Кон Игълдън
Господари на лъка (26)

25.

Небето чернееше над планините, мазният дим се простираше на мили разстояние. Накрая много от противниците се предадоха, но племената бяха изгубили твърде много хора, за да помислят за пощада. Избиваха ги дни наред около прохода. Издирваха последните бягащи войници и ги колеха като мармоти.

От прътовете на копията и знамената накладоха огромни огньове, които не погълнаха единствено храната и труповете. Семействата минаха бавно през прохода след воините и докараха каруци и ковачници, за да претопят металните върхове на пиките. Дзинските припаси бяха прибрани в зимници, където щяха да се запазят свежи.

Не преброиха труповете на враговете, но пък и нямаше нужда. Никой, който беше видял планините разкъсана плът, нямаше да ги забрави до края на живота си. Жените и децата сваляха броните и всичко ценно от труповете. Само ден след сражението вонята вече беше ужасна и въздухът се изпълни с мухи, които изгаряха в дима от огньовете.

Чингис чакаше военачалниците си на края на долината. Искаше да види града, който бе пратил такава огромна армия срещу него. Хаджиун и Хазар тръгнаха с него, като се взираха със страхопочитание назад към кървищата и огньовете, губещи се в далечината. Огньовете хвърляха трептящи сенки по планините наоколо, племената се бяха укротили и пееха тихо за мъртвите.

Тримата братя чакаха мълчаливо, докато извиканите мъже се съберат тичешком. Гърбовете им бяха схванати. Субодай пристигна пръв, блед и горд с грозния черен шев върху лявата си ръка. Джелме и Арслан дойдоха заедно — тъмни силуети на фона на огньовете. Хо Са и строителят Лиан пристигнаха последни. Единствено Темуге остана да премести лагера до една река десет мили на север. Огньовете щяха да горят дни наред, дори без да бъдат поддържани. Мухите се превръщаха в сериозен проблем и на Темуге му призляваше от постоянното бръмчене и разлагащите се трупове.

Чингис едва откъсна поглед от равнината. Той беше сигурен, че вижда пред себе си смъртта на една империя. Никога не се бе намирал толкова близо до поражението, както при битката в прохода. Тя бе оставила белега си върху него и той винаги щеше да си я припомня без никакво усилие. Осем хиляди от хората му бяха увити в бели тъкани и отнесени в планините. Погледна към тях — лежаха в снега, далеч оттук. Ястребите и вълците вече разкъсваха плътта им. Чингис беше останал само за да види как ги погребват в небето, да почете тях и семействата им.

— Темуге държи лагера — каза той на военачалниците си. — Хайде да видим този Йенкин и неговия император.

Смушка коня си и препусна. Останалите го последваха, както правеха винаги.

 

 

Построен в огромна равнина, Йенкин беше най-грамадното творение на човешки ръце, което бяха виждали. Докато градът растеше пред него, Чингис си припомни думите на Вен Чао, дзинския дипломат, когото бе срещнал преди години. Той твърдеше, че хората могат да строят градове като планини. Йенкин беше точно такова място.

Тъмносивите камъни на стените се издигаха най-малко на петдесет стъпки над земята. Чингис прати Лиан и Хо Са около града да преброят дървените кули, които се издигаха още по-нависоко. Когато се върнаха, те бяха изминали над пет мили и съобщиха за почти хиляда кули по цялата дължина на стената. Още по-обезкуражаващо бе описанието на огромните лъкове зад зъберите, обслужвани от мълчаливи, бдителни войници.

Чингис потърси у Лиан някакъв знак, че не е обезсърчен, но строителят беше видимо посърнал в седлото си. Той никога не бе посещавал столицата и не можеше да измисли начин как да разрушат стени с такива размери.

По краищата на грамадния правоъгълник имаше четири форта, отделно от основните стени. Между фортовете и стените минаваше широк ров, а друг ги опасваше от външната страна. Самите стени се прекъсваха единствено от широк канал, минаващ през огромна водна порта с железни решетки. На свой ред тя се охраняваше от платформи за стрелци и катапулти. Водният път продължаваше на юг, докъдето стигаше поглед. Всичко около Йенкин беше твърде грамадно за тях. Чингис изобщо не можеше да си представи как ще преодолеят това чудо.

Той го доближи с военачалниците толкова, колкото се бе приближил до Инчуан и другите градове на запад. Изведнъж във вечерния въздух се разнесе тежък трясък. Нещо тъмно прелетя покрай тях и от мощта му конят на Хаджиун залитна. Чингис едва не падна от седлото, когато конят се изправи на задни крака. Всички впериха изумено погледи към потъналата в меката земя огромна стрела, която приличаше на гладък дънер.

Без да кажат нито дума, военачалниците се оттеглиха извън обсега на страховитото оръжие и се умърлушиха още повече от сблъсъка си с поредната изненада на защитниците. Да приближат на по-малко от петстотин крачки означаваше да станат мишена на тези пръти с железни върхове. Само мисълта как някоя от тях улучва групата конници бе ужасяваща.

Чингис се обърна към мъжа, който вече бе разрушил по-слаби стени.

— Можем ли да го превземем, Лиан?

Строителят не можеше да го погледне в очите и се обърна към града. Накрая поклати глава.

— Никой град няма толкова широка в горната част стена — рече той. — От тази височина винаги ще имат по-голям обхват от всичко, което мога да конструирам. Ако изградим каменни насипи, може и да защитим катапултите. Но щом ние можем да метнем до тях, те със сигурност ще могат да стигнат до нас и да превърнат машините в дърва за горене.

Обезсърчен, Чингис се загледа свирепо към Йенкин. Да стигне чак дотук и да бъде спрян от последното препятствие беше влудяващо. Само ден по-рано бе поздравил Хазар за превземането на крепостта в прохода, а Хаджиун за вдъхновената му атака. Тогава вярваше, че хората му са непобедими, че винаги ще постигат завоеванията си с лекота. Армията му и сега вярваше в това. Всички си шепнеха, че светът ще бъде негов. Изправен пред Йенкин обаче, Чингис почти усети презрителната насмешка на императора към тази амбиция.

Когато се обърна към братята си, той беше надянал студената физиономия.

— Тук семействата ще намерят добри пасища. Имаме време да планираме атаката срещу онова нещо.

Хазар и Хаджиун кимнаха неуверено. Те също разбраха, че помитащата мощ на завоеванията им спира пред стените на Йенкин. Също като Чингис, братята бяха привикнали към бързото и вълнуващо темпо, с което превземаха градовете. Каруците на сънародниците им бяха толкова натоварени със злато и богатства, че осите им се чупеха при по-дълго пътуване.

— Колко време ще ни е нужно да уморим с глад град като този? — внезапно попита Чингис.

Лиан нямаше никаква представа, но не искаше да признае това.

— Чувал съм, че в Йенкин живеят повече от един милион поданици на императора. Трудно ми е да си представя как може да се изхрани такова множество, но градът със сигурност разполага с огромни житници и складове. В края на краищата, от месеци знаят, че идваме. — Видя, че Чингис се мръщи, и побърза да продължи. — Може да отнеме три или дори четири години, господарю.

Хазар изстена гласно, но на младия Субодай му хрумна нещо.

— Те нямат армия, с която да пробият обсадата, господарю. Няма нужда да държиш всички ни тук. Щом не можем да съборим стените, разреши ни да разграбим новите земи. Както стоят нещата, не разполагаме дори с карти на страната отвъд Йенкин.

Чингис погледна към военачалника, в чиито очи горяха жадни пламъчета, и настроението му се приповдигна.

— Така е. Ако трябва да чакам императора да стане кожа и кости, преди да се предаде, поне военачалниците ми няма да бездействат. — С широк жест обгърна земите, които се губеха в невъобразимите далечини. — Щом семействата се настанят, само кажете накъде искате да поемете. Няма да си губим времето тук в затлъстяване и сън.

Субодай се ухили, заразителният му ентусиазъм се предаде на другите и бързо прогони мрачното им настроение.

— Твоя воля, господарю — рече той.

 

 

Облечен в блестяща черна броня, генерал Джи Джонг крачеше гневно напред-назад, докато чакаше министрите да влязат в залата за коронации. Утрото беше спокойно и той чуваше крясъците на свраките отвън. Гадателите несъмнено щяха да прочетат нещо в птичата свада, ако можеха да ги видят.

Погребението на император Вей продължи почти десет дни. Половината жители на града раздраха дрехите си и намазаха лицата си с пепел, преди да кремират тялото. Джи Джонг бе принуден да изтърпи безкрайните речи на благородните фамилии. Никой не повдигна въпроса за причината за смъртта на императора — а и не би могло да бъде другояче. Джи Джонг ги гледаше заплашително, а гвардейците около него стояха с ръце на мечовете.

Първите няколко дни минаха хаотично, но когато екзекутираха трима министри, защото се бяха разприказвали, съпротивата рухна и пищното погребение продължи, сякаш младият император беше умрял в съня си.

Управляващите благородници бяха съставили план за това събитие много преди да има нужда от него. Империята и преди бе преживявала катаклизми и дори цареубийства. След първоначалния изблик на ярост всички се върнаха към обичайните си дела едва ли не с облекчение. Простолюдието не знаеше нищо, освен че Синът на небето е напуснал смъртното си тяло. Хората плачеха в неведение по улиците, обезумели от истерия и мъка.

Малкият син на императора не плака, когато научи за смъртта на баща си. Император Вей беше подготвил добре семейството си. Майката на момчето имаше достатъчно здрав разум, за да си даде сметка, че всеки протест ще означава край и за нея. Остана безмълвна по време на погребението, бледа и прекрасна, докато гледаше как тялото на съпруга й се превръща в пепел. Когато погребалната клада се срути, изригвайки пламък, на Джи Джонг му се стори, че усеща погледа й, но когато вдигна очи, тя бе свела глава, приемайки смирено волята на боговете. Моята воля, помисли си той, макар че резултатът бе същият.

Генералът крачеше напред-назад и скърцаше раздразнено със зъби. Погребението бе продължило повече, отколкото смяташе за възможно, а сега му съобщиха, че коронацията ще отнеме още пет дни. Това го вбеси. Градът беше в траур и докато церемониите не приключеха, никой нямаше да работи. Беше му се наложило да изпробва безброй нови одежди, които да подхождат на регентския му пост. Остана мирен и докато министрите нервно четяха лекции за новите му отговорности. А през цялото това време монголският хан обикаляше като дебнещ вълк отвън.

През свободните си часове Джи Джонг се бе изкачвал десетки пъти на стената, за да гледа как мръсните племена се разполагат на имперска земя. Понякога му се струваше, че надушва миризмата на гранясало овнешко и на козе мляко. Отвратително бе да претърпи поражение от някакви си пастири, но те нямаше да превземат Йенкин. Целта на императорите, построили този град, е била да демонстрират мощта си чрез него. Той няма да падне лесно, каза си Джи Джонг.

Нощем все още се будеше от кошмари. Сънуваше, че го гонят, че стрелите бръмчат около него като комари. Какво друго можеше да направи? Никой не бе и помислял, че монголите ще успеят да се изкатерят на най-високите върхове и ще му излязат във фланга. Джи Джонг вече не изпитваше срам от поражението. Боговете бяха срещу него и въпреки това му поднесоха града. Щеше да гледа как монголите разсипват армията си под стените, а после лично щеше да вземе главата на техния хан и да я хвърли в най-дълбоката отходна яма.

Тази мисъл пооправи настроението му, докато чакаше момчето император. Някъде в далечината се чуваха ударите на гонг, оповестяващи пред народа появата на новия Син на небето.

Вратите на залата за коронации се отвориха, за да разкрият потното лице на първия министър Руин Чу.

— Господарю регент! — възкликна той, щом видя Джи Джонг. — Не си облякъл одеждите! Негово императорско величество ще дойде всеки момент!

Той беше на път да припадне — бе работил тежко и дълго, за да организира погребението и коронацията. Тлъстият дребосък дразнеше Джи Джонг и той очакваше злорадо реакцията му.

— Оставих ги в стаята си, министре. Днес няма да имам нужда от тях.

— Всеки момент от церемонията е планиран, господарю регент. Ти си длъжен…

— Не казвай „длъжен“ — озъби се Джи Джонг. — Доведи тук момчето и сложи короната на главата му. Рецитирай, пей, гори тамян, прави каквото искаш, но чуя ли още веднъж, че съм длъжен да направя нещо, ще ти взема главата.

Министърът зяпна, после сведе поглед и видимо се затресе. Знаеше, че човекът пред него бе убил императора. Генералът беше брутален предател и Руин Чу не се съмняваше, че е способен на кръвопролитие дори в деня на коронацията. Поклони се и се отдалечи заднешком, затваряйки вратата след себе си. Джи Джонг чу бавните стъпки на процесията и зачака мълчаливо министърът да стигне до нея. Тихо се засмя, когато чу как стъпките се забързват.

Когато вратата се отвори отново, страхът ясно личеше по лицата на съпровождащите шестгодишното момче, което щеше да стане император. Джи Джонг видя, че малкият се държи, въпреки че през последните няколко дни почти не беше спал.

Процесията отново намали ход, докато минаваше покрай Джи Джонг в посока към златния трон. Будистки монаси размахваха кандила и изпълваха въздуха с бял дим. Те също се бяха изнервили, когато видяха генерала в доспехи — единственият човек с меч в помещението. Той тръгна зад тях, докато синът на император Вей заемаше мястото си на трона. Това беше началото на последния етап. Само рецитирането на титлите щеше да продължи до пладне.

Джи Джонг гледаше кисело как министрите се настаняват удобно като пауни в центъра на церемонията. От тамяна му се доспа, а и през цялото време си мислеше за монголите в равнината около града. Отначало приемаше ритуалите като начин за поддържане на реда, след като беше убил императора. Градът щеше да избухне без твърда ръка и той реши да позволи на благородниците удобството на традициите. Сега се чувстваше уморен от всичко това. Градът беше спокоен в мъката си, а монголите започнаха да изграждат огромните си требушети и каменни стени, за да защитят оръжията си.

С нетърпеливо възклицание Джи Джонг излезе напред и прекъсна дуднещия глас на свещеника. Малкото момче замръзна при вида на едрата фигура в тъмна броня. Джи Джонг взе императорската корона от златотъканата й копринена възглавничка. Беше изненадващо тежка и той изпита страхопочитание при мисълта, че я държи в ръцете си. Беше убил човека, който я бе носил за последен път.

Постави решително короната върху главата на новия император.

— Сюан, ти си император, Син на небето. Управлявай мъдро — каза той, без да обръща внимание на шокираните лица в залата. — Аз съм твой регент, твоята дясна ръка. Докато не навършиш двадесет години, ще ме слушаш за всичко, без да задаваш въпроси. Разбираш ли?

Очите на момченцето се напълниха със сълзи. Едва ли проумяваше какво всъщност става, но все пак успя да отговори със запъвана.

— Раз… разбирам.

— Това беше. Нека народът празнува. Отивам на стената.

Остави втрещените министри да продължат заниманията си, отвори вратата и излезе от двореца. Той бе построен на високия бряг на езерото Шонхай, от което започваше големият канал, и от върха на стълбището се откриваше изглед към града и жадните му за вести жители. Всички камбани щяха да зазвънят и простолюдието щеше да пиянства дни наред. Джи Джонг пое дълбоко дъх, загледан в тъмните стени. Зад тях враговете се оглеждаха за слабо място. Нямаше да влязат вътре.

 

 

Темуге се взираше сънено в тримата мъже, които някога бяха ханове сред хората си. Арогантността им личеше във всяко тяхно действие, те не си правеха труда да прикрият презрението си към него. Кога ли щяха да разберат, че нямат никаква власт в новия ред, създаден от брат му? Имаше само един гурхан, един човек, който превъзхождаше всички останали. Неговият брат седеше пред тях, а те се осмеляваха да разговарят с него като с равен.

Племената издигаха герите си в равнината пред Йенкин и на Темуге му доставяше удоволствие да кара хората да чакат, докато реши да им обърне внимание. Чингис бе демонстрирал доверието си, като му даде титлата началник на търговията, макар самият Темуге да бе определил ролята си срещу киселата опозиция. Наслаждаваше се на властта, която упражняваше, и все още се усмихваше при спомена как бе накарал Кокчу да чака дълго предишния ден. Шаманът бе пребледнял от ярост, когато Темуге най-сетне благоволи да го пусне в ханския гер. Чингис му бе позволил да работи в гера, за да му покаже своето одобрение — жест, който не остана незабелязан от молителите. Нямаше смисъл да се обръщат към Чингис, ако не бяха доволни как управлява брат му от негово име. Темуге се бе погрижил всички да разберат добре това. Ако Кокчу искаше хора, за да проучи някакъв древен храм на сто мили оттук, той трябваше да получи разрешение от Темуге.

Скръсти ръце на гърдите си, като едва слушаше някогашните ханове. Бившият предводител на войела не можеше да върви сам и двама от синовете му го поддържаха. Би било проява на любезност да му предложи стол, но Темуге не бе от онези, които забравят старите рани. Тримата стояха прави и дуднеха нещо за пасища и дървесина, докато той гледаше някъде в далечината.

— Ако не позволиш стадата да се преместят на нови пасища без малките ти жетони, ще се наложи да колим здрави животни, за да не измрат от глад — казваше ханът на войела. Беше наедрял, откакто Чингис преряза сухожилията на краката му. Темуге с наслада видя как лицето на мъжа почервенява от гняв и само го изгледа лениво, без да си направи труд да отговори. Със задоволство си припомни, че никой от тях не можеше да чете и пише. Жетоните бяха чудесна идея — изработени от борово дърво, с образа на вълк върху тях. Имаше свои хора в лагера, които проверяваха жетоните, ако видеха някой воин да сече дървета, да разменя плячка и тъй нататък. Системата все още не бе съвършена, но Чингис го бе подкрепил, като решително отпрати недоволните и те млъкнаха, пребледнели от страх.

Когато мъжете приключиха тирадата си, Темуге заговори спокойно, сякаш ставаше въпрос за времето. Беше открил, че мекият тон разпалва гнева им и се забавляваше да ги предизвиква така.

— През цялата си история никога не сме се събирали толкова хора на едно място — каза той и поклати леко глава в знак на порицание. — Трябва да бъдем организирани, за да сме добре. Ако позволя тази година да сечете безразборно дървета, за следващата няма да останат. Не разбирате ли? Ето защо съм наредил да се добива дървесина само от горите на повече от три дни път оттук. Отнема време и усилия, но догодина ще усетите ползата.

Меката му реч ги вбеси, но най-сладкото беше, че не можеха да открият никакъв недостатък в неговата логика. Бяха хора на лъка и меча и Темуге знаеше, че може да ги води както си поиска, а те бяха принудени да го слушат.

— А пасищата? — не отстъпваше осакатеният хан. — Не можем да преместим и една коза без някой от инвалидите ти да поиска да види жетона, че ти одобряваш. Племената вече губят търпение.

Темуге се усмихна на разлютения мъж. Забеляза, че тежестта му изтощава синовете му от двете му страни.

— А, вече няма племена, войела. Още ли не си научил този урок? Мислех си, че си го припомняш всеки ден.

Махна с ръка и един дзински слуга му поднесе чаша айраг. Беше подбрал подчинените си между хората, които Чингис бе наел от градовете. Някои бяха слугували на благородни семейства и знаеха как да се отнасят към човек с неговото положение. Той започваше деня с гореща баня в желязна вана, направена специално за тази цел. Той беше единственият в лагера, който се къпеше, и за първи път в живота си бе в състояние да надуши миризмата на сънародниците си. Сбърчи нос при тази мисъл. Точно така трябва да живее човек, каза си той и отпи, докато молителите чакаха.

— Настъпили са нови времена, господа. Не можем да се преместим оттук преди падането на града. Това означава, че пасищата трябва да бъдат управлявани внимателно. Ако не упражнявам поне някакъв контрол, земята ще остане без трева до лятото и тогава какво? Нима искате да откъснете брат ми от стадата му на хиляда мили разстояние? Не ми се вярва. — Той сви рамене. — Може и да погладуваме към края на лятото. Може би част от стадата ще трябва да се изколят, ако не бъдем в състояние да отглеждаме толкова много. Нали пратих хора да намерят сол за осоляване на месото? Императорът ще започне да гладува много преди нас.

Мъжете се взираха мълчаливо и безсилно в него. Имаха безброй примери как контролът му се е разпрострял из огромния лагер. Но той имаше готов отговор за всеки отделен случай. А те не можеха да изразят раздразнението си, че на всяка крачка трябва да подвиват опашка заради някое ново правило, измислено от него. Нужниците не трябва да се копаят прекалено близко до течаща вода. Понитата да се чифтосват само според списъка кръвни линии, който Темуге беше съставил лично, без да се консултира с никого. Човек с прекрасна кобила и хубав жребец вече не можеше да ги събере, без да моли за специално разрешение. Всичко това им додяваше. Вярно беше, че недоволството в лагера растеше.

Не смееха да се оплачат открито, докато Чингис подкрепяше брат си. Ако се вслушаше в тях, той щеше да подрони репутацията на Темуге и да превърне поста му в посмешище. Темуге разбираше това — все пак познаваше брат си много по-добре от тях. След като му беше дал тази роля, Чингис нямаше да му се меси по никакъв начин. Темуге се наслаждаваше на възможността да покаже на какво е способен един интелигентен човек, ако не го ограничават.

— Ако това е всичко, имам още много въпроси за разглеждане тази сутрин — рече той. — Може би сега разбирате защо е толкова трудно да ме видите. Винаги се намират хора, готови да говорят цял ден, преди да са разбрали какво трябва да правим тук, какви трябва да станем.

Не им беше дал нищо и безсилната им ярост му се услади като прохладно вино. Той не се стърпя и натисна бодила още мъничко.

— Зает съм, но, разбира се, ще намеря време да ви чуя, ако има нещо друго.

— Ти чуваш, но не слушаш — уморено рече осакатеният хан.

Темуге разпери ръце със съжаление.

— Виждам, че не всеки, който идва при мен, разбира напълно въпросите, които повдига. Дори се случва в лагера да търгуват, без да отделят и да ми изпратят ханския десятък.

Докато говореше, погледът му не се откъсваше от хана, увиснал на раменете на синовете си, и старецът трепна неспокойно. Колко знаеше всъщност Темуге? Носеха се слухове, че плащал на шпиони да му съобщават за всяка търговия, за всеки пазарлък и размяна. Никой не знаеше докъде се простира влиянието му.

Темуге въздъхна и поклати разочаровано глава.

— Надявах се да го донесеш, без да се налага да те подсещам. Нали продаде дузина кобили на един от дзинските ни наборници? — Усмихна се окуражаващо. — Чух, че цената била чудесна, макар че кобилите не били от най-добрите. Още не съм получил двата коня, които дължиш на брат ми, но предполагам, че ще бъдат тук до залез-слънце. Мисля, че е разумно да очаквам подобно нещо, нали?

Ханът на войела се запита кой ли го е предал. После кимна и Темуге грейна в усмивка.

— Отлично. Трябва да ти благодаря, че ми отдели от времето си. Не забравяй, че съм винаги тук, ако някой се нуждае от вниманието ми.

Не стана, когато те се обърнаха да излязат от ханския гер. Един от онези, които не се бяха обадили, се обърна и го изгледа с открит гняв. Темуге реши да го държи под око. Страхуваха се от него, защото беше шаман и сянка на брат си. В това отношение Кокчу беше напълно прав. Да видиш страха в очите на другия е най-чудесното нещо. То му даваше чувство за сила и лекота, което иначе получаваше единствено от черната паста на шамана.

И други чакаха да се срещнат с него, някои сам беше извикал. Замисли се за предстоящия досаден следобед и реши, че тая няма да я бъде. Завъртя глава към слугата:

— Приготви ми чаша горещ айраг и лъжичка от моето лекарство — заповяда той. Черната паста щеше да предизвика цветни видения. После Темуге щеше да спи целия следобед, а просителите да чакат. Той се протегна, доволен от свършеното за деня.