Кон Игълдън
Господари на лъка (16)

15.

Камбаните звъняха тревожно из Баотоу, докато бегълците бързаха в нощта след Лиан. Дори тъмнината се разкъсваше на места тъй като жителите се събуждаха и палеха лампи на всяка порта. Малката група тичаше през островчета от светлина, в които дъждовните капки приличаха на златни люспици, а после отново се озоваваше в мрака.

Войниците не ги забелязаха, макар че се намираха съвсем наблизо. Лиан явно познаваше добре района и без никакво колебание избираше алеите зад домовете на богаташите. По-голямата част от войниците се въртяха около портите, но постепенно напредваха към центъра на града и стягаха обръча около убийците на своите другари.

Темуге се задъхваше немощно и с мъка продължаваше напред. Движеха се покрай стената, но от време на време Лиан се отдалечаваше от нея, за да избегне някой открит двор или кръстовище. Хазар бягаше с големи скокове покрай него и се оглеждаше за войници. След битката се усмихваше всеки път, щом Темуге го погледнеше, но младежът подозираше, че това е усмивката на идиот, неспособен да си представи последиците, ако бъде заловен. Собственото му въображение беше достатъчно брутално и за двамата и сърцето на Темуге се свиваше всеки път, щом си представеше как в плътта му се забива горещо желязо.

Лиан спря до стената. Суетенето на войниците остана назад, но предупредителните камбани бяха събудили хората и сега някои страхливо надничаха през открехнатите врати към бягащата група.

Лиан се обърна към останалите, като дишаше тежко:

— Тази част на стената се поправя. Можем да се изкачим по въжетата за кошниците. Няма да намерим друг изход от Баотоу до сутринта.

— Покажи ми — каза Чен Юй. Лиан се озърна към бледите лица, които ги наблюдаваха от всеки прозорец наоколо. Преглътна нервно, кимна и ги поведе към мястото, където можеха да докоснат старите камъни на градската стена.

Въжетата лежаха навити в мрака и бегълците различиха дундестите очертания на меките кошници, с които работниците качваха натрошените камъни, за да ги изсипят в сърцевината на стената. Три от въжетата бяха опънати. Чен Юй хвана едното и възкликна доволно:

— Добра работа, Лиан. Няма ли стълби?

— Прибират ги вечер — отвърна Лиан. — Лесно бих могъл да разбия катинарите, но ще се забавим.

— И въжето ще свърши работа. Вземи това и ни покажи какво да правим.

Зидарят остави инструментите си и се закатери, като сумтеше от усилието. Трудно беше да преценят височината в тъмното, но на взиращия се нагоре Темуге стената изглеждаше огромна. Той стисна юмруци в мрака. Отчаяно му се искаше да не се посрами отново пред Хазар. Трябваше да я изкатери. Мисълта, че го вдигат като чувал, беше прекалено ужасна.

Хо Са и Хазар се изкачиха заедно, макар че Хазар погледна към Темуге, преди да тръгне. Несъмнено се притесняваше, че слабият му брат ще се подхлъзне и ще се стовари върху Чен Юй като някакво божествено възмездие. Темуге го изгледа свирепо, Хазар се усмихна и въпреки че беше ранен, се закатери като плъх, от което упражнението изглеждаше съвсем лесно.

— Вие ще чакате тук — промърмори Чен Юй на хората си. — Ще се кача с тях и ще се върна, щом се спуснат от другата страна. Някой трябва да издърпа въжетата.

Подаде дебелото въже на Темуге и загледа как младежът започна да се катери, като се набираше с треперещи ръце. Поклати раздразнено глава.

— Гледай да не паднеш, боязливецо — каза той. Дребният мъж се изкатери бързо и остави Темуге да се трепе самичък в тъмното. Ръцете му горяха и потта влизаше в очите му, но той се насили да продължи нагоре по грубия камък, увиснал над мъжете долу. Най-отгоре беше тъмно и Темуге едва не се изпусна от изненада, когато нечии силни ръце го сграбчиха и го изтеглиха на върха.

Остана да лежи задъхан. Останалите не му обръщаха внимание и той изпита невероятно облекчение. Сърцето му биеше като обезумяло, докато стояха и гледаха назад към града. Долу кошниците за натрошени камъни бяха срязани и те бързо издърпаха въжетата и ги прехвърлиха от другата страна.

В горната част стената беше широка десет стъпки. Лиан изруга под нос, когато видя, че от външната страна въжетата не стигат до земята.

— Накрая ще се наложи да скочим. Да се надяваме, че никой няма да си потроши крак — каза той.

Оставаше да издърпат последното въже, на което бяха завързани инструментите на Лиан, лъкът на Хазар и трите прости меча. Лиан го спусна от другата страна и зачака Чен Юй да даде заповед.

— Тръгвайте — каза Чен Юй. — Ще се наложи да вървите пеш, освен ако не намерите откъде да купите мулета.

— Няма да яздя муле — незабавно се обади Хазар. — В тази страна няма ли понита, които да си заслужава да откраднем?

— Твърде рисковано е. Твоите хора са на север, освен ако не смятате да се връщате през Си Ся. Разстоянието е само неколкостотин ли, но на всеки път и проход има имперски гарнизони. Най-добре е да тръгнете на запад покрай планините и да пътувате само нощем.

— Ще видим — рече Хазар. — Сбогом, дребни крадецо. Няма да забравя как ни помогна.

Приклекна при отсрещната страна, после се пусна и увисна на лакти, преди да хване люлеещото се въже: Хо Са го последва, като едва кимна на Чен Юй. Темуге също щеше да тръгне без да каже дума, но дребният мъж постави ръка на рамото му.

— Ханът ти получи това, което искаше. Очаквам да спази обещанията, направени от негово име.

Темуге кимна енергично. Изобщо не го беше грижа дали Чингис ще превърне Баотоу в купчина пепелища, или ще го запази.

— Разбира се — рече той. — Ние сме хора на честта.

Чен Юй го гледаше как се спуска надолу, непохватно и тромаво, както се беше изкачвал. Когато остана сам на стената, водачът на Синята гилдия въздъхна. Нямаше вяра на Темуге с играещите му очи и явната му страхливост. У Хазар бе почувствал сродна душа — монголският воин беше безжалостен мъж, но Чен се надяваше той да има неговото чувство за чест и дълг. Сви рамене и се обърна към града. Не можеше да бъде сигурен. Тръпката на комара не му беше по вкуса и той не разбираше запалените играчи.

— Плочките летят — промърмори той. — Кой знае къде ще паднат?

 

 

На десетия ден четиримата бяха потънали в прах и с набити крака. Непривикналият към ходенето Хазар окуця и настроението му се развали. Щом се оказа далеч от Чен Юй, Лиан зададе само няколко въпроса и потъна в мрачно мълчание. Вървеше с пакета инструменти през рамо и макар да не отказваше зайците, които Хазар убиваше с лъка си, нито веднъж не направи опит да се включи в разговорите, докато останалите планираха пътя си. Пронизващият вятър ги принуждаваше да вървят с ръка върху дрехите, за да не се развяват.

Хазар искаше да тръгнат по най-краткия път на север. Темуге възрази без резултат, но Хо Са разубеди воина с описанията на дзинските крепости и стената, която пазеше империята от нашественици. Макари да бе разрушена на места, по нея все още имаше достатъчно стражи, за да представляват опасност за четирима души. Единственият безопасен път беше на запад по брега на Жълтата река, докато стигнат планините между Си Ся и пустинята Гоби.

В края на десетия ден Хазар настоя да влязат в едно дзинско село и да потърсят понита. Той и брат му все още имаха малко състояние от сребро и злато — достатъчно, за да ужасят селяните, които никога не бяха виждали подобни богатства. Трудно беше дори да намерят търговец, склонен да размени няколко сребърни монети срещу бронзови. Останаха с празни ръце и потеглиха, щом се стъмни, тъй като не желаеха да се задържат дълго на едно място.

Когато луната изгря, четиримата уморени мъже бяха навлезли дълбоко в боровата гора, като напредваха бавно по животински пътеки и се опитваха да се ориентират по надничащите между дърветата звезди. За първи път в живота си Темуге усети собствената си миризма на пот и мръсотия и му се прииска пак да се изкъпе в дзински стил. Спомняше си с носталгия за първата си среща с града и за чистата къща на Чен Юй. Изобщо не го беше грижа за просяците или тълпите хора, гърчещи се като личинки в наплюто от мухи месо. Беше син и брат на хан и никога нямаше да падне до такова ниско положение. За него беше същинско откровение да види как може да живее един богат човек и той започна да разпитва Лиан, докато вървяха в мрака. Зидарят бе изненадан, че Темуге знае толкова малко за градския живот, и остана изумен от начина, по който младежът попиваше всеки нов факт, както пресъхналата земя поглъща дъждовните капки. Разказа на Темуге за чиракуването и университетите, където се събираха големите мислители, за да обменят идеи и да спорят, без да проливат кръвта си. Като строител говореше за каналите, прокарани дори в най-бедните части на града, макар че работата по тях бе замряла от десетки години заради ширещата се корупция. Темуге попиваше всичко и си представяше как върви редом с учени хора из осветени от слънцето дворове и обсъжда велики въпроси, прибрал ръце зад гърба си. Често в подобен момент се препъваше в някой корен и брат му се изсмиваше, разбивайки мечтите му на парчета.

Хазар спря ненадейно на пътеката и Хо Са се блъсна в гърба му, но беше твърде опитен, за да наруши тишината. Лиан спря объркан, а унесеният в мисли Темуге вдигна глава и дъхът му секна. Нима са ги проследили? Бяха видели един пост преди два дни и го заобиколиха отдалеч. Възможно ли беше да има заповед за издирване на бегълците? Темуге усети бодежа на отчаянието, изведнъж го обхвана увереност, че Чен Юй ги е издал, за да спаси собствения си живот. Самият Темуге би постъпил точно така и паниката го обхвана в мрака. Във всяка сянка му се привиждаха врагове.

— Какво има? — изсъска той към гърба брат си.

Хазар извърна глава на една страна, после на другата, мъчейки се да долови нещо.

— Чух гласове. Вятърът се смени, но наистина ги чух.

— Да тръгнем на юг за няколко мили, докато се откъснем — прошепна Хо Са. — Ако търсят нас, ще можем да се крием през деня в гората.

— Войниците не нощуват в гората — каза Хазар. — Много лесно могат да бъдат издебнати. Ще продължим напред, но бавно. Пригответе оръжията си.

Лиан извади един чук с дълга дръжка от набора с инструменти и го метна на рамо. Темуге впери поглед в Хазар с растящ гняв.

— Какво ни интересува кой друг е в тези гори? Хо Са е прав, трябва да ги заобиколим.

— Ако имат коне, рискът си заслужава. Струва ми се, че ще завали сняг, а и се уморих от ходене — отвърна Хазар.

Без да каже нищо повече, той крадешком тръгна напред, принуждавайки останалите да го последват. Темуге го наруга наум. Типове като Хазар нямаше да бъдат допускани по булевардите на въображаемия му град. Може би щяха да пазят стените, докато по-добрите ще бъдат почетени, както заслужават.

Вървяха по тясната пътека и скоро видяха отблясъците на огън между дърветата. В нощния въздух се разнесе смях и Хазар грейна, когато чу да цвили кобила.

Четиримата запълзяха бавно към светлината. Шумът от стъпките им бе заглушен от радостни викове и възклицания. Когато се доближиха, Хазар легна по корем и впери поглед към малката поляна.

Видяха едно муле, което дърпаше поводи, завързани за някакъв клон. За най-голямо удоволствие на Хазар в края на полянката бяха спънати и три рошави понита. Бяха дребни и кльощави и дремеха с отпуснати глави. Погледът на Хазар стана суров, когато забеляза белите белези по хълбоците им, той извади лъка си и започна да нарежда стрели по трънаците.

Около огъня имаше трима души, които явно дразнеха четвъртия — дребна фигура в тъмночервена роба. Бръснатата му глава блестеше от светлината на пламъците. Другите нямаха доспехи, но носеха ножове на коланите си, а на едно близко дърво беше подпрян къс лък. Лицата им бяха жестоки, те продължаваха спора си и удряха дребния мъж. Лицето му беше в синини и подутини, но от носа на единия от противниците му течеше кръв и той не се смееше с останалите.

Докато Хазар наблюдаваше, онзи с разбития нос нанесе удар с тояга, от който дребният се олюля. Звукът от удара се разнесе из цялата поляна, Хазар се ухили с вълча усмивка и опипом опъна лъка си. Върна се пълзешком до Хо Са, който се беше скрил по-далеч от светлината.

— Трябват ни конете им — едва чуто прошепна той. — Не приличат на войници и мога да сваля двама с лъка си, ако ти нападнеш последния. Има и един младок с глава като яйце. Продължава да се съпротивлява, но няма шанс срещу тримата.

— Може да е монах — рече Хо Са. — Корави са, защото прекарват цялото си време в просия и молитви. Не го подценявай.

Хазар го погледна развеселено.

— През цялото си детство от сутрин до мрак се упражнявах с оръжия. Още не съм срещал някой от твоите хора, който да ми се опре.

Хо Са се намръщи и поклати глава.

— Ако е монах, ще опита да не убива нападателите си. Виждал съм ги да показват уменията си пред моя крал.

Хазар изсумтя тихо.

— Странен народ сте вие. Войници, които не могат да се сражават, и светци побойници. Кажи на Лиан да бъде готов да троши глави с чука си, щом стрелям.

Хазар отново пропълзя напред и бавно застана в клекнало положение. За своя изненада видя, че онзи с разбития нос лежи на земята и се гърчи в агония. Другите двама мрачно мълчаха. Младият монах стоеше изправен въпреки синините и Хазар го чу да говори спокойно на мъчителите си. Единият от тях се изсмя презрително, хвърли настрани тоягата и измъкна от пояса си опасен на вид кинжал.

Хазар опъна лъка си и щом той изскърца, монахът погледна през огъня право към него, готов да отскочи настрани. Другите не бяха усетили нищо и единият от тях се втурна към монаха, насочил кинжала към гърдите му.

Хазар издиша и пусна стрелата, която улучи бандита в подмишницата и го стовари на земята. Другият се завъртя, щом Лиан и Хо Са скочиха с крясък. В същия миг монахът пристъпи съвсем близо до него и му нанесе удар в главата, от който мъжът рухна в огъня. Хо Са и Лиан с рев изскочиха на полянката, но монахът не им обърна внимание, измъкна нападателя си от пламъците и се помъчи да угаси опърлената му коса. Човекът беше в несвяст, но тежестта му като че ли изобщо не представляваше проблем за монаха.

Когато приключи, той се изправи, обърна се към новодошлите и им кимна. Онзи с разкървавения нос вече стенеше и от болка, и от страх. Докато приближаваше, Хазар сложи втора стрела на тетивата, следван плътно от Темуге.

Монахът видя какво смята да направи Хазар и се хвърли напред, прикривайки гърчещата се фигура. Заради бръснатата си глава той изглеждаше почти момче.

— Дръпни се — каза му Хазар.

Думите му бяха посрещнати безмълвно, но монахът не помръдна, а само скръсти ръце и впери поглед в стрелата.

— Кажи му да се дръпне, Хо Са — каза Хазар и стисна зъби от напрежението на опънатия лък. — Кажи му, че се нуждаем от мулето му, но може да си върви, след като убия този.

Хо Са заговори и Хазар видя как лицето на монаха грейна, когато чу позната реч. Последва оживена размяна на думи и когато стана ясно, че тя няма да приключи скоро, Хазар изруга на дзински и отпусна тетивата.

— Казва, че не е имал нужда от помощта ни и че нямаме право да отнемаме живота на онзи човек — най-сетне обясни Хо Са. — Казва също, че няма да даде мулето, тъй като не е негово, а само го е взел назаем.

— А вижда ли лъка в ръцете ми? — поинтересува се Хазар и рязко го насочи към монаха.

— Не би му направило впечатление, дори и да насочиш срещу него дузина стрели. Той е свят човек и не познава страха.

— Свято момче с муле за Темуге — отвърна Хазар. — Освен ако не искаш да яздиш едно пони с брат ми?

— Нямам нищо против — незабавно отвърна Хо Са. Обърна се отново към монаха и се поклони три пъти, докато говореше. Накрая момчето кимна отсечено и хвърли поглед към Хазар.

— Казва, че можеш да вземеш понитата — каза Хо Са. — Той ще остане тук, за да се погрижи за ранените.

Хазар поклати глава с недоумение.

— Благодари ли ми, че го спасих?

Хо Са го погледна безизразно.

— Той нямаше нужда от спасители.

Хазар се намръщи към монаха, който спокойно отвърна на погледа му.

— Чингис определено ще го хареса — внезапно рече Хазар. — Питай го дали не иска да дойде с нас.

Хо Са заговори отново и момчето поклати глава, без да откъсва поглед от Хазар.

— Казва, че пътят на Буда може да го отведе къде ли не, но че мястото му е сред бедните.

Хазар изсумтя.

— Бедните са навсякъде. Питай го откъде знае, че този Буда не е пожелал да го намерим тук.

Хо Са кимна и докато говореше, на лицето на монаха се изписа нарастващ интерес.

— Пита дали народът ти е чувал за Буда — каза Хо Са.

Хазар се ухили.

— Кажи му, че вярваме в бащата-небе горе и в майката-земя долу. Останалото е борба и болка преди смъртта. — Засмя се и Хо Са примигна, когато чу тази философия.

— Само в това ли вярвате? — попита той.

Хазар погледна към брат си.

— Някои от по-глупавите вярват и в духове, но повечето вярваме в добрия кон и силната десница. Не знаем кой е този Буда.

Когато Хо Са предаде думите му, младият монах се поклони и тръгна към мястото, където стоеше завързаното муле. Хазар и Темуге го гледаха как скача в седлото. Животното изпръхтя и хвърли къч.

— Ама че грозно добиче — каза Хазар. — Да не би момчето да идва с нас?

Хо Са кимна изненадан.

— Да. Казва, че никой не може да познае пътя си, но може би ти си прав, че си доведен при него.

— Добре тогава — рече Хазар. — Кажи му обаче, че няма да оставям враговете си живи и че друг път не бива да ми се меси. Кажи му, че ако го направи, ще му резна малката главица.

Когато чу превода, монахът се разсмя с пълен глас и се плесна по бедрото, както беше възседнал мулето. Хазар се намръщи към него.

— Аз съм Хазар от вълците, монахо — каза той, като сочеше гърдите си. — Твоето име как е?

— Яо Шъ! — отвърна той и потупа два пъти с юмрук гърдите си, сякаш отдаваше чест. Случващото се явно го развесели и той се смя, докато в очите му не избиха сълзи. Хазар го зяпаше.

— Яхвай коня, Хо Са — най-сетне каза той. — Кафявата кобила е за мен. Най-сетне ходенето приключи.

Не им отне много време да се приготвят за път. Хо Са и Темуге яздеха заедно, след като седлото на коня им бе свалено и захвърлено. Оцелелите бандити се бяха смълчали, много добре осъзнавайки, че животът им виси на конец. Гледаха как непознатите заминават и се осмелиха да седнат и да изругаят едва когато бяха сигурни, че няма да бъдат чути.

Проходът, отделящ Си Ся от южния край на пустинята, беше пуст, когато петимата мъже стигнаха до него. В планините Хенти на хиляда мили на север зимата наближаваше и щеше да скове земята за много месеци. Дори в прохода смразяващият вятър ревеше, сякаш се радваше на дългоочакваната свобода. Вече нямаше стена, която да удържи въздуха неподвижен. Вятърът духаше непрестанно и разнасяше пясък и прах.

Хазар и Темуге се спешиха, когато стигнаха клисурата, и си спомниха кървавите усилия да превземат издигащата се тук крепост. Чингис се беше погрижил да я разруши. Няколко големи блока лежаха в пясъка, но всички други камъни бяха замъкнати надалеч. Само няколко квадратни дупки в скалите показваха къде са били закрепени гредите, но иначе тук сякаш никога не бе имало укрепление. Вече нямаше пречка за племената да пътуват на юг и дори само този факт беше достатъчен за Хазар, за да изпита гордост.

Той вървеше с Темуге през прохода и гледаше нагоре към скалите. Монахът и зидарят ги наблюдаваха неразбиращо — не познаваха това място и не знаеха, че тук някога бе имало крепост от черен камък, която осигуряваше изолацията на кралство Си Ся.

Хо Са обърна понито си и се загледа на юг към голите хълмове на родината си. В далечината се виждаха тъмни петна там, където гнилата реколта бе изгорена и пепелта се връщаше в земята. Селяните гладуваха, сигурен беше. Може би гладът не бе подминал и Инчуан. Поклати глава при тази мисъл.

Отсъстваше вече почти четири месеца и щеше да е хубаво отново да види синовете и жена си. Запита се как ли се оправя армията след смазващото поражение от великия хан. Племената бяха сложили край на дългия мир и Хо Са трепна, когато си спомни клането. Беше изгубил приятели и колеги през тези месеци и горчилката така и не се уталожи. Последното унижение беше да види как кралската дъщеря попада в ръцете на варварите. Потръпна при мисълта, че такава жена е принудена да живее във вонящите им палатки сред овце и кози.

Докато се взираше в долината, Хо Са осъзна с известна изненада, че компанията на Хазар ще му липсва. Въпреки грубостта и склонността му към насилие Хо Са си припомняше пътуването им донякъде с гордост. Никой друг от Си Ся не би могъл да се промъкне тайно в дзински град и да излезе жив, при това с майстор зидар. Вярно, Хазар една не го беше убил в едно село, когато бе прекалил с оризовото вино. Хо Са почеса коричката на раната — ножът на един от войниците го беше одраскал по ребрата. Човекът дори не беше на служба, а бе отишъл да види семейството си. Когато изтрезня, Хазар не си спомняше сбиването и явно изобщо не си и помисляше за него. В известен смисъл той беше най-дразнещият човек, когото Хо Са беше срещал, но безразсъдният му оптимизъм силно бе повлиял на офицера и той тревожно се питаше дали би могъл да се върне отново към строгата дисциплина на кралската армия. Годишният данък трябваше да се изпраща през пустинята и Хо Са реши да води доброволно отряда само за да види земята, родила тези племена.

Хазар се върна при спътниците си. Беше радостно възбуден от мисълта, че отново ще види родината си и ще занесе плячката на Чингис. Ухили им се със задоволство. Всички бяха покрити с прах и мръсотия, изпълващи всяка бръчка по лицата им. Яо Шъ беше започнал да учи езика на племената от Хо Са. Лиан нямаше усет към чужди езици, но също бе успял да научи някои полезни думи. Те кимнаха неуверено в отговор, без да знаят каква е причината за доброто настроение на воина.

Хо Са не сваляше поглед от приближаващия Хазар. Беше изненадан от напрежението в гърдите си при мисълта, че ще остави тази странна група, и се помъчи да намери подходящи думи за сбогуване. Хазар заговори, преди той да успее да измисли нещо:

— Нагледай се хубаво, Хо Са. Още много време няма да видиш родината.

— Какво?! — възкликна Хо Са и мирното му настроение изчезна.

Хазар сви рамене.

— Кралят те даде на нас за една година. Минали са по-малко от четири месеца и може би след още два ще стигнем до планините. Ще си ни нужен да превеждаш на зидаря и да учиш монаха на нашия език. Да не си мислеше, че ще те оставя да си вървиш? Признай си! — Хазар явно остана доволен от горчивото изражение на Хо Са. — Връщаме се в степите, Хо Са. Ще нападнем няколко хълма с онова, на което ни научи зидарят, а когато се подготвим, ще тръгнем на война. Нищо чудно да се окаже, че си ни от голяма полза; тогава ще поискаме от краля да те остави за още година-две. Мисля, че няма да е лошо да приспадне цената ти от данъка.

— Правиш го, за да ме измъчваш — озъби се Хо Са.

Хазар се засмя.

— Може би мъничко, но ти си боец и познаваш Дзин. Ще се нуждаем от теб, когато тръгнем срещу тях.

Хо Са изгледа свирепо Хазар. Монголският воин го тупна радостно по крака и се обърна:

— Трябва да се запасим с вода от каналите — извика през рамо той. — После ни очакват пустинята и домът с жените и плячката. Какво повече може да иска човек? Хо Са, ще ти намеря някоя вдовица, която да те топли. Правя ти услуга, стига да имаш очи да я видиш.

Хазар отново яхна понито си и го насочи към Темуге, който се качваше на седлото с помощта на Лиан. Наведе се към брат си.

— Степите ни зоват, братко. Усещаш ли?

— Усещам — отвърна Темуге. Наистина му се искаше да се върне при племената, макар и само защото вече разбираше по-добре какво могат да спечелят за себе си. Докато брат му мечтаеше за войни и грабежи, Темуге виждаше във въображението си градове и цялата красота и власт, която вървеше с тях.