Димитър Мантов
Цар Симеон (5)

1.

Не зная дали баща ми е признал пред някого първото си впечатление от „царицата на градовете“, но аз никога не съм крил, че влизането ми в най-голямата и най-силна крепост на света ме накара да се свия в себе си и да се озъртам, като че всеки миг можеха да ме хванат за крехките рамене (тогава бях на тринадесет години, на същата възраст, на която баща ми е бил заведен в Магнаурската школа) и да ме захвърлят в някой от откритите каменни канали, които виждах от двете страни на улиците, отгдето минаваше нашето шествие.

Повтарях си чужди думи — наставленията на баща ми, на отец Йоан Екзарх, доколкото ги помнех: не се снишавай, знай своята цена, бъди такъв, какъвто очакват от тебе да бъдеш, ти си княжески син, ако първородният ти брат поеме светската власт, ти ще бъдеш духовният водач на своя народ (така някога баща ми е бил определен за духовен водач) и все пак „устата, която не чувствува сладкото, превръща човека в камък“ — и може би само погледът ми е издавал дълбокото ми вълнение.

Не става реч за тронната зала, нито за дворците — нашият пре-славен град има и дворец, и тронна зала, каквито подобават на велик владетел. Друго искам да кажа — империята си остава империя и когато изнемогва, мощта може да намалее или дори държавата да отива към провал — но остава самочувствието, че си част от огромна общност — и може да си зле, може парите ти да не стигат за ежедневните нужди — в същото време ти си по-богат от най-богатия „варварин“, именно защото не си варварин.

Оправдавам и оневинявам баща си — макар че никой син не може — и не бива! — да съди оня, който го е създал, за това, че кесарят български искаше — и стана! — цар, което ще рече император. Ще се намерят люде, които ще се опитват да отнемат неговия титул, ще се мъчат да го унизят, макар че и те ще се наричат българи. Нека! Величието не помръква от калта, която нисшите духом хвърлят по лъчезарния лик.

… И отново, и отново ще виждам величествените колони на столетни сгради, ще възлизам по мраморни стълби, по които са се изкачвали и са слизали императори, ще поемам дъха на непознати южни цветя, ще се опивам от мисълта, че аз, вторият син на българския владетел, когото продължават да наричат архонт — се намирам сред хора, които управляват половината от света.

Искам да спра до тук. Защото се страхувам от открехването на скритите си мисли. Ще кажа само това, че не бива да превземаме Цариград — ние ще го завладеем, но той също ще ни завладее и ще ни претопи, ще ни превърне в сянка на едно от многото племена и народи, които съставляват империята. По-добре е да си владетел на своя сламена хижа, отколкото временен обитател на чужд дворец. И ако имам към баща си не обвинение, а едно питание след неговата смърт (защото докато беше жив, не само не смеех да говоря за постъпките му, но и да го гледам в очите) то е: защо трябва да се стремим към чуждото, когато нашето собствено — и земя, и власт, и народ — не са в онова вътрешно единение, което ражда истинската сила? Властта обединява, но само външно, истинското свързване на хората тече по невидимите нишки на общите цели и на общите усещания за света около нас. Общата опасност сближава хората, кара ги да изтръгват от себе си сили, които дотогава не подозират, че притежават — докато спокойствието на безметежното съществувание ги разнежва и те смятат, че всички са им длъжници — а никой на никого не е длъжник, всяко свое право трябва да извоюваш и като го извоюваш, да го защитиш със сила. Силата е справедливост — казвам това и съзнавам, че говоря съвсем по светото писание — и ще се кая някой ден за това откровение.

Но тогава всичко беше като в нечуван сън: красивите одежди на императорските телохранители, тръбните звуци, с които ни посрещнаха, и дори осемгодишният император, който, скован от златотканото облекло, само умолително поглеждаше своите попечители и изговаряше думи, които предварително му бяха внушили.

А през цялото време на мене ми се искаше да го накарам да захвърли всичко — тежките дрехи, голямата корона, която го караше да се накланя напред — и да се затичаме към морето, да седнем в някоя рибарска лодка и да отплуваме… накъде можехме да отплуваме двамата — невръстният император и вторият син на българския владетел, който заплашваше да превземе ромейската столнина? Навярно съм съзнавал цялата глупост на желанията си, защото и аз както брат ми Михаил — и както кавхан Тодор — с престорено внимание правех поклони и приемах поздравления, с крайчеца на окото си гледах онова, което в Преслав не бях виждал, и най-важното — тръпнех от желание всичко това да се свърши по-скоро и да се завърна не само във войсковия стан пред стените на Цариград — но и в любимия си Преслав, в двореца, в своята ложница, където кандилата светеха с успокоителна жълта светлина и шумотевицата на ежедневието достигаше само като далечно, замиращо ехо…

А когато наистина се завърнехме в Преслав, съжалявах, че толкова малко бях в „царицата на градовете“ и че почти нищо не видях…

Там, в Цариград, продължаваха да стават събития, от които зависеха всички околни земи. През няколко дни пристигаха известия от нашите тайни сходници. След отдръпването на войската ни ония от ромейските сановници, които през цялото време били против съюза с нас, започнали да обвиняват патриарх Николай, че той от страхливост и неразбиране отстъпил пред „варварите“. Двамата братя Гонгили и паракимоменът Константин — привърженици на изгонената от столнината василиса Зоя, открито говорели за нейното връщане. Императорът дете тъгувал за майка си и настойниците му се съгласили василисата да бъде върната от Анатолия. Появила се веднъж в Константинопол, тя само за няколко месеца успяла да вземе властта в свои ръце — патриарх Николай бил отстранен от настойническия съвет, наредила му да се грижи само за църковните работи и му забранила да напуска сградата на патриаршията, което било равносилно на задържане под стража. На високи длъжности василиса Зоя поставила само свои привърженици, особено във войската. Тя отказала да приеме условията за мир с нас — отхвърлила титула кесар на баща ми и не признала сгодяването на императора за моята сестра.

Баща ми се държеше така, като че не знаеше какво говори и прави василисата. В края на лятото^[1], както беше вече обичай, наши пратеници се явиха в граничния град Девелт — а в същото време тридесетхилядната ни конна войска, която от година време не беше разпускана нито за ден — и още толкова пешаци — се спуснаха през източните проходи и навлязоха в Загоре. В Девелт не се появиха ромейски пратеници с ежегодния данък и това беше знак да обсадим Адрианопол. Тогава, през една безсънна нощ в главния стан под Адрианопол, в своя шатър баща ми разказа на мен и на брат ми Михаил за големия си кроеж за прогонване на ромеите оттатък Босфора и за възвеличаване на нашата държава. Главната цел е Цариград. Но за да бъде превзета тази най-голяма крепост в света, трябва преди това да паднат в наши ръце всички имперски области между трите морета. Това означава — сочеше по една пергаментова карта предводителят — да покорим земите около Солун и Драч и самите тези градове, които са опора на ромейската власт — първия в юга, втория в запада на полуострова. А подстъпа към тези силни крепости е Адрианопол, който в същото време е и подстъп към Цариград.

„Това е смисълът на моя живот“ — глухо, със скрито вълнение говореше предводителят и показалеца на дясната му ръка очертаваше кръгове по картата — първият далечен, вторият по-близък и третият съвсем под надписа „Константинопол“.

— Като обединим всички славянски племена, между трите морета ще станем истинска империя! И Цариград ще бъде столнина на българите и останалите в границите ни ромеи! Нека отвъд Босфора ромеите владеят колкото земи си искат, тук повече няма да ги търпим!

Двамата с брат ми мълчахме. За пръв път баща ни говореше пред нас за своите замисли. Но въпреки това струваше ми се, че той ни смята не само малки на възраст, но и някак недорасли до неговите предначертания…

Помня как в нашия стан под Адрианопол пристигнаха пратеници на патриарх Николай — василиса Зоя отново го беше приласкала и той пишеше сълзливо на българския владетел:

„Как да не плача, когато тия работи оскърбяват бога, твореца на всички добрини, а радват бащата на злото, виновника на съблазните, дявола! Нима, сине мой, настаналите сега между ромеи и българи вражда, омраза и несъгласие вместо приятелство, мир и единение, не са най-тежката съблазън? Било е време, когато ромеи и българи не са живеели в съгласие, когато с оръжие са се нападали едни други, понеже ги е разделяла преградата на езичеството…“

Но и сега патриархът не казваше дали василиса Зоя потвърждава кесарското звание на българския владетел и дали одобрява годежа между малолетния император и сестра ни, което означаваше, че баща ми щеше да получи ромейската титла василеопатор — баща на императора.

Превзехме Адрианопол благодарение на златото, което смаза ръцете на арменеца Панкратук — началник на войските около главната врата на крепостта. Предводителят нареди града да не бъде разграбван, с пленниците се държахме добре. И тогава пристъпихме към изпълнение на големия кроеж — владетелят остана в Адрианопол с една трета от войската, а другите — два големи отряда конници, и пешаци тръгнаха първият към Солун, вторият към Драч.

Ние, в покорената крепост, трябваше да очакваме изненади от Цариград и при успех на един от двата с далечни задачи отряди, да отидем да им помогнем.

Но от ромейската столнина вместо войска в Адрианопол пристигна високо пратеничество, водено от патриция Василий и протоспатария Никита — те носеха злато и подаръци равни на данъка, който ни дължаха за пет години, и унизително молеха кесаря да се съгласи да бъде сключен договор за „дълбок мир“, както било някога.

Баща ми прие подаръците, но не даде никакъв отговор на пратениците, които помолиха все пак да чакат в крепостта, ако той реши да изпрати на василисата добра вест.

В това време узнахме, че ромеите са сключили мир с халифа ал-Махди, според който се задължавали всяка година да му плащат по двадесет и две хиляди жълтици, срещу което халифът щял да потуши избухнало преди година въстание в Апулия и Калабрия и да помага на империята там, където тя има нужда от военна помощ. От тия две области арабите лесно можеха да се прехвърлят в Драч и Солун. Така че засега двете здрави крепости не можеха да станат наши — дори отрядите ни да ги превземеха, арабите — няколко пъти по-многобройни от нас, щяха да ги освободят лесно. И цесарят български, без да сключи мирен договор с ромеите, реши да изоставим Адрианопол и с всичките си войски да се приберем в земята си. По време на обратния път баща ми беше мълчалив. От кавхан Тодор разбрах двамата какво говорели и обсъждали: истинската, голямата борба с империята едва сега започва. Ще подготвим стохилядна войска, от която половината ще са конници и ще примамим ромеите към нашите земи. Като ги разбием, ще тръгнем наново към Адрианопол, Драч и Солун. Трябва не само да увеличаваме и да обучаваме войската, но и да привлечем на своя страна печенегите, да укрепим съюза със сърбите…