Михаил Ляшенко
Човекът лъч (2)

Глава втора
Кралят на Бисс

Ако ви се случи да идете в съветското търговско представителство на Фароо-Маро, то сред ярките златносини плакати на „Интурист“ с пейзажи от Волга, Кавказ, Москва и Ленинград, сред цветните фотографии на съветските леки коли, машини, телевизори ще видите на стената скромна таблица, начертана с любов и голямо умение. Тази таблица бе направил в свободните си часове Василий Иванович Квашин. Най-отгоре той бе написал с калиграфически букви: „Борбата за първенството на СССР по хокей с шайба“.

Тази таблица бе в съседство с ослепително лазурното разписание на параходите от Фароо-Маро до Паго-Паго, Папаере, Хонолулу, Сидней и пристанищата в Южна Азия.

Като се наслаждаваше от време на време на затишието и без да подозира в какви невероятни приключения ще го въвлече съдбата буквално след няколко минути, Василий Иванович стоеше пред своята таблица, на която току-що бе нанесъл последните данни. Неизразимо приятно беше в тази дяволска горещина дори да постоиш пред таблицата и да мислиш за хокей. От нея сякаш повяваше освежаващ хлад, дъхаше на искрящ син снежец…

Към хокейната таблица весело поглеждаше, като показваше великолепните си като орехови ядки зъби, мис Нугу, една от бившите принцеси на островите Фароо. Сега тя бе сменила своята титла с по-сигурното положение — стенографка в търговското представителство.

— Тази вечер ще се състои поредното състезание… — мечтателно говореше Василий Иванович. — Ще се срещнат „Крила на съветите“ и „Динамо“! Опитайте да си представите, мис Нугу, вечерта: светлините плуват в синя мъгла, тълпи от хора, но не голи или с кърпи на кръста, а в шуби и валенки, както трябва… Студът все пак е около двадесет градуса… Как да ви обясня какво е това мраз?… Изобщо, нещо студено и много хубаво…

— Студено и хубаво? Не може да бъде! — Мис Нугу разтърси глава, гледайки с любопитство началника си.

— Ох, и как още може! — Василий Иванович радостно се усмихна, като си спомни колко е хубаво на студа, без да обръща внимание, че цялото му лице сега блестеше от пот. — На краката, значи, валенки. Едно такова, много топло нещо. А под краката снегът хрущи. Боже мой, но как да ви разкажа това? Сняг, разбирате ли? Такъв бял, блестящ, като сладолед. Само че още по-хубав.

— И вие тъпчете по него с крака? — ужаси се мис Нугу.

— Ами, че да! Той е толкова много!… И ето стадиона. Огромно, заледено поле… Ледът блести, искри… Ах, да, но вие не знаете какво е това ледено поле. Цяло поле с твърд лед…

— О-о! — Мис Нугу изпадна във възторг. — Цяло поле от лед! Колко ли хладилници са били нужни, за да го направят? Грандиозно!

— Появяват се играчите — продължаваше Василий Иванович. — От някой отбор, например от тоя „Химик“. Той също участвува в „А“ група… О! Представете си само какво става! „Химик“ се хвърля напред. Съвършено неизвестен отбор. От някакъв си град Майск… Майск! Нямам представа къде се намира тоя град…

— Те сигурно имат конкурс кой повече сладолед ще изяде! — усмихна се ласкаво мис Нугу.

Това любопитно тълкуване на хокея хвърли Василий Иванович в крайно униние и за да се развлече, той погледна през прозореца.

— Някой пак се е домъкнал за нашите костенурки — възмути се Василий Иванович, и като остави мис Нугу мислено да се наслаждава на зрелището от стадиона, засипан със сладолед, изскочи на улицата.

Само до преди петдесет години жителите на островите Фароо-Маро почти не познаваха европейските „цивилизатори“, отлично си живееха и без тях и никак не страдаха от това невежество. Но след Първата световна война държавите съобразиха, че тези пръснати из океана острови могат да бъдат отлични стратегически бази и ги обсипаха с благата на колонизаторската „цивилизация“. Кораловият пясък, върху който само бризите оставяха своите следи, бе здраво окован в бетон. Разкъсвайки бисерните огърлици на рифовете, където само раците разхождаха своите малки, навсякъде израснаха черните железни цилиндри за привързване на крайцерите. След Втората световна война тук бе построено голямо пристанище, запушиха комини, авионосците станаха така обикновени, както по-рано китовете, а самолетите прелитаха и отлитаха едва ли не по-често, отколкото ятата летящи риби, избягали сега от островите.

Избягаха не сако рибите и китовете. Все по-рядко започнаха да се срещат стадата от прочутите по тези места гигантски морски костенурки. Изплашиха ги виещите хидроплани, стрелбите и бомбардировките по време на честите военноморски учения. Колонизаторите яростно изтребваха костенурките и зарад тяхното нежно, вкусно месо, и зарад необикновено твърдата, чудно разкрасена броня. За Европа и САЩ изнасяха хиляди консерви със супа от костенурки, стотици хиляди скъпи украшения от бронята им. А костенурките се размножаваха много бавно и скоро почти изчезнаха. Едва тогава бе забранен техният лов. Но забраненият плод е по-сладък. И собствениците на крайбрежните участъци от островите Фароо-Маро започнаха да развъждат костенурки.

Вилата, в която се помещаваше съветското търговско представителство, притежаваше малка градина, оградена с желязна мрежа където живееха десетина костенурки, любимци на Василий Иванович. Затова понятно беше неговото възмущение, когато той забеляза човек, който, ако се съди по дрехите, беше джентлемент, влязъл не само без разрешение в градината, но явно опитвайки се да направи нещо лошо на костенурките. Какво именно Василий Иванович още не можеше да види.

А между това този човек, хилейки се с мъртва усмивка, се опитваше да убие една костенурка. Но все не успяваше. Ругаеше и се стараеше да забие острия железен връх на бастуна си в шията на костенурката, но тя безмълвно скриваше глава в бронята си.

— Хей, вие! — завика Василий Иванович. — Защо мъчите костенурката?

Човекът подскочи и веднага вдигна бастуна си.

— Какъв дявол търсите тук? Вие искате да убиете костенурката! При това тук, в развъдника! — на Василий Иванович му се щеше да удари по малката плешива глава тоя непознат. — Кой сте, дявол да ви вземе? Елате с мен!

— Аха, значи така! Вие също развъждате тия гадини? — човекът яростно тикна бастуна си в непробиваемата броня на костенурката.

Василий Иванович се вгледа в непознатия. В такова голямо пристанище като Фароо-Маро може да се срещнат всякакви хора. Но все пак е странно, че този непознат говори руски. Впрочем през последните години милиони хора по всички страни на света учеха руски…

— Откъде идете, сър? — запита сухо Василий Иванович.

Малкият човечец надменно тръсна глава и измери Василий Иванович от краката до главата.

— Аз съм Хеджес! — каза той с такова изражение, с каквото биха се представили Хеопсовата пирамида или Айфеловата кула, ако те имаха дар слово.

На Василий Иванович се стори, че той някъде бе чувал това име. Хеджес… Наистина го бе слушал. Но къде и във връзка с какво?

— До известна степен аз съм стопанин на този развъдник — представи се на свой ред той. — Презимето ми е Квашин…

— Това няма значение — изрече дребният човек, който се наричаше Хеджес. — Нито вие, миличък, нито останалите три милиарда двуноги нямат за мене никакво значение. Вие всички сте обречени на гибел, нали?

— Уверен ли сте в това? — запита Василий Иванович, като се убеди, че пред него стои луд.

— Разбира се! Това е неизбежно, дявол да го вземе! — доста унило промърмори Хеджес. — Бомба, радиация и прочее. Понякога ми се струва, че този дяволски Стронций 90 вече се е просмукал в костите ми… Но най-отвратителното не е това… — той зашепна тайнствено и толкова заприлича на истински луд, че Василий Иванович, който беше виждал луди само в илюстрациите към страшни разкази, изплашено се стъписа. — Вие знаете ли, че в края на столетието на Земята ще живеят повече от шест милиарда души? Е, какво ще кажете?

Василий Иванович леко размаха ръце и опита да се усмихне:

— Вие се усмихвате? — изписка Хеджес. — А знаете ли, млади човече, че съгласно най-точни изчисления, направени от самия мене, Земята няма да издържи допълнителната тежест на непрестанно увеличаващите се като скакалци хора, и отначало, естествено, ще намали своето движение, а после съвсем ще спре да се върти?… Имате ли деца?

Василий Иванович нямаше деца. Изглежда, че това донякъде успокои Хеджес. Той тежко въздъхна, изтривайки потта си:

— Все пак е отвратително, че ние трябва да загинем, а ето тия гадини ще останат да живеят! — Той отново злобно чукна костенурката с бастуна си.

— Вие мислите, че тях няма да ги унищожи бомбата и… и разните други ужаси? — осведоми се Василий Иванович, като поглеждаше тъжно встрани.

— Аз не говоря за тях! — Хеджес презрително чукна безропотната костенурка. — Аз говоря за костенурките, които правим ние! Ненавиждам ги, защото виждам много от тях на кралство Бисс. Хиляди костенурки! Стотици хиляди!

— Какво казахте? — Василий Иванович изведнъж застана нащрек. — Кралство Бисс? Вие оттам ли сте, сър?

— Това няма значение… — промърмори сухият джентълмен, като направи няколко крачки напред и се наведе над оголялата на това място земя. — Какво е това, а? — Той разчопли земята с бастуна и повдигна няколко сраснали в корена си бели гъби. — Какво е това, сър? Вас питам — повтори Хеджес с възмущение.

— Гъби… — нерешително се усмихна Василий Иванович. — Бели гъби, честна пионерска…

Той ги измъкна из ръцете му и ги погали с искрена нежност. Ах, как приятно беше да види тук, на брега на Южния океан, своите подмосковски познати. Но след туй Василий Иванович се учуди. Колкото и слабо да беше запознат с местата флора и фауна, той все пак помнеше, че белите гъби не растат в района на екватора.

— Аз ги намерих! — крещеше Хеджес, подскачайки около Василий Иванович. — Надявам се, че тук не е разсадник за гъби. Гъбите са на тоя, който ги е намерил. Проклятие, дайте ми ги, макар и само да ги подържа малко!…

Той се наклони към гъбите, които Василий Иванович не изпускаше из ръцете си, и жадно вдъхна острата им влага.

— Ах, прелест, дявол да го вземе! Кажете честно, сър, струват ли всички наши костенурки, папагали и тая всичката солена вода, колкото една такава гъбка?

И той все пак откъсна от плътно срасналото семейство една весела гъбка. Василий Иванович я проследи с поглед и чак сега видя нещо, което го порази много повече от находката с гъбките.

Малкото полуостровче, врязано в океана, изглеждаше съвсем иначе. Палмите си стояха на място и множеството папагалчета си говореха нещо на своя език, но между палмите, на пясъчния хълм, се бе проснал познат пъстър килим… Тук имаше и лилава детелина, и нежни, сякаш треперещи камбанки, сиви като прозрачното родно небе, че Василий Иванович, още нищо не разбирайки, се наведе и ги погали. Бодливият репей пръскаше езичета от огненочервени пламъчета, дребните, с бели лъчи слънчица на лайката ту се появяваха сред тесния пояс от овес, ту изчезнаха… Няколкото врабци и една единствена врана, които Василий Иванович отначало не забеляза, прелитаха мълчаливо от бреза на бреза, без да се приближават до палмите… Василий Иванович би дал да му отсекат главата, че враната и няколкото врабци го гледаха въпросително и сърдито, сякаш той трябваше да им обясни какво значи всичко това. Изведнъж враната падна като застреляна. Василий Иванович не успя да дотича и види какво се бе случило, когато ново чудо съвсем го лиши от дар слово. Дългите жълти мустаци на овеса се размърдаха и оттам се показа заек.

Това бе вече непоносимо. Василий Иванович се огледа за Хеджес, като си мислеше с ужас, че може би лудостта на тоя джентълмен е заразителна и пробърбори:

— За-ек…

Те не забелязаха изведнъж, че със заека става нещо странно — не побягна, така както би направил всеки нормален заек. Той падна. Сухите стъбла на овеса станаха жълточервени.

Василий Иванович повдигна заека за дългите уши. Хеджес извика и Василий Иванович също едва сдържа своя вик, когато видя в ръката си малко повече от половината на заека — задният крак с част от гърба и корема сякаш бяха отрязани с бръснач.

— Ловувате, а? Развъдник, значи, хм… — ядовито произнесе Хеджес, без да забележи изумлението върху лицето на Василий Иванович.

— Аз винаги съм казвал, че руснаците са юнаци. Ето, успели сте да възпроизведете къс нормална, европейска природа… И си ловувате! Окото се радва, душата си отпочива… А аз дори не знаех, че на тия проклети острови има такова прилично местенце. Отдавна ли сте направили това?

— Н-не, не зная — запъвайки се, отговори Василий Иванович. — Преди три дни тук нямаше нищо подобно… — И изведнъж, като се разсърди, завика на непознатия: — Махайте се веднага! Освободете градината!

— Вие какво? Шегувате ли се? — попита човекът. — Ако аз пътувам инкогнито, то не значи, че с мене може да се подигравате по такъв начин. Вие се правите, че не ме познавате. Това е похвално, но всичко си има мярка. Надявам се, че директорът на вашето представителство е тук?

— Не, той отсъствува — промърмори Василий Иванович.

— Това на нищо не прилича — възмути се дребничкият човек. — Той няма ли заместник?

— Само аз останах — неохотно каза Василий Иванович.

— Вие? — Хеджес го изгледа от главата до краката. — Аз мисля, че този път не се шегувате… сър. Моментът е много сериозен!

— Съвсем не ми е до шеги — простена Василий Иванович, като прокара ръка по главата си, която започна да го боли.

— Обстановката е крайно неподходяща, сър! — Сухият джентълмен се изправи в целия си дребничък ръст и гневно се заоглежда встрани, сякаш се учудваше къде са пропаднали почетният караул и оркестърът. — Съвършено неподходяща обстановка! И за да се избягнат всякакви недоразумения и усложнения, аз съм длъжен да ви уведомя, че пред вас стои първият министър на кралство Бисс, сър! — Той произнесе това високо, отчетливо, с необикновена важност. — Да, сър, премиер-министърът на негово величество краля на Бисс!

Сега Василий Иванович, без да обръща внимание на болките в главата си, на появяването на зайците, врабците, брезите, белите гъби, репея и лайката по брега на Фароо-Маро, изведнъж си спомни всичко, каквото му бяха разказвали директорът на представителството и другите сътрудници за това кралство, за владетеля на Бисс и за неговия премиер-министър Хеджес.

Из островите на Южните морета отдавна се водеха тревожни разговори за някакъв богат чудак, англичанин или канадец, който преди шест години купил за развъждане на костенурки три малки островчета, които нямали даже и имена. Изглежда, че той не е бил лишен от чувството за хумор, тъй като скоро се провъзгласил за крал на тези острови, публикувал конституция, изпратил във вестниците рисунки на герба и флага на кралството и влязъл в неофициални отношения с най-големите държави, чиито интереси били представени в страната на лагуните и рифовете. Но макар че островите били купени за развъждане на костенурки, никой не бил видял там нито една костенурка.

Скоро станало известно, че презимето на краля е Крегс. Лайонел Крегс. Тук това име звучало така, както и всяко друго име, но в страните, където се издавали вестници и книги, някои знаели че Крегс е един от най-големите учени на западното полукълбо, известен в целия свят като конструктор на най-сложни електронно-изчислителни машини с фантастично запомнящи устройства.

И все пак неговото изчезване от цивилизования свят и появата му в страната на лагуните и рифовете, преминало почти незабелязано, ако не се вземе под внимание забавната история с основаването на кралството.

Само в някои вестници се появи кратко интервю с Крегс.

„Мистер Крегс — попитал го журналистът, — защо отивате в Южните морета?“

„Ще ви кажа откровено — отговорил Крегс, — макар че хората ще вземат моите думи на шега или пък въобще няма да ги прочетат. Аз съм убеден, че е дошъл краят на човечеството, защото войната е неизбежна. Според мен науката води към война. А съвременната война — това е гибел, пълно унищожение на болшинството от хората. И бавна, мъчителна смърт за всички, които ще останат живи. Изход аз не виждам. Хората са обречени. Те трябва в кратко време да бъдат заменени. Аз отивам на островите в Южните морета, за да създам нови същества. Това ще бъдат машини, надарени с разум и способни да се размножават. За тях не е страшна нито радиацията, нито бактериологическата война. Те ще преживеят всичко…“

Крегс съобщил също, че неговите досегашни открития и участието на няколко големи банки, в това число и банката на Хеджес, му позволяват да разполага с неограничени средства… Предположението на репортера, че човечеството все пак може би ще оцелее, предизвикало иронична насмешка от страна на Крегс.

„Мен ми дотегнаха хората — промърморил Крегс. — Омръзна ми безумието на нашата цивилизация. Вярвам само в моите машини. Бъдещето е тяхно…“

Бележката имала заглавие „Новият Адам“, но въпреки че репортерът бил я написал поста бойко и даже с хумор, никой не й обърнал внимание. И след няколко дни всички забравили Крегс…

На купените от Крегс острови растели кокосови палми и хлебни дървета. В банановите горички се въдели диви кокошки, бягали пъргавите прасенца на местните жители. Тия жители, които били по-малко, отколкото палмите, някога владеели всички острови и рифове, а сега даже и не знаели, че някой си Крегс ги е купил заедно със земята, бананите, кокошките и прасетата.

На трите острова, които скоро получили названието „Кралство Бисс“, Крегс започнал, както уверявали туземците, да прави костенурки, Не, той не събирал още оцелелите екземпляри, не ги развъждал, не ги отглеждал. Той правел нещо друго. Какво именно — не можело да се разбере от разказите на туземците, проникнали в тайнственото кралство. А европейците не били допущани до пясъчните брегове на крегсовите острови. Добре било известно само, че любителите на костенуркова супа и костенуркови украшения нищо не получавали от новото кралство…

Като си припомни набързо всичко това, Василий Иванович започна постепенно да отстъпва към вратичката. Хеджес вървеше след него. Изведнъж той тържествено повдигна лявата си ръка:

— А ето го и негово величество!

С меко бръмчене на шосето пред вратичката спря тъмномаслинена кола, като изпусна сиво облаче от бензинова пара. Висок човек с хрущялест мазен нос и пронизително сиви очи седеше сгърбен зад волана.

Съдейки по всичко, кралят беше съвсем неразговорчив човек. Неговото тъмно, неподвижно лице внушаваше и уважение, и страх. Бледите му устни бяха плътно свити, сивите очи безизразно гледаха пътя.

— Шефът на представителството чака ли ни? — попита най-после той Хеджес, без дори да го погледне но изведнъж скочи от колата и влезе в градината. — Какво е това? — Крегс неочаквано клекна пред лехата с овес.

Кралят хвана няколко стебла, изтръгна ги из корен и започна с любопитство да ги разглежда. После ги разтърка между палеца и показалеца си и ги помириса.

— Овес не расте на островите! — сърдито каза Крегс.

Василий Иванович и Хеджес повдигнаха рамене.

— А гъби? — сърдито запита Хеджес. — Могат ли да растат обикновените бели гъби на тия ваши острови?

— Абсурд! — отвърна Крегс, като все още разглеждаше стеблата на овеса.

— Така ли? — тържествено извика Хеджес и измъкна от джоба си малко смачканата, но все още ухаеща гъбка. — Аз я намерих преди десет минути, сър!

Крегс внимателно пое гъбката.

— Болетус едулис — прошепна ученият. — Невероятно!

— Интересно, какво ще кажете, ако видите тук заек! — промърмори Хеджес. — Да, да, сър, обикновен заек. Един от тия, които бягат по полетата на Европа. А също и врана, и врабци, и пеперуди…

Крегс вече няколко секунди внимателно и в упор гледаше към Хеджес.

— Ах, и на вас ви се струва, че аз съм се побъркал! — Дребничкият Хеджес даже подскочи от възмущение, но в тоя миг се наведе и вдигна един от загиналите врабци. — Моля! — той едва ли не тикна врабеца в носа на краля. — Още е топличък…

Лицето на Крегс беше строго, гъстите му вежди се сключиха, големи бръчки пресякоха челото му. С нервно движение той изтри напиращите капки пот.

— От всичко, което съм видял през своя живот — бавно произнесе кралят, — това е най-невероятното, най-невероятното… Вие можете ли да ни обясните нещо, сър? — Той неочаквано хвана Василий Иванович за рамото.

— Аз не зная нищо! — сърдито отговори Василий Иванович, освобождавайки рамото си… — Преди три дни тук всичко си беше съвсем обикновено, а сега, моля ви се… врабци!

Крегс хвърли бегъл поглед към Василий Иванович и без да го разпитва повече, отнесе в колата стъблата овес, гъбата и мъртвия врабец.

Като се върна, замислено каза:

— Всичко това непременно е свързано с академик Андрюхин… Ето защо, аз непременно трябва да видя някой официален представител на Съветския съюз… Жалко само, че всичко е безполезно, сър, абсолютно безполезно — Земята преживява последните си дни…

Той направи отново мрачна физиономия и дълбокомислено поклати глава.

Тъй като нито кралят, нито неговият чудноват премиер-министър успяха да разяснят тайната на неизвестно откъде появилите се брези, гъби и лайки, Василий Иванович отложи изясняването на този въпрос до завръщането на своето началство, а в момента веднага се зае с работата си.

— Вие казвате, сър — попита той Крегс, — че желаете да посетите съветското търговско представителство и да видите неговия шеф? В такъв случай, елате след час. Ето там, отсреща, в дома с нашия флаг. Разрешете ми да се върна към своите задължения в канцеларията.

Крегс и Хеджес мълчаливо седнаха в колата.

— Що за човек е тоя Ендрюхи, за когото споменахте? — навъсено попита Хеджес.

— Професор Андрюхин — каза Крегс с подчертано уважение и снемайки шапката си — ме кани да участвувам в някакъв нечуван опит. Името на Андрюхин е известно на всеки, който се интересува от наука. Казват, че той използувал кибернетиката за разрешаване проблемите на дълголетието и едва ли не на безсмъртието. И понятие си нямам как той е направил това.

— Дълголетието? — Хеджес повдигна глава. — А за какъв дявол му е това дълголетие, когато на всички нас, пък и на вашия Ендрюхи също, остава да живеем още година-две… най-много три? Той не е учен. Той е идиот.

— Архимед е решавал уравнение, когато мечът на римския войник вече докосвал шията му… Андрюхин е истински, голям учен: през всичките си определени за живот секунди той ще мисли за науката. Макар — вие, разбира се, сте напълно прав — всичко това да е съвършено безполезно…

— Безполезно? А на мен ми се струва, че вие се надявате на нещо. — Подозрение и безпокойство блеснаха в очите на Хеджес. — Пазете се! Аз не ще позволя да ме измамят… Вие знаете, че даже аз, човек който плюе на всичко, се увлича от вашите забави. Слушайте, Крегс, сега ще ви призная това, което бих искал да скрия до гроб. Никога ли не ви е минавало през главата, че ние ще успеем, може би, да се спасим тука в Бисс? Намираме се в съвършено изключително географско положение. Ние сме еднакво отдалечени — при това на максимално възможното разстояние — и от Америка, и от Европа. Земята е малка планетка, но ние избрахме максимума в пределите на възможното. Радиацията от проведените опити ще попадне в Северното полукълбо, а ние сме доста встрани. Може би на нас е съдено да оцелеем? Нали трябва някъде да се запазят хора, така да се каже, за размножаване?

— Малко вероятно и съвсем не задължително — сряза го Крегс.

— Дяволът да ви вземе! — промърмори Хеджес след продължително мълчание. — Тогава нека спокойно доживеем в Бисс останалите ни трошици живот. Вие правите костенурки. Аз участвувам в тая работа със своите капитали. Отлично, аз също искам да бъда костенурка, дявол да го вземе! И аз искам да пропълзя в моята броня! Въоръжения, тайни лаборатории, радиация, вестникарски истерии, червена опасност, жълта опасност — да се продъни всичко в ада! Аз сам финансирах вестниците, които раздуваха като балони тези опасности, а сега изпадам в ужас… Нали и аз съм читател на същите вестници…

— Хеджес — съвсем сериозно каза Крегс, — аз никога не можах да разбера какво ви доведе при мене. Дали не надеждата, че ще се спасите? Това е съвършено безполезно!

— Вие сте просто маниак! — кипна Хеджес. — „Безполезно!“… Не знаете ли друга дума?

— Тази дума символизира моите убеждения… — мрачно изрече Крегс.

Хеджес, напълно изтощен от разговора, се отпусна на кожената седалка.

* * *

… Директорът на представителството се върна. Той изслуша подробния доклад на Василий Иванович за всички местни произшествия, за количеството закупени стоки, за натоварването им, за пристигналите и заминалите кораби… С прикрита усмивка чу и разказа му за появяването на брезовата горичка, врабците, враната и зайците. Едва в края на отчета си, като за нещо незначително, Василий Иванович спомена и за посещението на Крегс.

Директорът престана да се усмихва.

— Пак ли се шегувате? Къде чухте за Крегс?

— Той беше тук… Честна дума… Заедно с тоя… Хеджес… неговия премиер-министър…

— Посещението на Крегс — каза хладно директорът — е събитие от голяма важност. Защо идва той?

— За да се свърже с вас…

— За какво?

— Иска с ваша помощ да получи документи за отиване в СССР по покана на академик Андрюхин…

— Така! — промълви директорът. — Значи Крегс реши все таки да пътува… Веднага вижте къде е той сега!

Резултатът от всичко това, за голямо удивление на Василий Иванович, беше, че само за пет денонощия кралят на Бисс, Крегс, и неговият премиер-министър Хеджес получиха изходни визи и заминаха на неофициално посещение в Съветския съюз.