Михаил Ляшенко
Човекът лъч (4)

Глава четвърта
Хокей в академическото градче

В Института за кибернетика Андрюхин с насмешка обясняваше на Юра, че иска тази вечер да се проведе състезание по хокей. Отборът на Института по кибернетика ще бъде възглавяван от Андрюхин, а отборът на Института по дълголетие — от Юра.

— А съдия ще бъдете вие — каза академикът, като се обърна към един гигант с равнодушно розово лице. — Съгласен ли сте?

Гигантът мълчаливо кимна с глава.

Излизайки от зданието на института, Юра очакваше да се случат нови странни и загадъчни събития. Доста много го бе развълнувала срещата с връстника на Пушкин. Но нищо особено не стана. Хората, които срещаше, приветливо го поздравяваха. Тук, също както и в града, имаше много запалянковци по хокея. Всички весело разговаряха, тупаха се един друг по раменете, крепко си стискаха ръце. Изглежда, че вече знаеха за предстоящото състезание.

— Здравейте, Сергеев! Много се радвам, че вие сте при нас! — заяви непознат строен юноша. Неговите насмешливи, живи очи светеха от удоволствие. — Познавам ви отдавна по телевизора. Гледал съм всички мачове с ваше участие…

Юра вече разбра, че питомците на Института за дълголетие, между които нямаше нито един по-млад от деветдесет години, са отлични играчи на хокей. Нещо повече, той стигна до извода, че срещу тези старци и отборът на майския „Химик“ мъчно би си извоювал победа.

Но все пак, когато вечерта видя играчите на академик Андрюхин, надеждите му за успех помръкнаха. Срещу дълголетните излизаха на игрището такива плещести, розовобузести атлети, какъвто беше и гигантът, на когото Андрюхин предложи да стане съдия на мача. По навици, по ръст, по походка те удивително си приличаха един на друг. Сред зрителите, а даже и сред играчите на Юра, премина непонятен за него, сдържан говор…

Отборите се строиха, чуха се взаимните приветствия. Когато Юра и Андрюхин приближиха при съдията, за да започнат играта, младежът се учуди, че съдията, като задаваше обикновените въпроси, силно фъфлеше с език. Още повече се учуди Юра, когато Андрюхин с бащинска грижа оправи яката на пуловера му, след което съдията започна да говори без фъфлене.

Юра успя сравнително леко да стигне вратата на противника още в първите секунди. Той удари шайбата, уверен, че е направил първия гол. Но вратарят беше на мястото си: стикът му ловко отпрати шайбата в левия ъгъл на полето. Играта започна…

В схватка близо до мантинелата Юра се опита да наложи игра със сила. Но на него му се стори, че той налетя на стена. Никакъв насрещен отблъсък, но пълно усещане на непробиваемост. Втори път той се опита да наложи сила, но пак същото… Глуха, без всякакъв признак на живот, стоманена стена, а не човешко рамо, способно да се подаде на натиск. Такава сила той досега не беше срещал. Учудваше се, че тези гиганти не се сещат сами да наложат в играта своята сила.

Скоро Юра забеляза, че гигантите играят някак вяло. Наистина те със завидна точност отбиваха шайбата, отлично си я предаваха един на друг, но пред вратата заставаха много рядко и непременно се изправяха срещу вратаря. Затова нямаха никакъв успех.

Понякога ставаше нещо странно. Когато им отнемеха шайбата, гигантите просто се объркваха. Тоя, който бе я ударил, замръзваше на място, сякаш не можеше да схване какво се е случило. А оня, който трябваше да я посрещне, като сляп влачеше стика си по леда, при все че шайбата отдавна беше у другиго… Само Андрюхин, преминавайки ту в защита, ту в нападение, внасяше в играта истинско спортно оживление.

Най-изумителен беше вратарят на гигантите. Изглеждаше, че не е възможно да се превземе вратата му. Юра, който прекрасно познаваше играта на най-добрите вратари на Съветския съюз, гледаше Андрюхиновия вратар като някакво чудо. Имаше момент, когато Юра, преодолял стиковете на защитата, се оказа сам срещу вратаря. Голът беше неминуем. За да го направи неспасяем, младежът замахна със стика надясно, като изпрати в същото време шайбата с кънката си в левия ъгъл на вратата. Такава шайба не можеше да се спаси. Но вратарят я спаси. При това той не се въртеше пред вратата, не размахваше своя стик. Без да издава с нещо вълнението си, спокойно чакаше. Той не се изплаши, че Юра е пред вратата, а защитата се мотае някъде назад. В нужния миг вратарят хладнокръвно отби шайбата.

При резултат 1:0 за гигантите завърши първата третина от мача. През втората — те отбелязаха още два гола. Розовобузестите атлети на Андрюхин останаха на леда, а отборът на Юра се събра в определеното за него малко павилионче.

— Вие още нищо ли не разбирате? — запита вратарят Юра, още щом прекрачиха прага. — И се надявате да спечелите?

— Да! — отвърна Юра.

— Знаете ли с кого имате работа?

— С един слаб отбор от здрави момчета, които ние отдавна можахме да подредим както си искаме, ако не беше техният вратар…

— Тогава трябва да ви кажа, млади момко — продължи вратарят, който съвсем наскоро бе навършил сто години, — че за пръв път в историята не само на хокея, но, което е много по-важно, за пръв път в историята на кибернетиката днес на хокейното поле в Академическото градче срещу живи хора играят великолепни решаващи машини, оформени като хора…

— Как, как казахте? — попита тихо Юра. — Оформени?…

— Да. Какво ви учудва. Време е вече да привикваме и на по-чудни неща… Говори се, че един от канадските ученици на Андрюхин, крайно талантливият Лайонел Крегс, заселил в южните морета едва ли не два острова с механически костенурки… Той оформил своите машини като костенурки. Това няма никакво значение…

— Няма значение? — повторя Юра.

— Ни най-малко! Важна е специализацията, тоест програмата, която е дадена на машината. Разбира се, всеки от играчите, които излизат срещу нас, е способен да произведе с невероятна бързина и най-сложните изчисления, заменяйки сам стотици квалифицирани математици… Но днес те работят по друга програма. Те играят хокей.

— Слушайте. Струва ми се, че открих нещо — прекъсна ги един от играчите. — Няма време сега да ви обяснявам. Трябва вече да излизаме на игрището, но аз ви моля да следите внимателно моите действия и веднага щом аз направя лъжливо движение със стика, вие да пратите шайбата във вратата… Пред противниковия вратар трябва да бъдем и двамата едновременно…

Юра кимна с глава.

Започна последната третина на играта.

— Сега ще им покажем, че хората все пак са хора, а не машини — каза играчът.

Двамата няколко пъти наближаваха вратата, като си прехвърляха шайбата един на друг. Те правеха лъжливи движения, замахваха във въздуха, но вратарят на Андрюхин стоеше невъзмутим като скала.

И… изведнъж светна червена лампичка. Това значеше, че е вкаран гол. Публиката, която разбра, че вратарят на Андрюхин не е непобедим, навлезе в игрището. Десетки хора приближиха Юра и той, още не установил по какъв начин бе изпратил шайбата в мрежата, в един миг се намери във въздуха, подхвърлян от множество здрави ръце.

— Ура! — викаха всички. — Ура, Сергеев! Ура, Бичок! Ето, това беше удар!

Най-после Андрюхин успя да възстанови реда. Той приближи до Юра и като го гледаше подозрително, запита:

— Вие ли вкарахте гола?

— Изглежда, че аз… — смутено се усмихна Юра.

— Това е невъзможно! — строго каза Андрюхин. — Разбирате ли? Това е изключено!

Юра повдигна рамене. Андрюхин приближи до своя вратар и със страшна сила удари шайбата. Вратарят, със съвсем леко движение, сякаш на шега, спокойно отби удара. Андрюхин накара Юра да бие. Няколко пъти, от различни положения, удря той шайбата, но безрезултатно.

— Виждате, че не е възможно да се вкара гол! — каза Андрюхин.

— Но аз все пак го вкарах — отвърна Юра.

— Съдия — извика Андрюхин. — Моля да продължим играта!

Още в началото Юра и неговият партньор се оказаха пред вратата на противника. Юра прати шайбата в десния ъгъл, а вратарят, кой знае защо, замахна вляво. Резултатът стана 2:3!

Публиката викаше оглушително. Само Андрюхин недоволствуваше:

— Това е против правилата! Така не се играе! Аз всичко видях.

Почервенял от гняв, той приближи до Юра.

— Кажете какво вкарахте в нашата врата?

— Шайбата! — отвърна Юра.

— А вие? — обърна се академикът към партньора на Юра.

— Аз… ударих парче лед… — отвърна столетникът.

— Правилно! — завика Андрюхин. — Вие направихте това, малко преди Сергеев да удари шайбата! Вратарят, както трябва да се очаква, отбива вашето ледено парченце, а в това време шайбата спокойно влиза във вратата. Гениално измислено! Само че това нарушава всички правила на хокея.

— Как кръстихте тоя випуск? — запита столетникът, като сочеше червенобузестите атлети, които продължаваха да се въртят по игрището и да тракат със стиковете си.

— Стьоповци — каза Андрюхин.

— В играта с вашите Стьоповци старите правила на хокея не могат да се прилагат.

— Така ли? — каза Андрюхин. — Добре! Тогава и аз ще въведа нови правила.

И като се затича, той се зае сърдито да оправя шаловете на своите усмихващи се атлети. И веднага с тях ставаше чудна промяна. Ако преди това, по време на играта, те се движеха бързо, то сега полетяха със скорост не по-малка от сто километра в час. Зрителите, застинали от изумление, не успяваха да следят техните движения.

— Как ви се струва? — запита Андрюхин, като мина край Юра.

— Сега вие съвсем изгубихте играта, Иван Дмитриевич — отвърна Юра.

— Ще видим, ще видим! — не повярва той.

Въпреки невероятната скорост играчите на Андрюхин не се блъскаха нито в противника, нито един в друг. Играчите на Юра разбраха това още в самото начало. Тогава те престанаха да обръщат внимание на гигантите. Трябваше да внимават само в никакъв случай да не изпускат шайбата. Докато играчите на академик Андрюхин с мълниеносна скорост, но съвсем безсмислено, се мотаеха из игрището, отборът на Юра, без да бърза, се доближаваше до вратата на противника и по начина, измислен от партньора на момъка, отбелязваше гол след гол… Резултатът вече беше 7:3 в полза на Института по дълголетие, когато нечий глас, който явно нямаше никакво отношение към хокея, но беше пълен с трагично възмущение, наруши тишината.

Викаше професор Паверман.

— Веднага прекратете тая глупост — размахваше той вестник в ръка и тичаше към академик Андрюхин. — Сериозни новини!

— Напуснете игрището, Паверман! — разсърди се Андрюхин.

Но Паверман хвана неговия стик и ученият трябваше да спре.

— Ако вие пак сте измислили, че вашето кученце Детка умира… — започна заплашително академикът, но Паверман пренебрежително махна с ръка и го прекъсва.

— Детка не е такава побъркана, като някои други… Тя отдавна спи!

— Тогава в какво е работата?

— В това, че докато Детка спи, а ние играем хокей, нашите другари от Сибирския филиал успешно са изпратили в района на Алма-Ата два гибона! Маймуните се чувствуват отлично!

Съобщението на Паверман чу не само академик Андрюхин, но и всички, които бяха наблизо. Новината мигновено се разпространи по стадиона. Играта се прекрати, само играчите на Андрюхин продължаваха да се носят по леда, все така усмихвайки се. Юра нищо не разбираше и се чувствуваше неловко. Той приближи до Андрюхин. Наоколо се прегръщаха, няколко души здраво се разцелуваха и с Юра. Изглежда, че бе се случило някакво необикновено събитие, но той не можеше да разбере защо изпращането на две маймуни от Сибир в Алма-Ата предизвиква такава радост.

По радиото предадоха нареждането на академик Андрюхин: утре сутринта да се съберат всички в залата за конференции на Академическото градче. Хокеят беше забравен.

Всички говореха само за гибоните…