Кон Игълдън
Господари на лъка (24)

23.

На деветстотин крачки от тях дзинската конница препусна в галоп. Рано е, помисли си Хаджиун. Стоеше спокойно с деветте хиляди воини зад себе си. Поне долината не беше толкова широка, че да бъде обкръжен. Усещаше нервността у хората около себе си. Никой от тях не се бе изправял пеша срещу конна атака. Сега разбираха как са се чувствали собствените им врагове. Слънчевите лъчи се отразяваха в дзинските доспехи и вдигнатите мечове, готови да секат глави.

— Помнете това! — извика Хаджиун. — Тези хора не са се изправяли досега срещу нас. Не знаят на какво сме способни. Една стрела, за да ги събори, и втора, за да ги убие. Всеки да избере целите си и по моя команда да пусне двайсет стрели!

Опъна тетивата до ухото си и усети силата на десницата си. Точно за това бе тренирал години наред и беше трупал мускули, докато не станаха като желязо. Лявата му ръка изобщо не можеше да се сравнява по сила с дясната и от камарата мускули на едното си рамо, гол до кръста, той изглеждаше изкривен. Долавяше как земята трепери от приближаващата се армия конници. Те бяха на шестстотин крачки, той погледна редиците и рискува да се озърне и назад. Всички бяха обтегнали лъкове, готови да изстрелят смъртта към врага.

Дзинските войници нападнаха с викове, които изпълниха долината и се стовариха върху безмълвните монголски редици. Бяха добре бронирани и носеха щитове, които щяха да ги защитят от стрелите. Хаджиун отбеляза всяка подробност, докато те приближаваха с плашеща скорост. Най-далечният ефективен обсег беше четиристотин крачки и той ги остави да минат тази граница. На триста крачки хората му започнаха да хвърлят погледи към него в очакване да пусне стрелата си.

На двеста крачки редицата от коне насреща изглеждаше като стена. Хаджиун усети как страхът впи зъби в него, докато даваше заповедта си:

— Свалете ги! — изрева той и изръмжа, пускайки тетивата. Девет хиляди стрели полетяха на мига срещу врага.

Атаката се препъна, сякаш бяха попаднали на ров. Хора полетяха във въздуха, коне рухнаха на земята. Онези отзад се врязаха в тях на пълен галоп, а Хаджиун постави втора стрела на тетивата и я опъна. Втори залп се стовари върху кавалерията.

Дзинските конници нямаше как да спрат, дори да бяха разбрали какво се случва. Предните им редици рухнаха и онези, които пришпорваха конете си през тях, бяха посрещнати от нов залп. Всеки войник получаваше по три или четири стрели, които летяха по-бързо от мълнии. Пръстите им изпускаха поводите и въпреки бронята и щитовете самата сила на удара ги стоварваше на земята.

Докато стреляше, Хаджиун броеше на глас, и се целеше в откритите лица на дзинските войници, които се мъчеха да се изправят. Ако не виждаше лице, прицелваше се в гърдите и разчиташе, че тежкият връх на стрелата ще пробие пластините. Усети как раменете му започват да горят, докато посягаше за петнайсетата стрела. Атакуващите конници сякаш се бяха сблъскали на пълна скорост с чук и спряха. Хаджиун посегна надолу и откри, че е изстрелял двайсетте си стрели.

— Трийсет крачки напред, след мен! — изкрещя той и се затича в тръс. Хората му го последваха и извадиха нов сноп стрели от колчаните си. Дзинските войници ги видяха да приближават. Хиляди се мъчеха да излязат от редиците на мъртвите. Мнозина бяха паднали, без да получат рани, когато конете им налетяха върху камарите умиращи хора и животни. Командирите лаеха заповеди да се качат отново в седлата, но войниците нададоха уплашени викове, щом видяха приближаващите монголи.

Хаджиун вдигна десния си юмрук и редицата спря. Видя как един от командирите му перва някакъв млад воин толкова силно, че онзи залитна.

— Удариш ли още един кон, лично ще те убия! — озъби се командирът. Хаджиун се засмя.

— Още двайсет! Целете се в хората! — изкрещя той и заповедта му се повтори по редицата. Дзинските конници се окопитиха след първия удар и украсените им с пера офицери ги подкараха отново напред. Хаджиун се прицели в един от тях, докато онзи се въртеше на коня си, размахвайки вдигнат меч.

Стрелата му се заби в гърлото на офицера и още девет хиляди я последваха. От това разстояние се прицелваха съвсем точно и залпът беше съсипващ. Разстроената втора атака се разпадна под свистящите стрели и дзинските войници изпаднаха в паника. Неколцина препуснаха с щитове, заприличали на таралежи от стрелите. Макар да му беше болно, Хаджиун изрева: „Конете!“, и животните рухнаха сред хрущене на счупени кости.

За всеки шейсет удара на сърцето излитаха десет стрели без никакъв отдих. Най-храбрите противници умряха бързо, останаха само слабите и уплашените, които се мъчеха да обърнат конете назад. Редиците се разбъркаха от подплашените коне, чиито ездачи висяха безжизнено в седлата със стърчащи от гърдите стрели.

Рамото на Хаджиун вече го болеше, когато изстреля четиридесетата си стрела и зачака хората около него да го последват. Долината пред тях представляваше каша от кръв и мъртъвци, червено петно от ритащи копита и мятащи се в агония войници в снега. Дзинците вече не можеха да атакуват. Офицерите продължаваха да им крещят да продължат напред, но трети път нямаше да успеят да наберат скорост.

Хаджиун изтича напред, без да дава заповед, и хората му го последваха. Той преброи двайсет крачки, остави вълнението да надделее над здравия му разум, пробяга още двайсет и се оказа опасно близо до повалените хора и коне. Само сто крачки разделяха противниците, когато той заби поредните двайсет стрели в девствения сняг и сряза възела, който ги свързваше. Дзинските войници нададоха ужасени писъци, когато видяха, че монголските лъкове се огъват отново. Паниката се разпространи в редиците им и конниците се пречупиха, когато стрелите се врязаха в тях.

Отначало бягството тръгна бавно и мнозина загинаха, защото отзад ги натискаха. Монголите стреляха методично по всичко, което се изпречваше пред очите им. Офицерите изпопадаха бързо и Хаджиун изкрещя триумфално, щом видя, че безредицата е пълна. Онези, които още не бяха приближили предните редици, застинаха стъписани и изпълнени с ужас от клането.

— По-бавно! — извика Хаджиун на хората си, докато пускаше петнайсетата си стрела и обмисляше дали да не се приближи още повече до дзинците и окончателно да всее паника в редиците им. Овладя се, макар страшно да му се искаше да се втурне сред бягащите. Време е, каза си той. Темпото намаля и точните попадения се увеличиха. Стотици врагове рухнаха от монголските стрели. Хората от степите бяха изстреляли по шейсет и колчаните на гърбовете им бяха олекнали.

Хаджиун спря. Конницата беше разбита и мнозина препускаха назад с отпуснати поводи. Все още можеха да се прегрупират и макар да не се боеше от нова атака, той реши да ги прогони чак до основните им сили. По-нататъшното приближаване беше опасно, знаеше това. Ако дзинските войници успееха да се доберат до хората му, можеха да обърнат късмета. Хаджиун се огледа към ухилените лица наоколо и се разсмя гръмко.

— Ще вървите ли с мен? — Отвърнаха му радостни възгласи, той тръгна напред и извади нова стрела от колчана. Този път я задържа на тетивата, докато стигнаха до първите редици на повалените. Мнозина бяха все още живи и някои от хората му взеха оръжията им, като изгубиха ценни моменти, докато ги затъкнат в поясите си. Подплашен кон, препускащ покрай редицата едва не събори Хаджиун. Той протегна ръка за поводите, не успя да ги улови, но малко по-нататък двама от хората му спряха животното. Но наоколо имаше стотици животни без ездачи и той посегна към друг, който изтича край него, като пръхтеше подплашено от редицата стрелци. Укроти добичето, като погали муцуната му. Дзинските конници започнаха да се престрояват. Беше им демонстрирал колко добри са хората му с лъковете. Може би беше време да им покаже и уменията им на кон.

— Вземете мечове и яхвайте конете! — извика той. Заповедта му пак бе повторена по редицата и Хаджиун видя как хората му се хвърлят радостно през мъртвите и скачат в седлата. Конете бяха повече от достатъчно, макар че някои все още бяха с разширени от ужас очи и оплискани с кръвта на предишните си ездачи. Хаджиун също яхна коня си и се изправи в стремената, за да види какво прави врагът. Щеше му се Хазар да можеше да види това. Брат му би оценил възможността да атакува дзинската армия със собствените й коне. Хаджиун изрева с все сила, заби пети в хълбоците на коня и се наведе ниско над шията му, когато животното полетя напред.

 

 

В края на прохода цареше хаос, докато Чингис яздеше през труповете. Арбалетите на дзинските войници бяха избили почти всички пленници, и половин милион железни стрели се движеха под него. Някои от пленниците бяха стигнали дзинските редици, напълно обезумели от ужас. Чингис ги видя как сграбчват оръжия с окървавените си ръце.

Организираните залпове станаха спорадични, щом последните пленници разкъсаха редиците. Стотици си пробиха път през първата редица, като деряха и ритаха отчаяно. Намереха ли оръжие, започваха да нанасят сляпо удари около себе си, но скоро падаха съсечени.

Около Чингис засвистяха стрели и той се сниши рязко в седлото, когато една профуча съвсем близо до него. Огромната дзинска армия беше отпред. Малко пред него проходът се разширяваше и той внезапно си даде сметка, че само едната му страна е отвесна скала. Преди да стигне до тук, смяташе, че отворът е нещо като огромна порта, но сега видя, че противниците са вдигнали огромен дънер от едната страна. От него към върха имаше опънати въжета и Чингис осъзна, че дървото може да бъде съборено в прохода и да раздели войската му наполовина. Станеше ли това, с него щеше да бъде свършено. Обхвана го паника, той спря пред хълма от мъртви тела. Изкрещя от безсилие, очаквайки да бъде улучен или да види как дървото рухва. Извика по име мъжете пред себе си, заповяда им да продължат пеша и посочи огромния ствол, който щеше да се срути върху всичките му мечти. Те моментално се втурнаха да прережат въжетата.

Оттатък теснината Чингис видя суматоха в дзинските редици. Нещо не беше наред и той рискува да се надигне в стремената, за да види какво става. Последните оцелели пленници налитаха върху плетените барикади, които защитаваха дзинските стрелци, докато презаредят. Чингис затаи дъх, когато воините му се присъединиха към изтощените пленници и мечовете им засвяткаха на слънчевите лъчи. Арбалетите най-сетне замлъкнаха и Чингис видя, че противниците махат за подкрепления.

Както се беше надявал, най-сетне бяха останали без стрели. Земята бе почерняла от противните малки железни шипове, а всеки труп беше надупчен от тях. Ако дървото останеше на мястото си, Чингис щеше да направи пробив в дзинските редици. Той изтегли меча на баща си и усети как натискът изведнъж се отприщва. Зад него монголите вдигнаха копия и мечове и пришпориха конете си да прескочат купищата мъртъвци. Преградите бяха избутани настрани. Чингис мина под сянката на огромното дърво и вече не можеше да спре, устремен към армията на дзинския император.

Конниците се вклиниха дълбоко в редиците на противника. Рискът се увеличаваше с всяка измината дължина, тъй като воините се озоваваха срещу врагове не само отпред, но и отстрани. Чингис сечеше наред с касапски движения, които можеше да изпълнява с часове. Пред себе си видя как изпадналите в паника кавалеристи се стоварват върху собствените си редици и ги помитат. Нямаше време да се обърне назад към дървото, около него свистяха толкова много остриета. Едва когато друга редица удари в галоп кавалерията, Чингис вдигна поглед и разпозна свои сънародници, яхнали дзински коне. Нададе дрезгав рев, като усети растящата паника и объркване на противниците. Зад него хората му изкормваха безсилните арбалетчици и си пробиваха път все по-навътре и по-навътре. Без атака срещу фланга това нямаше да бъде достатъчно, но Чингис видя, че конниците внасят хаос в дзинските редици — най-добрите ездачи на света се носеха като обезумели сред враговете си.

Едно острие улучи коня му в гърлото и отвори огромен разрез, от който плисна кръв върху лицата на войниците пред него. Животното се препъна, Чингис скочи от седлото и събори двама души на земята, когато се стовари отгоре им с цялата си тежест.

Моментално изгуби усещането за битката. Оставаше му единствено да се сражава пешком с надеждата, че са направили достатъчно. Все повече и повече воини излизаха от прохода и се втурваха към центъра… Монголската армия излизаше от планината като брониран юмрук, за да нанесе зашеметяващ удар на дзинските редици.

 

 

Генерал Джи Джонг гледаше с увиснала челюст как монголите изкормват предните му редици. Беше видял как конницата му се обръща в бягство и се врязва в основната армия, внасяйки паника в строя. Сигурен беше, че още може да удържи положението, но тогава проклетите монголи им налетяха с откраднатите коне. Яздеха невероятно умело и запазваха съвършено равновесие, докато пускаха залп след залп в галоп. Един отряд пехотинци рухна и нова вълна противници се втурна през войниците му, сякаш бяха деца с мечове.

Генералът зяпаше тъпо. Офицерите му чакаха заповеди, но прекалено много неща се случваха едновременно и той се бе вцепенил. Не можеше да се окопити. Повече от половината от армията му все още не се беше сблъскала с врага, а по-надолу в строя чакаха двадесет кавалерийски отряда. Джи Джонг заповяда да доведат коня му и се качи в седлото.

— Блокирайте прохода! — изкрещя той и пратениците препуснаха напред. Хората му горе сигурно чакаха заповедта, стига да бяха останали живи. Ако успееше да спре излизащите от прохода монголи, щеше да ги обкръжи и унищожи. Беше вдигнал онова дърво като последна възможност, но сега единственото то можеше да му осигури достатъчно време, за да се прегрупира.

 

 

Субодай видя Чингис да полита през края на прохода на обезумелия си кон. Усети, че натискът намалява, когато все повече бойци последваха хана си през теснината. Младите вълци виеха от възбуда. Мнозина бяха все още притиснати от хора и коне и не можеха да помръднат. Някои дори се бяха завъртели кръгом в навалицата и се мъчеха отново да се обърнат с лице към сражението.

Чингис се беше изгубил от погледа му, когато Субодай видя как едно от дърветата над главата му се опъва. Вдигна глава и моментално разбра, че то може да рухне и да го отреже от онези, които вече бяха минали теснината.

Хората му не виждаха опасността и пришпорваха конете си напред, надавайки викове като младоци с жълто около устата, каквито всъщност си бяха. Субодай изруга, опъна се второ въже. Дървото беше огромно, но не след дълго щеше да падне.

— Мишени нагоре — изрева той на хората си и им даде посока, като започна да пуска стрела след стрела с най-голямата скорост, на която беше способен. Първата улучи един от противниците в гърлото и той падна, събаряйки още двама. Въжето се отпусна, но други войници се завтекоха да изпълнят заповедта на Джи Джонг и дървото започна да се накланя. Младите вълци отговориха с рояк стрели и повалиха десетки. Но беше твърде късно. Последните дзински войници издърпаха масивния ствол точно върху тях и той с трясък полетя в прохода. Субодай се намираше на не повече от двайсет крачки от равнината, когато дървото падна. Конят му уплашено се изправи на задните си крака и ездачът трябваше да се приведе напред, за да го овладее.

Трясъкът изтръгна от кървавото им безумие дори оцелелите пленници. Докато Субодай се взираше, зашеметен от ужас, над уплашените редици се спусна пълна тишина. После се разнесе воят на един боец, чиито крака бяха смазани. Дървото препречваше теснината на височина колкото човешки бой. Нямаше кон, който да го прескочи. Субодай усети, че хиляди очи се обръщат автоматично към него, но не знаеше какво да прави.

Стомахът му се сви, видя зад бариерата да се появяват редици дзински копиеносци. Онези, които посмяха да покажат лицата си, бяха повалени от стрелите, но оръжията им останаха — редица тежко желязо, стърчащо като зъби на хищник по дължината на ствола. Субодай преглътна на сухо.

— Брадви! — изкрещя той. — Бързо носете брадви!

Не знаеше колко време ще им е нужно, за да се справят с масивния дънер. Дотогава ханът им оставаше в капан от другата страна.