Михаил Ляшенко
Човекът лъч (3)

Глава трета
Андрюхин

В тоя ден Юра Сергеев, току-що дошъл от втори цех, се отпусна върху стола и без да се съблича, започна да размишлява дали да изтича до пионерския клуб, дали да поговори с момчетата за наближаващата среща по хокей, или пък да вземе тайнствената телеграма, кутийката и летящия картоф и да ги занесе в партийния комитет. Но върху масата зазвъня телефонът.

— Сергеев ли е? — чу Юра непознат мъжки глас, силен и, стори му се, малко насмешлив.

— Да.

— Ние с вас ще трябва скоро да се запознаем. Вие храбър момък ли сте?

— Защо? Ще бъде ли много страшно?

— Ще бъде — весело обеща гласът.

— Да бъде! — усмихна се Юра, съобразявайки кой може да се шегува с него.

Изведнъж той се сепна. А ако този непознат има нещо общо с картофа и с всичко, което му се случи в последно време?

А гласът продължаваше:

— Как сте със силата?

— Добре.

— Така. Казват, че с лявата ръка вдигате осемдесет килограма.

— Ако се наложи и деветдесет ще вдигна… — Юра никак не можеше да схване кой говори.

— Не е лошо… А ще успеете ли да отличите брояча на Гейгер от пишеща машинка?

— Ще успея… — Юра се мъчеше да бъде спокоен.

— Има такъв израз: решителен момък… — продължаваше гласът. — Решителен момък ли сте вие? Обичате ли неочакваните неща, приключенията, риска?

— Аха! — потвърди Юра.

— Едно ваше достойнство е очевидно: не сте многословен. И така: да си сверим часовниците. Четиринадесет часа без седемнадесет минути, ако не се лъжа.

Непознатият глас прозвуча неочаквано сериозно и Юра неволно погледна часовника си. Той показваше четиринадесет часа без двадесет минути.

— Вашият избързва — реши гласът. — Как се движите?

— Как се движа? — не разбра Юра.

— Е, да! Какво правите, когато трябва от точка А да стигнете до точка Б?

— Вървя — каза Юра и помисляйки, добави: — Пеша.

— В такъв случай чакам ви точно след двадесет минути на улица „Мичуринска“ номер единадесет, третия етаж…

Телефонът отсреща тракна. Юра остави слушалката и с недоумение повдигна рамене. Не е много остроумно… Странна игра. Той очакваше, че ще бъде по-интересно… И изведнъж си спомни, че на третия етаж, в единадесети дом на улица „Мичуринска“ се намира градският комитет на Комсомола. Ха здрасти! Какво значи всичко това?

Той позвъни в градския комитет. Обади се Вяра Кучеренко, вторият секретар.

— Здравей! Кой говори с мене преди малко? — попита я Юра.

— Не зная — гласът й беше насмешлив и пълен с недомлъвки.

— Така. Дали да дойда? — попита той, без да разбира нищо.

— Помисли си — каза тя строго и затвори телефона.

Това вече на нищо не приличаше. Работа ли си нямат там, та се подиграват с него? Той погледна часовника. Бяха изминали три минути. Бързо напъха в чекмеджето на масата всички книжа, сложи в хокейната си чанта картофа и кутийката, заключи и изхвръкна навън, като по пътя закопча палтото си и нахлупи шапката си.

Пред градския комитет стоеше ниска, мощна кола — „Стрела“, последен модел. Юра щеше да я отмине, но нещо го застави да се огледа. Той внимателно се взря в напрашения със сняг номер… АГ–72–11! Номерът на колата, която беше пред книжарницата. Тогава в нея бе седнал оня непознат. Юра обиколи колата, натисна дръжката — беше заключена. Той постоя, после се отдели от нея и отново се върна. Не му се щеше да я остави така… АГ–72–11… Още нещо изплава в паметта му… Картофът! Разбира се, това бяха останалите букви върху картофа!

Юра имаше още четири минути, когато се изкачи по стълбите на градския комитет на Комсомола. Стъклената врата на кабинета на Вяра Кучеренко се отвори и към момъка с лека, сякаш танцова походка се запъти непознат човек. Той имаше продълговато, смугло, младо лице и дълга черна брада. Кожената му шапка-ушанка бе така ниско нахлупена, че веждите му се сливаха с нея. Очите му бяха весели, искрящи, почти младежки. Той не бе висок, но лекостта и стройността го правеха да изглежда такъв. Когато неговите ярки, любопитни, весели очи се срещнаха с очите на Юра, той неволно се спря.

— Сергеев? — Юра веднага позна гласа от телефона. Като разбра, че не се е излъгал, човекът протегна ръка: — Е, здравейте. Аз съм Андрюхин.

Представете си, че в коридора на някоя сграда, където ви се случва да бъдете почти всеки ден, вие срещате малко познат човек и той съвсем просто ви протяга ръка и казва: „Здравейте, аз съм Ломоносов“. При това вие веднага разбирате, че той не е едноименник или роднина, а самият Михайло Василевич Ломоносов… Представете си това и тогава ще можете да разберете какво изпита Юра. Името на академика Дмитриевич Андрюхин бе така световноизвестно, както и името на Иван Петрович Павлов или Алберт Айнщайн. И да го срещнеш в коридора на градския комитет на Комсомола и освен това да го чуеш как той произнася твоето презиме, беше, разбира се, истинско чудо.

— Точен. Любопитен. Здрав селяк! — говореше Андрюхин, като оглеждаше с удоволствие здравите плещи на Юра и запотеното му, зачервено от бързането лице. — Аз съм ваш стар поклонник. Когато от южната трибуна на стадиона някой вика най-силно „Бичок“, да знаете, че това съм аз. Чудесно играете хокей. Не само със стика, но и с ума си.

Андрюхин хвана Юра под ръка и с неочаквана сила повлече момъка в кабинета на Вяра Кучеренко.

— Аз сега ще го взема със себе си — заяви Андрюхин, — макар че той се съпротивлява.

— Как? Съпротивлява ли се? — избухна Вяра. — Ти не разбираш ли какво доверие ни оказват? Академик Иван Дмитриевич Андрюхин идва лично, за да избере от нашата градска организация най-подходящия младеж. Това е дело на чест за цялата комсомолска организация!

Андрюхин се намръщи като при зъбобол:

— Аз се пошегувах, миличка… Всичко е наред! Защо се държите така официално! И, ако искате да бъдем приятели, не гледайте на мене, като на паметник. Знаете ли, страшно противно е да се чувствува човек като паметник… Може ли да тръгваме?

— Разбира се, Иван Дмитриевич! — Вяра излезе иззад бюрото си, без да гледа Юра, който още не бе проронил нито дума. — Той е просто смаян от радост! — каза тя. — Аз ще се обадя в комбината, да му определят там заместник…

— Извинете, вие със „Стрела“ ли дойдохте? — прекъсна я Юра.

— Да — леко усмихвайки се, отвърна ученият.

Едва в колата, когато вече излязоха от града, Юра шумно въздъхна и промълви:

— Извинете, Иван Дмитриевич…

— За какво, гълъбче? — академикът погледна към Юра.

— За туй, че аз така… Вие не мислете…

— Е, налага се да мисля. Няма как. — Андрюхин смигна на Юра. — А скоро ще трябва двамата да мислим над една работица.

— Над каква, Иван Дмитриевич?

— Над такава, че за нея може да се разговаря само върху територията на нашето академическо градче… Ти въобще свиквай да си държиш езика зад зъбите. А още по-добре — забравяй всичко, каквото видиш. Впрочем, аз ще ти помогна да забравяш.

— Може — съгласи се Юра, извади картофа и го показа на академика. — Не знаете ли какво е това, Иван Дмитриевич?

Андрюхин рязко удари спирачките и спря вдясно на шосето.

— Аха! Много добре! — той въртеше в ръка картофа и явно се радваше. Ето, картофът се изплъзна из ръката му и полетя нагоре. Академикът го улови и картофът послушно легна на дланта му. — А къде са останалите му букви? Тук бе написан целият адрес: „Горковска област, п/к 77“.

— Кой знае защо, тези букви липсваха, Иван Дмитриевич.

И Юра разказа на академика цялата история с розовобузестия картоф.

— Много интересно! Някога ще ме запознаете с тоя Бубир — смееше се Андрюхин. — А картофът дайте на оня момък, когото наричат Борис Миронович Паверман. Професор Паверман. Такъв един, слабичък, с очила, много пъргав. Ръководител на Института за научна фантастика при Академията на науките. Приказно способен човек. Неорганизиран, нетърпелив, но дяволски талантлив. Той пусна тоя ваш картоф.

— Пусна?

— Да… Това е чудо, мое момче! — Андрюхин се огледа бързо встрани и зашептя, като се наклони към Юра: — Чудо! Ако преди двадесет години ми бяха казали, че е възможно подобно нещо, аз бих се изсмял! Може би скоро и вие заедно с нас ще започнете да творите чудеса.

— Аз? — учуди се Юра.

— В хода на изследванията винаги настъпва минутата, когато на учения или конструктора е необходим изпитател — човек мъжествен, силен, с точно око, с желязна воля… За това, което може да се случи в бъдеще, аз сега не смея дори да мечтая…

Юра извади от чантата си телеграмата, в която се казваше, че само на смелите се покоряват моретата, и кутийката, която неотдавна го приканваше да се приготви за нещо.

Очите на Андрюхин весело заблестяха.

— Телеграмата можете да скъсате или да си я запазите за спомен — засмя се той, — а кутийката върнете. Аз днес ще я скрия в стаята на Паверман…

Колата летеше. Академикът неочаквано свали ръцете си от волана точно пред един доста остър завой, Юра се хвърли, за да поеме управлението. Колата щеше да се забие в грапавите стебла на огромните ели, но кой знае защо, самостоятелно направи лек завой и продължи нататък…

Юра знаеше, че Академическото градче, където се намираха научните институти на професор Андрюхин, бе разположено някъде в горите между Майск и Горки. Отначало те пътуваха по известното Горковско шосе. След двадесетина километра колата се отби по тесен бетонен път, който минаваше през красива борова гора.

— Аз мисля с какво би трябвало да започнете — заговори Андрюхин. — Предстои ви много интересна, но и много опасна работа. Не се съмнявам, че ще се съгласите, когато узнаете в какво се състои тя. Но първите ден-два за вас ще бъде най-добре просто да погледате. А за да не скучаете, потренирайте нашите хокеисти…

Юра се усмихна, като си представи учените на хокейната площадка. Андрюхин улови неговата насмешка и откровено се закиска:

— Да, да. Така ще направим. Аз ще ви заведа направо в Института за дълголетие. Най-младият играч във вашия отбор ще бъде на не по-малко от деветдесет години, а най-старият — на не повече от сто и седемдесет…

Наслаждавайки се на смутения Юра, Андрюхин запита:

— Как ви се струва? На колко години съм аз?

— Четиридесет… Четиридесет и пет…

— Нима толкова лошо изглеждам? — Андрюхин позапря колата и се огледа в огледалцето. — Лъжете се, другарю Бичок! Аз изглеждам на двадесет и осем, най-много — тридесет години! Да!

— А брадата? — промърмори Юра.

— Брадата е за солидност. Все пак не е удобно такова сукалче да ръководи три института, да бъде академик… — Той хитро и весело погледна Юра и изведнъж извика: — Осемдесет и седем! Да, аз съм на осемдесет и седем години!

Юра ококори очи като дете и зяпнал с уста, слисано гледаше академика. Този старец на осемдесет и седем години с гъста лъскава брада, с млечнорозова кожа и блестящи като на юноша очи, със силата и лекотата на спортист, приличаше на вълшебник…

Постепенно характерът на гората започна да се мени. Просторно и свободно израслите по хълмовете дървета тук вече бяха подредени в стройни редици. В дълбочината между дърветата се показваха ту някоя ограда, ту някое здание. Няколко секунди Юра слуша далечен кучешки лай.

— Ето че вече пристигаме — започна Андрюхин, но в тоя миг сърдито трепна и спря колата.

На Юра се стори, че нещо прилично на моторолер изскочи из храстите и излезе на шосето. От моторолера слезе слаб човек с очила и се затича към колата. Цялата му глава беше бинтована.

— Паверман, вие приличате на невидимия човек! — каза Андрюхин.

— По дяволите… по дяволите невидимият! — Мотоциклетистът едва си поемаше дъх. — Всичко пропада! Пълен провал! Всичко загива!

— Какво се е случило? — запита Андрюхин.

— Какво се е случило? — Паверман намести очилата си. — Не са ли ви докладвали?

— Не!

— Детка е зле!

Блестящите очи на Андрюхин потъмняха.

— Нещо сериозно ли е?

— Не зная. Най-добре е вие сам да я видите… Не е спокойна. В очите й има молба… Лигавиците й са червени и подпухнали…

Андрюхин се обърна към Юра:

— Ще ви оставя за час. Стойте на задната седалка. Колата ще ви отведе, където трябва.

Той не обърна никакво внимание на разтревожения Юра, а захлопна вратата. Колата без шофьор потегли сама. Прилепил нос до стъклото, не се решавайки нито да извика, нито да въздъхне, Юра забеляза как Андрюхин и Паверман седнаха в моторолера, който приличаше на снаряд…

За всеки случай Юра реши да отвори задната врата. Ако се случи нещо, все ще успее да скочи. Но както и да се трудеше, вратата не се отвори. Тогава той се прехвърли през облегалото на предната седалка и хвана волана. Но воланът, като омагьосан, сам се движеше в необходимата посока. Малко по малко Юра започна да разговаря с колата, сякаш тя беше живо същество.

— Слушай, как става това? — изплашено бъбреше той. — „Завой!“ — искаше да навика Юра, но колата леко и плавно сама направи завоя. — Ах, дявол! Умница!… Ето, това се казва модел!

Беседата с колата неочаквано бе прекъсната. Тя спря. Веднага щракна и се отвори вратата, до която по-рано седеше Юра. Той се прехвърли пак отзад и слезе. Колата си тръгна сама.

Юра се направи пред чудноват дом, приличен на огромна елхова играчка. Макар че времето беше доста топло за месец февруари — три, четири градуса над нулата, — все пак беше зима и навсякъде лежеше сняг. А домът с меко блестящите си фасади, направени от някакъв топъл и, както се струваше на Юра, вкусен материал, целият бе потънал в гъстата плетеница на диви лози, хмел и рози… Юра нерешително се приближи. Едва сега той се убеди, че лозите, розите и хмелът се намират зад някаква прозрачна, невидима с око и сякаш лишена от тегло маса. От нея бе изграден и целият дом.

— Слоест полиефир — чу зад себе си Юра. — Новак ли сте?

— Да! — веднага отговори Юра и се огледа.

Пред него стоеше набит, червенобузест човек с късо подстригани коси. Ските му стояха до малка пейка с нежновиолетов цвят, изработена сякаш от листата на гладиола. Да се седне на нея би било така необикновено, както да се седне в леха с цветя. Подигравайки се, като че ли с Юра, скиорът спокойно се отпусна на тая пейка.

— Ето, аз мога да ви обясня какво значи слоест полиефир — каза той с доволен тон. — Разбира се, тук всички хора знаят това, но аз се залових за науката през последните пет-шест години… За строежа на молекулите, мисля, че сте слушали.

Юра се усмихна снизходително и кимна с глава.

— Само не се стеснявайте — сериозно каза скиорът. — Защото тук все още се срещат такива, които всичко знаят приблизително и си представляват молекулата като нещо много малко, но все пак, по-голямо от атома…

Юра повторно побърза да увери тоя чудак, че има представа за молекулата.

— Запознати ли сте с полимерите? — продължи скиорът.

— Ако не се лъжа — миролюбиво каза Юра, — полимерите са гигантски химически молекули. Те се образуват от десетки хиляди прости молекули, последователно съединили се една с друга в резултат на химически процес, Това го има в училищните програми…

Скиорът разглеждаше напрегнато Юра.

— Извинете, да не би да си избирате нова професия?

— Защо? — учуди се Юра. — Аз работя в Химкомбината и, разбира се, имам не само ученическа представа за тия неща…

— Инженер ли сте?

— Още не. Аз само се уча… Да си призная, много ме интересува кибернетиката, теорията за електронноизчислителните механизми.

— Аз също се уча — каза скиорът. — Неотдавна в семинара изнесох доклад за полимерните материали. Това е моя слабост… От полимерите — тези гигантски удивителни молекули, правят всичко. Пластмасите заменят всички цветни метали — медта, никела, оловото, златото, тантала. Те заменят всички огнеупорни стомани, заменят каучука, вълната, коприната, памука. Един среден завод за синтетически влакна дава в годината тридесет и пет хиляди тона прежда — толкова, колкото се получава от двадесет милиона тънкорунни овце. Впрочем, никакви овце не могат да дадат влакно с такова качество, като съвременните химически заводи. Самолетите почти изцяло са направени от пластмаси. Даже в „ТУ–104“, предшественика на съвременния самолет, повече от сто и двадесет хиляди части са изработени от пластмаси и органическо стъкло… Днес пластмасите — това са водопроводните тръби в домовете, самолетите и корабите от всякакъв тонаж, това са дрехите и машините, обувките и колелетата, с пластмаси започват да „ремонтират“ и хората…

Юра внимателно огледа скиора, после бързо отмести погледа си встрани, за да скрие проблесналата в него насмешка.

— Не вярвате ли? — извика възмутен събеседникът му. — От специални пластмаси отдавна вече правят за вътрешните органи на човека отделни части, заменят цели болни органи с пластмасови. Аз например съм с изкуствена аорта. — И той силно се тупна с юмрук по гръдния кош. — У нас, в планините, аз познавам човек, на когото направиха нов хранопровод от пластмаса, а в нашия град вие ще видите хора с изкуствени ръце или крака, чувствителни към топлина, студ, удар!

— Отдавна ли живеете тук? — запита Юра.

— Шеста година… По-рано, аз повече от сто години пасох овцете на Ставрополск, доставях на хората хубава естествена вълна и се гордеех с това. Това беше моят първи живот. Сега започва вторият. Аз реших да стана учен, да правя химическа вълна, по-хубава от истинската.

— А тая пейка? — попита Юра. — Също ли е от пластмаса?

— Слой стъклена тъкан и слой полиефирна пластмаса — преплетени — заяви скиорът. — По-здрава от стомана, но шест пъти по-лека от нея. Опитайте се да я вдигнете! Не гори, не потъва във вода…

Юра хвана скамейката и неочаквано я вдигна във въздуха заедно със скиора.

— Ей — извика той, — по-леко!

Сам разтревожен от тоя фокус, момъкът внимателно остави скамейката на снега.

— Да не би да сте от старите чобани? — сърдито запита човекът. — Да, разбира се. А на колко сте години?

— На двадесет и две. Почти четвърт век…

— Толкова изглеждате — съгласи се човекът. — А в действителност?

— Честна дума. Аз съм само на двадесет и две години.

— А как попаднахте тук? — сърдито запита скиорът. — Какво правите тук?

— Доведе ме Иван Дмитриевич Андрюхин — побърза да обясни Юра.

Човекът огледа Юра и, както изглежда, повярва му, че говори истината.

— Ще участвувате в опитите… Чух за тях… Похвално! — одобри той. — Елате с мен. Аз ще ви покажа вашата стая.

Те приближиха входа. Стълбището изглеждаше като направено от морски въздух. Вратите безшумно се отвориха и двамата влязоха в белоснежен висок коридор, дъхащ на полски цветя. Край стените се протягаха дълги, жилави брезови клонки. Таванът приличаше на шатра, изплетен от млади брези и ели, над които се виждаше синьо небе. От пластмаса бяха направени не само подът, стените и таванът. От пластмаса беше изработено всичко тук: мебелите, пердетата, покривките за маси, абажурите, съдовете. Златистосиният въздух, пронизан от слънчеви зайчета, изведнъж накара Юра да забрави сивия зимен ден и го изпълня с радостното усещане на лятна веселост.

— Най-интересното за тоя дом ще узнаете по-късно — каза скиорът. — Да… В мое време нямаше нищо подобно…

И тъй като Юра разглеждаше жадно всичко наоколо и не поддържаше разговора, той скромно добави:

— Та нали аз съм връстник на Александър Сергеевич Пушкин…

Сякаш някой удари Юра по главата.

— Да, да! Разбира се, вие не вярвате. Проверете. Моето презиме е Долгов. Зоват ме Андрей Иларионович… Всеки тук ще ви каже: година на раждането 1799. Само че Пушкин се е родил на 26 май, а аз по-рано. Да, по-рано на 17 февруари… Точно така. А можеше и Александър Сергеевич да бъде тук, ако не беше оня чужденец Дантес…

* * *

Стаята, определена за Юра, бе нежносиня и светеше успокояващо, като прозрачна раковина. Той още не бе успял да се огледа, когато над удобната писмена маса, с монтирани на нея пишеща машина и магнетофон, блесна със сребриста светлина част от стената. Това бе голям екран. Оттам весело гледаше към Юра и поглаждаше брадата си академик Иван Дмитриевич Андрюхин.

— Харесва ли ви? — попита той така спокойно, сякаш сам беше в стаята. — Здравейте, Андрей Иларионович… — Скиорът почтително се поклони. — Доведете, моля ви се, тоя момък в Института за кибернетика… А с нашето кученце Детка всичко в наред…