Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Георги Константинов. Приказки за Румпи-румп
Издателство „Български писател“, София, 1990
Първо издание
Рецензент: Светлозар Игов
Редактор: Иван Цанев
Художник: Никифор Русков
Худ. редактор: Олга Паскалева
Техн. редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Александра Хрусанова
История
- —Добавяне
По главната алея на детския парк се дочу песничка.
След песничката се появи хобот.
А след хобота се показа слончето Румпи-румп.
То се връщаше от зъболекар — на левия му зъб проблясваше нова желязна пломба. Затова вървеше радостно по алеята и пееше:
Знам къде е
Ниагара —
не е спирка,
ни е гара.
Знам от свойта
баба стара —
водопад е
Ниагара.
Досещате се сами, че Румпи-румп не беше ходил никога в живота си до водопада Ниагара, който се намира в далечна Америка. Не беше ходил дори до Златните мостове в планината Витоша.
Но някои пътуват по света със самолет, други с влак, а Румпи-румп пътуваше по света с песничка:
Черен крокодил
се плези
в бялата река
Замбези.
Румпи-бом.
Румпи-бай.
Знам къде е
град Бомбай.
Румпи-румп свирна с хобота си три пъти и затанцува на пръсти — за пръв път правеше такава приятна разходка!
Но както танцуваше, усети, че някой го наблюдава. Спря и се обърна…
Встрани от алеята, на кръглата площадка, самотно и мълчаливо стоеше едно друго слонче.
Румпи-румп веднага го поздрави с песничка:
Слънчо грей,
слончо пей.
Непознатко мил,
здравей!
Другото слонче не отвърна на поздрава. Дори не помаха с хобота, както правят при среща всички слончета.
Хоботът му остана опрян в земята. Той блестеше на слънцето като полиран.
Блестяха и ушите му.
Блестеше и гърбът му.
А там, където трябваше да има опашка, Румпи-румп видя… стъпала!
— Такова слонче не бях срещал… — си каза тихо Румпи-румп. — Слонче със стъпала! Ако го видят, децата ще му се смеят!
— Не ми се смеят — обади се внезапно другото слонче, без да помръдва. — Децата ми се радват. Аз съм тяхната най-хубава пързалка. Затова гърбът ми, ушите ми и хоботът ми са така излъскани.
— Наистина — съгласи се Румпи-румп и приближи. — Аз пък идвам от зъболекар. Имам нова желязна пломба. Виж! — и Румпи-румп обърна към него лявата си страна.
— Голяма работа — отвърна непознаткото. — Аз съм цялото от желязо.
Румпи-румп се замисли. И изведнъж извика:
— Досетих се!
— Какво се досети? — попита Желязното слонче.
— Знам една песничка за Златните мостове:
В слънчевото лято
Златните мостове
Целите от злато
Светят като нови…
— А ти, щом си цялото от желязо — значи си дошъл от… Железните мостове!
— Грешиш — прекъсна го Желязното слонче. — Дойдох тук направо от завода. Никъде на друго място не съм ходил.
— Жалко — каза разочаровано Румпи-румп. — Помислих, че ще мога да науча от теб нова песничка… А ти — никъде не си ходил, нищо интересно не знаеш.
— След малко ще дойдат децата — отвърна Желязното слонче. — Ако искаш, можеш да научиш нови песнички от тях… Но през цялото време трябва да стоиш недалече от мен — без да говориш, без да пееш, без да помръдваш. Като паметник.
— Хе, това е най-лесната работа! Съгласен съм! — завъртя се на пета Румпи-румп.
— Ще видим… — недоверчиво продума Желязното слонче. — А сега внимавай — децата идват!
И наистина само след миг на площадката дотичаха две момченца и едно момиченце. Те се хванаха за ръце и се завъртяха в кръг:
Ние сме дружинка
винаги сме трима.
В нашата градинка
чудно слонче има!
Но неочаквано песничката спря.
— Я гледай! — плесна с ръчички момиченцето. — Още едно слонче!
— Наистина на площадката има второ слонче! — потвърди учудено едното момченце.
А другото добави:
— И съвсем прилича на истинско! Като онова слонче в зоологическата градина.
Румпи-румп затаи дъх.
Искаше му се да подскочи и да се обади: „Да, аз съм!“. Но беше дал обещание… И не помръдна от мястото си.
— Урааа! Имаме си още една пързалка! — завикаха радостно децата и се завъртяха около него.
Чак тогава видяха, че това слонче няма отзад стъпала.
Децата се спогледаха…
— Искате ли да се изкачваме обратно? — предложи едното момченце.
— Как обратно? — не разбра момиченцето.
— По хобота! — извикаха в един глас двете момченца.
И играта започна.
Децата се втурнаха към Румпи-румп — едно след друго те пъргаво лазеха по хобота му, хващаха го за ушите, сядаха на гърба му.
И всеки път стъпяха с прашните си обувки на пломбирания му зъб.
Румпи-румп стоеше неподвижно, без да мига.
Но вече съжаляваше горчиво — това не беше игра, а истинско мъчение. От болка дори не чуваше каква песничка си пеят децата.
А нали тъкмо заради песничката им бе останал тук?
Играта продължи дълго…
Играта продължи почти безкрайно.
И когато вече на Румпи-румп му се струваше, че не може да издържи повече, момиченцето извика:
— Хайде да тръгваме! Стана време за обяд!
Момченцата за последен път се спуснаха по слонския хобот, дръпнаха още веднъж ушите му за довиждане и казаха:
— Готови сме! Хайде! — И тримата полетяха радостно към къщи.
Чак тогава Румпи-румп изпъшка:
— Ох! Всичко ме боли!… Ох!… Това е най-трудният ден в живота ми!
— Нали каза, че тази работа е лесна? — се обади най-после Желязното слонче, което до този момент мълчаливо наблюдаваше всичко.
Румпи-румп не отговори. Размърда широките си уши, сви хобота си на кравай и кимна с глава:
— Радвам се, че се запознахме. Сбогом.
И тръгна бързо по широката алея, която води право към зоологическата градина.
Не му се пееше.
Не му се танцуваше.
Вървеше и си мислеше:
„Наистина това беше най-неприятният ден в живота ми. Но точно в този ден ми стана ясно.
Не искам да бъда паметник.
Не искам да бъда пързалка.
Искам да бъда само Румпи-румп!“