Кон Игълдън
Господари на лъка (4)

3.

Ханът на уйгурите Барчук говори часове наред, докато извън големия гер слънцето не залезе. Чингис бе запленен от познанията на този мъж. Когато нещо му беше неясно, той го караше да повтаря и обяснява, докато не разбере всичко.

Щом станеше дума за Дзин, Чингис се навеждаше напред като ястреб, с пламнали очи. Уйгурите бяха дошли от земите далеч на югозапад, на границата на пустинята Гоби и дзинското кралство Си Ся. Чингис жадно поглъщаше всяка подробност за търговските кервани на Дзин, за облеклото и обичаите им и най-вече за оръжието и доспехите. Наистина, търговците едва ли имаха най-добрата охрана, но всеки къс информация падаше като капка вода в пустинята на въображението му и потъваше дълбоко в недрата й.

— Мирът ви е донесъл богатство и сигурност — каза Чингис, когато Барчук спря, за да пийне глътка чай. — Сигурно си можел да се обърнеш към владетеля на Си Ся с молба за съюз против мен. Не си ли обмислял тази възможност?

— Разбира се — отвърна Барчук с обезоръжаваща откровеност. — Но ако си останал с впечатление, че те са приятелски настроени, явно съм те заблудил. Търгуват с нас заради кожите на снежни леопарди от планините, дебелата вълна и семената от редки растения, които използват в лечителското си изкуство. В замяна ни предлагат необработено желязо, килими, чай, а понякога и някой свитък, който са копирали многократно. — Той млъкна и се усмихна накриво. — Идват с носилките и стражите си в селищата на уйгурите, но на лицето на всеки от тях, дори на онези, които наричат роби, се чете отвращение. — Споменът предизвика пристъп на раздразнение и ханът избърса чело, преди да продължи. — Знам езика им и ги познавам прекалено добре, за да искам подкрепа от тях. Трябва да ги видиш, за да разбереш, господарю. Изобщо не ги е грижа за тези, които не са поданици на Си Ся. Дори в Дзин ги смятат за отделен народ, макар че много от обичаите им са почти едни и същи. Плащат данък на императора и се намират под негова закрила, но се смятат за независими от могъщия си съсед. Арогантността им е невъобразима, господарю.

Барчук се наведе напред и протегна ръка, за да потупа Чингис по коляното. Сякаш не забеляза, че мъжете в гера настръхнаха.

— От поколения се задоволяваме само с отпадъците им, господарю, а те пазят най-доброто месо зад своите крепости и стени.

— И ти се иска да ги видиш пречупени — промърмори Чингис.

— Да. Моля единствено за това да предадеш библиотеките им на уйгурите. У тях сме виждали още редки скъпоценности и един камък като мляко и огън. Но те не търгуват такива неща с нас, независимо какво им предлагаме в замяна.

Чингис следеше внимателно хана. Барчук знаеше, че няма право да настоява за дял от плячката. На племената не се плащаше, за да се бият, и по традиция всичко, което ограбеха, си беше тяхно. Барчук искаше много, но Чингис не можеше да си представи друга група, която би пожелала библиотеките на Си Ся. Самата мисъл за подобно нещо го накара да се усмихне.

— Ще получиш свитъците, Барчук. Имаш думата ми. Всичко друго отива за победителите и е в ръцете на бащата-небе. Не мога да ти гарантирам специално дял.

Барчук се отдръпна назад и кимна неохотно.

— Това е достатъчно заедно с всичко друго, което ще спечелим от тях. Виждал съм как конете им стъпкват мои хора по пътя, господарю. Хора, които умират от глад, докато в Си Ся трупат тлъстини от зърното, което не искат да споделят с нас. Доведох воините си тук, за да ги накажем за тяхната арогантност. Оставихме празни селищата и нивите си. Уйгурите са с теб — гери, коне, сол и кръв.

Чингис протегна ръка и двамата скрепиха клетвата с бързо пляскане на длани, което някак тушира сериозността на думите. Племената чакаха отвън и Чингис щеше да поиска същата клетва от тях веднага щом разбереше, че са готови. Полагането й насаме беше израз на подкрепа, която не можеше да подмине с лекота.

— Искам едно нещо от теб, преди да излезем навън при другите, Барчук — рече той.

Ханът на уйгурите тъкмо се изправяше, но спря. Лицето му се превърна в маска, щом осъзна, че разговорът не е приключил.

— Най-малкият ми брат проявява интерес към ученето — каза Чингис. — Темуге, стани, за да те види.

Барчук се завъртя към стройния младеж, който се изправи и му се поклони. Отвърна на жеста с отсечено кимане и се обърна към Чингис, който добави:

— Шаманът ми Кокчу ще го напътства, когато му дойде времето, но предпочитам да чете и да научи всичко, което сметне, че си заслужава. Имам предвид свитъците, които вече притежаваш, както и тези, които ще спечелим от враговете си.

— Уйгурите са под твое командване, господарю — отвърна Барчук. Молбата не беше кой знае каква и той не разбра защо Чингис се почувства неудобно, когато повдигна въпроса. Темуге грейна, а Кокчу сведе глава, сякаш му беше оказана огромна чест.

— Значи е решено — рече Чингис. Очите му се губеха в сумрака и проблясваха от светлините на запалените лампи. — Ако в Си Ся са богати колкото казваш, те ще бъдат първите, които ще се сблъскат с нас. Дзин ще ги подкрепят ли?

Барчук сви рамене.

— Не знам. Земите им са съседни, но Си Ся винаги са били отделно кралство. Дзин могат да съберат войска срещу теб, за да предотвратят по-късна заплаха срещу себе си. А може и да ги оставят да измрат, без да си мръднат пръста. Никой не знае как работят умовете им.

Чингис също сви рамене.

— Ако преди десет години ми беше казал, че кераитите ще се сражават срещу огромна войска, щях да ти се изсмея и да се смятам за щастливец, че няма да участвам в тази битка. А днес ги наричам свои братя. Няма значение дали Дзин ще тръгнат срещу нас заради Си Ся. Сторят ли го, значи ще ги разбия по-рано. Всъщност предпочитам да ги посрещна в степта, вместо да се катеря по стените на градовете им.

— Дори градовете могат да паднат, господарю — меко рече Барчук, чиято възбуда също бе започнала да нараства.

— И ще паднат — отвърна Чингис. — Като му дойде времето, ще паднат. Със Си Ся ти ми посочи слабините на Дзин. Ще ги изкормя там и ще изтръгна сърцето им.

— За мен е чест да ти служа, господарю — Барчук стана, поклони се ниско и остана в това положение, докато Чингис не му даде знак да се изправи.

— Племената са се събрали — каза той, стана и се протегна. — Щом се налага да прекосяваме пустинята, трябва да осигурим вода и храна за конете. Положат ли клетвата, нищо вече не ще ни задържа на това място.

Спря за момент.

— Дойдохме тук като племена, Барчук. А ще тръгнем като един народ. Ако записваш събитията в онези свитъци, както казваш, гледай да отразиш и това.

Очите на Барчук светнаха. Беше напълно запленен от човека, който командваше огромното множество.

— Ще бъде сторено, господарю. Ще науча на четмо и писмо и твоя шаман, и брат ти, за да могат ти четат историята.

Чингис примигна изненадано, заинтригуван от мисълта, че брат му ще чете думи, изписани върху твърда агнешка кожа.

— Любопитно ще е да видя това — рече той. Прегърна Барчук през рамо и му оказа чест, като излезе заедно с него от гера. Военачалниците ги последваха. Отвън се чуваше приглушеното мърморене на племената. Очакваха онзи, който щеше да ги поведе.

 

 

Дори в летния мрак лагерът сияеше в жълто под звездите, осветен от десетки хиляди огньове. Центърът му беше разчистен и около гера на Чингис имаше огромен празен пръстен. Воините на стотици родове и племена бяха оставили семействата си и се събраха заедно под трептящите светлини. Броните им бяха най-различни — твърда кожа, шлемове или стегнати доспехи от железни пластинки, копирани от Дзин. На някои се виждаше емблемата на племето, но повечето бяха неукрасени и показваха, че са съвсем нови и че под небето вече има само едно племе. Мнозина държаха мечове, прясно изковани в ковачниците, които работеха денонощно от пристигането си тук. Потящи се под слънцето мъже бяха изкопали огромни ями, бяха откарали рудата при пламъците, за да гледат като омагьосани как ковачите я превръщат в оръжия. Не един бе изгорил пръстите си, посягайки към тях, преди да са изстинали напълно, но никой не беше и сънувал, че един ден ще притежава дълго острие, така че нямаха нищо против.

Вятърът не спираше да духа в степта, но тази вечер беше по-лек.

Когато Чингис се появи, Барчук слезе по стъпалата на каруцата и застана в първата редица до колелата от дърво и желязо. Чингис остана за момент загледан в хората, възхитен от събралото се множество. Братята му, Арслан и Джелме слязоха от платформата, като всеки спираше за миг, за да погледне безбройните редици, губещи се в тъмнината. Последен беше шаманът Кокчу.

Чингис остана сам и затвори очи. Благодари на бащата-небе, че го е довел дотук, начело на такава огромна войска. Каза няколко думи и на духа на баща си в случай, че можеше да го чуе. Знаеше, че Есугей би се гордял със сина си. Беше повел народа по нов път и само духовете можеха да кажат докъде ще го отведе той. Отвори очи и видя Бьорте. Беше довела четиримата му сина и стоеше в първата редица; три от децата бяха твърде малки, за да ги остави сами. Чингис им кимна отсечено и погледът му се спря върху най-големия, Джучи, и върху Чагатай, когото бе нарекъл на шамана на вълците. Почти деветгодишен, Джучи изпитваше страхопочитание към баща си и сведе очи, докато Чагатай продължаваше да зяпа, макар да си личеше колко е нервен.

— Дойдохме тук от стотици различни племена — изрева Чингис. Искаше гласът му да достигне до всички, но дори каленото на бойното поле гърло не можеше да се справи с подобно предизвикателство. Онези, които не можеха да го чуят, трябваше да се задоволят с предаденото им от предните редици. — Доведох в тази равнина вълците, олхунутите и кераитите. Доведох меркитите и джаджиратите, уйратите и найманите. Дойдоха войела, туваните, уйгурите и урианхаите.

Докато назоваваше всяка група, членовете й се раздвижваха по местата си. Забеляза, че дори тази вечер са се строили поотделно. Нямаше да бъде лесно да се асимилират хора, за които племенната чест стоеше над всичко. Няма значение, каза си той. Щеше да ги накара да вдигнат очи още по-нависоко. Паметта не му изневери нито за миг, докато споменаваше всяко племе, дошло да се присъедини към него в сянката на черната планина. Не пропусна нито едно — знаеше, че това щеше да бъде забелязано и запомнено.

— Нещо повече, призовах и онези, които нямат племе, но са запазили честта си и се вслушват в повика на кръвта. Те дойдоха при нас и ни се довериха. Казвам на всички ви, под бащата-небе няма различни племена. Има само един монголски народ и той започва съществуването си тази вечер, на това място.

Някои нададоха радостни викове, други останаха с каменни физиономии. Лицето на Чингис бе като маска на воин, носеха неговите черти. Хората пред него трябваше да разберат, че това, което той иска от тях, не означава загуба на чест.

— Ние сме братя по кръв, разделени толкова отдавна, че вече не помним кога. За мен вие сте голямо семейство от всички племена, аз съм кръвен роднина на всеки от вас. Наричам ви свои братя под знамето си и ще яздим като едно семейство, като един народ.

Млъкна, за да прецени реакцията им. Бяха чували тази идея и преди, предаваха я шепнешком от племе на племе. Въпреки това бяха изненадани да я чуят изречена ясно от него самия. Повечето не приветстваха думите му и Чингис трябваше да потисне внезапния пристъп на раздразнение. Духовете знаеха, че ги обича, но собственият му народ понякога можеше да го подлуди.

— Ще натрупаме толкова плячка, че тя ще съперничи на планината зад гърбовете ви. Ще имате понита, жени и злато, мед и масло. Ще владеете земи и всеки ще се страхува само щом чуе името ви. Всеки мъж тук ще бъде хан за онези, които свеждат глава пред него.

Най-сетне се разнесоха радостни викове и Чингис си позволи да се усмихне доволен, че най-сетне е напипал верния тон. Нека по-дребните ханове се тревожат за амбициите на другите около себе си. Той беше искрен във всяка своя дума.

— На юг е голямата пустиня — продължи той. Моментално настъпи тишина и Чингис усети вниманието им едва ли не като сила. — Ще я прекосим със скорост, за каквато дзинските кралства не са и сънували. Ще се нахвърлим срещу тях като вълци върху агнета и те ще се пръснат пред мечовете и лъковете ни. Ще ви дам техните богатства и жени. Там ще забия знамето си и земята ще затрепери, щом го направя. Майката-земя ще разбере, че нейните синове и братя са намерили наследството си, и ще посрещне с ликуване бурята от степите.

Отново последваха викове и Чингис вдигна ръце, за да въдвори тишина, макар да преливаше от удоволствие.

— Ще яздим през суха земя и ще носим нужната ни вода за една внезапна атака. И няма да спрем, докато морето не ни заобиколи от всички страни. Това казвам аз, Чингис, и моята дума е желязо.

Надигна се рев и Чингис щракна с пръсти на Хазар, който чакаше долу. Той му подаде тежък прът от сребърна бреза, към който бяха привързани осем конски опашки. Множеството замърмори при вида му. Някои разпознаха черното на меркитите или червената опашка на найманите, завързана заедно с другите. Всяка от тях беше ханското знаме на някое от големите племена, които Чингис бе събрал в степта. Когато той пое пръта, Хазар му подаде и синята конска опашка на уйгурите.

С чевръсти пръсти Чингис я привърза към другите и заби края на пръта в краката си. Вятърът развя многоцветното знаме и опашките се заизвиваха като живи.

— Свързах цветовете — извика той. — Когато те избелеят, няма да има разлика помежду им. Ще станат едно знаме на един народ.

Командирите му вдигнаха мечовете си и множеството отговори импулсивно. Хиляди оръжия се устремиха към небето и Чингис кимна, попаднал изцяло под властта на емоциите. Нужно бе много време, докато шумът утихне, макар че той държеше свободната си ръка вдигната и призоваваше за тишина.

— Братя, клетвата, която ще положите, ви обвързва. Но тя не е по-силна от кръвта, която вече ни е съединила. Коленичете.

Предните редици незабавно паднаха на колене и задните повториха като вълна, щом видяха какво се случва. Чингис следеше внимателно, но не откри колебание. Всички бяха негови.

Кокчу се изкачи по стъпалата на каруцата, като грижливо запазваше безизразна физиономия. И в най-разюзданите си мечти не си бе представял момент като този. Темуге беше казал добра дума за него и Кокчу се поздрави, че е довел младежа дотам, че да направи това предложение.

Ликуваше от положението си, докато племената коленичиха. Запита се дали Чингис си дава сметка, че той ще бъде единственият, който не е положил клетвата. Хазар, Хаджиун и Темуге бяха коленичили в тревата с всички останали ханове и обикновени бойци.

— Под властта на един хан ние сме един народ — извика Кокчу над главите им, а сърцето му бясно биеше от вълнение. Думите му се върнаха при него и заляха долината на вълни, когато онези отзад ги повториха. — Предлагам му своите гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.

Кокчу се вкопчи в перваза на каруцата, докато хората повтаряха след него. След тази нощ всички щяха да познават шамана на великия хан. Озърна се нагоре, докато думите се връщаха на порои от задните редици. Под ясното небе духовете несъмнено се гърчеха от радост, невидими и неуловими за всички, освен за най-могъщите от неговия вид. В думите на хилядното множество Кокчу усещаше как те се вият във въздуха и се изпълни с тържество. Накрая племената замълчаха и той успя да изпусне дъх.

— А сега ти, шамане — промърмори Чингис зад него. Кокчу трепна от изненада, но падна на колене и повтори същата клетва.

Когато шаманът се върна при каруцата, Чингис изтегли меча на баща си. Хората, които бяха наблизо, можеха да видят как очите му блестят от задоволство.

— Свършено е. Ние сме един народ и ще яздим заедно. Нека тази нощ никой да не мисли и скърби за племето си. Сега сме едно още по-голямо семейство и земите чакат да ги завладеем.

Спусна ръката си и всички изреваха, този път като един. Миризмата на печено овнешко се носеше с вятъра, стъпката му бе лека, а воините се готвеха за пиене и ядене, от което коремите им щяха да се подуят. До зазоряване пияните бойци щяха да са направили хиляди деца. Чингис се замисли дали да не се върне при Бьорте в палатката и прикри неудобството си при мисълта за обвинителния й поглед. Тя беше изпълнила дълга си към него, никой не можеше да го отрече, но бащинството на Джучи си оставаше съмнително и го тормозеше като трън в петата.

Тръсна глава, за да прогони празните мисли, и взе мяха с черен айраг^[1] от Хаджиун. Тази нощ щеше да се напие до безсъзнание, като хан на всички племена. На сутринта щяха да се приготвят да прекосят сухите земи на пустинята Гоби и да поемат по пътя, който той беше избрал за тях.