Михаил Ляшенко
Човекът лъч (7)

Над океана

Със заповед на негово величество краля на Бисс 10 април бе обявен за празничен ден. Тъй като на повечето от островитяните не беше възможно да се обясни какво ще стане, ограничиха се със съобщението, че белите хора ще летят над океана.

От единадесет до тринадесет часа в квадрата „М“, чиято най-близка граница се намираше на двадесет километра от остров Фароо-Маро, бе разрешено движението само на лодките на туземците.

В знак на уважение към съветския търговски представител старейшината на племето Вангун му изпрати своята стара бойна ладия. Тя приличаше на гондола, с висок нос и висока кърма, и беше украсена с множество разноцветни флагчета за предпазване от зли духове. Тридесет черни гребци под ръководството на Тобуки размахваха веслата и ослепително белите им зъби блестяха в радостни усмивки. Нинка и Бубир подскачаха върху застлания с меки постелки под и не можеха да сдържат възторжения си смях, макар че Василий Иванович непрекъснато ги уговаряше да бъдат сериозни.

Когато лодката навлезе толкова навътре в океана, че остров Фароо-Маро вече не се виждаше, Нинка и Бубир се изкачиха на носа и заспориха кой пръв ще види Юра Сергеев. Василий Иванович често гледаше в големия морски бинокъл, но освен безбройните искрящи отражения на слънчевите лъчи върху гребените на вълните и леката омара в далечината, не виждаше нищо друго.

— Колкото и да мисля — въздъхна Леня Бубирин, — никак ни мога да разбера как стана това.

— Какво не можеш да разбереш? — попита с насмешка Нинка.

— Ето това — каза Бубир. — Ти помниш ли колко време пътувахме, докато дойдем дотук? Даже и най-бързият самолет „ТУ–150“ ще долети за шест, е… нека да е за пет часа. А Юра Сергеев в дванадесет часа ще бъде в Майск, в Академическото градче, и — изведнъж — дордето часовникът още показва дванадесет, той ще е вече тук!

— Самолет! — подскочи Василий Иванович и се взря в бинокъла. — Самолет!… Идва направо в квадрат „М“… А може и да е излязъл от квадрата… Не разбирам… Изглежда, че патрулира…

Той огледа гребците, явно съжалявайки, че бойната ладия на племето Вангун не може да се движи с бързината на самолет.

— Отива си!… Откъде ли е дошъл, дявол ла го вземе?

Устните на Нинка потрепериха:

— Може би нещо с Юра?… Може би да се е случило нещо?…

Те плаваха между двата океана — синия, който пращаше палещи лъчи над тях, и масленозеления, който пръскаше бяла пяна под тях. Василий Иванович погледна часовника си. Беше единадесет без четвърт. Той проклинаше себе си, че не бе взел предавател и не можеше сега да се свърже с брега. „Да се върнат? Но до брега има не по-малко от два часа път. Така или иначе дотогава всичко ще се свърши… Освен това какви основания има да твърди, че самолетът е бил в квадрат «М» или пък, че отива към него? И в края на краищата локаторите наблюдават целия квадрат и ако самолетът наистина е бил там, те отдавна са го открили. А аз какво повече бих могъл да им съобщя?“

И Василий Иванович реши да плават по-нататък.

— Какво може да се случи с Юра? — каза той, като прегърна Нинка. — Юра сега пътува към аеродрума на Академическото Градче…

И още цял час тяхната лодка се носеше в океана и сякаш че тя не се движеше напред, а стоеше или кръжеше на едно място. Уморена от водата и вълнението, Нина заспа на коленете на Василий Иванович. Отдавна спеше и кученцето Муха, но Бубир лежеше на носа и гледаше напред или мълчаливо проверяваше дали Василий Иванович не е забелязал нещо в бинокъла.

Неочаквано Бубир се приповдигна.

— Какво е това? — запита той, като протегна ръка към небето.

Василий Иваиович моментално постави бинокъла на очите си: в небето нямаше нищо.

— Не, не! Слушайте! — развълнувано прошепна Бубир. — Ето пак…

Сега чу и Василий Иванович. Пребледнял, той бавно отпусна бинокъла. На лицето му сякаш легна сянка.

Тънък, остър звън идеше нейде от чистото небе. Звукът напомняше песента на щурците.

— Това, братко, е сигналът за нещастие… — бавно каза Василий Иванович и стисна юмруци.

— Откъде? — промърмори Бубир.

Василий Иванович вдигна глава към небето, загледан в бинокъла.

— От Юра ли? — прошепна уплашено Бубир.

— Не зная — тихо отвърна Василий Иванович, като продължи да наблюдава. — Струва ми се, че го виждам…

— Кого? Юра?

— Не се вижда ясно…

Часът беше точно дванадесет. Според изчисленията, които Василий Иванович правеше непрекъснато, те бяха пресекли границата на квадрат „М“ преди няколко минути. Квадратът се образуваше от страни, с дължина петдесет километра едната. Но да стигнат до мястото, откъдето идваше звукът, те не биха могли. А и какво би направил той с тия деца и без оръжие?… Въпреки това, като определи по звука мястото, където Юра или неговият двойник бяха попаднали в беда, Василий Иванович, без да се колебае, отправи нататък бойната лодка на племето Вангун.

Какво може да е станало там? Юра е вече над океана. Той трябваше да се свърже с брега. На небето скоро ще се покажат хидропланите, за да го насочат. Какво се е случило?

И все пак това, което той виждаше високо над океана, не приличаше нито на облак, нито на птица.

В това време Паверман, окръжен от целия състав на експедицията, приемаше в радиорубката на кораба „Илич“ първите съобщения от двойника на Сергеев:

— Пристигнах на мястото. Височина над равнището на океана четиристотин деветдесет и осем метра. Чакам заповеди…

Още не беше преминал вихърът от целувки, прегръдки и възторжени викове, когато радистът повдигна ръка. Двойникът на Сергеев продължаваше предаването.

Той невъзмутимо съобщи:

— Внимание!… Моля за помощ!

За миг всички в радиорубката замряха.

— Веднага викайте Андрюхин! — закрещя треперещият като от треска Паверман. — Бързо!

Неговите сътрудници се спуснаха към радиотелефона, но се спряха, тъй като двойникът продължи предаването.

Все така спокойно той съобщи:

— Моля за помощ! Включвам сигнала за нещастие… — И след миг: — Приех сигнал да се спусна във водата. Сигналът не е по кода. Моля за помощ…

— Трябва да се изясни какво става с него — прошепна Паверман.

— Отговорете какво се е случило с вас! — внимателно повтори радистът. — Да не е нарушена работата на механизмите ви?

— Да! — потвърди двойникът.

— Вследствие на пренасянето ли?

— Не! Пренасянето си вървеше нормално.

— Вие сте пострадали, като пристигнахте на мястото? Така ли?

— Да.

— Можете ли да определите от какво пострадахте?

— Не. Не мога. Моля за помощ. — И след малка пауза: — Лъч от морето…

— Какво? Над вас е извършено нападение?

— Не. Не зная. Моля за помощ…

— А нещо не виждате ли?

— Нищо не виждам… Моля за помощ…

Сътрудниците на професор Паверман, които стояха до радиотелефона, отново задържаха вниманието си на локаторите, които предаваха съобщението, че в квадрат „М“ е открит самолет.

Паверман, стиснал жилавите си юмруци, се хвърли към тях:

— Предайте на Андрюхин…

Но отново заговори двойникът:

— Самолетът започна да ме обстрелва… Даде един картечен ред над главата ми… Втори картечен ред… Улучи ме в краката.

— Предайте на Андрюхин! — със страшен глас закрещя Паверман. — Самолет в квадрат „М“. Двойникът е под обстрел!

— Той пита какво става със Сергеев… — блед като яката на ризата си, тихо каза сътрудникът, който се бе свързал с Андрюхин.

— Как!… Нима са пуснали Сергеев?… — Паверман се облегна на стената, загледан право пред себе си, в огромния часовник на радиорубката.

— Съобщете: От Сергеев още няма сведения…

Бе взето решение веднага да бъдат изпратени дежурните хидроплани на голяма височина.

* * *

… За втори път Юра излизаше от лъча. Той на никого не бе разказвал за тежкото, тревожно, остроболезнено, но все пак неизразимо щастливо чувство, което го обхващаше в момента на раждането му от лъча. Струваше му се, че се раздели с мъчителен сън. Съзнанието му беше още замъглено. Цялото му тяло потръпваше, като от кратки ухапвания. Тия ухапвания се усещаха навсякъде: в мозъка, в сърцето, в черепа, в стомаха… Гъстата тъма бавно се пръскаше: той вече започваше да чувствува нещо необикновено ярко, топло, мощно и разбираше, че това е слънцето. Тогава, първият път, на аеродрума в Академическото градче нямаше слънце, но тъмата се пръскаше, както и сега, и той видя хората, снега, бягащия към него Иван Дмитриевич Андрюхин…

Но сега той нищо не виждаше. Сърцето му се вкамени. Пръстите му изведнъж станаха безсилни. Механически Юра посегна към ръчката на летателния пояс. Той даже не разбра, че направи скок на сто метра височина. Сърцето бавно се успокояваше. Само главата му тежеше като олово. Започна да диша дълбоко. Съзнанието му се възстановяваше. Какво беше това? Защо му стана така лошо? Първият път нямаше такова нещо…

Той едва се огледа и на лицето му трепна усмивка, отправена към зеленикавите вълни на океана, жарката синева наоколо, възсоления въздух. Отново сърцето му удари така, че Юра едва не изпадна в безсъзнание. Сега вече полусъзнателно той дръпна ръчката и излетя встрани и нагоре…

Главата му гореше от нетърпима болка. Слънцето, океанът и нажеженият въздух го измъчваха и Юра бавно започна предаването. Връзката с кораба „Илич“ заработи мигновено.

— Пристигнах в определената точка — съобщаваше Юра. — Преминаването по лъча вървеше нормално. Но тук се случи с мен необяснимо явление. Нещо като сърдечна атака. Като се издигнах на сто метра, атаката премина… Но след няколко секунди започна отново… Не, не съм виждал самолет. Предайте… Ох! Сърцето ми…

На „Илич“ повече нищо не чуха от Сергеев. Прежълтял от вълнение, Паверман забиваше костеливите си пръсти в рамото на радиста.

— Е! — професорът жалко кривеше остробрадото си лице. — Е?

— Замълча… — отвърна радистът.

Между двата безпределни океана — изгарящия от слънце въздушен океан и зеленосиния Велики или Тихи океан — висеше малка, тъмна човешка фигурка… Странното замайване сега не напускаше Юра. Той все още стискаше ръчката на пояса и ту стремително се издигаше нагоре, ту като камък се спускаше надолу, едва ли не докосвайки с крака водата. Но тялото му трепереше, като тялото на паяк в паяжина. Той почти не съзнаваше какво прави… Кръвта тежко биеше в слепоочията му. Непрекъснато звучеше някакъв настойчив, глух глас:

— Спуснете се във водата… Заповядвам ви: спуснете се във водата!…

И Юра се спускаше към водата, но някакво неизвестно отвращение го караше да натиска ръчката на летателния си пояс и той отново излиташе нагоре в синия въздух.

Гласът зазвуча още по-рязко:

— Давам ви минута! Незабавно се спуснете! Иначе ще загинете… Ще загинете! Разбирате ли, ще загинете! Спуснете се!

Нещо все още се съпротивляваше в Юра. Но мъгла обвиваше съзнанието му. Той се спускаше с прекъсвания, почти падаше. Беше на няколко метра над океана. Пръските, излетели от сблъскването на вълните, стигаха до краката му… С угасващ поглед той повече почувствува, отколкото видя изплаващата из океана гигантска сребриста пура… Като някакво пипало перископът протегна високо своето око. Нещо много по-силно, отколкото човешката воля, застави Юра, въпреки всички заповеди, още веднъж да натисне ръчката на пояса.

И той отново полетя високо нагоре. В тоя миг съзнанието съвсем го напусна. Той не можа да види как се скри перископът на подводницата, как веднага долетелият на мястото самолет настреля ред куршуми в неподвижното му тяло…

Неизвестният самолет стремително отлетя на юг, подводницата изчезна.

Трите хидроплана от експедицията на професор Паверман бавно летяха в източната част на квадрат „М“, още неоткрили нито Юра, нито неговия двойник… Най-близо от всички до мястото на катастрофата беше бойната ладия на племето Вангун и Василий Иванович ясно различаваше в своя морски бинокъл тялото на Юра и фигурата на двойника. Лодките, на които плаваха неуморните кореспонденти и кинооператори, бяха още далече, но също се приближаваха към мястото, където се бе разиграла страшната трагедия…

Радистите на хидропланите упорито викаха Юра и двойника му. Никой не отговаряше на повикванията. Те успяха да уловят само заповед от неизвестния самолет, с която се нареждаше на някаква ескадра да окупира кралство Бисс и да плени кораба „Илич“.

— Аз предполагах това! — лаконично заяви Крегс, когато му предадоха това съобщение.

Веднага радиостанциите на Бисс и „Илич“ съобщиха на цялото човечество историята на престъплението, което бе извършено в квадрат „М“. „Какво смятат да правят западните правителства? — питаше канцеларията на краля на Бисс. — Ние предупреждаваме, че не ще допуснем окупация на островите и че ще се защищаваме с всички видове оръжия, които се намират в наши ръце. Цялата вина за последствията от тая нечувана авантюра ще падне върху нейните автори…“

Професор Паверман, членовете на експедицията и целият личен състав на кораба „Илич“ бяха загрижени как да спасят Юра. Беше ясно, че нито Юра, нито неговият двойник могат да се спуснат във водата. След като хидропланите намериха и двамата, бе решено да повикат вертолет.

Той спря над Юра, матроси се спуснаха по въжената стълба и с труд успяха да приберат тежкото, безжизнено тяло. Лекарят каза:

— Жив е. Но може да умре всяка минута. Пробита е сърдечната камера, втори куршум е засегнал белия дроб… Освен това има тежко отравяне… Не разбирам от какво. Даже на кораба „Илич“ няма условия за такава сложна операция…

Вертолетът взе и двойника на Юра и като траурна колесница бавно полетя към „Илич“.