Димитър Мантов
Цар Симеон (14)

2.

Камбаните не звъняха, а бучаха — ниско, като че със заплаха. А на царя се искаше от бялата звънарня да се носят чисти, ясни звуци — и да отекват в него, да се разливат наоколо на светли водопади — защото и в звуците можеш целия да се потопиш.

Но глухото бучене се увеличаваше и в него се преплитаха много гласове — задавени, глъхнещи като стонове. Земята и небето се сливаха във вълните на прииждащ гняв — така се стори на самодържеца, когато се появи на малкия площад от другата страна, на който се извисяваше Кръглата църква — най-хубавия, най-гиздавия храм в цялото царство.

Двойната редица стражници се губеше сред богомолците — посребрените върхове на дългите копия очертаваха тясна, несигурна пътека, по която царят трябваше да мине, заобиколен от четирима верни телопазители с обнажени мечове. Но и телопазителите — мълчаливи едри мъже, със зъби като на глигани, и застаналите един до друг стражници можеха да бъдат пометени от прииждащия гняв, който той усещаше около себе си. За пръв път, откак се помнеше, губеше самообладание — и би побегнал назад, ако на главата му не блестеше царската диадема и ако не държеше в ръка владетелния жезъл. Внушаваше си, че е пророкът на своя народ, който ще го изведе на нов бряг — през страшното, кърваво море на войните и със същия тоя жезъл, които държи в десница, ще му посочи пътя на добруването. Но това бяха думи, които казваше сам на себе си — те не можеха да достигнат до хората наоколо. И най-важното, както гледаше пред себе си с края на очите си, без да се обръща, той виждаше куците и сакатите. Бяха му казвали, че напоследък те прииждат в столнината чак от далечни селища като че някой ги призоваваше във Велики Преслав Не можеха да ги спрат при градските порти, нито да им забранят да се тълпят около Кръглата църква. Сред тях имаше и слепци с тояжки в ръце, имаше и хроми с двата крака…

Какво искат?

Те, някогашните воини, най-добре могат да сърадват сега на своя предводител — още една победа е записана с българския меч, изпълнен е още един ред от златната летопис на царството — така би казал приятелят Йоан Екзарх, ако беше тук. И това е самата истина!

Царят спря за миг, притвори очи. Четиримата телопазители го оградиха с телата си, той усети тежкия им дъх и пред очите му блесна широкото острие на обнажан меч — един от тия мечове, които бе предвождал в толкова сражения. Ярка светлина нахлу в съзнанието на царя, гърдите му се отвориха — камбаните започнаха да звънят празнично — зовяха за пречистване от скърбите, обещаваха успокоение…

Като вдигна високо глава, самодържецът впери поглед пред себе си. Сега за него не съществуваха нито хромите, нито слепците, нито дори приятелят Йоан — той вървеше, ограден от желязо и сребро, носеше злато и блясък по себе си — и бляскава диря оставяше — за тия, които имат очи да я видят. Това също бяха думи, които Йоан Екзарх можеше да нареди в звучен стих, но те сега бяха негови — и като слова от молитва той ги произнасяше една по една…

 

 

… както някога в детството, когато се молеше в божия храм, цял изпълнен от трепет. От купола го гледаше бог Саваот, заобиколен от пухкави облаци, димът от тамяна се виеше на кълба и заедно с упойващия аромат десетгодишното момче усещаше как над него се разтваря небесният свод. Да, това беше усещане или може би озарение пред вътрешния поглед — но никога по-късно не се беше чувствувал толкова лек, изпълнен с тиха радост — тя няма друго име, освен радостта от живота, който блика в тебе и се разлива около тебе…

Гласовете на псалтовете ечаха в кръглата като юрта църква, а златото по стенописите и златните обковки на олтарните икони искреше все по-силно — благодарственият молебен отиваше към своя край, а на царя никак не му се искаше да тръгва — тук беше в своя храм — виден най-напред в мислите му, преди да бъде построен. И това, че църквата прилича на юрта по окръжността, която пода очертава, му напомняше за старото време, от което бяха останали много празници, наречени от духовниците с други имена, имена на военачалници и родове, и освен това нещо, което може да се усети само в пулсирането на кръвта — и сега царят го осъзна — волята за победа. Да довършиш докрай започнатото, да умреш, но да победиш! Никой не му беше внушавал, нито обяснявал това, то беше проява на самата му същност, защото воинската победа побеждава дори смъртта!

 

 

… Къде си, приятелю Йоане, защо тъкмо сега ме напусна?

 

 

С болезнената мисъл, че е изоставен от най-близкия си приятел, и в същото време убеден, че трябва да върви по избрания път, в началото на лятото царят поведе войската си към Адрианопол. Там щеше да стои, докато военните строители построят кули, машини и съоръжения за обсадата на Цариград.

Началникът на Адрианополската крепост беше все същия патриций Леон, когото наричаха Моро-Леон, което според случая значеше „Глупавият“ или „Лудият“ Леон. Синът му бе починал от раните си в битката при Термопол, и завладян от желание за отмъщение, Моро-Леон при появата на първите български дружини направи излаз с голям конен отряд — яздеше начело и ругаеше на гръцки и на български — в град като Адрианопол не беше трудно да се научи български.

— И луд, и глупав! — смееше се царят, като пришпорваше коня си. Яздеше в кръг, за да огледа отдалеч крепостта и да види по-добре как дружините му очертават широка дъга и започват бавно да изтласкват ромейския отряд.

Колкото и да беше глупав или луд, Моро-Леон разбра, че българите могат да го откъснат от главната врата на крепостта и побърза да обърне коня си обратно.

— Не е глупав, само е луд! — продължаваше да се смее царят, развеселен от бързото отдръпване на ромеите — те бягаха, защото крепостната врата можеше да се затвори пред някого от тях — за да не нахлуят в Адрианопол преследващите ги българи.

Тук, около голямата тракийска крепост българската войска спираше на стан не за пръв път и следите от старите места още личаха. Като гледаше как воините му разпъват палатки, царят неволно си припомни едно напътствие от светото писание: да не се налива ново вино в стари мехове!

Но крепостите — откак се знае — се превземат или чрез продължителна обсада, или с пристъп. Най-добре, разбира се, се превземат отвътре…

По нареждане на царя няколко млади военачалници, които знаеха добре гръцки език, започнаха да разпитват един по един пленниците, заловени в близките стражеви кули — предлагаха им добро заплащане, ако се съгласят да ги прехвърлят в крепостта. — Тези, които бързо се съгласяват, нищо няма да направят — беше сигурен предводителят, така и каза в напътствието си към младите военачалници, преди те да започнат да плетат своите невидими мрежи. И друго им рече той:

— Всеки може да яде хляб, но не всеки може да го меси и пече! И не вярвайте на човек, който умее да се затулва зад кокала. Такъв хитрец с една ръка дава, а с две взема.

Някога Йоан Екзарх, като го бе слушал да говори така, внимателно вметна, че с такива разсъждения човек стига до неверие в добрите страни на човешката природа.

— Такъв е нашият седми век — отговори му самодържецът с любимия си израз, — век на изпепеляващи страсти и на пречистване от злото…

Но злото кръжеше около него и той се питаше: ами аз, в желанието си да правя добро за своя народ, дали не причинявам и злини?

Злочестини, злини… Кой не ги причинява — успокояваше се той и съзнаваше, че през цялото време някъде дълбоко в него тлее спомена за сакатите, куците, слепите някогашни воини, стълпени пред Кръглата църква.

И с мисълта за пълна победа над вековния враг той часове наред се обръщаше ту на една, ту на друга страна в походното си ложе и заспиваше чак по втори петли — за да се събуди с размътена глава и да тръгне, придружен само от един телопазител, из войнишките станове около крепостта пеш, с ръка върху дръжката на меча, със златен шлем — готов веднага да се метне на коня и да полети, ако е нужно…

 

 

… сега е нужно да се готвим за големия пристъп на Цариград! Ето, вече имам няколко десетки обсадни машини…

Но и тук имаше смущаваща мисъл: ами кораби?

Нужен е съюзник със силен военен флот. Кой ще е обаче той? Еднодръвките на славяните не можеха да послужат за прехвърляне на войската през Дарданелите, що стана за обсаждане на Цариград.

Дали да изпрати пратеничество до фатимидския халиф^[1] ал-Махди?

Царят обмисляше и условията за съюз с халифа, и пътя на пратеничеството, и кои от близките си помощници да назначи за пратеници. И докато изчакваше събитията в околностите на Адрианопол, долетя вестта за измяната на сръбския княз Павел Бранович.

 

 

… Преди три години аз го направих княз. Беше ми верен, изпълняваше всичко, каквото му казвах, а сега ме удря в гръб!

Огорчението премина в озлобление и в първия миг той поиска сам да поведе войските си към Сърбия и да свали подлия княз. Но тъкмо това очакваше император Роман — да снеме обсадата на Адрианопол и да не потегли към Цариград.

Не! Обсадата на Адрианопол ще продължи. Един силен отряд е достатъчен за оправяне на сръбските работи. Конни дружини ще се отправят към ромейската столнина, а сам царят ще се завърне в своя Велики Преслав — да подготви пратеничеството до халифа и да насъбере още войници…

 

 

Братовчедът на Павел Бранович — Захарий, внук на Мутимир и син на Прибислав, стана сръбски княз с помощта на българския цар.

Ню щеше ли да му бъде верен?

Някога княз Павел се кълнеше във вярност, той залови изпратеният от ромеите Захарий и негови хора свързан го докараха във Велики Преслав. Сега царят въздигна Захарий на неговото място — преди да замине, Захарий целуваше не само ръката, но и обувките на царя — по ромейски обичай, който ласкаеше самодържеца, но и го караше да бъде нащрек: дали Захари нямаше тайни пътеки към Цариград?

Но когото и да постави за сръбски княз, ромеите ще се опитат да го привлекат на своя страна. Важното е князът да е умен и да вижда, че има — и за него и за княжеството му по-голяма изгода, ако е съюзник на българското царство, защото ромейският император ще си служи със сръбското княжество само за да нанася удари на България откъм запад и ще се откаже от съюза, ако сключи мирен договор с българите. Тъкмо това царят внимателно обясни на Захарий — както го бе обяснявал и на предшествениците му — но не се лъжеше вече в думите за вярност…

 

 

Тази пролет Венеамин щеше да навърши дванадесет години. Дългите му кестеняви коси се виеха над високото чело, очите му бяха тъмнокафяви, със светъл отблясък — и това жизнено, весело момче, което търсеше с кого да разговаря и не вървеше, а подтичваше по дългите ходници на двореца, понякога внезапно се усамотяваше в някой ъгъл, не отговаряше на въпросите на майка си и на братята си, а слугите и придворните отпъждаше с ръка. Само когато се появяваше баща му, Венеамин повдигаше очи и го поглеждаше някак виновно. Ала царят-баща не му казваше нищо укорно, улавяше го под ръка и го повеждаше към своята работна горница или към вътрешния двор — заговорваше го отдалеч за игрите и забавленията му, за това къде е яздил по-дълго време последния път.

Сега той го заведе в неговата светлица, където застана пред малкия иконостас и му каза тихо, като че му припомняше нещо, което сам той и без друго беше решил да направи:

— Помоли се, сине!

— За какво, отче?

— Винаги има за какво да се помоли човек… Молитвата е повик не само към бога, но и към самия себе си — да разкриеш тайните си мисли и желания и сам да прецениш кое е чисто и кое не…

Момчето го погледна с неразбиране, царят се усмихна и поклати глава.

— Все забравям, че си още малък…

— Не, татко, разбрах какво ми каза. Молитвата е да си признаеш какво си сторил. А пък аз, ето, ще ти кажа — вчера ядох сурово месо от младо конче.

Царят се обърна с лице към сина си:

— Къде… и кой ти даде?

— Горе в планината. Казват, че там някога имало требище^[2].

— Синът на най-християнския владетел станал езичник! — разпери ръце царят.

— Не, не съм никакъв езичник! — заискриха от раздразнение очите на момчето. — С брат ми Иван ходихме за охлюви, а пък на една поляна видяхме десетина старци, наредени в кръг под вековно дърво. Те не разбраха кои сме, защото телопазителите бяха край една стражева кула. И тези хора, все стари българи, ни поканиха да опитаме младо конче — казваха, че така дедите ни правели, преди да тръгнат в поход, силата им се удвоявала. А пък аз искам да съм два пъти по-силен. Какво лошо има в това!

— Лошото е, че никъде в светото писание не пише за такъв обичай — отпаднало рече царят.

— Ти сам казваш, че нашите деди са пренесли от далечни земи не само силата на племето, но и много неща, които и като християни трябва да съхраним!

— Светият княз Борис повтаряше това… — като че се оправдаваше царят. — Но едно е през пролетта да вържеш на пръста си червен и бял конец за здраве, друго да участваш в езическо жертвоприношение!

— Прости ме, отче, ако съм сгрешил…

— В неделя ще отидеш да се изповядаш! — сурово рече царят.

— Да, отче…

— Наближава най-светлият християнски празник, когато всички заедно ще кажем: „Воскресение твое, Христе спасе!“ — и царят молитвено събра ръце, обърна гръб на сина си и погледна тъжното, спокойно лице на Богородица от иконата на иконостаса.

 

 

… И най-малкото ми чедо се откъсва от мен. Такава ли е съдбата на всички бащи? Топлих го в прегръдката си толкова години, мислех, че съм го закърмил с моите мисли, че ще му предам много от знанията си, защото от всичките ми деца той е и най-умният. И е сърдечен, една дума може да го трогне или да го въодушеви, такъв бих желал аз самият да бъда…

И царят напусна стаята на най-малкия си син с усещането, че е на чуждо място. Но като вървеше по застланите с мрамор ходници и целият дворец му се струваше чужд. Като че беше минала вихрушка и беше отнесла всичко, което създаваше топлина и уют — и останали бяха само мълчаливите стражници до вратите и раболепните придворни, които се кланят отдалеч. Останала беше и работната му горница с много свитъци по масата, с незавършени ръкописи и голямата карта на царството, окачена на едната стена, която сам беше чертал и рисувал — с много крепости, с трите морета и десетките реки.

Той вървеше към горницата бавно, от време на време поклащаше глава и унесено се усмихваше с тиха и тъжна усмивка.

 

 

Под картата на царството, при светлината на голям трисвещник до късно през нощта царят обяснява на тримата пратеници — как да се доберат по тайни пътища до Кайро — през Драч и Калабрия, после по море. Ще се представят за търговци и няма да жалят златото. На халифа ще предадат богатите подаръци, които вече са приготвени и ще уговорят съюз и обща борба с империята. Условията са: в едно и също време при Цариград да се явят българската войска и арабската флота. Тогава вече, обсадена по суша и по море, най-силната крепост в света ще падне! Плячката ще делят по равно, ала градът ще остане в пределите на българското царство. Царят заявяваше чрез пратениците си, че няма да има претенции към ромейските владедения в Италия и Сицилия — нека халифа ги покори и установи там своя власт.

Пратениците заминаха, но царят дълго не остана в столнината си — поведе презимувалите около Велики Преслав конни дружини на юг и засили обсадата на Адрианопол.

Моро-Леон не направи нито един излаз — българите изкопаха голям окоп около крепостта и вече нямаше никаква възможност за внасяне на храна отвън.

В началото на лятото гладните тълпи в Адрианопол отвориха вратите и се предадоха — заедно с войниците, които от изтощение нямаха сили да се сражават.

И тръгна българската войска да покорява ромейските градове и крепости от Адрианопол до Цариград, които все още се държаха — цяла Тракия беше опустошена, крепостите бяха сринати до основи, по средата на градовете прокарваха дълбоки бразди и засяваха земята.

Никой не можеше да попречи на царската войска да опустоши и предградията на Константинопол. Изгорен беше прочутият дворец на свети Мамант. Император Роман, уплашен от новото настъпление на българите, можа да изпрати само един отряд, който нападна българския стан, но ромеите бяха разбити и малцина от тях се спасиха с отчаяно бягство зад Влахернската врата.

Под стените на Цариград отново се появи самодържецът — доволен, че е успял да заблуди император Роман. Сега той не можеше и да се досети, че всички тия нападения прикриват подготовката на съюз с фатимидския халиф и че големият удар няма да бъде нанесен това лято.

И за да бъде заблудата пълна, той изпрати две писма — едното до патриарх Николай, другото до император Константин Багренородни (по това време имаше трима императори — Роман Лакапин бе обявил сина си Христофор също за василевс), царят продължаваше да не признава Роман Лакапин за законен владетел. Самодържецът заявяваше на сина на своя съученик от Магнаурската школа, че искрено желае да прекрати войната и да сключи мир, но не казваше при какви условия. И както в писмото до патриарха, и в това послание той предлагаше ромеите да му съобщят начина за сключване на мира. Но младият император не отговори — пак патриархът се намеси — писа му, че случайно прочел писмото му до императора. Отговорът донесе апокрисиарий-архиерей, за когото патриархът молеше да не бъде задържан повече от петнадесет дни.

Но царят беше решил да протака преговорите, докато се върнат пратениците от Кайро, и като остави силна войска около Цариград, се върна във Велики Преслав. Там го настигна писмо на Роман Лакапин — цялото пълно със заплахи и нападки. Непризнаван от българския владетел, арменецът беше решил да го предизвика. Но царят не му отвърна, а писа на патриарха, като отпрати много ругатни към Роман Лакапин.

 

 

Отначало в двореца, а после и в цялата престолнина се чудеха на увлечението на царя към странствуващите монаси — щом във Велики Преслав се появеше дрипав черноризец, който пръв от стражите го видеше, беше длъжен да го заведе при самодържеца.

Какво толкова говореше с тях? — питаха се хората. Ами че великият господар е учил големи науки, сам пише книги, той може да поучава, а не да се учи от другите.

Самите странствуващи монаси, като излизаха от двореца, веднага напускаха и крепостта, и града — някои толкова бързаха, че не вървяха, а подтичваха.

Защо ги вика, като ги гони след това? — продължаваше да се шири недоумението сред хората, но никой не смееше да спре някой от тия царски гости, да попита какво толкова е приказвал с царя.

 

 

Скованите в мрамор крилати лъвчета с кръгли незрящи очи единствени виждаха как самодържеца посреща и изпраща черноризците с посивелите от прах вретища.

Всеки разговор започваше и свършваше по един и същ начин.

— Откъде си, брате во Христе? — тихо питаше царят и след отговора помълчаваше, поклащаше глава и отново вдигаше очи към странника: — А да си срещал по божите пътища един твой събрат на възраст над шестдесетте със слабо, изпито лице…

И описваше Йоан Екзарх такъв, какъвто го виждаше в сънищата си като странствуващ монах, но без да спомене името му. Понякога така се увличаше, че започваше да цитира откъси от съчинения на Екзарха и слисаният монах само въртеше очи и се чудеше как да се измъкне от двореца.

Но идваше мигът на сепване, самодържецът ставаше далечен и недостъпен и изричаше не прощални думи, а заповед:

— Тръгвай и на никого не казвай какво сме говорили! Иначе…

И недоизрекъл заплахата, обръщаше се и напускаше залата с мраморния под, с мраморните фризове по вратите, откъдето крилатите лъвчета продължаваха да гледат с незрящите си очи.

 

 

… Къде си, приятелю Йоане? Намери ли най-сетне душевна радост и спокойствие? Ти казваше, че духът се освобождава само когато и тялото, и духът са отхвърлени навсякъде и в нищетата и страданията идва великата радост на себеосвобождаването. Но това е сънна мечта, няма никакво себеосвобождаване, лъжеш се, приятелю!

И отново виждаше слабото, постническо лице на някогашния Екзарх на българската църква — той се усмихваше с тъжна, отчайваща усмивка:

— Всички сме прекалено умни, когато даваме съвети на другите, и прекалено глупави, когато оправдаваме себе си…

Отнякъде зазвучаваше гласът на патриарх Николай — той говореше изящния гръцки на висшите духовници с тънка подигравка:

— Гордостта и честолюбието те владеят дори в сънищата ти! Откажи се от намерението си да покориш столицата на света! Откажи се, докато е време, безумни човече!

Но в отговор на този глас царят имаше готови думи — и ги изричаше не в себе си, а високо — на крилатите мраморни лъвчета, на мраморните фризове, на мозаичните свети образи по стените:

— Не! Няма да се откажа! Още едно усилие — и Цариград ще падне!

— … Но това усилие може да струва последния ти дъх! — ехидно подхвърляше патриархът.

— Аз надживях всичките от врагове и тоя арменец ще надживея!

— Човешкото злорадство не знае предел. Затова, сине, като запазваш достойноството на своето величие, въздържай се от обиди — отново лицемерно кротко зазвучаваше гласът на патриарха.

— Веднъж да се върнат пратениците ми до халифа… — не завършваше докрай заканата си царят и това беше истинският отговор на всичките му тревоги.

… Но те не дойдоха. Вместо това тайните сходници от Цариград съобщиха: през лятото българското пратеничество пристигнало в Кайро. Халифът ал-Махди приел предложението на българския владетел и изпратил свои приближени — да отидат във Велики Преслав и да потвърдят сключването на договора за обща война с империята. Но на връщане край бреговете на Калабрия гърци — морски разбойници — заловили и двете пратеничества и като разбрали какви хора са те, предложили на ромейския император срещу голям откуп да му ги предадат. Роман Лакапин веднага се съгласил и след няколко седмици пратеничествата били закарани в Константинопол. Към пратениците на халифа Роман Лакапин се отнесъл като към високи гости, дал им скъпи подаръци за тях и за халифа и ги помолил да кажат на своя господар, че се извинява, загдето не е плащал уговорения според договора между империята и халифа данък, но причината била тежката война с българите, а сега, ако ал-Махди се откаже от съюза си с „варварина Симеон“ ще изплати всичко, което му дължи. Българските пратеници по заповед на Роман Лакапин били хвърлени във влажните подземия на Влахернския дворец, където ги подложили на мъчения.

Месец след това, пак от Цариград пристигна и друга вест: халифът приел подаръците и уверенията на император Роман за мир и приятелство, заявил, че се отказва от съюза си с българите и дори намалил наполовина данъка, който империята плащала на халифата — от двадесет и две — на единадесет хиляди жълтици.

Но лошите новини продължаваха: сръбският княз Захарий Привиславич, подбуждан от ромеите (там пристигнали пратеници на Роман Лакапин), вдигнал въстание срещу българския цар — насъбрал опълчение, прогонил и избил българските воини от граничните крепости и от стражевите кули.

Нямаше време за губене — начело на един малък отряд към Сърбия тръгнаха Тодор Сигрица и Мармаис. Но от Велики Преслав не можаха да преценят размерите на въстанието, българският отряд беше разбит, двамата военачалници — пленени и убити, и за да докаже верността си към ромеите, княз Захарий изпрати в Цариград главите и оръжието им.

В същото време ромейски пратеници заминаха за Рим — да молят за помощта на папата срещу българите.

Сръбското въстание се разширяваше, към княз Захарий се присъединиха и някои недоволни български боляри…

 

 

Като изчака отново да минат летните горещини, царят поведе най-отбраните си дружини към Цариград. Когато слязоха в Тракия, той заповяда да не се палят нито селищата, нито снопите с неовършано жито.

Той яздеше, заобиколен от царската си дружина — воини с посребрени върхове на копията, всичките с нагръдни брони. Яздеше и си повтаряше една фраза от писмото на патриарх Николай: „Ти отлично знаеш, сине, че надменността е свойствена само на хора слаби и лишени от разум, а пък ония, които са получили от бога висшата власт, ако съзнават своята слава, никога няма така да постъпват…“

… Трябва да сключа примирие с империята, за да се справя със сърбите. И ще се справя така с тях, че ще изчезне княжеството им, а за главите на Сигрица и Мармаис ще взема по десет хиляди глави!

Мълчалив — бърз и мълчалив беше този поход към Цариград — а че е пети поред знаеха не само старите воини, но и младежите, които за пръв път яздеха по прашните тракийски пътища.

Челните дружини, без да срещнат съпротива, стигнаха до околностите на Цариград и разпънаха стан срещу Влахернската врата — там гдето още личаха следите от старите окопи.

Царят беше далеч от крепостта, когато там се появиха негови пратеници до патриарха — канеше го да излезе от града и да се срещнат, като поставяше условие — на срещата да присъстват най-видните ромейски сановници.

И патриарх Николай Мистик наистина дойде придружен от патриция Михаил и парадинаста Йоан. А за това, което стана след това, можем да прочетем в една ромейска летопис — за вълнението на императора, когато узнал, че българския цар иска да се срещне лично с него:

„… Като чул това, императорът много се зарадвал. Защото той жадувал за мир и за прекратяване на кръвопролитията. И тъй, той изпратил да построят на брега на Космидион много устойчива скеля в морето, та императорската триера, като преплува залива, да пусне там котва. Заповядал да я обградят от всички страни, а в средата да направят беседка, гдето императорите щели да разговарят помежду си. В това време Симеон изпратил да опожарят храма на пресветата Богородица при Живоносния извор и цялата околност, от което било явно, че той не желае мир, но мами императора с празни надежди. Императорът отишъл с патриарха в църквата на Влахернската света Богородица и влязъл в църквицата Света Ракла, която се намира в дясното крило на олтара при ризницата, и там на колене и с вдигнати към небето ръце, като обливал със сълзи свещения под, молил пречистата божия майка да смекчи непреклонното и немилостиво сърце на надменния Симеон и да го убеди да сключи мир. След това императорът, като извадил от Светата ракла свещения омофор на Богородица, опасал се с него като с несъкрушима броня и придружен от патриарха и от свита войници, украсени с щитове и оръжие, дошъл на приготвеното за срещата място…“

 

 

Опожареният храм при Живоносния извор още тлееше, когато царят тръгна за срещата с Роман Лакапин^[3].

Цялата царска дружина го придружаваше — от едната му страна три реда конници с позлатени щитове, от другата страна още толкова, но със сребро по щитовете. Копията на всички бяха с посребрени върхове и всички воини носеха железни брони. Конете им — окичени със сини гердани, с червени покривала, по чиито краища бяха извезани черни лъвове.

Сам владетелят носеше тежката си прадядовска огърлица от големи златни плочки, на ръцете му тежаха златни гривни, а шлемът му беше украсен като корона с три реда скъпи камъни — най-отдолу рубини, по средата бисери, отгоре диаманти.

И както беше обичай, единствен предводителят яздеше бял жребец — сбруята на коня беше украсена със злато и рубини.

Цялото това шествие приближаваше с тръс към Космидион под звуците на сребърни тръби — тръбачите яздеха начело и вдигаха тръбите високо нагоре, да се чува надалеч.

Крепостните стени бяха потъмнели от народ, но вратите бяха затворени.

В това време към дървената скеля бавно приближаваше императорския кораб — само на гребла, с прибрани платна.

Царят спря коня си на брега на Златния рог. Под него водата блестеше като излъскана сребърна броня и го отразяваше — едър, с кон, който едва се удържаше на едно място.

Георги Сурсувул отиде с неколцина стражници към дървената скеля и когато императорският кораб спря, на гръцки извика да изпратят двадесет заложници от приближените на императора.

— И вие изпратете! — чу се откъм кораба.

Кавхан Тодор започна да отделя заложници от царската свита — минаваше покрай редиците и мълчаливо кимаше.

— Прегледай всичко там! Да не кроят клопка, както на ювиги хан Крум! — нареди царят на Сурсувул и високо повтори думите си на гръцки, за да се чуят на кораба.

Докато заложниците от двете страни си сменяха местата — българите се качваха на кораба, а ромеите идваха при царската свита, Сурсувул с помощта на двама стражници внимателно оглеждаше скелята. Едва когато той и стражниците напуснаха скелята, царят слезе от коня и тръгна към дървените стъпала, следван от четирима телопазители.

От кораба към скелета се отправи и Роман Лакапин, също следван от четирима телопазители — с императорската стемма на къдравата черна коса, с императорските червени обувки, по които личаха златни орли.

Двамата владетели се появиха едновременно на широката десетина крачки платформа, на която върху пъстър килим бяха поставени един срещу друг два стола от черно дърво.

Пръв Роман Лакапин направи лек поклон. Брадатото му лице, с извит като клюн нос, се превърна в тъмна топка — така се стори на царя, който гнусливо потръпна, но преодоля неприятното чувство и също се поклони.

Седнаха на столовете — един срещу друг, деляха ги само две крачки и Роман Лакапин започна:

— Като християнин и император идвам в божието име и в името на мира. Чух, че и ти желаеш между нас да цари мир и съгласие, защото само на нечестивия и неверника е свойствено да се радва на убийства и на пролята кръв.

— Уверен ли си, брате по вяра, че съм такъв, за какъвто се представям? — язвително се усмихна царят и отправи поглед някъде над главата на императора — не искаше да гледа червените му обувки със златните орли.

— Да, ти си истински християнин! — побърза да отвърне Роман Лакапин. — И затова те моля, брате по вяра, спри най-сетне неправедните убийства и проливането на невинни кърви и сключи с нас, християните, мир, защото и ти си християнин. Сам ти си човек, който очаква смърт, възкресение и въздаяние. Днес съществуваш, а утре в прах ще бъдеш разложен. Една огненица ще изгаси всякаква гордост. Какъв отговор ще дадеш на бога, когато отидеш там, за неправедните убийства?

— А какъв отговор ще дадеш ти, брате по вяра, за това, че си завладял чужд престол и се представяш за император?

Роман Лакапин впи пръсти в подлакътниците на стола, наведе се и императорската стемма се наклони надолу — и щеше да падне, ако не бе изправил глава.

— И друго искам да те попитам — продължи царя високо: — Защо ти, който твърдиш, че искрено желаеш да живеем в мир, непрекъснато насъскваш сърбите срещу моето царство?

— Има неща, за които един император отговаря само пред бога! — задъхано отвърна Роман Лакапин.

— Тъкмо за страшния и справедлив съдия исках да ти припомня — облегна се вече по-спокойно царят, но пак се стараеше да не гледа червените императорски обувки със златни орли. Изкушаваше го мисълта да каже на арменеца, че той, българският владетел, има по-голямо право да ги носи.

Роман Лакапин нервно отметна императорската багреница и се видя краят на пояса от „Света ракла“, с който се бе запасал, преди да тръгне на срещата. Царят доволно се усмихна — страх го е арменецът от продължаването на войната, страх го е за себе си, защото при следващите му несполуки недоволството на придворните и на цариградската тълпа ще бъде отправено към него, узурпатора на престола.

Патриархът молеше царя да сключи мирен договор, обещаваше, че ще направи всичко възможно Роман Лакапин повече да не подбужда и да не поддържа сърбите, и накрая бащински го целуна по челото. Искрен ли беше? Едва ли… При пръв удобен случай и той, и Роман Лакапин ще му нанесат внезапен удар. Но сега той ще разиграва и двамата, няма да подпише мирен договор, ще обещае само примирие — за да се справи в това време със сърбите. И отново ще потегли към Цариград.

Мълчанието на царя тежеше на Роман Лакапин, той местеше крака, триеше длани в подлакътниците на стола и като разбра, че българският венценосец няма да заговори, поде с тънък, неуверен глас:

— Ако, брате по вяра, водиш война от желание за богатство, то знай, че от нас ще получиш толкова злато, колкото от никого другиго…

— Злато имам достатъчно!

— Златото никога не е достатъчно — посъвзе се императорът и дори се усмихна. — И все пак… няма ли да сключим мир? Кажи условията си, целият се превръщам на слух…

— Временно примирие! И без каквито и да било условия от моя страна! — твърдо рече царят и се изправи.

И Роман Лакапин стана, обърна се и плесна с ръце.

По този знак от кораба тръгнаха няколко придворни — първият носеше на рамо обковано със сребро ковчеже, вторият цяла връзка скъпи кожи, третият — копринени тъкани, четвъртият — голяма златна амфора…

— Ще моля бога примирието да прерасне в мир! — богомолно вдигна ръце императорът.

— Това, брате по вяра, най-много от тебе зависи — многозначително рече царят.

И пак изви глава, за да не гледа червените императорски обувки със златните орли по тях.