Стефан Вайнфелд
На заден ход

— Седнете и почакайте — рече му санитарят. Подавайки ми документите, той се наведе и ми пошепна:

— Не се страхувайте. Той е от тихите.

Останах сам с лудия. Погледнах го изпод око. Млад човек на моите години замислен. Хвърлих поглед на документите. Диагнозата на латински, собствено и фамилно име — Рудолф Дизел.

„Дизел?“

— Името ви е същото като на изобретателя на двигателя с вътрешно горене — забелязах аз.

Той вдигна глава и ме погледна, сякаш едва сега ме виждаше.

— Не че името ми е същото, а аз съм същият изобретател — отвърна той.

Значи мания за величие. И твърде оригинално: не Цезар, не Наполеон, а Дизел. Сигурно някакъв студент, чийто разум не е издържал стълкновенията с науката и с живота.

— Вие сигурно не ми вярвате…

Така той започна, а аз слушах разказа му с все по-голям интерес, забранил с какъв човек имам работа.

— Вие сигурно не ми вярвате… Гледате ме и виждате — свой връстник, който се представя за възрастен човек, загинал преди тридесет и пет години. Да… това беше точно преди тридесет и пет години… ако бях живял обикновен живот, сега щях да бъда точно на деветдесет. Ала от оная нощ, когато пресичах Ла-Манш, всичко тръгна другояче. За това можете да прочетете във всяка книга по история на техниката: великият изследовател изчезнал безследно на път за Англия. Всички строят догадки какво точно се е случило: самоубийство поради финансова катастрофа или убийство ако Дизел се е изпречил някому на пътя. Писаха… впрочем тогава аз не съм чел — с всичко това се запознах едва напоследък… сиреч преди да ме вземат тук — поправи се той и продължи: — Аз наистина изчезнах от този свят, но по особен начин, такова нещо човек не можеше да си представи нито тогава, нито дори сега. Аз се оттеглих в миналото.

Той се замисли, а последните му думи извикаха в паметта ми Уелсовата машина на времето. Нима фантазията на великия писател е помрачила ума на тоя младеж?

— Вие сигурно си спомнихте повестта на Уелс — заговори той, сякаш прочете мислите ми. — И смятате, че аз, възползувайки се от подобна фантастична машина, съм се отправил в миналото или в бъдещето? Аз високо ценя Уелс, но такава машина може да съществува само във въображението на писателя. Поне аз така мисля. Тази Уелсова машина, за която впрочем неведнъж съм беседвал с Херберт, трябваше да заема съответно място във времето, минало или бъдеще; по-нататък всичко би ставало както обикновено, тоест след сегашния ден би настъпил следващият и така нататък. А моите изчисления показваха, че е невъзможно да се построи такава машина: не може по наше желание да ускоряваме течението на времето, да се прехвърляме в бъдещето или да скачаме в миналото. Разбира се, в миналото бихме могли да попаднем, но само по един път: изменяйки посоката на времето.

— Вие сигурно сте чели, че съм имал парични затруднения — продължи той. — Така беше. Аз използувах всичките си средства, за да построя уред, който да обръща времето обратно. Повтарям, не машина на времето, а по-скоро стрелка, като на железопътна линия. Най-после успях да построя генератор, създаващ поле, където времето тече в обратна посока. Това беше сравнително просто устройство, което се захранваше с акумулатори, а те на свой ред се зареждаха от агрегат, движен от морските приливи и отливи. По такъв начин при достатъчно добро изпълнение на самата апаратура можеше да се разчита, че тя ще работи без корекция десетки години. Та ето как се натъкнах на рецептата за връщане към младостта. Аз трябваше да спра, да помисля, да се посъветвам… но се чувствувах уморен. А има ли нещо по-просто от това да нагласиш по съответния начин генератора и да започнеш да живееш в обратна посока, връщайки се към младостта? Аз нямах сили да се боря с тоя стремеж защото нямах сили да се боря с противоречията на живота. И така, през нощта на 29 срещу 30 септември 1913 година, за мен започна нов живот — в обратна посока.

Той млъкна, а аз извадих табакерата и му предложих да запали. Отказа.

— Не, не! Благодаря. Още не съм свикнал, всъщност вече отвикнах да пуша. Аз започнах да пуша едва на двадесет и третата си година — разбира се, на първия живот, и когато отново стигнах тая възраст, отказах се от пушенето. На вас сигурно ви е трудно да разберете всичко това, защото е трудно да си представите обратния ход на живота. Това е нещо като филм, който показват от края към началото. Навярно в киното сте виждали такива фокуси: плувецът изскача от басейна и застава на трамплина, няколко метра над водата. Та всеки час, всяка минута от моя нов живот приличаше на такъв „обратен“ филм. В тоя свят денят започваше от вечерта и свършваше сутринта. Аз ходех с гърба напред, а думите ми се чуваха като от… как се наричаше това?… от магнетофон с пусната обратно лента. На масата сядах сит, а ставах гладен; на опразнените чинии се появяваха горещи ястия. През първите часове на моя нов живот това много ме забавляваше, после започна да ме озадачава. Но аз вече не можех да се върна обратно. Генераторът беше поставен на момента, когато щях да достигна двадесет години, и аз трябваше да доживея това време, движейки се на заден ход. Всъщност затова несгодите на моя — каквото и да разправяте — необикновен живот не само че не разрушаваха организма ми, но напротив, възвръщаха силите му. От година на година аз се чувствувах по-добре, по-укрепнал физически. От време на време боледувах, при това болестта започваше с бавно възстановяване и свършваше с рязко влошаване на самочувствието, след което веднага оздравявах.

Той се замисли. Явно чувствуваше потребност да сподели с някого всичко преживяно, но му беше трудно да разказва за събитията от своя живот последователно. Най-сетне продължи:

— Не мога да не призная, че ме радваше възвръщането на физическите сили. През последните години на първия ми живот аз не се чувствувах много добре: напрегнатата работа беше подкопала здравето ми. През първия си живот аз трябваше често да почивам, а това ми беше неприятно. През втория си живот, достигайки периода на разцвет, аз отново започнах интензивно да работя. Отначало това ми харесваше, но радостта бързо отстъпи място на досадата. Та нали не само работата радва, но и нейните резултати. Но докато към обратната последователност на обикновените житейски действия вече бях успял да привикна, то новото преживяване на успеха, който след това безследно се изпаряваше, отстъпвайки място на огромно душевно напрежение — ето кое беше за мен постоянно мъчение. Представете си: отначало аз бях милионер, а през следващите две години милионите се стопиха със същата скорост с която се бяха натрупали в първия ми живот; след триумфа на моето изобретение на Мюнхенското изложение аз изживях всички вълнения, свързани с очакването на това изложение.

Разказът го измъчваше, той късаше фразите, запъваше се, замисляше се, сякаш всичко трябваше да повтори отново — вече за трети път.

— В моя първи живот денят 17 февруари 1894 година беше истински празник: тоя ден моят двигател за първи път работи непрекъснато цяла минута. А в живота с обратен ход това беше последната минута на неговата работа. През декември 1892 година на моя втори живот аз трябваше да върна патента, получен през първия. Можете да си представите как идеята за двигателя все повече избледняваше в съзнанието ми.

За първи път аз прекъснах тази своеобразна изповед с въпроса:

— А вие не помнехте ли онова, което бяхте изобретили по-рано? С течение на времето всичко ли забравяхте? Защо го помните сега?

Веднага след като чух собствените си думи, аз разбрах колко бяха неуместни. Но той само кимна, сякаш те бяха отзвук на неговите мисли, и рече:

— Да съм забравял? Може и така да се нарече, макар че не отговаря на истината. Аз имах силна памет, по-право имах две различни памети: старата, от първия живот, и новата, свързана с обратния ход на времето. С връщането към младостта от старата памет сякаш автоматично се изтриваше всичко което се отнасяше до по-късните години, сякаш не го беше имало през първия ми живот, сякаш никога не се бях учил и нищо не бях изобретявал. Едновременно с това в новата ми памет се запечатваха всички събития, преживени от мен в обратния ход на времето. И аз съзнавах, че някога съм бил голям изобретател, но все по-малко помнех в какво се е състояло моето изобретение. Разбира се, аз можех да записвам всичко това, ако моят живот не беше в известен смисъл предопределен.

— Всъщност вие сте постигнали това, което сте желали: младостта. Значи няма защо да се оплаквате от обратния ход на времето — забелязах аз.

— Младостта! Да, аз я желаех, постигнах я и заплатих за нея със същата монета, както и Фауст!

Той закри лице, а когато отново погледа към мен, видях в очите му израз на безмерна тъга.

— Кой съм аз? Двадесетгодишен талантлив момък от 1968 година. Моите знания, моите навици — всичко съответствува именно на тази дата. Нима трябва да започвам всичко отначало? Отново да изобретявам двигателя, който вече е известен на всички? Отново да се трудя денонощно, за да изведа в края на краищата формулите, които всеки мой връстник без мъка ще намери в първия попаднал му справочник. Или да започна да се уча отначало? Не, вече нищо няма да излезе от мен. Всеки от моите потенциални колеги ще има пред мен преимуществата на осемдесетгодишния опит на цялото човечество… Аз ще трябва да уча всичко, дори онова, което те несъзнателно са усвоили в най-ранното си детство. Аз вдигам глава, за да следя с поглед самолета, към чийто полет те са привикнали. И ако при споменаване имената на Бор и на Ферма вие ставате от местата си, за мен те са празни звуци. Та на мен едва сега, преди няколко седмици, ми стана известно, че светът е преживял две войни! Знаете ли, че аз за първи път взех в ръце книга на Хемингуей? Колко труд ще ми струва дори само да ви догоня?!

Той преглътна, сякаш нещо го задушаваше.

— Но дори и да поискам, дори и да реша, откъде ще взема пари? Откъде ще взема пари за квартира, за стол, за дрехи, за учебници? Та аз нямам средства, нямам работа, а и какво мога да правя! Аз нямам нито роднини, нито приятели, нито дори познати. Аз съм човек без име, дори собственото ми име смятат за чуждо. Благодарение на моето изобретение други трупат богатства, а аз не мога да изкарам за най-насъщните нужди. Кой ще повярва, че един двадесетгодишен млад човек е всъщност старец, загинал преди няколко десетилетия?

— Но нима във вашия живот не е имало нищо, нито едно събитие, което сте искали отново да преживеете? Нима нямате нито един спомен, който да смекчи горчивината?

Той се замисли. В този момент в кабинета влезе професор Ги. Той хвърли поглед на развълнувания младеж, бегло прегледа документите и отваряйки вратата на кабинета, рече:

— Моля, заповядайте.

Младежът стана, но щом стигна до моята маса, спря и произнесе бавно и изразително:

— Аз бях студент и веднъж по време на екскурзия пих вода от един извор. Тя беше студена и вкусна като амброзия. С радост и вълнение отново усетих нейния вкус.

— Мосю Дизел, моля заповядайте в кабинета! — извика го професорът.