дворец при реката. Щеше да ловува със стрели и орли из хълмовете. Щеше да направи тези нови земи свой дом, но нямаше да заспи и да сънува. Имаше шпиони и доносници при Угедай, Субодай и всички влиятелни мъже в държавата. Щеше да дойде време, когато щеше да остави ханството от мляко и мед и да посегне отново към онова, което му бе обещано. В кръвта му беше да е хан, но той вече не бе глупав младеж. С владение като това можеше да изчака своя момент.

Замисли се за жените, които раждаха тези градове, за меката им благоуханна плът. Красотата и младостта им не повяхваха от живота в степите. Може би именно такава бе целта на градовете — да държат жените меки и закръглени, вместо корави и силни. Това бе достатъчна причина да ги остави да съществуват. Докато се готвеше да продължи напред, Чагатай се изкиска при мисълта за вълка, влизащ в кошарата. Нямаше да препуска, сеейки огън и разруха. Овчарят не се бои от собствените си хубави агънца.