Кон Игълдън
Сребърна империя (1)

Пролог

Мъкнеше ведрата през безбройните гери^[1], подобни на мърляви раковини на брега на някакво древно море. Навсякъде около него цареше бедност — личеше по пожълтяващата плъст, кърпена и подшивана безкрайно през поколенията. Мършави козлета и агнета се завираха в краката му. Бату се препъна в едно и изруга, когато водата се изплиска. Тук, далече от реката, острата миризма на урина дразнеше носа му. Намръщи се, като се сети как цял ден беше копал нужник за майка си. Въодушевен като хлапе. А когато й показа резултата от тежкия си труд, тя само сви рамене и каза, че била твърде стара, за да ходи чак до нужника нощем, след като навсякъде наблизо имало удобни местенца.

Беше на тридесет и шест, вече съсипана от болестите и годините. Долните й зъби бяха изгнили, вървеше прегърбена и куцаше като два пъти по-стара. Но въпреки това все още бе достатъчно силна, за да го зашлевява в редките случаи, когато Бату споменаваше баща си. Последния път беше тази сутрин, преди да тръгне по дългия път към реката.

Стигна до гера, свали ведрата и се заслуша, разтриваше изтръпналите си ръце. Чу я да тананика някаква стара песен от младостта си и се усмихна. Гневът й се беше стопил бързо, както винаги.

Не се боеше от нея. През последната година бе толкова пораснал на ръст и сила, че можеше да спре всеки неин удар, но не го правеше. Понасяше ги, без да разбира горчилката й. Знаеше, че може да задържи ръцете й, но не искаше да я вижда как плаче или по-лошо — да изпросва или разменя нещо за мях айраг, за да удави мъката си. Мразеше онези времена, когато тя често се напиваше до безпаметство. Тогава му беше казала, че има лицето на баща си и че не може да го гледа. Неведнъж я бе почиствал — ръцете й го пляскаха немощно по гърба, а плоските й гърди се притискаха в неговите, докато измиваше мръсотията й с парцал и кофа. Безброй пъти се беше заклевал, че никога няма да докосне айраг. Примерът й бе толкова красноречив, че дори от миризмата на напитката стомахът му се преобръщаше. А когато сладникавата миризма се съчетаваше с повръщано, пот и урина, му идеше да си изповръща червата.

Чу тупкане на конски копита и вдигна очи. Беше благодарен, че нещо може да го задържи още малко отвън.

Конниците бяха малко по стандартите на един туман — само двайсетина. Но за момче, израснало в покрайнините на лагера, те бяха славна гледка рано сутрин, картина от различен свят.

Воините яздеха с изправени рамене и дори отдалече излъчваха сила и власт. Бату им завиждаше и копнееше да е един от тях. Като всяко друго момче от герите, той знаеше, че бронята в червено и черно означава, че са от личната гвардия на Угедай, елитните бойци на туманите. По празници се пееха и разказваха истории за битките им, наред с по-мрачни разкази за предателство и кръвопролития. При тази мисъл Бату трепна. Баща му се явяваше в някои от тези истории и това предизвикваше коси погледи към майка му и нейното копеле.

Изкашля се и се изплю. Все още си спомняше как герът на майка му бе от най-добра бяла плъст и почти всеки ден пристигаха подаръци. Предполагаше, че навремето е била прекрасна и кожата й, която сега бе сбръчкана и груба, е била свежа и млада. Бяха други времена — преди баща му да измени на хана и да бъде заклан като агне на снега заради това. Джучи. Отново се изплю на тази дума, на това име. Ако баща му се бе преклонил пред волята на великия хан, Бату може би щеше да е един от воините в червено и черно, да язди с гордост сред мръсните гери. А вместо това беше отхвърлен и майка му плачеше всеки път, когато той споменаваше, че иска да постъпи в някой туман.

Почти всички младежи на неговата възраст бяха воини — с изключение на ранените и недъгавите по рождение. Такъв бе приятелят му Зан, наполовина дзинец, роден със сляпо бяло око. Никой едноок не можеше да е стрелец и воините го прогониха с ритници и подигравки и му казаха да се грижи за добитъка си. Бату беше опитал за първи път айраг с него онази вечер и после два дни му беше зле. Набиращите не взеха и него, тъй като във вените му течеше предателска кръв. Бату ги бе гледал как търсят силни момчета, но когато очите им спряха върху него, те само свиха рамене и му обърнаха гръб. Беше висок и силен като баща си, но не го искаха.

Изведнъж Бату осъзна, че ездачите не минават оттук просто така. Видя ги как спряха да говорят с един от съседите на майка му и рязко пое дъх, когато старецът посочи към него. Конниците подкараха в тръс, а Бату стоеше побит като колец и ги гледаше как приближават. Не знаеше къде да си дене ръцете и на два пъти ги скръсти на гърдите си, после ги отпусна. Чу как майка му вика нещо от гера, но не отговори. Не можеше. Беше видял мъжа, който предвождаше групата.

В бедните гери нямаше картини, макар че в домовете на най-богатите семейства се бяха появили по едно-две дзински произведения. Бату обаче беше виждал веднъж брата на баща си. На първия ден от миналата година се беше промъкнал между воините, за да зърне великия хан. Угедай и Джучи бяха с Чингис и гледката не беше избледняла от спомените му, наред с повечето горчиви и сладки моменти от детските му години. Това бе зърване на живота, който можеше да има, преди баща му да пропилее всичко заради някаква дребна кавга, която Бату дори не разбираше.

Угедай яздеше гологлав, лакираната му черна броня блестеше на слънцето. Поддържаше косата си в дзински стил, събрана на плитка, която висеше като тежко въже от гладко обръснатия му череп. Бату се взираше в него и попиваше всяка подробност. Отвътре отново се чу жалният глас на майка му, но той не му обърна внимание. Виждаше, че синът на великия хан гледа право към него и говори нещо, но беше онемял, изгубил ума и дума. Отблизо жълтите очи на Угедай блестяха ярко и Бату с изненада осъзна, че е зяпнал собствения си чичо.

— Да не е слабоумен? — рече един от воините и Бату затвори увисналата си челюст. — Господарят Угедай ти говори, момче. Да не си глух?

Бату се изчерви. После тръсна глава, внезапно раздразнен, че мъже като тези идват при гера на майка му. Какво ли си мислеха, като гледаха кърпените стени, надушваха вонята и чуваха бръмченето на мухите във въздуха? Беше унизително и вцепенението му бързо премина в гняв. Но дори тогава не отговори. Мъже като тези бяха убили баща му, така казваше майка му. Животът на дрипавия му син нямаше да означава нищо за тях.

— Да не би да нямаш глас? — рече Угедай. Усмихваше се на нещо.

— Имам — отвърна сърдито Бату.

Видя как един от воините се пресяга надолу, но не очакваше удара и се олюля, когато обкованата ръкавица го перна по главата.

— Имам, господарю — каза безстрастно воинът.

Бату сви рамене и се изправи. Ухото му гореше, но беше изтърпявал и по-лоши неща.

— Имам глас, господарю — рече той, докато се мъчеше добре да запомни лицето на воина.

Угедай говореше за него, сякаш го нямаше.

— Значи не е просто слух. Направо е одрал кожата на брат ми, а вече е висок колкото баща ми. На колко си години, момче?

Бату стоеше абсолютно неподвижно и се мъчеше да се овладее. Някаква част от ума му винаги се бе питала дали майка му не преувеличава едновремешното положение на баща му. Небрежно потвърждение като това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— На петнайсет — отвърна той. Видя как воинът отново понечи да се наведе и побърза да добави: — Господарю. — Воинът се изправи в седлото и му кимна безизразно.

Угедай се намръщи.

— Много си голям, за да започваш тепърва. Обучението трябва да започне на седем или най-късно на осем, ако искаш да опъваш добре лъка. — Видя объркването на Бату и се усмихна, явно доволен, че е способен да направи подобно нещо. — Въпреки това ще те наблюдавам. Утре се яви при военачалника Джебе. Лагерът му е на стотина мили на север, недалеч от едно село при отвесна скала. Ще успееш ли да го намериш?

— Нямам кон, господарю — рече Бату.

Угедай хвърли поглед към воина, който го беше ударил. Мъжът вдигна очи към небето, след което слезе от коня си — кобила всъщност — и тикна поводите в ръцете на Бату.

— Поне можеш ли да яздиш? — попита воинът.

Бату с благоговение хвана поводите и потупа мускулестия врат на кобилата. Никога не беше докосвал такова чудесно животно.

— Да. Да, мога да яздя.

— Добре. Тази кобила не е твоя, разбра ли? Ще те отнесе до където трябва, но после ще вземеш някоя стара кранта и ще ми я върнеш.

— Не знам името ти — рече Бату.

— Алхун, момче. Питай когото и да е в Каракорум, всички ме знаят.

— В града ли? — попита Бату. Беше чувал за каменното нещо, издигащо се от земята на гърба на безброй работници, но до този момент не вярваше на приказките.

— Засега е по-скоро лагер, макар че това се променя — отвърна Алхун. — Можеш да ми пратиш кобилата по ездачите между станциите, само че им кажи да се държат добре с нея. За всеки белег от камшик ще платиш с гърбината си. А, и добре дошъл във войската, момче. Господарят Угедай има планове за теб. Не го разочаровай.