Кон Игълдън
Сребърна империя (10)

9.

Дворцовите градини на Каракорум още бяха млади. Дзинските градинари бяха направили всичко по силите си, но на някои растения и дървета им бяха нужни десетилетия, за да се покажат в пълното си великолепие.

Въпреки младостта си обаче те бяха прекрасно място. Яо Шъ се заслуша в ромона на течащата вода и се усмихна, възхитен за кой ли път от замайващата сложност на душите. Син на Чингис да поръча подобна градина — това си бе чисто чудо. Мястото бе взрив от ефирни цветове и разнообразие, невъзможно и въпреки това съществуващо. Всеки път, когато си мислеше, че разбира някой човек, се натъкваше на някакво противоречие. Мързеливците бяха в състояние да работят до смърт, милите можеха да стават жестоки, а жестоките — да изкупят прегрешенията в живота си. Всеки ден можеше да е различен от всички предишни; и всеки човек беше различен — не само от останалите, но и от разпадащите се парчета на самия него, които се губеха назад в миналото. А жените! Яо Шъ спря да погледа през клоните към една сладко пееща чучулига. Когато си помисли за сложността на жените, се разсмя с глас. Птичката изхвърча и изчезна, без да спира да чурулика, макар и вече уплашено.

С жените беше още по-зле. Яо Шъ знаеше, че е много добър в преценяването на характерите, по-добър от повечето мъже. Защо иначе Угедай щеше да му повери толкова власт, докато отсъства? А ето че да говориш с жена като Сорхатани беше като да се взираш в бездна. Оттам можеше да те гледа какво ли не. Понякога беше игриво мило котенце. Друг път бе тигрица с кървава паст и нокти. Жената на Толуй имаше това променливо качество, сякаш бе от живак. Беше абсолютно безстрашна, но ако успееше да я разсмее, можеше да се киска безпомощно като малко момиче.

Яо Шъ се смъмри сурово. Сорхатани му беше позволила да учи синовете й да четат и пишат, дори да споделя с тях будистката си философия, макар тя самата да беше християнка. Въпреки вярата си тя бе абсолютно прагматична спрямо синовете си, когато ставаше въпрос за подготовката им за бъдещето.

Поклати глава, докато прехвърляше едно малко възвишение в парка. В тази част архитектът си бе позволил своеволие и бе издигнал могилка, достатъчно висока, за да може посетителят да вижда отвъд стената на градината. Каракорум се простираше навсякъде около него, но мислите му не бяха свързани с града. Приличаше на някакъв учен, бродещ сред градините, без да се замисля за света навън. И в същото време долавяше всяко шумолене на листата около себе си и очите му не пропускаха нищо.

Беше забелязал двама от синовете на Сорхатани. Хулегу беше на младото дръвче гинко отдясно и явно не осъзнаваше, че подобните на ветрила листа леко треперят от дъха му. Арик-Боке не биваше да носи червено в градината, където имаше толкова малко червени цветя. Яо Шъ го откри почти моментално. Ханският съветник тръгна през градината в центъра между младите ловци, като непрекъснато ги долавяше как се преместват, за да не го изпускат от поглед. Щеше да му е по-весело, ако се беше получил завършен триъгълник с Кублай. Виж, той беше истинската заплаха.

Яо Шъ винаги вървеше сигурно, усещаше земята под сандалите си. Ръцете му бяха отпуснати, готови да посрещнат всяка атака. Може би не подобаваше за един добър будист да се наслаждава на рефлексите си, но Яо Шъ знаеше, че това ще е и урок за момчетата, напомняне, че все още не знаят всичко — стига да можеше да открие Кублай, който единствен от тримата беше с лък.

Градината нямаше и пет години и големите дървета бяха само няколко, все бързорастящи върби и тополи. Едно се бе надвесило през пътеката отпред и Яо Шъ усети опасността още отдалеч. Не беше само заради това, че мястото бе подходящо за засада — направи му впечатление колко е притихнало, че пеперудите липсват и не се долавя никакво движение. Усмихна се. Момчетата го бяха зяпнали, когато им предложи играта, но пък човек трябва да се раздвижи, за да опъне тетивата и да стреля. За да попадне в обхвата им, те трябваше да му устроят засада или да се издадат с движението си. Не беше особено трудно да надхитри синовете на Толуй.

Кублай изскочи от храсталака и дясната му ръка се дръпна назад в класическото опъване на тетива от стрелец. Яо Шъ се просна на земята и се претърколи от пътеката. Нещо не беше наред, разбра го още докато се премяташе. Не чу съскането на стрела, нито бръмченето на тетивата. Така че вместо да скочи на крака, както възнамеряваше, той се претърколи през рамо и се върна на първоначалното си място. Кублай се бе ухилил до уши. В ръцете му нямаше лък.

Яо Шъ чу тихо подсвирване зад себе си. Друг човек би се обърнал, но той отново се просна на земята, претърколи се от пътеката, скочи и се затича към източника на звука.

Хулегу се усмихваше зад единствената стрела, която им бе дал Яо Шъ този слънчев следобед. Будисткият монах рязко спря. Момчето имаше бързи ръце, знаеше го. Може би даже прекалено бързи. Въпреки това трябваше да има движение.

— Това беше хитро — рече Яо Шъ.

Очите на Хулегу се присвиха и усмивката му се разтегли още повече. С плавни движения Яо Шъ пристъпи към него и грабна стрелата. Хулегу инстинктивно пусна тетивата и за миг Яо Шъ си помисли, че е уловил стрелата и го е спрял. В следващия миг обаче ръката му подскочи, сякаш го е ритнал кон — тетивата удари кокалчетата му и почти изби стрелата от ръката му. Пръстите го заболяха и Яо Шъ се замоли дано да няма счупени. Не показа болката си пред момчето, а му подаде стрелата. Хулегу я взе потресен. Всичко бе станало за миг, за едно мигване на окото.

— Много хитро беше да накараш Кублай да ти даде лъка — рече Яо Шъ.

— Той го измисли — отвърна Хулегу, сякаш се оправдаваше. — Каза, че ще се оглеждаш за зеления му елек и няма да обърнеш внимание на моя син.

Държеше стрелата предпазливо, сякаш не можеше да повярва на случилото се. Кублай се приближи и я докосна едва ли не със страхопочитание.

— Хвана я от тетивата — рече той. — Това е невъзможно.

Яо Шъ се намръщи на това немарливо мислене и скри ръце зад гърба си. За момчетата беше истинска картина на спокойствието. Болката в дясната му ръка се засилваше. Вече бе сигурен, че е пукнал, може би дори счупил кост. Всъщност реакцията му беше безсмислена. Имаше стотици начини да се справи със заплахата от страна на Хулегу веднага щом се озовеше близо до него. Едно просто блокиране на нерва в лакътя щеше да го накара да пусне лъка. Яо Шъ потисна въздишката си. Суетата открай време бе негова слабост.

— Бързината не е всичко — рече той. — Упражняваме се бавно, докато не се научим да се движим добре, докато тялото ни се научи да реагира без мисъл, но после, когато се задействаш, трябва да се движиш колкото се може по-бързо. Това ти дава сила и мощ. Блокирането, дори виждането на удара става трудно. И най-силният противник може да бъде победен със скорост, а вие всички сте млади и от добро потекло. Дядо ви беше като нападаща змия до деня на смъртта си. И вие притежавате тази бързина, но трябва да се научите да я владеете.

Хулегу и Кублай се спогледаха. Арик-Боке се присъедини към тях със зачервено от радост лице. Не беше видял как ханският съветник грабва стрела от тетивата на опънат лък.

— А сега продължете с уроците, млади господари — рече Яо Шъ. — Ще се наложи да ви оставя, за да чуя докладите за нашия хан и ваш баща.

— И за Монгке — обади се Хулегу. — Той ще смаже враговете ни, така ми каза.

— И за Монгке — съгласи се със смях Яо Шъ. Беше доволен от разочарованите им физиономии, когато разбраха, че времето им с него е приключило.

За момент се загледа в Кублай. Чингис с право би се гордял с внуците си. Монгке беше пораснал силен, без да боледува нито ден, без да се нарани нито веднъж. От него щеше да стане боец и военачалник, на когото можеш да вярваш и когото можеш да следваш. Но онзи, който впечатляваше най-много учителите си, беше Кублай, чийто ум скачаше на някоя идея и я разпердушинваше тутакси. Разбира се, че Кублай щеше да се сети за размяната на лъка. Проста хитрина, но едва не се бе увенчала с успех.

Яо Шъ се поклони на младежите и им обърна гръб. Усмихна се, докато се отдалечаваше по пътеката и слушаше как Кублай и Хулегу шепнешком описват случилото се на брат си. Ръката му беше започнала да се подува. Трябваше да я накисне във вода и да я превърже.

Стигна до края на градината и едва потисна стона си при вида на чакащите го хора. Поне десетина писари и вестоносци проточваха шии да зърнат съветника на Угедай, потейки се на сутрешното слънце. Това бяха главните му помощници, които на свой ред командваха куп други, почти цяла войска, въоръжена с мастило и хартия. Яо Шъ с известна насмешка си мислеше за тях като за свои мингхан командири. Те контролираха администрацията на огромната и все още разширяваща се територия, от данъците до разрешенията за внос и дори държавните начинания като събирането на новите такси по мостовете. Чичото на Угедай Темуге искаше този пост, но ханът го беше дал на будисткия монах, който бе съпровождал Чингис при почти всичките му победи и с по-голям или по-малък успех бе обучавал братята и синовете му. Темуге беше получил библиотеките на Каракорум и непрекъснато настояваше за все повече и повече средства. Яо Шъ знаеше, че Темуге ще е един от онези, които ще се опитат да стигнат до него днес. Между съветника и просителите имаше хора на шест нива, но братът на самия Чингис обикновено ги принуждаваше да отстъпят.

Стигна до групата и започна да решава въпросите им. Даваше резки отговори и вземаше бързите решения, които бяха причината Угедай да го сложи на този пост. Беше открил, че е в състояние да запомни огромно количество информация и да я използва, когато се наложи. Благодарение на него монголските земи започваха да стават все по-устроени, макар че използваше дзински книжници за чиновници. Бавно, но сигурно Яо Шъ внасяше цивилизован дух в монголския двор. На Чингис това не би му харесало, но пък той не би харесал и самата идея за Каракорум. Яо Шъ се усмихна на себе си, когато въпросите свършиха и всички се пръснаха по задачите си. Чингис беше завоювал земите с кон, но един хан не можеше да управлява от кон. Угедай, изглежда, разбираше това по начин, по който баща му не би могъл.

Яо Шъ влезе в двореца и тръгна към кабинета си. Там го чакаха по-сериозни решения. Съкровищницата осигуряваше брони, оръжие, храна и облекло за три войски и съответно се топеше. Дори огромните съкровища, натрупани от Чингис, не бяха неизчерпаеми, макар да разполагаше с още година или две, преди хазната да остане без злато и сребро. Дотогава обаче данъците със сигурност щяха да се превърнат от малък поток в пълноводна река.

Видя Сорхатани с две от прислужничките й и се възползва от момента да й се полюбува, преди тя да го забележи. Позата й я открояваше — жена, която вървеше като императрица, както винаги. Изглеждаше много по-висока, отколкото бе всъщност. Беше родила четирима синове и въпреки това движенията й все още бяха гъвкави, намазаната й с масло кожа блестеше от здраве. Докато я зяпаше, жените се разсмяха на нещо и гласовете им отекнаха в прохладните коридори. Съпругът й и най-големият й син бяха заминали с хана, на хиляди мили на изток. Всички вести показваха, че се справят добре. Яо Шъ си помисли за доклада, който бе прочел тази сутрин. Хвалеха се, че враговете падали като гнили дървета. Въздъхна. На монголските доклади определено им липсваше умерена сдържаност.

Сорхатани го видя и Яо Шъ се поклони дълбоко, след което изтърпя, когато тя хвана ръцете му. Сякаш настояваше да прави това всеки път, когато се срещнеха. Така и не забеляза, че си е счупил пръста.

— Момчетата ми добре ли се представиха пред теб, съветнико?

Яо Шъ се усмихна за момент, докато тя пускаше ръцете му. Все още бе достатъчно млад, за да почувства силата на красотата й, и се помъчи да й даде отпор, доколкото можеше.

— Задоволително, господарке — отвърна той официално. — Заведох ги в парка да се поупражняваме. Разбрах, че ще напуснеш града.

— Трябва да видя земите, които получи мъжът ми. Почти не ги помня от детството си. — Сорхатани се усмихна унесено. — Бих искала да видя местата, където Чингис и братята му са тичали като момчета.

— Прекрасна страна е, макар и сурова — призна Яо Шъ. — Явно си забравила тамошните зими.

Сорхатани леко потрепери.

— Не, студът е едно от нещата, които помня. Моли се за топло време, съветнико. А какво става със съпруга ми? Със сина ми? Имаш ли вести от тях?

Яо Шъ отговори по-внимателно на невинно зададения въпрос.

— Не съм чул за никакви нещастия, господарке. Ханските тумани са завладели нова територия, почти до границите на Сун на юг. Мисля, че ще се върнат след година, най-много след две.

— Радвам се да го чуя, Яо Шъ. Моля се ханът да е в безопасност.

Макар да знаеше, че й харесва да го прикотква към своята религия, Яо Шъ отвърна.

— Неговата безопасност няма да се повлияе от молитви, Сорхатани. Сигурен съм, че го знаеш.

— Ти молиш ли се, съветнико? — попита тя малко закачливо.

Яо Шъ въздъхна. Сорхатани някак си го караше да се чувства стар всеки път, когато беше в подобно настроение.

— Не моля за нищо, освен за повече разбиране, Сорхатани. Докато медитирам, аз просто слушам.

— А Бог какво ти казва, докато слушаш?

— Буда е казал: „Когато се страхуват, хората отиват при свещени планини и свещени горички, при свещени дървета и светилища“. Аз не се боя от смъртта, господарке. Не се нуждая от бог, който да ме утешава в страха ми.

— Тогава ще се моля и за теб, съветнико, да намериш покой.

Яо Шъ завъртя очи, но се поклони отново; много добре осъзнаваше, че прислужничките й следят разговора с интерес.

— Много мило от твоя страна — отвърна той.

Видя, че очите й проблясват. Явно денят щеше да бъде пълен с хиляди дребни подробности. Имаше да снабдява ханска войска в дзинските земи, друга в Хорезъм под командването на Чагатай и третата на Субодай, готова да удари по-далеч на север и запад, отколкото беше стъпвал монголски крак. И в същото време знаеше, че през по-голямата част от деня ще мисли за десетте неща, които трябваше да каже на Сорхатани. Беше просто вбесяващо.

 

 

Угедай не отнесе войната до Суджоу. Градът се намираше отвъд границата на Сун, на бреговете на река Яндзъ. Дори да не се намираше на територията на Сун, той бе невероятно красив и Угедай не можеше да си позволи да го унищожи. Два тумана се установиха край градските стени, а ханът продължи, съпровождан само от един ягун от сто воини.

Когато влезе с гвардейците си в изпълнения с езерца и дървета парк, почувства покой. Запита се дали градините в Каракорум някога ще могат да съперничат на този великолепно планиран пущинак. Опита се да скрие тъжната си завист към местния администратор, който подтичваше нервно до него.

Угедай беше смятал Каракорум за модел на новия свят, но разположеният до голямо езеро Суджоу със своите древни улици и постройки караше столицата му да изглежда груба и недовършена. Усмихна се при мисълта как би реагирал баща му на подобна несправедливост. На Чингис щеше да му е забавно да превземе това творение и да го превърне в купища димящи развалини. Такъв бе личният му коментар относно човешката суета.

Запита се дали Яо Шъ не е дошъл от някое място като Суджоу. Никога не бе питал монаха, но не беше трудно да си представи как хора като него вървят по безупречно чистите улици. Толуй и Монгке бяха отишли на пазарния площад, за да намерят подходящи подаръци за Сорхатани. Бяха взели само дузина воини, но пък в града не се усещаше заплаха. Угедай бе съобщил на хората си, че няма да има грабежи и разрушения. Наказанието за престъпването на тази заповед беше съвсем ясно и Суджоу си остана ужасен, но недокоснат.

Сутринта бе пълна с чудеса за хана, като се започне от градския склад с черен барут, където всички работници носеха меки пантофи, до изумителната мелница и огромните станове, произвеждащи платно. Но не те бяха причината да поведе туманите си в територията на Сун. Малкият град имаше складове с коприна и всеки от воините му носеше риза от този материал. Това бе единствената тъкан, способна да задържи забиваща се в плътта стрела. По свой начин тя бе по-ценна и от бронята. Угедай нямаше представа живота на колко души е спасила. За съжаление хората му знаеха стойността й и малцина изобщо сваляха копринените си ризи, за да ги изперат. Вонята на гниеща коприна беше част от надвисналото над туманите зловоние, а когато се покриваше със сол и пот, тъканта губеше еластичността си. Угедай се нуждаеше от цялата продукция на Суджоу и други места като него. Унищожаването на старите насаждения бяла черница, която хранеше копринените буби, щеше да сложи завинаги край на производството. Може би баща му щеше да ги изгори. Угедай обаче нямаше да го направи. Тази сутрин беше гледал казаните, в които варяха бубите в пашкулите им, преди да ги разплетат. Подобни неща бяха истински чудеса. Работниците не бяха прекъснали работа, докато минаваше покрай тях, спираха само да сдъвчат поредната личинка, която изваждаха. Никой не гладуваше в навесите за коприна в Суджоу.

Ханът не си беше направил труда да научи името на дребния мъж, който подтичваше и се потеше до него, и се мъчеше да не изостава, докато Угедай крачеше през водния парк. Когато му задаваше въпрос, администраторът бърбореше като подплашена птица. Поне можеха да общуват. Трябваше да благодари за това на Яо Шъ и на годините, прекарани в ученето на езика.

Знаеше, че престоят му в парка ще е кратък. Туманите бяха неспокойни сред толкова много благоденствие. Въпреки дисциплината им щяха да се появят проблеми, ако ги оставеше твърде дълго в околностите на града. Беше забелязал, че мъжете на Суджоу бяха проявили здрав разум и бяха скрили жените си, но изкушения винаги имаше.

— Хиляда топа коприна годишно — каза Угедай. — Суджоу може да произвежда толкова, нали?

— Да, господарю. Тежка, с добър цвят и блясък. Добре боядисана, без петна и оплетени нишки.

Докато говореше, администраторът кимаше нещастно. Каквото и да се случеше, подозираше, че ще бъде съсипан. Монголските войски щяха да си заминат и войниците на императора щяха да дойдат и да го питат защо е сключил търговски договор с врага на господаря им. Най-много от всичко му се искаше да намери някое тихо местенце в парка, да напише последното си стихотворение и да си пререже вените.

Угедай видя изцъклените му очи и предположи, че е ужасен. Направи знак на един от гвардейците си, който пристъпи напред и сграбчи администратора за гърлото. Стъкленият поглед изчезна, а Угедай продължи да върви, сякаш нищо не се беше случило.

— Пусни го. Сега слушаш ли? Твоите господари и императорът ти не са твоя грижа. Аз контролирам севера и те в крайна сметка ще започнат да търгуват с мен.

Гърдите го боляха и Угедай вървеше с чаша червено вино в ръка — пълнеха му я непрекъснато. Заедно с праха от напръстник питието облекчаваше болката, макар че алкохолът започваше да го хваща. Пресуши чашата и пак протегна ръка. Вторият гвардеец моментално пристъпи напред с наполовина пълен мях. Угедай изруга, когато разля малко от тъмната течност по ръкава си.

— По обед ще изпратя писарите си в дома ти — рече той. Трябваше да говори бавно и твърдо, за да не заваля думите, но дребният мъж сякаш не забелязваше. — Те ще уточнят подробностите. Ще плащам със сребро, разбираш ли? По обед, а не довечера или някой друг ден.

Администраторът кимна. По обед вече щеше да е мъртъв; нямаше значение какво ще се разбере с този странен човек, който говореше по толкова отвратителен начин. Само миризмата на монголите беше достатъчна, за да остане без дъх. Беше не само вонята на гнила коприна, но и плътната миризма на мъже, които никога не са се научавали да мият кожите си далеч на север, където въздухът бе сух. На юг те се потяха и воняха. Администраторът не се изненада, че ханът харесва парка. Със своите езерца и потока той бе едно от най-прохладните места в Суджоу.

Нещо в поведението на човека привлече вниманието на Угедай и той спря на един каменен мост над потока. По повърхността безметежно се носеха лилии — корените им чезнеха в черната вода.

— От много години имам вземане-даване с дзински големци и търговци — рече Угедай, задържа чашата над водата и се загледа в отражението си долу. Огледалната му душа впери поглед в него, подобна на душата сянка, която вървеше по дирите му през деня. Видя, че лицето му изглежда подпухнало, но въпреки това пресуши чашата и я протегна, за да я напълнят отново. Пиенето бе станало толкова естествено за него, колкото и дишането. Болката в гърдите му поутихна и той разсеяно се почеса по гърдите. — Разбираш ли? Те лъжат, бавят и правят списъци, но не действат. Много са добри в бавенето. А аз съм много добър в получаването на онова, което искам. Трябва ли да ти разяснявам какво ще се случи с теб, ако не изпълниш поръчките ми още днес?

— Разбирам, господарю — отвърна човекът.

Пак се появи — онзи блясък в окото, който правеше Угедай несигурен. Дребният човек някак беше прекрачил отвъд страха. Погледът му потъмняваше, сякаш вече не го бе грижа за нищо. Угедай беше усетил това и предишния път и вдигна ръка, за да му плесне един шамар и да го събуди. Администраторът рязко се дръпна и Угедай се разсмя и отново разля виното. Кайките закапаха във водата гъсти като кръв.

— Няма измъкване от мен, дори и в смъртта. — Знаеше, че вече заваля думите, но се чувстваше добре и сърцето му бе само далечно туптящо напрежение. — Ако сложиш край на живота си, преди да е уредено всичко, ще заповядам Суджоу да бъде унищожен, всяка тухла да бъде откъртена от съседната и направена на прах. Което не е мокро, ще гори, разбираш ли? Ха. Което не е мокро, ще гори.

Видя искрата на съпротива в очите на човека, но след миг тя се смени с примиреност. Угедай кимна. Трудно е да управляваш хора, които спокойно могат да изберат смъртта в отговор на агресията. Това бе едно от многото неща, за които им се възхищаваше, но днес нямаше търпение. От опит знаеше, че трябва да направи така, че изборът на смъртта да доведе до такава мъка, че да не им остава друго, освен да живеят и да продължат да му служат.

— Бягай да се приготвиш, администраторе. Аз ще се порадвам още малко на тази малка градинка.

Загледа как човекът забърза да изпълни нареждането му.

Гвардейците му щяха да задържат непрекъснато пристигащите вестоносци поне докато не се почувстваше готов да тръгне. Камъкът под голите му лакти беше прохладен и приятен.

Той отново пресуши чашата в непохватните си пръсти.

 

 

В късния следобед двадесет хиляди воини начело с Угедай и Толуй възседнаха конете си край стените на Суджоу. Елитните гвардейци на Угедай бяха половината от войската — мъже, прочули се с лъка и меча. Седем хиляди от тумана му яздеха черни коне и носеха черна броня с червени кантове. Много от прошарените воини бяха воювали още с Чингис и бяха заслужили свирепата си репутация. Останалите три хиляди бяха от Нощната и Дневната стража; яздеха светлокафяви или петнисти коне и имаха по-прости доспехи. Сред тях бе и Баабгай борецът, личен подарък от Хазар за хана. Ако не се броеше единственото изключение в негово лице, останалите бяха подбрани както според силата, така и според интелекта си. Чингис беше установил правилото, че човек трябва да служи в гвардията на хана, преди да може да поведе дори хиляда души в бой. Говореше се, че и най-последният от тях може да командва мингхан, ако се наложи. Първенците със знатна кръв водеха туманите, но ханските гвардейци бяха професионалистите, благодарение на които туманите си вършеха работата.

Гледката на войската винаги радваше Угедай. Властта, която можеше да упражнява чрез бойците си, беше опияняваща, възбуждаща. Туманът на Хазар беше на север и в него имаше десетки съгледвачи. Нямаше да е трудно да го открие отново. Угедай беше доволен от свършеното сутринта.

Освен воините бе довел в дзинските земи и армия от писари и чиновници, които да водят под отчет всичко, което е спечелил. Новият хан се беше поучил от завоеванията на баща си. За да има мир, някой трябваше да стъпи на врата на народа. Данъците и маловажните закони държаха хората кротки и дори донякъде спокойни, макар самият той да намираше това за озадачаващо. Вече не беше достатъчно да унищожиш войските им и да продължиш нататък. Може би подбудата бе съществуването на Каракорум, но сега той имаше във всеки дзински град свои хора, които движеха нещата от негово име.

Този ден бе обърнал толкова чаши вино и айраг, че не им помнеше бройката. Яздеха на север и Угедай знаеше, че е пиян. Не го беше грижа. Беше сключил договорите за коприна, подпечатани от ужасения местен големец, който беше измъкнат от градския си дом, за да бъде свидетел на сключването му. Императорът на Сун или щеше да ги уважи, или да даде на Угедай повод да нахлуе в земите му.

Задникът му се протриваше всеки ден от дървеното седло и дрехите му залепваха за прозрачните течности, които се просмукваха през разранената кожа. Вече не можеше да се съблече, без да се накисне в топла вана, но това бе дребна несгода. Не очакваше да живее още дълго и всеки ден му носеше радост.

Видя прашния облак отпред след съвсем кратко яздене, което обаче все пак разпука коричките на задника му и те отново засълзиха. Земите на Сун вече бяха на десет мили зад тях. Угедай знаеше, че няма да го очакват от юг. Усмихна се при мисълта за паниката, която щеше да предизвика появата на туманите му. В далечината Хазар нападаше последната останала войска, която Дзин бе успял да събере. Числено превъзхождан на откритата равнина, Хазар можеше само да ги задържи, но знаеше, че туманите на Угедай и Толуй пристигат. Щеше да е кървава кланица и Угедай си затананика доволно.