Гора и Санвла

Рагхувир започнал да работи на полето още когато бил едва петгодишен. Сега навършвал седемдесет години и вече се чувствал много стар. Полската работа била много тежка. Хората, които се занимавали с нея, през целия си живот трябвало да понасят и зимния студ, и знойната лятна горещина.

Една сутрин Рагхувир се събудил много угрижен. Работил ден и нощ на полето, вече бил уморен. Мислел си: „Колко хубаво ще бъде, ако синовете ми поемат цялата полска работа“. И той повикал двамата си сина. Големият му син се казвал Гора, а малкият — Санвла.

— Деца мои — казал им той, — вземете земята ми и си я поделете. Аз остарях. От сега нататък няма да мога да работя. Вие двамата я обработвайте. Трудете се много, за да се замогнете и да тръгнете по света.

Рагхувир искал да си поделят и всичко останало, което притежавал. Той казал на Гора:

— Имам няколко кокошки и едно куче. След смъртта ми ги поделете помежду си.

Старият селянин заръчал на синовете си да не се карат при делбата. Казал им, че когато двама души се карат, непременно печели трети и че враждата винаги има лош край.

Двете момчета обещали на баща си, че няма да забравят съвета му. А Рагхувир живял само още няколко дни.

Големият му син Гора бил хитрец, а бедният Санвла — много наивен. Един ден Гора си помислил: „Минаха няколко дни от смъртта на баща ни. Защо да не си разделим и всичко останало вкъщи?“. И той извикал Санвла.

— Виж какво, братко. Кокошките се гледат много трудно и винаги има опасност да измрат. А ако ги разделим, няма да спечелим нищо и двамата. Аз мисля само за твоето добро и не искам да имаш грижи. Затова ти вземи кучето, а аз — кокошките.

Нали си бил наивен, Санвла веднага се съгласил.

Като продавал яйцата от кокошките, Гора припечелвал и не след дълго забогатял.

А бедният Санвла трябвало да изхранва не само себе си, но и кучето, и затова му било много трудно. Но ето че един ден му дошла спасителна мисъл: „Защо пък да не отида с кучето на лов?“.

На другия ден така и направил. Отишъл с кучето в гората. Отвързаното куче се нахвърлило върху една антилопа. Санвла взел убитата антилопа, занесъл я на пазара и я продал. Така най-после спечелил пари.

Това го насърчило и той започнал да ходи на лов с кучето всеки ден. И всеки ден се връщал с добра плячка, продавал я и печелел добри пари. Много скоро той също забогатял.

Гора завидял на богатството на брат си и решил да убие кучето.

Една вечер, когато Санвла излязъл по работа и кучето останало само, Гора му хвърлил малко сварен ориз, смесен с отрова. Кучето започнало да яде, но му загорчало и го изплюло. Кокошките на Гора също обикаляли наоколо за храна. Те изкълвали отровния ориз, изплют от кучето и се прибрали в кокошарника.

На другата сутрин рано-рано Гора излязъл да види дали кучето е умряло. И онемял от учудване, като видял, че то, както всеки ден, отива със Санвла на лов. Тогава отишъл да събере яйцата от кокошките си и какво да види — те всички до една били мъртви. На Гора му призляло. Той разбрал, че с отровата, която дал на кучето на брат си, отровил своите кокошки.

Гора се биел по главата и плачел, а Санвла го успокоявал.

Ето какво било възмездието за завистта и за омраза към родния брат.